Джефри Арчър
Кралска телеграма за рожден ден ^[0]

Нейно Величество Кралицата изпраща поздравления на Албърт Уебър по случай стотния му рожден ден и му пожелава още много години добро здраве и щастие.

Албърт не спираше да се усмихва и след двайсетото прочитане на текста.

— Ти си следващата, патенцето ми — каза той, когато подаде височайшето послание на съпругата си.

Бети прочете телеграмата само веднъж, но това й бе достатъчно — на лицето й се появи широка усмивка.

Празнуването бе започнало седмица по-рано, а връхната му точка беше тържеството в общината. Тази сутрин снимката на Албърт се бе появила на първата страница на „Съмърсет Газет“, интервюираха го и за „Пойнтс Уест“ на Би Би Си, докато съпругата му седеше гордо до него.

Негово Превъзходителство кметът на Стрийт^[1], съветник Тед Хардинг и председателят на местния парламент съветник Брокълбанк посрещнаха столетника на стълбището на общината. Заведоха Албърт в кабинета на градоначалника, където го представиха на г-н Дейвид Хийткоут-Амъри, местния депутат, както и на евродепутатката от този регион, макар че по-късно той не можа да си спомни името й.

След още няколко снимки Албърт бе придружен до голямата зала за приеми, където над сто специално поканени гости го чакаха, за да го поздравят. Още с влизането му избухнаха спонтанни аплодисменти и хора, които никога не бе срещал в живота си, започнаха да му стискат ръката.

В 3:27 следобед, точният час, в който през 1907 година се бе родил, Албърт разряза със сребърен нож триетажната торта, заобиколен от петте си деца, единайсетте си внуци и деветнайсетте си правнуци. Това просто действие бе посрещнато с нов взрив от аплодисменти, последвани от скандирания „Реч, реч, реч!“.

Албърт си бе подготвил няколко думи, но когато в залата се възцари тишина, те всички излетяха от главата му.

— Кажи нещо — сръчка го леко в ребрата Бети.

Той премигна, огледа изпълнената с очакване тълпа, помълча още малко и каза:

— Много ви благодаря.

След като насъбралото се множество осъзна, че това е единственото, което ще чуе от него, някой запя: „Честит рожден ден!“ и след секунди всички започнаха да му пригласят. Албърт успя да духне седем от стоте свещи, преди по-младите членове на семейството му да му се притекат на помощ, а случката бе посрещната с още смях и ръкопляскания.

След като аплодисментите утихнаха, кметът се изправи на крака, пооправи реверите на черната си тога, украсена със златно, покашля се и след това произнесе доста по-дълга реч.

— Скъпи съграждани — започна той, — събрали сме се днес, за да отпразнуваме рождения ден, стотния рожден ден на Албърт Уебър, обичан член на нашата общност. Албърт е роден в Стрийт на петнайсети април 1907 година. Жени се за съпругата си Бети в църквата „Света троица“ през 1931 година, а професионалния си живот прекарва в местната обувна фабрика „С. и Дж. Кларк“. Всъщност — продължи той, — Албърт прекарва целия си живот в Стрийт, с изключение на четири достойни години, през които служи в пехотата на Съмърсет. Уволнява се от армията след края на войната през 1945 година и се връща в Стрийт на старата си работа като крояч на кожа в „Кларк“. На шейсетгодишна възраст се пенсионира като заместник-началник на цеха. Но не е толкова лесно да се отървем от него, защото тогава започва почасова работа като нощен пазач, на която остава докато навърши седемдесет години.

Кметът изчака смехът да утихне, преди да продължи:

— Още от ранна младост Албърт е верен привърженик на футболния отбор „Стрийт“ и рядко е пропускал домакински мач на Обущарите^[2], а пък клубът го направи свой пожизнен почетен член. Албърт също така се състезаваше за отбора по дартс „Короната и котвата“ и като част от него беше претендент за първото място в градския шампионат на кръчмите.

— Сигурен съм, че всички ще се съгласите — завърши кметът, — че животът на Албърт е пъстър и интересен и ние всички се надяваме той да продължи още много, най-малкото за да може след три години да отпразнува същия юбилей на своята скъпа съпруга Бети. Да не повярваш, като я погледнеш — каза кметът и се обърна към г-жа Уебър, — че през 2010 година и тя ще навърши сто години.

— Така е, така е! — чуха се откъслечни гласове и Бети свенливо се поклони, а Албърт се наведе към нея и я хвана за ръката.

След като се изказаха още няколко почетни гости и много хора се снимаха с Албърт, кметът изпрати двамата съпрузи от общината, заведе ги до чакащия отпред ролс-ройс и нареди на шофьора да закара г-н и г-жа Уебър вкъщи.

Албърт и Бети седнаха на задната седалка, държейки се за ръце. Нито един от двамата не се бе качвал преди това в ролс-ройс и със сигурност не бе ползвал услугите на шофьор.

Когато колата спря пред общинското им жилище на „Марн Терас“, те се чувстваха изтощени и така натъпкани със сандвичи със сьомга и торта, че не след дълго легнаха да си починат.

Последното, което Албърт промърмори, преди да изгаси лампата на нощното си шкафче, беше:

— Е, сега е твой ред, патенцето ми, и съм твърдо решен да живея още три години, за да отпразнуваме заедно стотния ти рожден ден.

— Не искам да се вдига толкова шум, като му дойде времето — отвърна тя. Но Албърт вече бе заспал.

 

 

През следващите три години в битието на Албърт и Бети не се случи кой знае какво: няколко леки заболявания, но нищо животозастрашаващо, роди се и първото им праправнуче Джуд.

Когато наближи историческият ден, в който втори човек от семейство Уебър щеше да празнува стотния си рожден ден, Албърт бе толкова крехък, че Бети настоя тържеството да се състои в дома им и само семейството да присъства. Албърт неохотно се съгласи и не спомена пред жена си колко много бе искал да се върне в общината и да се повози още веднъж на ролс-ройса на кмета.

Новият кмет беше също разочарован, тъй като бе сигурен, че случаят ще му гарантира снимка на първата страница на местния вестник.

Когато великият ден настъпи, Бети получи над сто поздравителни картички, писма и бележки от благопожелатели, но за огромно възмущение на Албърт нямаше телеграма от кралицата. Реши, че пощите са виновни и че посланието със сигурност ще бъде доставено на следващия ден. Но не стана така.

— Не се ядосвай, Албърт — настоя Бети. — Нейно Величество е много заета дама и сигурно по-важни неща са й на главата.

Но Албърт продължи да се ядосва. Когато телеграмата не пристигна нито на следващия ден, нито през следващата седмица, той се почувства потиснат заради съпругата си, която по всичко личеше, че приема ситуацията в добро разположение на духа. Но след като измина още една седмица и все още нямаше и следа от телеграмата, Албърт реши, че е дошло време да поеме нещата в собствените си ръце.

Всеки четвъртък сутрин най-малката им дъщеря Айлийн, която бе на седемдесет и три, идваше да вземе Бети и да я закара в града на пазар. Накрая само разглеждаха витрините, защото Бети не можеше да повярва на наглостта на магазините да искат толкова високи цени за стоките си. Спомняше си времената, когато хлябът е струвал пени, а седмичната надница е била един паунд.

Този четвъртък Албърт ги изчака да излязат от къщата. Стоя до прозореца, докато колата изчезна зад ъгъла. След като се загубиха от погледа му, се завлече до всекидневната, седна до телефона и преповтори думите, които се канеше да каже, ако го свържеха.

След известно време се почувства напълно готов с речта си и погледна към поставената в рамка телеграма на стената. Тя му даде достатъчно кураж да вдигне слушалката и да набере шестцифрения номер.

— Справки. Кой номер ви трябва?

— На Бъкингамския дворец — отвърна Албърт с надеждата, че гласът му звучи достатъчно авторитетно.

От другата страна настъпи лека суетня, но накрая операторът каза:

— Един момент, моля.

Албърт зачака търпеливо, напълно подготвен да му кажат, че номерът не е вписан или не могат да му го дадат от съображения за сигурност. Но само след секунди операторът бе отново на линия и му издиктува цифрите.

— Бихте ли повторили? — помоли учуденият Албърт, след като свали капачката на химикалката си. — Нула, две, нула, седем, седем, шест, шест, седем, три, нула, нула. Благодаря — каза той, преди да затвори. Трябваха му няколко минути, за да събере смелост да вдигне пак слушалката. Албърт набра номера с трепереща ръка. Чу познатия сигнал „свободно“ и тъкмо се канеше да затвори, когато чу женски глас:

— Бъкингамският дворец. С какво мога да ви помогна?

— Искам да говоря с някого за един стогодишен юбилей — произнесе Албърт думите, които си бе подготвил.

— А кой се обажда?

— Г-н Албърт Уебър.

— Изчакайте така, г-н Уебър.

Това беше последният шанс на Албърт да се покрие, но преди да успее да затвори, чу различен глас от другата страна на линията:

— На телефона е Хъмфри Креншоу.

За последен път Албърт бе чувал такъв глас докато служеше в армията.

— Добро утро, господине — каза той притеснено. — Надявам се, че вие ще успеете да ми помогнете.

— С удоволствие, стига да мога, г-н Уебър — отвърна придворният служител.

— Преди три години отпразнувах стогодишния си юбилей — започна да рецитира Албърт добре репетирания си сценарий.

— Най-искрени поздравления — отвърна Креншоу.

— Благодаря ви, господине — каза Албърт, — но не за това ви се обаждам. Виждате ли, по този случай Нейно Величество Кралицата бе така любезна да ми изпрати телеграма, която сега е поставена в рамка на стената и е точно пред очите ми. Ще ми бъде скъпа до края на живота ми.

— Много мило от ваша страна да кажете това, г-н Уебър.

— Но се чудех — продължи Албърт, набирайки все повече кураж, — дали Нейно Величество все още праща телеграми, когато някой навърши сто години?

— Със сигурност го прави — отвърна Креншоу. — И доколкото ми е известно й доставя огромно удоволствие да продължава тази традиция, въпреки че сега все повече хора достигат тази почтена възраст.

— О, толкова се радвам да го чуя, г-н Креншоу — каза Албърт, — защото скъпата ми съпруга отпразнува стотния си рожден ден преди две седмици, но за съжаление не получи телеграма от кралицата.

— Съжалявам, че е станало така, г-н Уебър — отвърна придворният. — Сигурно е административно недоглеждане от наша страна. Моля ви, дайте ми малко време да проверя. Как е пълното име на съпругата ви?

— Елизабет Вайълет Уебър, с моминско име Брейтуейт — каза гордо Албърт.

— Дайте ми само минутка, г-н Уебър — помоли Креншоу — и ще погледна в архивите.

Наложи се Албърт да почака малко по-дълго, преди да чуе отново гласа на Креншоу от другата страна на линията.

— Извинете, че ви накарах да чакате, г-н Уебър, но ще останете доволен, като разберете, че хванахме дирите на телеграмата до съпругата ви.

— О, толкова се радвам — каза Албърт. — Може ли да попитам кога да я очаква?

Придворният служител се поколеба за кратко, преди да продължи:

— Нейно Величество е изпратила поздравителна телеграма на съпругата ви по случай стотния й рожден ден преди пет години.

Албърт чу затръшването на вратата на кола, а след секунди и превъртането на ключ в ключалката. Бързо затвори и се усмихна.

Бележки

[0] По истински случай. ↑

[1] Град в графство Съмърсет, Великобритания. — Б.пр. ↑

[2] Футболният клуб на Стрийт е наричан Обущарите, заради добре развитата обувна промишленост в града. — Б.пр. ↑