Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Не бягай от съдбата си

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: разкази

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 15.11.2010

Редактор: Габриела Седой

ISBN: 978-954-655-162-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13591

История

  1. — Добавяне

Родът Гребенар живееше повече от триста години в малкия град Херцендорф, сгушен в Баварските Алпи.

Основател на фамилията Гребенар бил най-малкият син на един мелничар и се казвал Ханс Юлиус, роден през 1641 година — Ханс се стараел много, докато учел в единственото училище в града, и бил първият от семейството, който по-късно постъпил в университет. След четири години усърдно обучение младият мъж си тръгнал от Хайделберг с диплома на юрист. Въпреки че постигнал толкова много, той не потънал в бохемския живот на Мюнхен, нито се съблазнил от идиличния чар на Фридрихсвил, а се върнал в родния си град, наел няколко стаи в центъра и отворил юридическа кантора.

Годините минавали, Ханс бил избран в местния общински съвет, после станал почетен гражданин и член на църковното настоятелство. Към края на дните си бил движеща сила при основаването на първия градски музей.

Ако с това се изчерпваха заслугите на хер Гребенар, той щеше да легне в гроба си, без да стане герой на разказ. Само че трябва да кажем още нещо за него, а то е, че Бог му бил дал рядка дарба: набито око.

Младият Гребенар започнал да се интересува от живопис и скулптура, още докато учел в университета. След като разгледал всичко и то по няколко пъти, което Хайделберг можел да му предложи, не пропускал всяка изникнала възможност да отиде до друг град, за да види и неговите богатства на изобразителното изкуство.

През ергенските си години успял да събере малка, но ценна колекция. Ограничените му средства не му позволявали да закупи нещо наистина стойностно. Всичко се променило, когато се явил като обвинител срещу Фридрих Блох, съден за пиянство и нарушаване на обществения ред.

Хер Гребенар едва ли щял да обърне внимание на раздърпания нехранимайко, ако Блох не бил заявил във формулярите, които попълнил в съда, че е художник. След като го глобили десет марки и му наредили да се издължи за седем дни, за да не се озове за три месеца в затвора, Блох си тръгнал, а Гребенар решил да го проследи до дома му с надеждата да разбере дали се занимава със стенопис, или с живопис върху платно.

От дълго време Гребенар се възхищавал на творбите на Караваджо, Рубенс и Брьогел, дори веднъж отишъл до Амстердам, за да разгледа картините на Рембранд в ателието му. Но в мига, в който зърнал първото произведение на Блох — „Дете бута ръчна количка“, осъзнал, че пред него стои забележителен талант.

Час по-късно юристът си тръгнал от ателието на Блох с празна кесия, но горд от придобивките си — два маслени автопортрета, както и „Дете бута ръчна количка“. После отишъл право в банката и изтеглил такава голяма сума пари, че чиновникът вдигнал учудено вежди.

След лек обяд се върнал в съда, където платил глобата на художника, а това предизвикало вдигането на още няколко вежди, тъй като сутринта той сам внесъл обвинението срещу разхайтения им съгражданин.

Когато съдът приключил работата си, Гребенар — все още в дългата черна тога с бяла якичка — взел файтон и се върнал в ателието на художника. Блох бил учуден, че обвинителят му идвал за трети път този ден и останал още по-озадачен, когато получил от него толкова пари, колкото никога не бил виждал накуп в живота си. Гребенар купил всичките картини, рисунки и скици, с неговия подпис, които били в ателието му.

 

 

Хер Гребенар и Фридрих Блох повече не се срещнали, докато не арестували художника по-късно същата година по много по-тежко обвинение — опит за убийство.

Гребенар го посетил в затвора, където бил прибран до процеса. Уведомил невярващия Блох, че изявява желание да го защитава, но срещу странно възнаграждение. Блох нямал пари и се съгласил, без да задава никакви въпроси.

Сутринта в деня на процеса хер Гребенар бил изпълнен с вдъхновение; не си спомнял да е имал по-добър ден в съдебната зала. Заявил, че поне дванайсет пияни мъже участвали в сбиването и не било възможно стражите да са сигурни кой точно е отговорен за престъплението.

Съдебните заседатели се съгласили и Блох бил оправдан по обвинението в опит за убийство, но пък признат за виновен за по-лекото престъпление — създаване на безредици в нетрезво състояние. Осъдили го на шест месеца затвор.

Блох си излежал наказанието, а в деня, когато го пуснали, хер Гребенар го чакал във файтона си пред портите на затвора. По пътя към дома на художника юристът му изложил условията си. Блох го слушал внимателно, от време на време кимал, а накрая поискал от покровителя си голямо платно, няколко нови четки и пигменти на прах. Гребенар с готовност се съгласил да му ги достави. Освен това отпуснал на Блох седмична издръжка, за да е сигурен, че ще живее прилично, но не в лукс, докато си изпълни ангажимента.

Блох завършил работата си след около година и Гребенар решил, че, за да получава по-дълго седмичната издръжка, си позволил да поудължи срока на изпълнение. Но когато видял маслената картина „Проповед на Христос от върха на планината“, дал още една марка на Блох, защото дори неопитният зрител не би се усъмнил, че картината е дело на гений.

Гребенар бил много развълнуван от творбата. Незабавно предложил на младия маестро още един ангажимент, независимо че той можел да му отнеме и няколко години.

— Искам да нарисуваш дванайсет портрета в реални размери на учениците на Исус — казал му той с колекционерски ентусиазъм.

Блох с радост се съгласил, защото тази поръчка щяла да му осигури редовни доходи за години напред.

Започнал с портрета на Петър, който майсторски пресъздал силното чувство за вина на апостола, задето се отрекъл от Исус преди разпятието му.

Гребенар посещавал от време на време художника в дома му, но не за да гледа недовършените платна, а за да се увери, че Блох е в ателието си и работи. Ако не го намирал пред статива, спирал седмичната му издръжка.

Портретът на Петър бил предаден на хер Гребенар година след започването му и този път юристът нямал никакви възражения нито относно цената, нито относно времето, за което бил завършен. Той само горещо благодарил на съдбата за късмета, който извадил.

Портретът на Петър бил последван от портрет на Матей, изобразен сред евреи, от които събирал такса на митницата; след още една година се появил и портретът на Йоан, смятан от някои критици за най-добрата творба на Блох: всъщност, три века по-късно сър Кенет Кларк щял да сравни живописната му техника с тази на Луини. Но по онова време никой изкуствовед не можел да оцени работите на Блох, тъй като платната му имали само един зрител. Затова художникът нито бил известен, нито имал добра репутация — със същия проблем щял да се сблъска и Матис след два века.

Но Блох никак не се тревожел, че не бил известен, стига редовно да получавал седмичната си издръжка, за да можел да прекарва вечерите си в бирарията, заобиколен от приятели. А Гребенар никога не се оплаквал от нощните занимания на Блох, стига да бил достатъчно трезвен през деня и в състояние да продължи работата си.

Десет месеца по-късно портретът на Йоан бил последван от портрета на брат му Яков Стари, а Гребенар благодарил на Бога, че е покровител на такъв велик художник. Портретът на изпълнения с почуда Тома Неверни, отнел на маестрото само седем месеца. Гребенар бил озадачен от внезапното трудолюбие на твореца, но скоро разбрал, че Блох си е паднал по едрогъза кръчмарка и я е помолил да се омъжи за него.

Портретът на Яков Алфеев бил готов само седмици преди да се роди първото им дете, а на Андрей Първозвани — скоро след второто.

Няколко месеца по-късно Блох, жена му и двете им деца се преместили в малка къща в покрайнините на Херцендорф. Тъй като трябвало да се плаща наем, били завършени скоро и портретите на Филип от Галилея и Симон Зилот. Но Гребенар бил най-доволен, че качествата на всяка следваща творба било като на предишните, независимо какви изпитания или радости преживявал художникът.

Последвал период от почти две години, през който Блох като че ли не работел по нито една картина. След това изневиделица един след друг се появили портретите на Юда Яковов и Вартоломей. Според някои критици завършването на всяко ново платно съвпадало с появата на нова любовница в живота на Блох, но няма почти никакви исторически доказателства в подкрепа на това твърдение.

Хер Гребенар много добре знаел, че Блох е изоставил жена си, върнал се е в стария си дом и пак е започнал да ходи вечер в кръчмата. Боял се, че следващата среща с протежето му може и да бъде в съда.

На Гребенар му трябвал само още един апостол, за да има всичките дванайсет, но минала година, без да се появи ново платно. Блох никакъв го нямало в ателието му. Тогава Гребенар решил, че е дошло време да спре седмичната издръжка. И чак когато всички бирарии в Херцендорф отказали да му сервират на версия, Блох се върнал с неохота към работата си.

След пет месеца сътворил мрачен и зловещ портрет на Юда Искариотски, в чиито крака са пръснати трийсет сребърника. Историците предполагат, че картината е рисувана под силното въздействие на гнева към Гребенар, тъй като Юда несъмнено носи неговото лице. Гребенар посрещнал развеселено последната творба на Блох и завещал дванайсетте портрета на апостолите на наскоро построения градски музей, за да могат да им се радват и други хора, дълго след като създателят им и неговият патрон напуснат този свят.

* * *

По време на партия шах с приятеля си д-р Мюлер, Гребенар научил, че протежето му се е заразило от сифилис и му остават само няколко месеца живот — най-много година.

— Пропиля се такъв забележителен талант — казал д-р Мюлер.

— Въпреки моите усилия — отвърнал Гребенар и взел царицата на доктора.

На следващата сутрин хер Гребенар отишъл на гости на Блох в дома му и бил ужасен от състоянието, в което го намерил. Лежал по гръб напълно облечен, вонял на бира, а ръцете и краката му били покрити с кървящи рани.

Юристът приседнал в крайчеца на леглото.

— Аз съм хер Гребенар — започнал той тихо. — Много съм натъжен, че те намирам в такова окаяно състояние, стари приятелю — казал той на трийсет и четири годишния мъж. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Блох извърнал лице към стената; приличал на див звяр, който знае, че смъртта му приближава.

— Д-р Мюлер ми каза, че не си в състояние да си плащаш сметките, а не е тайна, че си натрупал дългове из целия град и никой не иска вече да ти дава нищо на кредит.

След тази забележка не последвало дори и обичайното досадно сумтене. Гребенар се зачудил дали Блох изобщо го чува. Юристът се навел и прошепнал в ухото му:

— Ако ми нарисуваш една последна картина, ще изчистя всичките ти дългове и ще се погрижа докторът да ти даде всички лекарства, от които имаш нужда.

Блох пак не помръднал.

Гребенар запазил коза си за накрая и когато го изиграл, художникът се обърнал и се усмихнал за първи път от седмици.

 

 

За един месец Блох събрал сили да хване пак четката. Бил като обсебен. Никакво пиене, никакви жени, никакви дългове. Час след час работел по платното, за което знаел, че ще е последната му творба.

Завършил го на 17 март 1679 година, няколко дни преди да умре пиян в леглото на една проститутка.

Когато Гребенар зърнал за първи път „Тайната вечеря“, си спомнил своите последни думи към художника: „Ако успееш да покажеш на какво си способен, Фридрих, за разлика от моето, твоето безсмъртие ще бъде гарантирано“.

Гребенар не можел да откъсне очи от натрапчивите образи от „Тайната вечеря“ — дванайсетте апостоли около масата, а в центъра Христос разчупва хляб. Те без съмнение били същите дванайсет мъже, чиито портрети Блох сътворил през изминалото десетилетие. Гребенар бил изумен как художникът е успял да постигне това, след като не бил виждал картините си от момента на нарисуването им.

Създателят отпуснал на Гребенар седемдесет години на земята. Когато сетният му ден наближил, той имал само едно последно желание: да се погрижи творбите на протежето му да останат постоянно изложени в градския музей — единственото достойно място за тези шедьоври. Така след време потомците ще могат да оценят гения на Фридрих Блох, а той — покровителят му, ще си осигури в историята поне мястото в бележката под линия.

 

 

Двеста деветдесет и пет години по-късно…

Всичко започна, когато дъждовна капка се стовари върху челото на ръководителя на хора по време на неделната утринна служба на монсеньор Гребенар. Няколко енориаши вдигнаха глави към покрива и едно от хористчетата посочи към малка пукнатина.

След като монсеньор Гребенар изпрати последната си благословия и паството започна да се разотива, той се приближи към един от членовете на църковното настоятелство за съвет. Началникът на строителната бригада бе обещал на свещеника на следващата сутрин да се качи на покрива и да провери керемидите.

В сряда следобед в дома на семейство Гребенар пристигна оферта за ремонта, в която освен цената имаше и предупреждение, че ако църковното настоятелство не предприеме спешни мерки, покривът ще се срути. Монсеньор Гребенар получи потвърждение на това мнение на началника на строителната бригада, когато по време на вечерня първият ред на хора беше напълно измокрен, докато изпълняваше Песента на Симеон Богоприемец.

Монсеньор Гребенар падна на колене пред олтара, вдигна очи към „Тайната вечеря“ на Фридрих Блох и се помоли за просветление.

След това събра волни пожертвования — добра сума от 421 евро, които обаче нямаше да направят никакво впечатление на началника на строителната бригада, който бе пресметнал, че ремонтът на покрива ще струва 700 000 евро.

Ако монсеньор Гребенар беше по-светски човек, щеше да потърси друго решение освен божествената намеса. Когато свърши с молитвите, той се прекръсти, стана, поклони се пред олтара, обърна се и видя на първия ред човек, когото никога преди не бе зървал.

— Разбрах, че имате проблем, отче — каза мъжът и вдигна очи към тавана. — И мисля, че мога да ви помогна да го разрешите.

Монсеньор Гребенар се взря по-внимателно в непознатия.

— Какво имаш предвид, синко? — попита той.

— Бих искал да ви дам седемстотин хиляди евро за тази картина — каза той и погледна към „Тайната вечеря“.

— Но тя е собственост на семейството ми от повече от триста години — отвърна монсеньор Гребенар и се обърна към картината.

— Ще ви оставя да си помислите — каза непознатият. Когато свещеникът отново извърна очи към него, вече беше изчезнал.

Монсеньор Гребенар пак коленичи и поиска помощ от Бог, но когато се изправи след час, все още не бе получил просветление. Всъщност той беше пред още по-голяма дилема. Дали този непознат наистина беше там, или си го бе въобразил?

През следващата седмица монсеньор Гребенар сондира мнението на енориашите, някои от които дойдоха в неделя на църква с чадъри. След като службата свърши, той поиска съвет от един адвокат, член на църковното настоятелство.

— Баща ви остави в завещанието си картината на вас, както неговият баща е сторил преди това — каза адвокатът. — Което означава, че е ваша и можете да правите с нея каквото поискате. Но може ли да ви посъветвам нещо? — добави той накрая.

— Да, разбира се, синко — отвърна, изпълнен с надежда, свещеникът.

— Каквото и да решите, отче, трябва да върнете картината в градския музей, преди течът от тавана да я повреди.

— Смяташ ли, че седемстотин хиляди евро е достойна цена? — попита свещеникът.

— Нямам представа, отче. Аз съм адвокат, а не търговец на картини. Трябва да потърсите мнението на експерт.

И тъй като в паството на монсеньор Гребенар нямаше търговци на картини, на следващия ден той се обади на водеща аукционна къща във Франкфурт. Шефът на отдел „Ренесанс“ не му помогна особено, когато му съобщи, че няма как да се определи точно истинската цена на шедьовъра на Блох, тъй като нито една от картините му никога не е била продавана. Всичките му творби, известни на специалистите, били изложени в един-единствен музей, с изключение на „Тайната вечеря“. Свещеникът се канеше да му благодари и да затвори, когато човекът добави:

— Има, разбира се, един начин да установите каква е истинската й стойност.

— И какъв е той?

— Позволете да предложим картината на следващия ни търг за произведения на изкуството от Ренесанса.

— Кога е той?

— През октомври в Ню Йорк. В момента подготвяме каталога и мога да ви уверя, че произведението ще привлече значителен интерес.

— Но това е чак след шест месеца — каза свещеникът. — Дотогава вече може да съм останал без покрив и да служа в басейн.

Когато следващата неделя се наложи да преместят службата в една църква в другия край на града, на Гребенар му се стори, че Бог му дава знак и повечето енориаши се съгласиха с него. Но също като адвоката смятаха, че само свещеникът може да вземе решение дали да продаде картината.

Монсеньорът отново коленичи пред шедьовъра и се зачуди какво ли би направил неговият прапрапрапрапрапрапрапрапрапрадядо, ако се бе изправил пред същата дилема. Погледът му се спря на трийсетте сребърника, пръснати в краката на Юда. Стана, прекръсти се, но все още беше изпълнен с нерешителност. И тъкмо се канеше да си тръгне от църквата, когато отново видя непознатия на първата пейка. Мъжът му се усмихна, но не каза нищо. Извади чек за седемстотин хиляди евро от вътрешния си джоб, подаде го на свещеника и си тръгна без да проговори.

Когато научиха за случайната им среща, няколко от енориашите на монсеньор Гребенар я определиха като чудо. Как иначе непознатият ще знае точната сума, необходима за ремонта на покрива? Други го нарекоха Добрия самарянин. Когато на следващия ден част от покрива хлътна навътре, свещеникът даде чека на началника на строителната бригада.

Непознатият се върна в рамките на няколко часа и отнесе картината.

 

 

Тази история можеше да свърши и дотук, ако нямаше още един поврат на събитията, който монсеньорът със сигурност би окачествил като божествена намеса, но който би направил хер Гребенар подозрителен.

В деня, когато новият покрив най-накрая бе завършен, монсеньор Гребенар отслужи благодарствена литургия. Църквата беше препълнена. Устните на енориашите шепнеха думи като „Чудо“, „Добрия самарянин“ и „Божествена намеса“.

Монсеньор Гребенар даде последната си благословия, паството си тръгна и той отново благодари на Бог, че му е посочил правилния път във време на нужда. Хвърли бърз поглед към празната прясно боядисана бяла стена зад олтара и въздъхна. След това вдигна очи към чисто новия покрив и се усмихна, изпълнен с признателност към Всевишния.

Прибра се у дома да изяде скромния си обяд, приготвен от икономката му, седна пред камината и се зачете блажено в „Херцендорфер Газет“, удоволствие, което си позволяваше веднъж седмично. Прочете заглавието няколко пъти, преди да падне на колене и отново да благодари на Бог.

„Музеят Гребенар сринат. Полицията подозира палеж.“

Лондонският „Таймс“ нарече заличаването на творчеството на Фридрих Блох съкрушително и много по-важна от унищожаването на самия музей. В края на краищата, пишеше ресорният репортер по културата, Херцендорф винаги може да построи друг музей, докато портретите на Христос и неговите дванайсет апостоли са творения на истински гений и са невъзвратимо загубени за поколенията.

В края на молитвите си следващата неделя монсеньор Гребенар благодари на Бог, че не е послушал съвета на адвоката и не е пренесъл „Тайната вечеря“ в музея за по-сигурно: още едно чудо, предположи той.

— Още едно чудо — промълвиха и енориашите в хор.

 

 

Шест месеца по-късно

„Тайната вечеря“ на Фридрих Блох (1643–1679) бе предложена на търг от една от водещите аукционни къщи в Ню Йорк. В каталога беше и „Проповед на Христос от върха на планината“ (1662), а портретите на дванайсетте апостоли бяха отпечатани на отделни страници. „Тайната вечеря“ беше на корицата, а уникалната й история напомняше на потенциалните купувачи за трагичната загуба на останалите творби на Блох в пожара в Херцендорф в началото на годината. В предговора се казваше, че тази трагедия е увеличила значително историческата стойност и цената на единствената оцеляла творба на Блох.

На следващия ден в културните страници на „Ню Йорк Таймс“ се появи заглавие: „Шедьовърът на Блох «Тайната вечеря» продаден за 42 милиона долара“.

Край