Джефри Арчър
Ще оцелея ^[0]

Звънецът над врата звънна и Джулиан Фарнсдейл вдигна глава.

Първото решение, което трябваше да вземе, бе дали да заговори потенциалния клиент или да го остави да си разглежда. След толкова години в бизнеса бе научил няколко златни правила. Ако клиентите изглеждаха така, сякаш имаха нужда от помощ, тогава Джулиан ставаше иззад щанда и казваше: „С какво мога да ви бъда полезен?“ или „Може би предпочитате само да разгледате?“. Ако се окажеше второто, той си сядаше на мястото и въпреки че ги държеше под око, не ги заговаряше повече, докато те не го попитаха нещо.

Джулиан нямаше никакво съмнение, че този клиент е зяпач, затова не стана и не каза нищо. Зяпачите бяха три вида: такива, които просто убиваха времето, разхождаха се няколко минути и след това си тръгваха, без да кажат нещо; търговци, които знаеха точно какво търсят, но не искаха да бъдат разпознати; и истински ентусиасти, които се надяваха да намерят нещо интересно, което да прибавят към колекциите си.

Този клиент без съмнение беше от третия вид.

Джулиан го разгледа с крайчеца на окото си — изкуство, което бе усвоил с годините. Предположи, че най-вероятно е американец — добре скроено сако, спретнати, изгладени спортни панталони и раирана колежанска вратовръзка. Може и да беше зяпач, но от тези със солидни познания и вкус, защото се спираше да оглежда само най-доброто: камина в стил „Адам“, люлеещия се стол на Чипъндейл и холандската чиния от Делфт. Джулиан се чудеше дали ще успее да забележи единственото истинско съкровище в магазина му.

И точно тогава клиентът се спря пред яйцето. Оглежда го известно време, след това вдигна очи към Джулиан.

— Подписано ли е от автора?

Джулиан бавно стана от стола си. Друго златно правило: не показвай припряност, когато искаш да продадеш нещо наистина скъпо.

— Да, господине — отвърна Джулиан, докато вървеше към него. — Ще откриете подписа на Карл Фаберже от долната страна. И, разбира се, яйцето е вписано в неговия каталог.

— Кога е правено и можете ли да ми кажете нещо повече за него? — попита клиентът, без да откъсна очи от яйцето.

— Направено е през 1910 година — започна Джулиан — в чест на трийсет и осмия рожден ден на царицата. То е част от серия великденски яйца, поръчани от цар Николай II.

— Великолепно е — каза клиентът. — Направо изключително. Но вероятно не ми е по джоба.

Джулиан веднага разпозна началото на пазарлъка и прибави наум двайсет процента към цената, за да си остави възможност за маневри.

— Шестстотин и осемдесет хиляди — отвърна той спокойно.

— Паунда? — попита мъжът и вдигна вежда.

— Да — каза Джулиан без повече коментари.

— Това е почти милион долара — отбеляза клиентът и така потвърди, че е американец.

Джулиан не отговори. Вниманието му бе привлечено от скърцащ звук навън — сякаш от гуми на кола, която се опитваше да избегне сблъсък. И двамата мъже погледнаха през прозореца и видяха дълга черна лимузина, спряла на забранената зона. От задната й врата слезе жена с елегантно червено манто, диамантени обеци и огърлица, и тъмни очила.

— Тази същата ли е, за която си мисля? — попита Джулиан.

— Така изглежда — отвърна клиентът, когато жената се спря, за да даде автограф.

— Глория Гейнър. — Джулиан въздъхна, когато тя влезе в съседния бижутериен магазин. — Мили извади късмет — добави той, без да обяснява повече.

— Мисля, че има концерт в града тази седмица — каза клиентът.

— Ще пее в „Албърт Хол“ в събота — отбеляза Джулиан. — Опитах се да си намеря билети, но всички са разпродадени.

Клиентът очевидно бе по-заинтригуван от инкрустираното със скъпоценни камъни яйце, отколкото от покритата с бижута попзвезда, затова Джулиан влезе отново в ролята си на търговец на антики.

— На колко сте склонен да свалите цената? — попита американецът.

— Мисля, че мога да падна до шестстотин и петдесет хиляди — отвърна Джулиан. — Но нито пени по-малко.

Американецът кимна.

— Заслужава си цената. Но съдружникът ми трябва да го види преди да взема окончателно решение. — Джулиан се опита да скрие разочарованието си. — А дали ще е възможно да ми го запазите, ако се разберем за цена от шестстотин двайсет и пет хиляди?

— Разбира се, господине. — Джулиан отвори чекмеджето на бюрото си, извади малък зелен стикер и го залепи на табелката с описанието, окачена на стената. — И кога да ви очакваме пак?

— Съдружникът ми ще долети от Щатите в петък, така че — вероятно в петък следобед. Но ако часовата разлика му се отрази лошо, може и в събота следобед. Кога затваряте в събота?

— Около пет, господине — отвърна Джулиан.

— Ще се погрижа да дойдем преди това — каза американецът.

Джулиан отвори вратата на клиента, точно когато госпожица Гейнър излезе от бижутерийния магазин. Пак се спря да даде автографи на малка група фенове, насъбрали се на тротоара. Шофьорът изтича да й отвори вратата на лимузината и тя се скри вътре. Когато колата се шмугна сред другите коли на улицата, Джулиан се усети, че маха, което беше глупаво, защото не се виждаше нищо през тъмните стъкла на лимузината.

Вече се канеше да се върне в магазина, когато видя, че съседката му по магазин му маха.

— Каква е тя, Мили? — попита той, опитвайки се да не звучи като възхитен фен.

— Очарователна. И толкова естествена — отвърна Мили. — Особено като се има предвид какво е преживяла. Истинска звезда.

— Научи ли нещо интересно? — попита Джулиан.

— Отседнала е в хотел „Парк Лейн“ и в неделя заминава за Париж, където също ще има концерт.

— Това вече ми е известно — каза Джулиан. — Четох го в „Ландънърс Дайъри“ снощи. Кажи ми нещо, което не знам.

— В деня на концерта не излиза от стаята си и не говори с никого, дори с мениджъра си. Предпочита да остави гласа си да отпочине преди да излезе пред публика.

— Невероятно — възкликна Джулиан. — Нещо друго?

— Има специално изискване да изключват климатика в стаята й, защото я преследва параноя, че ще настине и няма да може да пее. Веднъж пропуснала концерт в Далас, защото влязла от улицата, където било над трийсет градуса, в стая с климатик и след това кашляла и кихала цяла седмица.

— Защо е отседнала в „Парк Лейн“ — попита Джулиан, — а не в „Клариджис“ или „Риц“, където спят всички големи звезди?

— Защото е само на пет минути с кола от „Албърт Хол“, а тя изпитва ужас, че може да попадне в задръстване и да закъснее за концерт.

— Вече започваш да ми звучиш като нейна стара приятелка — каза Джулиан.

— Е, тя беше доста бъбрива — отвърна Мили.

— Купи ли нещо? — попита Джулиан, без да обръща внимание на мъжа с голям пакет в ръце, който мина покрай него и влезе през отворената врата на магазина му за антики.

— Не, но остави капаро за чифт обеци и часовник. Каза, че утре пак ще дойде. — Мили се усмихна сърдечно на съседа си по магазин. — А ако ме черпиш кафе, ще й кажа за яйцето на Фаберже.

— Изглежда му намерих купувач — каза Джулиан. — Но въпреки това ще те черпя кафе, веднага щом се отърва от Лени. — Той се усмихна и се върна в магазина си, без да затваря вратата.

— Мислех си, че може да се заинтригувате от това, г-н Фарнсдейл — каза опърпан младеж и му подаде тежка каска. — От Гражданската война е, от около 1645 година. Мога да ви я продам на разумна цена.

Джулиан разгледа каската.

— От около 1645 година друг път — произнесе накрая той. — По-скоро е от около 1995 година. А ако си я взел от „Олд Кент Роуд“, дори мога да ти кажа кой я е правил. Отдавна съм в бизнеса и не можеш да ме заблудиш така лесно.

Лени си тръгна от магазина с наведена глава, стискайки каската. Джулиан затвори вратата след него.

* * *

Джулиан се пазареше с една дама за малък керамичен ботуш от 1817 година, принадлежал на херцога на Уелингтън. Той искаше за фигурката 350 паунда, а тя отказваше да плати повече от 320. В този момент дългата лимузина спря отпред. Джулиан заряза клиентката, забърза към витрината и успя да види как г-ца Гейнър слиза от колата и тръгва към бижутерийния магазин, без изобщо да поглежда в неговата посока. Въздъхна, обърна се и откри, че клиентката бе изчезнала заедно със статуетката на херцога на Уелингтън.

Джулиан прекара следващия час прав до вратата, за да не пропусне идола си на излизане от бижутерийния магазин. Много добре си даваше сметка, че нарушава едно от златните си правила: никога да не стои до вратата. Така плашеше клиентите и — което бе по-лошо — изглеждаше отчаян. Джулиан наистина беше отчаян.

Най-накрая г-ца Гейнър излезе от магазина, стиснала малък червен плик, който подаде на шофьора си. Спря се, за да даде автограф, след това мина покрай магазина за антики и влезе в „Арт Пимлико“ от другата страна. Толкова дълго се бави там, че Джулиан започна да си мисли, че я е изпуснал. Но нямаше как да си е тръгнала от галерията, след като лимузината все още бе паркирана на забранената зона, а шофьорът седеше зад волана.

Когато г-ца Гейнър най-накрая излезе, след нея вървеше собственичката на галерията, която носеше голям отпечатък върху коприна на Мао, дело на Уорхол. „Сюзън извади късмет“, помисли си Джулиан, „Прекара цял час с Глория“. Шофьорът изскочи от колата, взе отпечатъка от Сюзън и го постави в багажника на лимузината. Г-ца Гейнър се спря да даде още няколко автографа, след това успя да се отскубне и да избяга. Джулиан се взираше през витрината без да помръдва, докато не я видя да се настанява на задната седалка и да отпрашва.

Когато колата се изгуби от погледа му, Джулиан излезе при Мили и Сюзън на тротоара.

— Видях, продаде картина на Уорхол на великата дама — каза той на Сюзън, опитвайки се да скрие завистта си.

— Не, взе я само пробно под наем — каза Сюзън. — Иска да поживее с нея един-два дни, преди да реши дали ще я купи.

— Това не е ли малко рисковано? — попита Джулиан.

— Едва ли — отвърна Сюзън. — Направо виждам заглавията в „Сън“: „Глория Гейнър краде картина на Уорхол от лондонска галерия“. Едва ли иска такива новини да се появяват за нея по време на европейското й турне.

— А ти успя ли да й продадеш нещо, Мили? — попита Джулиан в опит да замаже злобната забележка.

— Обеците и часовника — отвърна Мили. — Но най-важното е, че ми даде два билета за концерта в събота вечер.

— На мен също — каза Сюзън и размаха триумфално билетите.

— Давам ти двеста паунда за тях — каза Джулиан.

— Забрави — отговори Мили. — Дори и двойно да предложиш, няма да се откажа от тях.

— Ами ти, Сюзън? — попита отчаяно Джулиан.

— Сигурно се шегуваш.

— Може да си промениш мнението, когато не ти върне Мао — каза Джулиан, преди да се фръцне и да се прибере в магазина си.

 

 

На следващата сутрин Джулиан непрекъснато се въртеше край вратата на магазина, но от лимузината нямаше и следа. Не отиде заедно с Мили и Сюзън на кафе в „Старбъкс“ в единайсет, като заяви, че има много документи за оправяне.

Цял ден нямаше нито един клиент; влязоха само трима зяпачи и един инспектор по ДДС. Когато вечерта затвори, трябваше да си признае, че седмицата никак не вървеше добре. Но всичко можеше да се промени, ако американецът се върне в събота със съдружника си.

В четвъртък сутринта дългата лимузина паркира пред галерията на Сюзън. Шофьорът слезе, извади Мао от багажника и внесе китайския вожд вътре. След няколко минути изскочи обратно на улицата, затвори багажника, седна зад волана и си замина, но този път под чистачките му бяха сложили фиш за глоба за неправилно паркиране. Джулиан се засмя.

 

 

На следващата сутрин, докато обсъждаше камината в стил „Адам“ с постоянен клиент, който очевидно проявяваше интерес към нея, звънчето над вратата звънна и в магазина влезе една жена.

— Не се притеснявайте за мен — каза тя. — Просто искам да поразгледам, за никъде не бързам.

— Къде каза, че си я намерил, Джулиан?

— Замъкът Бъкли в Хертфордшър, сър Питър — отвърна Джулиан, без да добави както обикновено подробности за произхода.

— И искаш осемдесет хиляди?

— Да — потвърди Джулиан, без да го поглежда.

— Ами добре, ще си помисля през уикенда — каза клиентът. — Ще ти съобщя решението си в понеделник.

— Както ви е удобно, сър Питър — съгласи се Джулиан и без да каже и дума повече тръгна към предната част на магазина, отвори вратата и остана до нея, докато клиентът не излезе на улицата с озадачено изражение. Ако сър Питър се бе обърнал, щеше да види как Джулиан затваря вратата и обръща табелката от страната с „Отворено“ на „Затворено“.

— Спокойно, Джулиан, спокойно — промърмори си той, докато вървеше бавно към дамата, която от цяла седмица очакваше в магазина си.

— Идвах в този квартал преди два дни — каза тя с известния си дрезгав глас.

„Знам, че идва, Глория“, прииска му се да й каже.

— Така е, госпожо — беше всичко, което успя да произнесе.

— Мили ми разказа за чудесния ви магазин, но просто нямах достатъчно време.

— Разбирам ви, госпожо.

— Всъщност, тази седмица не си намерих нищо, което да ми хареса. Надявах се днес да имам повече късмет.

— Да се надяваме всички, че точно така ще стане, госпожо.

— Виждате ли, опитвам се да отнеса у дома малък сувенир от всеки град, в който изнасям концерт. Така винаги ще се връщам при приятните си спомени.

— Каква великолепна идея — каза Джулиан, който бе започнал вече да се отпуска.

— Разбира се, няма как да не се възхитя на камината в стил Адам — каза тя и прокара длан по мраморните фигурки на нимфи, — но не я виждам в нюйоркския си апартамент.

— Убеден съм, че сте права, госпожо — съгласи се Джулиан.

— Люлеещият се стол на Чипъндейл е без съмнение истински шедьовър, но за съжаление ще изглежда не на място в къща в Бевърли Хилс. А порцеланът от Делфт не ми е по вкуса. — Тя продължи да обхожда с очи магазина, докато погледът й не се спря върху яйцето. — Но много харесвам това яйце на Фаберже. — Джулиан се усмихна доволно. — Какво означава зелената точка? — попита тя невинно.

— Че е запазено за друг клиент, госпожо, за един американец. Очаквам го утре.

— Колко жалко — каза тя и се взря почти влюбено в яйцето. — Утре съм на работа, а вдругиден летя за Париж. — Усмихна се сладко на Джулиан и каза: — Възможно е, разбира се, клиентът да не дойде повече. Често става така, нали знаете.

Тя се спря до вратата.

— И колко е готов да плати за него? — попита тя.

— Шестстотин двайсет и пет хиляди — каза Джулиан.

— Паунда?

— Да, госпожо.

Тя се върна и заразглежда още по-продължително яйцето.

— А дали шестстотин и петдесет хиляди няма да ви убедят, че той няма да се върне? — попита тя и му се усмихна пак сладко.

Джулиан целият сияеше, когато тя седна до бюрото му и извади чековата си книжка от чантата.

— На чие име да го напиша? — попита тя.

— „Изящни изкуства Джулиан Фарнсдейл“ ООД — каза той и постави своя визитка пред нея.

Тя изписа бавно името и сумата, провери ги за грешки и се подписа отривисто: Глория Гейнър. Подаде чека на Джулиан, който се опитваше да овладее треперенето на ръката си.

— Ако нямате ангажименти за утре вечер — каза тя, докато ставаше от стола, — може би ще дойдете на концерта ми?

— Колко мило от ваша страна.

Извади два билета от чантата си и му ги подаде.

— И вероятно ще приемете поканата ми за питие зад кулисите след представлението?

Джулиан беше останал без думи.

— Добре — каза тя. — Ще съобщя името ви на охраната. Моля ви, не казвайте на Сюзън и Мили. Няма достатъчно места за всички. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Естествено, г-це Гейнър. Можете да разчитате на мен. Няма да им кажа нищо.

— А дали ще мога да ви помоля за още една малка услуга? — каза тя, докато си затваряше чантата.

— Каквото кажете — отвърна Джулиан. — Каквото кажете.

— Бихте ли бил така любезен да доставите яйцето в хотел „Парк Лейн“ и да помолите куриера да го занесе до стаята ми?

— Можете веднага да го вземете със себе си, г-це Гейнър.

— Колко мило — каза тя, — но ще обядвам с Мик… — Поколеба се. — Предпочитам да ми бъде доставено в хотела.

— Разбира се — каза Джулиан. Придружи я до чакащата я отвън кола, а шофьорът й отвори задната врата.

— Колко съм глупава, как забравих! — каза тя, точно преди да влезе в колата. Обърна се към Джулиан и му прошепна в ухото. — От съображения за сигурност стаята ми е наета на името на г-ца Хамптън. — Усмихна се съблазнително. — Иначе няма да имам никакво спокойствие.

— Напълно ви разбирам — отвърна Джулиан. И не можа да повярва, когато тя се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Джулиан — каза тя. — Нямам търпение да се видим след представлението — добави тя и се настани на задната седалка.

Джулиан не можеше да помръдне и целият трепереше. Мили и Сюзън излязоха при него на улицата.

— Даде ли ти билети за концерта? — попита Мили, когато колата се отдалечи.

— Нямам право да ви разкривам това — каза Джулиан, после се върна в магазина и затвори вратата.

 

 

Елегантно облеченият млад мъж, който си записваше някакви цифри в малко черно тефтерче, й напомняше за домакина, който събираше наема в младостта й.

— Колко ни струва този път? — попита тя тихо.

— Пет дни в „Парк Лейн“ излизат три хиляди и триста, включително и бакшишите, лимузината е по двеста паунда на час — общо хиляда и шестстотин. — Показалецът му се плъзна надолу по сметката. — Двете покупки от бижутерийния магазин са за общо хиляда и петстотин. — Тя докосна перлените си обеци и се усмихна. — Храната и другите разходи, включително и петимата статисти от кастинг-агенцията, пет книги за автографи и глоба за неправилно паркиране — още деветстотин двайсет и два паунда. Шест билета за концерта довечера, купени на черна борса — деветстотин паунда. Което значи, че всичко общо е осем хиляди двеста двайсет и два паунда, а това по днешния курс прави около тринайсет хиляди триста шейсет и девет долара. Не е зле — заключи той и й се усмихна.

Тя погледна часовника си.

— Сладкият ми Джулиан трябва вече да е в „Албърт Хол“ — каза тя. — Нека поне да се надяваме, че ще се наслади на концерта.

— Ще ми се и аз да бях с него.

— Дръж се прилично, Грегъри — скара му се тя на шега.

— Кога ще разбере, според теб?

— Предполагам, че когато отиде зад кулисите и се окаже, че името му не е сред гостите.

Никой не проговори, докато Грегъри проверяваше цифрите, след това затвори черното тефтерче и го прибра във вътрешния си джоб.

— Длъжна съм да те поздравя за предварителното проучване този път — каза тя. — Трябва да ти призная, че никога не бях чувала за Робърт Адам, Делфт и Чипъндейл, преди ти да ми разкажеш.

Грегъри се усмихна.

— Наполеон е казал, че времето за разузнаване никога не е изгубено.

— И къде отсядал Наполеон, когато бил в Париж?

— В „Риц Карлтън“ — отвърна делово Грегъри.

— Звучи ми скъпо.

— Нямаме избор — каза той. — Г-ца Гейнър е запазила апартамент в „Риц“, защото е близо до зала „Плейел“. Във всеки случай е добро прикритие за човек, който се кани да открадне картина на Модилиани.

— Говори пилотът — чу се глас по уредбата. — Получихме разрешение за кацане на летище „Шарл дьо Гол“ и ще се приземим след около двайсет минути. Ние от „Бритиш Еъруейс“ се надяваме, че полетът ви е бил приятен и че ви очаква едно хубаво прекарване в Париж, независимо дали идвате по работа, или на екскурзия.

Стюардесата се наведе и попита:

— Бихте ли била така любезна да си закопчеете колана, госпожо? Скоро ще започнем да се снижаваме.

— Да, разбира се — каза тя и се усмихна.

Стюардесата погледна по-внимателно пасажерката и попита:

— Казвали ли са ви, че удивително приличате на Глория Гейнър?

Бележки

[0] По истински случай. ↑