Джефри Арчър
Двойна игра ^[0]

Съдията сведе очи към обвиняемия и се намръщи:

— Кевин Брайънт, вие сте признат за виновен за въоръжен грабеж. Престъпление, което очевидно сте планирали със забележително умение и изобретателност. По време на процеса стана ясно, че сте знаел много добре кога да атакувате избраната от вас жертва — г-н Невил Абът, уважаван търговец на диаманти от Хатън Гардън. Насочили сте оръжие срещу охранителя в работилницата му и сте го принудили да отвори трезора, където г-н Абът е показвал на свой колега от Холандия пратка необработени диаманти, които наскоро е закупил от Южна Африка за над десет милиона паунда. Благодарение на изключителната работа на полицията вие сте арестуван в рамките на няколко дни. Но диамантите така и не бяха намерени. През седемте месеца, прекарани в ареста, ви се даде възможност да разкриете местонахождението им, но вие не го направихте. Като имам предвид този факт, както и криминалното ви досие, не ми остава друг избор, освен да ви осъдя на дванайсет години затвор. Въпреки това, г-н Брайънт, аз съм готов да пледирам за намаляване на наказанието ви, ако размислите и информирате полицията къде са диамантите. Отведете подсъдимия.

Инспектор Матюс гледаше смръщено как отвеждат Брайънт към ареста, преди да го откарат в затвора „Белмарш“. Всеки полицай изпитва известна гордост, когато успее да хване изпечен престъпник, но този път Матюс не чувстваше нищо подобно и нямаше как това да стане, докато не спипа диамантите. Беше убеден, че Брайънт не е имал достатъчно време да ги продаде и ги е скрил някъде.

Инспектор Матюс се опита нееднократно да сключи сделка с Брайънт. Дори му предложи да смекчи обвинението до влизане с взлом, което щеше да му донесе доста по-малка присъда, но само ако се признае за виновен и му каже къде са диамантите. Брайънт винаги му отговаряше по един и същ начин: „Предпочитам да си лежа в дранголника, хубавецо“.

Щом Брайънт не искаше сделка с него, Матюс познаваше друг, който лежеше в същия затвор и щеше да се съгласи.

 

 

Бени Фрийдман, известен сред съкилийниците си като Бени Оградата, излежаваше шестгодишна присъда за търговия с крадени вещи. Обирджиите му носеха стоката, Бени им плащаше двайсет процента от стойността в брой, след това я препродаваше на посредник за около петдесет процента от цената и си докарваше добра печалба.

От време на време го спипваха и се налагаше да лежи в панделата. Но тъй като не плащаше никакви данъци, рядко оставаше без работа и не се боеше, че могат да го уволнят. Смяташе спорадичните престои в затвора за част от длъжностната си характеристика. Когато обаче полицаите му предлагаха алтернатива на прибирането на топло, Бени винаги слушаше внимателно. В края на краищата — защо да прекарва повече от необходимото време зад решетките?

— Проверка за наркотици — изрева надзирателят, когато отвори тежката врата на килията на Бени.

— Не взимам наркотици, г-н Чапман — каза Бени, без да помръдва от койката си.

— Размърдай си задника, Фрийдман, и по-живо. След като ти проверят пикнята, тогава ще можеш пак да се наслаждаваш на заслужена почивка. Тръгвай веднага.

Бени сгъна броя на „Сън“, стана от долната койка, излезе от килията си в коридора и тръгна бавно към медицинското крило. Надзирателите не си правеха труда да го придружават, когато излизаше от килията си, тъй като никога не създаваше неприятности. Дори и в затвора репутацията работи за хората.

Когато пристигна в медицинското крило, Бени се изненада, че не завари там обичайните заподозрени да чакат на опашка за тест за наркотици. Всъщност, освен него нямаше никого.

— Оттук, Фрийдман — каза му един надзирател, когото не познаваше.

Щом влезе в болничното отделение, чу зад гърба си превъртане на ключ. Огледа се и видя на едно от леглата да седи старият му приятел инспектор Матюс, който го бе арестувал много пъти в миналото.

— На какво дължа тази чест, г-н Матюс? — попита Бени, но не показва изненадата си.

— Нуждая се от помощта ти, Бени — отвърна детективът без да покани стария си познайник да седне.

— Какво облекчение, г-н Матюс. За миг си помислих, че ще ви правят тест за наркотици.

— Недей да ми остроумничиш, Бени — сопна му се Матюс. — Не и когато съм дошъл да ти предлагам сделка.

— И какво ще ми предложите този път, г-н Матюс? Пакет цигари, за да ви разоблича сериен убиец?

Матюс се направи, че не е чул въпроса.

— След няколко месеца ще имаш право да искаш намаляване на наказанието — каза той и запали цигара без да почерпи Бени. — Бих могъл да уредя да ти махнат две години от присъдата. — Дръпна дълбоко от цигарата и издиша облак дим преди да продължи: — Което означава, че ще излезеш от тази адска дупка след шест месеца.

— Колко мило от ваша страна, г-н Матюс — отвърна Бени. — И какво очаквате да направя в замяна на това великодушие?

— Скоро от съдебния арест в „Белмарш“ се очаква да пристигне един затворник. Всеки момент ще е тук. Името му е Брайънт, Кевин Брайънт. Погрижил съм се той да е новият ти съкилийник.

 

 

Вратата на килията се отвори, Бени вдигна поглед от броя на „Сън“ и видя Брайънт да влиза, олюлявайки се. Без да каже дума, хвърли сака си на горната койка. Новите затворници винаги избират горната койка.

Бени отново се зачете във вестника, докато Брайънт оставяше на полицата над мивката тънка люспа бял сапун, зелена кърпа за бръснене, твърда зелена хавлиена кърпа и самобръсначка „Бик“. Бени отмести броя на „Сън“ и разгледа по-внимателно новодошлия. Брайънт от сто километра приличаше на въоръжен обирджия. Беше висок към метър и шейсет и пет, набит, с бръсната глава. Разкопча затворническата си риза на бели и сини райета и отдолу се показа огромна татуировка на червен дявол. Нямаше много място за съмнение на кой футболен отбор е фен. На пръстите на едната му ръка бяха татуирани букви, които образуваха думата ОБИЧ, а на другата — ГНЯВ.

Брайънт най-накрая погледна към Бени.

— Аз съм Кев.

— А аз съм Бени. Добре дошъл в „Белмарш“.

— Не съм за първи път в тази душегубка — каза Брайънт. — И преди съм лежал тук. — Изсумтя. — Всъщност, няколко пъти. А ти? — попита той, след като се качи на горната койка и се настани удобно.

— Четири пъти — каза Бени. — Но пък не обичам да се задържам дълго.

Брайънт се засмя за първи път от сърце.

— И за какво си тук?

Бени се учуди, че Брайънт наруши едно от златните затворнически правила: никога не питай съкилийник за какво лежи. Изчакай той сам да поиска да ти сподели.

— Търговия с крадени стоки — отвърна той.

— И с какво търгуваш?

— С почти всичко. Но тегля чертата на наркотиците, включително и на марихуаната, и не се занимавам с порно, дори с еротика. Човек трябва да спазва някои принципи.

Брайънт помълча известно време. Бени се почуди дали не е заспал, което щеше да е странно за първи ден в затвора, дори и за рецидивист.

— Не ме попита аз защо съм вътре — каза накрая Брайънт.

— Няма нужда, не смяташ ли? — попита Бени. — Снимката ти от ареста беше по първите страници на таблоидите всеки ден миналата седмица. Всички в „Белмарш“ знаят защо си тук.

Брайънт не каза нищо повече тази вечер, но Бени нямаше бърза работа. В затвора едно от нещата, които имаш в изобилие, е времето. Стига да си търпелив, всичко накрая излиза наяве, колкото и потаен да е съкилийникът ти.

 

 

Бени не си умираше от удоволствие да лежи в затвора, но най-омразни му бяха уикендите, когато не ги пускаха по осемнайсет часа от килиите, без да се брои времето, когато получаваха порция мазна шунка и пържени картофи.

Надзирателите позволяваха на затворниците да излизат за четирийсет и пет минути. Бени можеше да избира между гледане на футбол по телевизията или разходка из двора, независимо от времето навън. Не се интересуваше от футбол, но тъй като Брайънт винаги се насочваше право към двора, той реши да гледа телевизия. Беше благодарен за всяка почивка от този набързо уреден брак и ако Брайънт изобщо някога му кажеше къде са диамантите, това най-вероятно щеше да стане, когато са сами в килията, а не на гъмжащия, претъпкан и шумен двор, където някой затворник можеше да ги подслуша.

Бени четеше статия за уикендите на италианския премиер, но Брайънт го прекъсна.

— Защо нито един път досега не ме попита за диамантите?

— Не е моя работа — отвърна Бени, без да вдига поглед от вестника.

— Но сигурно си любопитен какво направих с тях?

— Според криминалния репортер на „Сън“ — каза Бени — си ги продал на посредник за половин милион.

— Половин милион? — учуди се Брайънт. — На шибан тъпанар ли ти приличам?

— Е, за колко ги продаде?

— За николко.

— Николко? — повтори Бени.

— Защото още са у мен, нали така?

— Така ли?

— Да. И едно ще ти кажа. Ченгетата никога няма да разберат къде съм ги скрил, колкото и да търсят.

Бени се престори, че продължава да си чете вестника. Беше стигнал до спортната страница, когато Брайънт пак се обади.

— Това ми е пенсионният фонд, нали така? Повечето клоуни тук ще излязат без нищо, а аз си осигурих доживотен доход, чаткаш ли?

Бени чакаше търпеливо, но Брайънт не обели и дума повече, докато не загасиха лампите. На Бени му се искаше да му зададе още един въпрос, но знаеше, че не бива да рискува.

— Какво мислиш за този тип Берлускони? — попита той накрая.

— А той за какво лежи? — поинтересува се Брайънт.

 

 

Бени винаги ходеше на неделните утринни служби в затворническия параклис, не защото беше вярващ, а защото можеше да излезе от килията за цял час. Дългата разходка до параклиса в другия край на затвора, претърсването за наркотици от някоя надзирателка (ако извадеше късмет), възможността да са си поговори с другите пандизчии, пеенето на псалми, последвано от бавно тътрене обратно към килията за обяд — всичко това беше желано откъсване от безкрайните часове между четирите стени.

Бени се настани на обичайното си място на третия ред, отвори книжката с химните и когато органът засвири, запя с ентусиазъм „Борете се за правото дело!“.

След като свещеникът на затвора изнесе обичайната си проповед за разкаянието и прошката и ги благослови, затворниците заизлизаха бавно от параклиса и се отправиха съм килиите си.

— Може ли да ми отделиш минутка, Фрийдман? — попита го свещеникът, докато Бени му подаваше книжката с химните.

— Разбира се, отче — отвърна Бени и за миг се притесни, че свещеникът ще го накара да се запише на богословски курс. Ако това стане, щеше да му се наложи да си признае, че е евреин. Единствената причина, поради която отбеляза във формуляра, че принадлежи към Англиканската църква, бе, за да може да излиза за един час от килията си в неделя сутрин. Ако беше казал истината, веднъж месечно щеше да го посещава равин в килията, защото в затвора не попадаха достатъчно евреи, че да им се прави специална служба.

Свещеникът помоли Бени да дойде с него в канцеларията му.

— Един приятел иска да те види, Бени. Ще ви оставя насаме за няколко минути. — Затвори вратата на кабинета си и се върна при каещите се души, които наистина искаха да се запишат на богословски курс.

— Добро утро, г-н Матюс — каза Бени и седна без покана срещу инспектора. — Нямах представа, че са ви ръкоположили.

— Стига глупости, Фрийдман. Нали не искаш да кажа на надзирателя ти, че си евреин?

— Ако го направите, инспекторе, ще се наложи да му обясня как съм открил Иисус на път към „Белмарш“.

— А ако продължаваш да ми губиш времето, ще откриеш силата на шута ми в гърба си.

— Е, на какво дължа това удоволствие? — попита невинно Бени.

— Продал ли е диамантите? — премина веднага на въпроса Матюс.

— Не, инспекторе, не ги е продал. Твърди, че са още у него. Историята, че ги е шитнал за половин милион, е била само димна завеса.

— Знаех си — каза Матюс. — Никога не би ги продал толкова евтино. Не и след всичките мъки, през които премина. — Бени не си позволи да коментира. — Успя ли да разбереш къде ги е скрил?

— Не още — отвърна Бени. — Струва ми се, че ще отнеме известно време, освен ако не искате да…

— Не го притискай — прекъсна го Матюс. — Така само ще стане по-подозрителен. Трай си и чакай сам да ти каже.

— И след като изтръгна тази важна улика, ще ми намалите две години от присъдата, както обещахте, нали, инспекторе? — припомни му Бени.

— Не си насилвай късмета, Фрийдман. Смятам, че си издейства една година по-малко, но няма да получиш втора, ако не разбереш къде са диамантите. Така че връщай се в килията си, отваряй си ушите и си затваряй устата.

 

 

Една неделна сутрин Брайънт попита Бени:

— Някога препродавал ли си диаманти?

Бени чакаше от седмици Брайънт да му зададе този въпрос.

— От време на време се е случвало — каза той. — Имам доверен търговец в Амстердам, но ще трябва да получа доста повече информация, преди да си направя труда да се свържа с него. За какви суми говорим?

— Десет милиона много ли са за твоето ниво? — попита Брайънт.

— Не, не бих казал — отвърна Бени, като се опитваше да запази спокойствие. — Но може да отнеме малко повече време от обикновено.

— Време имам достатъчно — отбеляза Брайънт и отново потъна в дълго, съзерцателно мълчание. Бени се молеше да не минат още шест седмици преди да му зададе следващия въпрос.

— И какъв процент ще ми платиш, ако се споразумеем да препродадеш диамантите? — попита Брайънт.

— По принцип давам двайсет процента от реалната стойност и то винаги в брой.

— И за колко ги продаваш?

— Обикновено за около петдесет процента от цената.

— А колко ще вземе партньорът ти?

— Нямам представа — каза Бени. — Не ме пита откъде идва стоката, а аз не го питам колко изкарва от нея. Щом всички печелим, колкото по-малко знаем един за друг, толкова по-добре.

— Има ли значение какъв вид са камъните?

— По-добре да са по-малки — отвърна Бени. — Избягвам големите неща. Ако ми донесеш кралските бижута, ще ти кажа да се разкараш, защото никога няма да им намеря купувач. Малките камъни са трудни за проследяване, дирите им се губят на свободния пазар.

— Значи ако ти ги дам, ще ми платиш два милиона?

— Ако струват десет милиона — да, но първо ще трябва да ги видя.

— И защо да не струват толкова? — попита Брайънт, като погледна Бени право в очите.

— Защото не може да се вярва на вестниците. Криминалните репортери обичат цифри с много нули и винаги ги закръгляват.

— Но те са застраховани за десет милиона — каза Брайънт — и не забравяй, че застрахователната компания плати цялата сума.

— Не правя оферти преди да видя стоката — повтори условията си Бени.

Брайънт отново млъкна.

— Е, къде са? — попита Бени, като положи всички усилия въпросът му да прозвучи така, сякаш не го бе репетирал.

— Няма значение къде са — отвърна Брайънт.

— Има, ако очакваш да ти дам оферта — сопна се Бени.

— Ами ако ти покажа пет-шест камъка веднага?

— Престани да се бъзикаш с мен, Кев. Ако сериозно искаш да правим бизнес, кажи ми къде са. Ако не, гледай си работата. — Инспектор Матюс не би одобрил тази тактика, но тъй като обжалването на присъдата му беше след няколко дни, Бени не можеше да си позволи да чака още шест седмици, преди Брайънт отново да проговори.

— Сериозен съм — отвърна тихо Брайънт. — Така че си затваряй устата и слушай, освен ако нямаш по-голяма сделка тази седмица. — Бени си спомни, че присъдата му може да бъде намалена с още една година и не пророни и дума. — Докато бях в предварителния арест, с мен лежеше и един, прибран за притежание на наркотици. Първокласен хероин.

— Е, и? — попита Бени. — Арестуват хора за наркотици всеки ден.

— Не и докато са в затвора.

— Но как е вкарал стоката вътре? — попита Бени, внезапно заинтригуван.

— Този арестант взел дрогата от приятел по време на процеса. През една от почивките поискал да отиде до тоалетната, като знаел, че охраната ще трябва да го изчака пред кабинката. Докато бил вътре, сложил наркотика в презерватив, завързал го на възел и го глътнал.

— Но ако презервативът се спука в стомаха му — отбеляза Бени, — с него е свършено.

— Да, но ако успее така да го вкара в затвора, може да спечели един бон. Пет пъти повече, отколкото би спечелил навън.

— Кажи ми нещо, което не знам — изсумтя Бени.

— След като го докарали тук, той изчакал нощта, седнал на тоалетната чиния, където надзирателите не могат да го видят през шпионката на вратата и…

— Спести ми подробностите.

След още една дълга пауза, Брайънт каза:

— В деня, в който ме осъдиха, аз направих същото.

— Глътнал си петдесет грама хероин? — попита невярващо Бени.

— Не, тъпанар, не ме слушаш внимателно. — Бени мълчеше, Брайънт си сви цигара и го държа в напрежение, докато не запали и не дръпна няколко пъти. — Глътнах шест от диамантите.

— И защо, за бога, ти беше да го правиш?

— За да мога да се разплащам в затвора, ако попадна на кисел надзирател или имам нужда от услугата на някой рецидивист.

— И къде са сега? — попита Бени, рискувайки да бъде разкрит.

— През последните три месеца са в тази килия, а ти дори не си ги зърнал.

Бени не каза нищо, а Брайънт слезе от горната койка и взе пластмасова вилица от масата. Започна бавно да разшива страничния кант на долнището на анцуга си „Адидас“. След малко извади от там малък диамант. Очите на Бени грейнаха, когато го видя да искри под светлината на голата електрическа крушка.

— Имам шест канта, което означава шест диаманта — каза триумфално Брайънт. — Ако някой надзирател ми провери анцуга, ще намери там повече пари, отколкото изкарва за една година.

Брайънт подаде диаманта на Бени, а той го занесе до малкия зарешетен прозорец и го разгледа по-внимателно. Мозъкът му работеше на пълни обороти.

— Е, какво ще кажеш? — попита Брайънт.

— Още не съм съвсем сигурен, но има само един начин да разберем. Дай си часовника.

— Защо? — попита Брайънт, но протегна ръка.

Бени не отговори, а потърка ръба на камъка по стъклото, оставяйки малка драскотина.

— Ей, каква игра играеш? — сопна му се Брайънт и си дръпна ръката. — Знаеш ли колко съм платил за този часовник?

— А аз пък няма да платя нищо за този боклук — каза Бени и подаде камъка на Брайънт. После се върна на долната койка и се престори, че чете вестник.

— И защо, мамка му? — попита Брайънт.

— Защото това не е диамант — отвърна Бени. — Ако беше, щеше да счупи стъклото на часовника ти, а не само да остави драскотина. Ограбен си, приятел — каза Бени, — и то от много хитър човек, който тънко те е изпързалял.

Брайънт се взря в часовника си. Мина известно време, преди да успее да проговори, заеквайки.

— Но аз видях как Абът пълни торбата с диаманти от сейфа.

— Не се и съмнявам, че си го видял да пълни торбата с нещо, Кевин, но каквото и да е било то, не са диаманти.

Брайънт се срути върху единствения стол в килията. Най-накрая събра сили да попита:

— И колко струват?

— Зависи колко имаш.

— Цял пакет. Тежи към килограм.

Бени надраска някакви цифри в полето на вестника си, преди да му отговори.

— Вероятно два бона, най-много три. Съжалявам, Кев, но г-н Абът те е преметнал.

Брайънт започна да пори останалите кантове на долнището си с пластмасовата вилица. Когато изпадаше поредният камък, той го потриваше в стъклото на часовника си. Резултатът винаги бе един и същ: малка драскотина, но стъклото оставаше цяло.

— Дванайсет години заради няколко шибани бона? — каза той, докато се разхождаше из килията като приклещено в клетка диво животно. — Само да докопам това копеле Абът, ще го късам парченце по парченце.

— Не и през следващите дванайсет години — услужливо му напомни Бени.

Брайънт заблъска с юмруци по вратата на килията, макар да знаеше, че никой освен Бени няма да го чуе.

Бени не пророни и дума, докато не угасиха осветлението в десет часа, а дотогава Брайънт се бе поуспокоил и дори бе спрял да си удря главата в стената.

Бени през цялото време обмисляше следващата си реплика. Но нямаше да я произнесе, преди да е сигурен, че Брайънт е в най-уязвимото си състояние, което настъпваше обикновено час след като угасят лампите.

— Мисля, че знам как може да си отмъстиш на твоя приятел г-н Абът — прошепна Бени без да е сигурен, че Брайънт е все още буден.

Брайънт скочи от горната койка, наведе се над Бени толкова ниско, че носовете им почти се допряха, и изкрещя:

— Кажи ми! Кажи ми как! Ще направя всичко, за да си върна на копелето!

— Надявам се, че не искаш да чакаш дванайсет години, преди да се видиш отново с него, защото имаш възможност да го накараш той да дойде при теб.

— Престани с шибаните гатанки — каза Брайънт. — Как мога да накарам Абът да дойде в „Белмарш“? Едва ли ще изяви желание да ми идва на посещения.

— Мислех си за нещо по-постоянно от посещение — отвърна Бени. Сега бе дошъл ред на Брайънт да чака с нетърпение съкилийникът му да продължи разговора. — Каза ми, че съдията е предложил да ти намали присъдата, ако признаеш къде си скрил диамантите.

— Точно така. Но нали не си забравил, че не са диаманти? — извика Брайънт и се надвеси още повече над него.

— Точно това и аз имам предвид — каза Бени без да трепне. — На полицаите няма да им трябва много време да се досетят, че са ги преметнали, а Абът е прибрал застраховката от десет милиона заради торба стъкълца.

— Прав си, мамка му — съгласи се Брайънт и стисна юмрук.

— Веднага щом ченгетата разберат, че диамантите не са истински, ще повдигнат обвинения срещу Абът: измама, кражба, престъпна заблуда, дори възпрепятстване на правосъдието. Няма да се учудя, ако го затворят за десет години. — Бени запали цигара и дръпна бавно, преди да продължи. — А след като му мине процесът, може да дойде само на едно място.

— „Белмарш“! — каза Брайънт и удари с юмрука във въздуха, все едно „Манчестър Юнайтед“ току-що бяха спечелили купата.

 

 

Надзирателят, отговарящ за физическата подготовка в „Белмарш“ никога не бе виждал този затворник в гимнастическия салон, въпреки че очевидно се нуждаеше от упражнения; не познаваше и полицая, с когото той разговаряше, който пък си беше в идеална форма. Директорът на затвора му каза да заключи салона и да се погрижи никой да не влиза, докато двамата са там — нито затворници, нито надзиратели.

— Брайънт е направил пълни самопризнания — каза инспектор Матюс, — посочил е и мястото, на което е скрил диамантите. Шест от тях липсват, разбира се. Предполагам, че няма начин да ги открием.

— Никакъв — потвърди Бени с въздишка. — Сърцето ми се скъса, като го видях как пусна юдата на тоалетната върху тях. Но аз мисля по-мащабно, инспектор Матюс.

— Представяш си как след няколко седмици ще напуснеш затвора? — предположи детективът.

— Признавам, че и това ми мина през ума — отвърна Бени. — Но още съм любопитен какво се е случило с останалите диаманти.

— Застрахователната компания ги продаде обратно на г-н Абът на леко занижена цена и се споразумя с него никой повече да не повдига този въпрос.

— Какво облекчение — каза Бени, — защото искам да ви помоля за една услуга.

— Намаляването на присъдата ти с две години не ти ли е достатъчно?

— Напълно ми е достатъчно, инспектор Матюс, и не мислете, че съм неблагодарник, но Брайънт скоро ще се усети, че не сте арестували Абът, защото диамантите са истински и аз го изиграх.

— Продължавай — подкани го детективът.

— Чудех се дали не можете да се погрижите, ако пак проявя глупостта да прекрача закона, да не ме пращат никога повече в „Белмарш“.

Матюс стана от пейката в дъното на салона и погледна към рецидивиста.

— Не се и надявай, Бени — каза той и му се ухили. — Не мога да измисля по-добър начин да те принудя да си намериш истинска работа и да спреш да вършиш престъпления. И между другото, може дори да дойде време, когато ти сам да пожелаеш да се върнеш в „Белмарш“.

— Сигурно се шегувате, г-н Матюс. Защо ще искам да се връщам в тази воняща дупка?

— Защото съдията си удържа на думата — отвърна Матюс. — Намали присъдата на Брайънт наполовина. Ако има добро поведение, може да излезе след две години, когато, драги Бени, вероятно няма да тръгне да търси г-н Абът.

Бележки

[0] По истински случай. ↑