Джефри Арчър
Високи токчета ^[0]

Бях в „Лордс“ на първия ден от втората контрола срещу Австралия, когато до мен седна Алън Пенфолд. Представи ми се и попита:

— Колко души ти казват, че могат де ти разкажат страхотна история, която да опишеш в някоя от книгите си?

Разгледах го внимателно, преди да му отговоря. Изглеждаше на около петдесет години, строен и загорял от слънцето. Беше в добра форма — от онези мъже, които продължават да практикуват любимия си спорт, дълго след като преминат зенита си. Докато пиша тези редове, си припомням, че ръкостискането му бе забележително здраво.

— Двама, понякога и трима на седмица — отвърнах му аз.

— И колко от тези истории намират място в книгите ти?

— Ако извадя късмет — една на двайсет, но по-скоро една на трийсет.

— Е, да видим дали няма да успея да подобря това съотношение — каза Пенфолд, докато спортистите напускаха игралното поле, за да пият чай. — В моята работа — започна той — никога не можеш да забравиш първия си случай.

 

 

Алън Пенфолд затвори внимателно слушалката с надеждата, че не е събудил съпругата си. Тя се размърда, когато той незабелязано се измъкна от леглото и започна да се облича във вчерашните си дрехи, тъй като не искаше да светва лампата.

— За къде си тръгнал толкова рано? — попита тя.

— Ромфорд — отвърна той.

Ан се опита да фокусира поглед върху дигиталния часовник на нощното шкафче.

— В осем и десет в неделя сутрин? — простена тя.

Алън се наведе и я целуна по челото.

— Заспивай, ще ти разкажа всичко по време на обяда. — И бързо излезе от стаята, преди тя да успее да му зададе още някой въпрос.

Въпреки че беше неделя сутрин, той прецени, че ще му трябва около час, за да стигне до Ромфорд. Щеше да оползотвори времето, за да обмисли разговора, който току-що проведе по телефона с шефа на отдел „Анализи“.

Алън започна работа за „Редфърн и Тайсхърст“ като стажант-експерт по проблемите на финансовия риск, малко след като се дипломира в същата специалност. И въпреки че беше във фирмата вече две години, съдружниците бяха толкова консервативни, че чак сега за първи път му позволяваха да се заеме със случай, без да го наглежда менторът му Колин Крофтс.

Колин го бе научил на много неща през последните две години и докато Алън пътуваше по шосе А12 към Ромфорд, в главата му изникна един от често повтаряните коментари на ментора му: „Никога няма да забравиш първия си случай“.

Шефът на аналитичния отдел му съобщи по телефона само основните факти. В склад в Ромфорд през нощта възникнал пожар и когато местната пожарна команда пристигнала, не било останало много за спасяване. Само намокрили тлеещата жарава. Такива стари сгради горят като фойерверки, беше му казал делово колегата.

Собствениците на „Обувки Ломакс“ ООД (внос и износ) имаха две застрахователни полици, една за сградата и една за съдържащото се в нея, като всяка от тях беше за приблизително два милиона паунда. Шефът на отдел „Анализи“ не смяташе случаят за сложен и сигурно затова позволи на Алън да се заеме с него сам.

 

 

Още преди да стигне в Ромфорд, Алън видя мястото на пожара. Над останките от стогодишната компания се носеше облак черен дим. Паркира в странична улица, смени си обувките с гумени ботуши и тръгна към димящите руини на „Обувки Ломакс“ ООД (внос и износ). Димът вече се разсейваше, а вятърът го отвяваше към източния бряг. Алън вървеше бавно, защото Колин го бе научил, че е важно добре да попие първите впечатления.

Когато стигна до обекта, не забеляза да кипи особена дейност и напрежение. Виждаше се само пожарната команда, която си събираше нещата и се готвеше да се връща в базата. Алън се опита да заобиколи локвите от примесена със сажди вода, докато си пробиваше път към пожарникарския камион. Представи се на началника.

— А къде е Колин? — попита мъжът.

— На почивка — отвърна Алън.

— Ясно. Не си спомням откога не съм го виждал на обект в неделя сутрин. И обикновено чака доклада ми, чак тогава идва на място.

— Знам — каза Алън. — Но това е първият ми случай и се надявам да го приключа преди Колин да се върне от почивка.

— Никога не можеш да забравиш първия си случай — каза пожарникарят, докато се качваше в кабината. — И имайте предвид, че този пожар няма шансове да се появи по първите страници на вестниците, най-много да го опишат в „Ромфорд Рекордър“. И аз със сигурност няма да препоръчам полицейско разследване.

— Значи няма следи от подпалване? — попита Алън.

— Не, нищо не навежда на такива подозрения — отвърна пожарникарят. — Готов съм да се обзаложа, че причината за пожара е късо съединение. Честно казано цялата електрическа инсталация не е сменяна от години. — Млъкна и погледна назад към останките. — Извадихме късмет, че сградата е усамотена и пожарът е избухнал през нощта.

— Имало ли е някой в помещенията през това време?

— Не. „Ломакс“ уволниха нощния пазач преди около година. Още една жертва на рецесията. Всичко това ще опиша в доклада си.

— Благодаря — каза Алън. — А дали се е мяркал насам представителят на застрахователната компания? — попита той, докато началникът на пожарникарите затръшваше вратата на камиона.

— Доколкото познавам Бил Хадмън, вече е преместил кабинета си в най-близката кръчма. Пробвайте в „Кингс Армс“ на „Нейпиър Роуд“.

През следващия час Алън се разходи из мократа площадка, търсейки някакви улики, които да оборят тезата на пожарникаря. Не успя да намери нищо, но въпреки това го глождеше съмнение, че нещо не е както трябва. На първо място — къде е собственикът г-н Ломакс, чийто бизнес току-що се бе превърнал в дим? И защо няма и следа от застрахователния агент, който ще трябва да изплати четири милиона паунда от парите на компанията си? Когато пъзелът не се нареждаше, Колин обичаше да казва: „Понякога не нещата, които виждаш, са важните, а тези, които не виждаш“.

След като още половин час не успя да разбере какво пропуска, Алън реши да послуша съвета на началника на пожарната команда и се отправи към най-близката кръчма.

Влезе в „Кингс Армс“ още преди да е станало единайсет и намери на бара само няколко клиенти, един от които бе център на вниманието.

— Добро утро, младежо — каза Бил Хадмън. — Заповядай при нас. Между другото, това е Дес Ломакс. Опитвам се да му помогна да удави мъката си.

— Малко ми е рано — отвърна Алън, след като се ръкува и с двамата. — Но тази сутрин не успях да закуся и затова ще си поръчам портокалов сок.

— Странно е, че виждам толкова рано на обекта човек от вашата фирма.

— Колин е на почивка и това е първият ми самостоятелен случай.

— Никога не можеш да забравиш първия си случай — въздъхна Хадмън. — Но се боя, че от този няма да се получи вълнуваща история, която да разказваш на внуците си. Моята компания застраховала семейство Ломакс от първия ден, в който фирмата им отворила врати през 1892 година и няколкото иска, които са предявявали през годините, никога не са събуждали съмнения в централата, което не мога да кажа за другите си клиенти.

— Г-н Ломакс — започна Алън, — позволете да изразя съжалението си, че се запознаваме при такива неприятни обстоятелства. — Това беше винаги първата реплика на Колин, към която Алън сега прибави: — Сигурно е съсипващо да изгубиш семейния си бизнес след толкова години. — Взираше се внимателно в Ломакс за реакция.

— Е, ще трябва да се примиря, нали? — отвърна Ломакс, който не изглеждаше никак съсипан. Всъщност беше забележително ведър за човек, който току-що е изгубил поминъка си, но въпреки това бе намерил време да се обръсне сутринта.

— Няма нужда да висиш тук, приятелю — каза Хадмън. — Докладът ми ще е на бюрото ти до сряда, най-късно в четвъртък. А след това може да започнат пазарлъците.

— Не виждам никаква нужда от пазарлъци — сопна се Ломакс. — Полицата ми е редовно обслужвана и както вече стана ясно на целия свят, изгубих всичко.

— Да не забравяме дребния проблем, че полиците ви са на обща стойност четири милиона паунда — обади се Алън, след като си изпи на един дъх портокаловия сок.

Нито Ломакс, нито Хадмън изкоментираха думите му, докато поставяше празната чаша на барплота. Той отново им стисна ръцете и си тръгна, без да каже нищо.

— Нещо не е наред — произнесе Алън на глас, докато вървеше бавно към изгорелия склад. И имаше чувството, че Колин вече щеше да е разбрал какво, а това го караше да се чувства още по-зле. Замисли се дали да не се отбие до местния полицейски участък, но щом началникът на пожарникарите и представителят на застрахователите не изглеждаха разтревожени, нямаше много шансове полицията да започне разследване. Алън си представи как полицейският шеф ще му каже: „Достатъчно сериозни престъпления са ми на главата и нямам време за вашите лоши предчувствия“.

Алън седна зад волана на колата си и повтори:

— Нещо не е наред.

 

 

Върна се във Фулъм навреме за обяд. Ан не изглеждаше особено заинтригувана от това как е прекарал неделната сутрин, докато не спомена думата обувки. Чак тогава започна да го засипва с въпроси, единият от които му подсказа идеята…

В девет на следващата сутрин Алън стоеше пред кабинета на шефа на отдел „Искове“.

— Не, не съм чел доклада ти — каза му Рой Кърслейк, още преди Алън да седне.

— Сигурно защото още не съм го написал — отвърна той и се ухили. — Но докладите от пожарната и застрахователите не се очакват до края на седмицата.

— Тогава защо ми губиш времето? — попита Кърслейк, без да вдига очи от купчината папки, висока цяла педя.

— Не съм убеден, че случаят „Ломакс“ е толкова ясен и прост, колкото всички твърдят.

— А да разполагаш с по-съществено доказателство от предчувствието си?

— Да не забравяме и богатия ми опит — отвърна Алън.

— И какво очакваш да направя? — попита Кърслейк, без да обръща внимание на сарказма му.

— Няма какво толкова да се направи, преди писмените доклади да се появят на бюрото ми, но си мислех за едно малко собствено разследване.

— Надушвам молба за служебни разходи — каза Кърслейк и за първи път вдигна поглед от бюрото си. — Ще трябва да измислиш как да ги оправдаеш, преди да съм ти отпуснал дори и едно пени.

Алън му разказа в най-малки подробности какво бе намислил. Шефът на „Искове“ остави писалката си на бюрото.

— Няма да ти дам и пени, преди да ми представиш доказателство по-сериозно от предчувствие. А сега се разкарай и ме остави да си върша работата… Между другото — сети се той, когато Алън отвори вратата, — ако правилно си спомням, това е първият ти самостоятелен случай, нали?

— Точно така — отвърна Алън, но затвори вратата преди да чуе отговора на Кърслейк.

— Е, това обяснява всичко.

 

 

По-късно същия предобед Алън се върна с колата си в Ромфорд с надеждата, че второто посещение ще му отвори очите, но пак не видя нищо друго, освен овъглените останки на достолепната някога сграда. Разходи се бавно в търсене на улики и остана доволен, когато не откри нищо.

В един часа се върна в „Кингс Армс“, като се молеше Дес Ломакс и Бил Хадмън да не подпират бара, тъй като се надяваше да поговори с някои от местните и да научи клюките, които се въртят из града.

Пльосна се на стола в средата на бара и си поръча бира и сандвич с масло и сирене. Не му трябваше много време да разбере кои са редовните посетители и кои — също като него — просто случайно минаващи. Забеляза, че един от редовните чете за пожара в местния вестник.

— Сигурно гледката е била страховита — каза Алън и посочи снимката на горящия склад, заела по-голямата част от първата страница на „Ромфорд Рекордър“.

— Откъде да знам — отвърна мъжът и си допи чашата. — По това време бях в леглото, а и не си пъхам носа в чуждите работи.

— Обаче е тъжно — продължи Алън, — че такава стара семейна компания изгоря за нула време.

— Едва ли Дес Ломакс е толкова тъжен — каза мъжът и погледна празната си чаша. — Ще прибере цели четири милиона и ще замине на почивка с новата си приятелка. Обзалагам се, че никога повече няма да го видим по тези места.

— Сигурно сте прав — отвърна Алън, обърна се към бармана и потупа чашата си. — Още една бира, моля. — След това се извърна пак към редовния посетител и попита: — Искате ли да ми правите компания?

— Много мило от ваша страна — отговори мъжът и за първи път се усмихна.

След час Алън си тръгна от „Кингс Армс“, без да постигне кой знае какво. Успя само да почерпи с втора бира новия си приятел и да поръча една и за бармана.

По всичко личеше, че Ломакс е отлетял за Корфу с новата си украинска приятелка, изоставяйки съпругата си в Ромфорд. Алън не се съмняваше, че г-жа Ломакс ще му разкаже повече от непознатия в бара, но знаеше, че това няма да е редно. Ако компанията разбереше, че е разговарял със съпругата на притежателя на полицата, пожарът на „Обувки Ломакс“ ООД щеше да е първият и последният му случай. Отказа се от идеята, въпреки че бе озадачен от някои факти — на сутринта след пожара намери Ломакс в кръчмата, който отпътува за Корфу с любовницата си, още докато въглените бяха топли.

Върна се в офиса и реши да се обади на Бил Хадмън, за да види дали не е открил нещо, което да си струва да се проследи.

— „Застраховки Трибюнъл“ — обяви операторката.

— Обажда се Алън Пенфолд от „Редфърн и Тайсхърст“. Бихте ли ме свързали с г-н Хадмън?

— Г-н Хадмън е на почивка. Очакваме го да се върне следващия понеделник.

— Надявам се, че е на някое хубаво място — каза Алън за заблуда.

— Доколкото си спомням, каза, че отива на Корфу.

 

 

Алън се пресегна, погали гърба на жена си и се зачуди дали е будна.

— Ако се надяваш на секс, забрави — каза Ан, без да се обръща.

— Не, надявах се да поговорим за обувки.

Ан се обърна.

— Обувки ли? — промърмори тя.

— Да. Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за „Маноло Бланик“, „Прада“ и „Роже Вивие“.

Ан седна на леглото напълно разбудена.

— И защо ти е да знаеш? — попита тя с надежда.

— Да започнем с това — кой номер носиш?

— Трийсет и осми.

— Това инчове ли са, сантиметри ли, или…

— Не се прави на глупак, Алън. Това е универсална европейска система, възприета от всички големи обувни компании.

— Но има ли нещо по-особено за… — Алън продължи да задава множество въпроси на съпругата си, а се оказа, че тя знае всички отговори.

 

 

Целия предобед на следващия ден Алън броди из „Хародс“, магазин, който обикновено посещаваше само по време на разпродажби. Опитваше се да си спомни всичко, което му бе казала Ан и отдели доста време, за да изучи огромната част от сградата, посветена на обувките, или ако трябва да сме по-точни — на жените.

Прегледа всички марки, с които „Ломакс“ търгуваше, и до обяд успя да стесни търсенето до „Маноло Бланик“ и „Роже Вивие“. След няколко часа си тръгна от магазина само с няколко брошури в ръка и с ясното съзнание, че не може да докаже теорията си, без да помоли Кърслейк за служебни разходи.

Когато следобед се върна в офиса, провери още веднъж списъка на „Ломакс“. Сред изгорелите в пожара обувки имаше две хиляди и триста чифта „Маноло Бланик“ и над четири хиляди чифта „Роже Вивие“.

— Колко искаш? — попита Рой Кърслейк, пред когото този път имаше две купчини папки.

— Хиляда — отвърна Алън и сложи още една папка на бюрото му.

— Ще ти съобщя решението си, веднага щом прочета доклада ти — каза Кърслейк.

— А как да осигуря на доклада си място най-отгоре на купчината? — поинтересува се Алън.

— Ще трябва да ми докажеш, че разходите ще донесат печалба на компанията.

— Спестявам два милиона паунда от клиент — това брои ли се за печалба? — попита невинно Алън.

Кърслейк издърпа папката от дъното на купчината, отвори я и се зачете.

— Ще ти съобщя решението си до час.

 

 

На другия ден, след още един среднощен разговор с жена си, Алън се върна в „Хародс“. Качи се на втория етаж с ескалатора и тръгна право към щанда на „Роже Вивие“. Взе чифт обувки, занесе си ги на щанда и попита продавачката колко струват. Тя погледна баркода.

— Серията е ограничена, господине, а това е последният чифт от нея.

— И каква е цената? — попита Алън.

— Двеста и двайсет паунда.

Алън се опита да не изглежда потресен. Даде си сметка, че при тези цени не би могъл да купи достатъчно чифтове обувки, за да проведе експеримента си.

— А да имате дубликати? — попита той с надежда.

— „Роже Вивие“ не продава дубликати, господине — отвърна със сладка усмивка продавачката.

— Е, щом е така, кои са най-евтините обувки, които имате?

— Имаме ниски обувки за сто и двайсет паунда и няколко чифта мокасини за по деветдесет.

— Ще взема от тях — каза Алън.

— Кой номер?

— Няма значение.

Сега продавачката се озадачи. Наведе се над щанда и прошепна:

— Имаме пет чифта трийсет и осми номер на склад, които мога да ви дам с отстъпка, но се боя, че са от миналия сезон.

— Не ме интересува сезона — поясни Алън и доволен плати пет чифта „Роже Вивие“ трийсет и осми номер. След това отиде до щанда на „Маноло Бланик“.

Първият въпрос, който зададе на продавачката, беше:

— Имате ли обувки от миналия сезон, трийсет и осми номер?

— Ще проверя, господине — отвърна момичето и се запъти към склада. — Не, господине, продали сме всички обувки трийсет и осми номер — каза тя, когато се върна. — От миналата година са ни останали само трийсет и седми и трийсет и пети номер.

— Колко ще ми вземете за двата чифта?

— Не желаете дори да ги погледнете?

— Интересува ме само да са „Маноло Бланик“ — обясни Алън на друга учудена продавачка.

Алън си тръгна от „Хародс“ с две големи зелени торби със седем чифта обувки. Върна се в офиса и предаде касовите бележки на Рой Кърслейк, който го изгледа зверски иззад купчината папки, когато видя колко е похарчил.

— Надявам се, че жена ти не носи трийсет и осми номер — каза той и се ухили.

За това пък Алън изобщо не се беше сетил.

 

 

В неделя сутринта докато Ан бе на покупки, Алън стъкна малък огън в дъното на градината. След това влезе в гаража и извади от багажника двете торби с обувки и резервната туба бензин.

Приключи с малкия си експеримент много преди Ан да се върне от пазарската си обиколка. Реши да не й казва, че останалият му чифт на „Маноло Бланик“ не беше нейният номер. Заключи багажника за всеки случай, защото не искаше тя да открие четирите чифта „Роже Вивие“ трийсет и осми номер.

 

 

В понеделник сутринта Алън позвъни на секретарката на Дес Ломакс, за да си уговори среща с него след завръщането му от почивка.

— Просто искам да приключим случая — обясни той.

— Разбира се, г-н Пенфолд — отвърна секретарката. — Очакваме го на работа в сряда. По кое време ще ви е удобно?

— Какво ще кажете за единайсет часа?

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — каза тя. — Желаете ли да се видите с него в „Кингс Армс“?

— Не. Предпочитам да се срещнем на мястото на изгорелия склад.

 

 

В сряда Алън се събуди рано и се облече, без да буди жена си. Той бе получил от нея цялата информация, която му бе необходима. Пое към Ромфорд почти веднага след закуска, като си остави повече време за пътуването, отколкото обикновено му бе необходимо. По пътя спря на бензиностанцията, за да напълни резервната туба бензин.

След като влезе в Ромфорд, се отправи директно към изгорелия склад и спря до единствения автомат за паркиране, който се виждаше наоколо. Реши, че един час ще му е повече от достатъчен. Отвори багажника, извади торбата от „Хародс“ и тубата бензин, отиде в средата на площадката и търпеливо зачака собственика на „Обувки Ломакс“ ООД (внос и износ) да се появи.

Дес Ломакс закъсня с двайсет минути и паркира в забранена зона своя чисто нов червен мерцедес Е-клас купе. Когато слезе от колата, на Алън му се стори, че е необикновено блед за човек, току-що изкарал десет дни на Корфу.

Ломакс закрачи бавно към него и не се извини за закъснението. Алън не пое протегнатата му ръка, а каза само:

— Добро утро, г-н Ломакс. Мисля, че дойде време да обсъдим иска ви.

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Ломакс. — Полицата ми е за четири милиона и никога не съм пропускал вноска. Очаквам сумата да ми бъде изплатена изцяло, и то скоро.

— Зависи от моята препоръка.

— Не ми пука за препоръката ти, слънце — каза Ломакс и запали цигара. — Имам право на четири милиона и точно толкова ще получа. И ако не ми ги изплатиш бързо, следващата ни среща най-вероятно ще е в съда, което никак няма да е добре за кариерата ти, като се има предвид, че това е първият ти случай.

— Може и да се окажете прав, г-н Ломакс — отвърна Алън. — Но аз ще препоръчам на застрахователите ви да се споразумеят с вас за два милиона.

— Два милиона? — повтори Ломакс. — И кога ти хрумна тази измислена сума?

— След като разбрах, че не сте прекарали последните десет дни на Корфу.

— Гледай да можеш и да го докажеш, слънце — сопна се Ломакс, — защото имам разписки от хотела, самолетни билети, дори договор за кола под наем. На твое място не бих тръгвал в тази посока, освен ако не искаш да прибавиш и присъда за клевета към наказанието за отказ за изплащане на законно дължима сума.

— Всъщност, признавам, че нямам доказателства, че не сте били на Корфу — каза Алън. — Но въпреки това ви съветвам да се съгласите на два милиона обезщетение.

— Щом нямаш доказателства — повиши глас Ломакс, — тогава каква ти е играта?

— В момента обсъждаме вашата игра, г-н Ломакс, а не моята — отвърна спокойно Алън. — Може и да не съм в състояние да докажа, че през изминалите десет дни сте се опитвали да се отървете от шест хиляди чифта обувки, но мога да докажа, че тези обувки не са били в склада, когато сте го подпалили.

— Не ме заплашвай, слънце. Изобщо нямаш представа с какво си се захванал.

— Много добре знам с какво съм се захванал — каза Алън, докато се навеждаше, за да извади четирите кутии с обувки на „Роже Вивие“ от плика на „Хародс“, които след това подреди пред краката на Ломакс.

Ломакс се взря в малката спретната редичка кутии.

— Да не си ходил на пазар за подаръци, а?

— Не. Събирах доказателства за нощните ви навици.

Ломакс стисна юмрук.

— Ти си просиш май боя?

— На ваше място не бих вървял в тази посока — отвърна Алън, — освен ако не искате да прибавите присъда за телесна повреда към наказанието си за подпалвачество.

Ломакс отпусна юмрука си, а Алън разви капачката на тубата с бензин и поля кутиите.

— Вече си получил доклада на пожарната, който потвърждава, че няма следи от подпалвачество — каза Ломакс. — И какво си мислиш, че ще докажеш с тези фойерверки?

— Ей сега ще разберете — увери го Алън и се наруга наум, че е забравил кибрита.

— Може ли да добавя — започна Ломакс, като хвърли гневно фаса си върху кутиите, — че застрахователната компания вече прие доклада на пожарната.

— Да. Много добре знам това — каза Алън. — Четох и двата доклада.

— Точно както си мислех — отвърна Ломакс. — Ти блъфираш.

Алън не отговори. Пламъците се стрелнаха във въздуха и накараха и двамата мъже да отстъпят. След минути опаковъчната хартия, картонените кутии и накрая и обувките се превърнаха в пепел, от която се виеше спираловидно струйка черен дим. Когато пушекът се разсея, двамата се взряха в остатъците от ритуалната клада — осем големи метални токи.

— Често не става въпрос за това, което виждаш, а за това което не виждаш — каза Алън без повече обяснения. Вдигна поглед към Ломакс. — Жена ми ми каза — продължи той, — че Катрин Деньов е направила токите на „Роже Вивие“ прочути с ролята си на проститутка в „Дневна красавица“. Тогава осъзнах, че вие сам сте подпалили склада си, г-н Ломакс, защото иначе, ако приемем вашите твърдения за верни, на мястото на пожара сега трябва да има няколко хиляди токи.

Ломакс помълча известно време, преди да каже:

— Мисля, че шансовете ти да докажеш това, са все още петдесет на петдесет.

— Може и да сте прав, г-н Ломакс — отвърна Алън. — Но пък според мен вашите шансове да не получите и пени обезщетение, са също петдесет на петдесет, дори още по-зле — можете да се озовете за дълго зад решетките. Затова, както вече казах, ви препоръчвам да се съгласите на два милиона. Но все пак окончателното решение си е лично ваше, слънце.

 

 

— Е, какво ще кажеш? — попита Пенфолд, когато звънецът извести на играчите да се връщат на терена.

— Несъмнено обърна съотношението — отвърнах аз. — Дори очаквах малко по-различен край.

— Ти как би завършил историята? — поинтересува се той.

— Щях да запазя един чифт обувки „Роже Вивие“ — казах му аз.

— Защо?

— За да ги подаря на жена си. В края на краищата, това е бил и нейният първи случай.

Бележки

[0] По истински случай. ↑