Джефри Арчър
Залепен за теб ^[0]

Джеръми погледна към Арабела и все още не можеше да повярва, че тя се бе съгласила да стане негова съпруга. Той беше най-големият късметлия на земята.

Когато сервитьорът застана до него, тя му се усмихваше сладко, по същия начин, който го бе омагьосал още от първата им среща.

— За мен еспресо — каза Джеръми, — а за годеницата ми — все още му беше странно да я нарича така — ментов чай.

— Много добре, господине.

Джеръми се опита да спре да се оглежда из заведението, пълно с хора, които се чувстваха абсолютно на мястото си и знаеха точно какво се очаква от тях, за разлика от него, който никога преди това не бе стъпвал в „Риц“. От помахванията и въздушните целувки към влизащите и излизащите беше ясно, че Арабела познава всички — от метрдотела до няколкото редовни клиенти, както тя ги наричаше. Джеръми се облегна и се опита да се отпусне.

Запознаха се в Аскът^[1]. Арабела беше в загражденията за кралското семейство и се оглеждаше навън, а Джеръми бе извън тях и се оглеждаше навътре; предполагаше, че винаги ще бъде така, но тогава тя излезе от загражденията, усмихна му се примамливо и, точно когато се разминаваха, прошепна:

— Можете да си заложите и ризата на гърба на Тръбача.

След това изчезна по посока на частните ложи.

Джеръми послуша съвета й и заложи двайсет паунда на Тръбача — двойно повече, отколкото обикновено — а след това се върна и видя как конят победи с лекота при коефициент 5 към 1. Забърза към кралските заграждения, за да й благодари, като се надяваше да му подскаже как да заложи и в следващата гонка, но нея я нямаше. Той се почувства разочарован, но въпреки това заложи петдесет паунда от печалбата си на кон, който препоръчваше експертът по конните състезания на „Дейли Експрес“. Оказа се кранта, която в утрешния вестник щеше да бъде описана като „пълен провал“.

Джеръми мина край кралските заграждения за трети път с надеждата да я види отново. Огледа множеството елегантни мъже в ежедневни костюми със специални пропуски на реверите. Господата бяха правени като по калъп. Придружаваха ги съпруги и приятелки, нагласени в дизайнерски тоалети и умопомрачителни шапки. Дамите пък отчаяно се мъчеха да се различават една от друга. И тогава я забеляза — стоеше до висок мъж с аристократичен вид, който се бе привел и слушаше внимателно елин жокей в червено-жълт екип. По всичко личеше, че тя не изпитва никакъв интерес към разговора им и погледът й блуждаеше наоколо. Очите й се спряха на Джеръми и той бе отново възнаграден със сърдечната й усмивка. Тя прошепна нещо на високия мъж, след това тръгна през заграденото място и скоро се озова при него в сектора за простолюдието.

— Надявам се, че послушахте съвета ми — каза тя.

— И още как — отвърна Джеръми. — Но откъде бяхте толкова сигурна?

— Това е конят на баща ми.

— Да заложа ли на коня на баща ви и в следващата гонка?

— Разбира се, че не. Никога не залагайте на нищо, освен ако не сте напълно сигурен. Надявам се, че сте спечелили достатъчно, за да ме заведете на вечеря.

Джеръми мълчеше, защото му се стори, че не е чул правилно. Най-накрая каза, заеквайки:

— Къде искате да отидем?

— В „Айви“ в осем часа. Между другото, казвам се Арабела Уоруик. — И без да каже и дума повече, се завъртя на токчетата си и се върна при своето общество.

Джеръми бе изненадан, че Арабела го удостои с втори поглед, но предложението й за вечеря направо му дойде като гръм от ясно небе. Не очакваше от това да излезе нещо, но след като тя вече му бе осигурила парите за сметката, той нямаше какво да губи.

Арабела пристигна минути след уречения час. Когато влезе в ресторанта, няколко чифта мъжки очи я проследиха по пътя й към масата на Джеръми. Бяха му казали, че няма свободни места, но всичко се промени, когато спомена името на дамата си. Джеръми стана от стола си, още докато Арабела бе далеч от масата. Тя се настани срещу него и сервитьорът цъфна до рамото й.

— Обичайното ли, госпожице?

Тя кимна без да сваля очи от кавалера си.

Когато пристигна коктейлът й от газирана вода и сок от праскови, Джеръми вече се чувстваше малко по-спокоен. Тя изслушваше внимателно всяка негова дума, смееше се на шегите му и дори проявяваше интерес към работата му в банката. Е, той малко преувеличи за длъжността си и размера на сделките, по които работеше.

След вечерята, която се оказа малко по-скъпа, отколкото предполагаше, Джеръми я откара до дома й на „Павилиън Роуд“. Остана учуден, когато тя го покани на кафе, и направо поразен, когато накрая двамата се озоваха в леглото.

Никога преди това Джеръми не бе спал с жена още на първата среща. Реши, че това е нормално за „елита“ и когато си тръгна на другата сутрин, изобщо не очакваше тя да му се обади. Но тя го направи още същия следобед и го покани на вечеря в дома си. През следващия месец почти нямаше ден, който да не прекарат заедно.

Джеръми бе изключително доволен, че Арабела сякаш нямаше нищо против, че той не може да си позволи да я води на обичайните за нейния кръг места и изглеждаше напълно доволна, когато вечеряха китайска или мексиканска храна и дори често настояваше да си поделят сметката. Въпреки всичко той продължаваше да вярва, че от това няма да излезе нищо, докато една вечер тя не му каза:

— Нали осъзнаваш, че съм влюбена в теб, Джеръми?

Джеръми никога не бе изразявал пред Арабела истинските си чувства. Беше приел, че връзката им е от онзи тип, който нейното общество наричаше „забежка“, макар тя да не го бе запознавала с никого от своя кръг. Една вечер той падна на едно коляно на дансинга в „Анабелс“ и й предложи да се омъжи за него. Не повярва на ушите си, когато тя се съгласи.

— Утре ще ти купя пръстен — каза той, като се опитваше да не мисли за отчайващото състояние на банковата си сметка, която бе започнала да свети още по-сигнално червено след запознанството му с Арабела.

— Защо да се вкарваш в разходи, след като можеш да откраднеш най-хубавия? — каза тя.

Джеръми избухна в смях, но скоро стана ясно, че Арабела не се шегува. Това беше мигът, в който той трябваше да си тръгне, но осъзна, че не може да си позволи да я загуби. Беше сигурен, че иска да прекара остатъка от живота си с тази красива и опияняваща жена и ако цената бе кражба на пръстен, тя не му се виждаше никак висока.

— Какъв да ти открадна? — попита той, като все още не бе напълно сигурен, че тя говори сериозно.

— Скъп — отвърна Арабела. — Всъщност вече съм си го избрала. — И му подаде каталог на „Де Беерс“. — Страница четирийсет и трета — поясни тя. — Нарича се Диамантът Кандис.

— А случайно да си измислила как точно да го открадна? — попита Джеръми, докато разглеждаше снимката на безупречния жълт диамант.

— О, това е най-лесното, скъпи — каза тя. — Само трябва да следваш указанията ми.

Джеръми не пророни и дума, докато тя му излагаше плана си.

И така една сутрин той се озова в „Риц“, облечен в единствения си костюм по поръчка. Носеше копчета за ръкавели „Линкс“, джобен часовник „Картие“ и стара вратовръзка от „Итън“, които принадлежаха на бащата на Арабела.

— Трябва да върна всичко до довечера — каза тя, — иначе татко може да усети, че липсват и да започне да задава въпроси.

— Разбира се — каза Джеръми, който изпитваше удоволствие, че се докосва до вещите на богатите, дори докосването да беше толкова мимолетно.

Келнерът се върна със сребърен поднос. В пълно мълчание постави чаша ментов чай пред Арабела и кана кафе от страната на масата, където седеше Джеръми.

— Нещо друго, господине?

— Не, благодаря — отвърна Джеръми със самоувереност, която бе придобил през последните няколко месеца.

— Сигурен ли си, че си готов? — попита Арабела, потърка коляно във вътрешната страна на крака му и му хвърли същата онази усмивка, с която го бе пленила в Аскът.

— Готов съм — каза Джеръми, като се опитваше да звучи убедително.

— Добре. Ще те чакам тук, скъпи. — И пак онази усмивка. — Знаеш колко много означава това за мен.

Джеръми кимна, стана от стола и без да каже и дума повече, излезе от кафенето, мина по коридора, после през въртящата се врата и излезе на „Пикадили“. Сложи в устата си дъвка, с надеждата че тя ще му помогне да се успокои. Обикновено Арабела не одобряваше дъвката, но този път дори му я препоръча. Той се спря нервно на тротоара и зачака пролука в движението, след това тръгна внимателно през колите на улицата и спря пред магазина на „Де Беерс“, най-голямата фирма за търговия с диаманти в света. Това беше последният му шанс да избяга. Знаеше, че трябва да го направи, но пак си спомни за нея и разбра, че не му е по силите.

Натисна звънеца и усети, че дланите му са потни. Арабела го бе предупредила, че в „Де Беерс“ не можеш просто да влезеш като в супермаркет и че ако не харесат външния ти вид, дори няма да ти отворят вратата. Затова му взеха мерки за първия му костюм по поръчка, а след това се сдоби и с нова копринена риза; затова носеше часовника, копчетата за ръкавели и вратовръзката от „Итън“ на бащата на Арабела.

— Тази вратовръзка ще ти гарантира незабавно отваряне на вратата — беше му казала Арабела. — А след като забележат часовника и копчетата за ръкавели, ще те поканят в частния салон, защото ще са сигурни, че си един от малкото хора, които могат да си позволят техните стоки.

Арабела се оказа права — портиерът се показа на вратата, хвърли един поглед на Джеръми и веднага отключи.

— Добро утро, господине. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се да купя от вас годежен пръстен.

— Разбира се, господине. Моля, заповядайте.

Джеръми го последва по дългия коридор, като хвърляше по един поглед на окачените по стените снимки, отразяващи историята на компанията от основаването й през 1888 година до днешни дни. Когато стигнаха дъното на коридора, портиерът сякаш се изпари и на негово място се появи висок мъж на средна възраст в добре скроен тъмен костюм, бяла копринена риза и черна вратовръзка.

— Добро утро, господине — каза той и леко се поклони. — Казвам се Кромби — добави той, преди да поведе Джеръми към личния си кабинет. Влязоха в малка, добре осветена стая. В средата й имаше овална маса с черна кадифена покривка, край която бяха подредени удобни кожени столове. Продавачът изчака Джеръми да се настани и седна срещу него.

— Желаете ли кафе, господине? — поинтересува се любезно Кромби.

— Не, благодаря — отвърна Джеръми, който нямаше желание да удължава ритуала повече от необходимото, защото се боеше, че може да загуби кураж.

— С какво мога да ви бъда полезен днес, господине? — попита Кромби сякаш Джеръми беше редовен клиент.

— Току-що се сгодих…

— Моите най-искрени поздравления, господине.

— Благодаря — каза Джеръми и се почувства малко по-спокоен. — Търся годежен пръстен, нещо специално — добави той, придържайки се към сценария.

— Намирате се на точното място, господине — каза Кромби и натисна бутон под масата.

Вратата незабавно се отвори и през нея влезе мъж със същия костюм, бяла риза и черна вратовръзка.

— Господинът иска да види годежните ни пръстени, Партридж.

— Да, разбира се, г-н Кромби — отвърна служителят и изчезна така внезапно както се бе появил.

— Времето е доста хубаво за сезона — каза Кромби, докато чакаха завръщането на другия мъж.

— Не е зле — отвърна Джеръми.

— Без съмнение ще посетите Уимбълдън, господине.

— Да, имаме билети за полуфиналите при жените — каза Джеръми и се почувства много доволен от себе си, защото имаше дързостта да се отклони от сценария.

След миг вратата се отвори и се появи служителят с голяма дъбова кутия, която почтително постави в средата на масата, а след това безмълвно напусна стаята. Кромби изчака вратата да се затвори, избра едно ключе от връзката на колана си, отключи кутията и вдигна бавно капака, за да открие три реда отбрани скъпоценни камъни, от които на Джеръми му спря дъхът. Определено нямаха нищо общо с онези, които бе свикнал да вижда на витрината на местния магазин „Х. Самюел“^[2].

Трябваха му няколко секунди, за да се овладее и да си спомни думите на Арабела — ще му покажат широка гама бижута, за да може продавачът да прецени финансовите му възможности, без да се налага да го пита направо.

Джеръми внимателно разгледа съдържанието на кутията и след известно обмисляне избра пръстен от най-долния ред с три идеално шлифовани малки смарагда, гордо полегнали върху златна халка.

— Много е красив — каза Джеръми, докато разглеждаше камъните съвсем отблизо. — Колко струва този пръстен?

— Сто двайсет и четири хиляди паунда, господине — отвърна Кромби, сякаш съобщаваше нещо незначително.

Джеръми върна пръстена в кутията и насочи вниманието си към по-горната редица. Този път избра бижу от бяло злато със сапфири. Извади го и се престори, че го разглежда отблизо, преди да попита за цената.

— Двеста шейсет и девет хиляди паунда — отвърна със същия мазен глас продавачът и леко се усмихна, с което искаше да покаже, че клиентът върви в правилната посока.

Джеръми върна пръстена на мястото му и посегна към голям диамант, който се бе разположил сам на най-горната редица и излъчваше несъмнено превъзходство над останалите. Взе го, както и останалите преди него, и го заразглежда с интерес.

— А този великолепен камък? — каза той като вдигна едната си вежда. — Можете ли да ми кажете нещо повече за произхода му?

— Разбира се, господине — отвърна Кромби. — Това е перфектно шлифован луксозен наситеножълт диамант с правоъгълна форма, 18.4 карата, наскоро добит в мината ни на остров Родос. Има сертификат от Американския институт за изучаване на скъпоценните камъни. Шлифован е от един от най-добрите ни майстори в Амстердам. Камъкът е поставен върху платинена халка. Уверявам ни, че това е уникално бижу, достойно за уникална дама.

Джеръми имаше усещането, че г-н Кромби не за първи път казва това.

— Без съмнение има и уникална цена. — Подаде пръстена на Кромби, който го върна в кутията.

— Осемстотин петдесет и четири хиляди паунда — каза той приглушено.

— Имате ли увеличител? — попита Джеръми. — Искам да разгледам по-хубаво камъка. — Арабела го бе научила коя дума използват търговците на диаманти, когато имат предвид малка лупа, и го бе уверила, че след като я произнесе, ще изглежда като човек, който често посещава такива магазини.

— Да, разбира се, господине — каза Кромби, отвори чекмедже от своята страна на масата и извади малка лупа с дръжка от черупка на костенурка. Когато вдигна отново очи, от диаманта Кандис нямаше и следа; горният ред на кутията беше напълно празен.

— У вас ли е все още пръстенът? — попита той, като се опитваше да скрие тревогата в гласа си.

— Не — отвърна Джеръми. — Върнах ви го преди малко.

Без да каже и дума повече, продавачът хлопна капака на кутията и натисна бутон под масата. Този път не си направи труда да поддържа разговора, докато чакаше. След секунди в стаята влязоха двама набити мъже със сплескани носове, които биха изглеждали по на място на боксовия ринг, отколкото в „Де Беерс“. Единият остана на вратата, а другият застана на сантиметри зад Джеръми.

— Бихте ли бил така любезен да върнете пръстена — каза Кромби с категоричен, равен и безизразен тон.

— Никой не ме е обиждал така — отвърна му Джеръми, като се опитваше да звучи обиден.

— Ще го кажа само веднъж, господине. Ако върнете пръстена, няма да повдигаме обвинение срещу вас, но ако не го върнете…

— И аз ще го кажа само веднъж — прекъсна го Джеръми и стана от мястото си. — За последен път видях пръстена, когато ви го върнах.

Джеръми се обърна да си ходи, но мъжът зад него постави ръка на рамото му и го бутна обратно на стола. Арабела го бе уверила, че няма да има грубости, стига да им сътрудничи и да прави каквото му казват. Джеръми остана на стола, без да помръдва дори и мускулче. Кромби стана от мястото си и каза:

— Моля, последвайте ме.

Единият от тежкоатлетите отвори вратата на Джеръми и го пусна да излезе, а другият вървеше на крачка зад него. Спряха в края на коридора пред врата с надпис „Ограничен достъп“. Първият охранител натисна дръжката и се оказа, че и в тази стая има само маса, която обаче не бе покрита с кадифена покривка. Зад масата стоеше мъж, който като че ли ги очакваше. Не покани Джеръми да седне, тъй като в помещението нямаше друг стол.

— Казвам се Грейнджър — каза мъжът безизразно. — През последните четиринайсет години съм шеф на охраната в „Де Беерс“, а преди това бях детектив в градската полиция. Уверявам ви, че съм виждал какво ли не и съм чувал всякакви истории. Затова и за миг не си помисляйте, че ще ви се размине, младежо.

Колко бързо ласкателното обръщение „господине“ беше заменено от „младежо“, помисли си Джеръми.

Грейнджър млъкна, за да му позволи да осъзнае цялата сериозност на думите му.

— Първо, длъжен съм да ви попитам дали имате намерение да ми съдействате при разпита, или предпочитате да повикаме полиция и ако изберете второто, ще имате право на присъствието на адвокат.

— Нямам какво да крия — отвърна надменно Джеръми — и естествено, че с радост ще ви съдействам. — Обратно към сценария.

— В такъв случай — каза Грейнджър — може би ще бъдете така любезен да си свалите обувките, сакото и панталона.

Джеръми изрита обувките си, които Грейнджър взе и постави на масата. След това си свали сакото и му го подаде, сякаш му беше прислужник. След като смъкна и панталоните, се изправи и се опита да изглежда отвратен от отношението им към него.

Грейнджър загуби доста време да обръща всички джобове на костюма на Джеръми, а след това да проверява подплатата и подгъвите. Като не успя да изрови нищо друго освен носна кърпа — нямаше портфейл, кредитна карта, нищо удостоверяващо самоличността на заподозрения, от което Грейнджър стана дори още по-подозрителен — върна костюма на масата.

— Може ли вратовръзката ви? — попита той, като се стараеше да звучи спокойно.

Джеръми развърза възела на старата вратовръзка от „Итън“, свали я и я постави на масата.

Грейнджър прокара дясната си длан по сините райета, но отново не откри нищо.

— Ризата, ако обичате. — Джеръми разкопча бавно копчетата и му подаде ризата. Стоеше и трепереше, само по долни гащи и чорапи.

Грейнджър провери и ризата; докато опипваше яката за първи път по сбръчканото му лице се появи съвсем лека усмивка. Извади два сребърни обтегача за яка от „Тифани“. „Добър детайл, Арабела“ — помисли си Джеръми, докато Грейнджър ги поставяше на масата, неспособен да скрие разочарованието си. Върна ризата на Джеръми, който постави обратно обтегачите, преди да я надене и да си сложи вратовръзката.

— Долните ви гащи, моля.

Джеръми си свали бельото и го подаде през масата. Още една проверка, която бе сигурен, че няма да донесе никакви резултати. Грейнджър му върна долните гащи, изчака го да си ги обуе и каза:

— И накрая чорапите ви.

Джеръми свали чорапите си и ги постави на масата. Грейнджър вече не изглеждаше толкова самоуверен, но въпреки това внимателно ги провери, преди да насочи вниманието си към обувките на Джеръми. Известно време ги потупваше, побутваше и дори се опитваше да ги разглоби, но и в тях нямаше нищо. Джеръми се изненада, когато го накара отново да си свали вратовръзката и ризата. След като изпълни нарежданията му, Грейнджър заобиколи масата и застана точно пред заподозрения. Вдигна и двете си ръце и за миг на Джеръми му се стори, че ще го удари. Но той зарови пръсти в косата му, както правеше баща му, когато бе малък. Усилията му се възнаградиха само с омазнени нокти и няколко косъма.

— Вдигнете ръце — изръмжа Грейнджър. Джеръми вдигна високо ръцете си във въздуха, но и под мишниците му не намери нищо. След това застана зад Джеръми. — Вдигнете единия си крак — нареди той. Джеръми вдигна десния си крак. Нямаше нищо залепено на петата му и нищо, мушнато между пръстите му. — А сега и другия крак — каза Грейнджър, но и този път резултатът беше същият. — Отворете уста. — Джеръми зяпна широко, сякаш беше на зъболекарския стол. Грейнджър освети устната му кухина с малко фенерче, но откри само един златен зъб. С неприкрита неприязън покани Джеръми да го последва в другата стая.

— Може ли да се облека?

— Не, не може — отвърна той рязко.

Джеръми го последва в другата стая, обзет от страх от предстоящи изтезания. До нещо, прилично на машина за изкуствен тен, стоеше мъж в дълга бяла престилка.

— Бихте ли бил така любезен да легнете, за да ви направим рентгенова снимка? — попита той.

— С удоволствие — отвърна Джеръми. След малко се чу щракване и двамата мъже започнаха да разглеждат изображението на екрана. Джеръми знаеше, че и там няма да намерят нищо. Планът им не предвиждаше гълтане на диаманта Кандис.

— Благодаря — каза любезно мъжът в бялата престилка, а Грейнджър добави неохотно:

— Вече може да се обличате.

След като си сложи новопридобитата университетска вратовръзка, Джеръми последва Грейнджър обратно към стаята за разпити, където ги чакаха Кромби и двамата гардове.

— А сега искам да си ходя — заяви категорично Джеръми.

Грейнджър кимна, очевидно нямаше никакво желание да го пусне, но беше изчерпал шансовете си да го задържи.

Джеръми се обърна с лице към Кромби, погледна го право в очите и каза:

— Адвокатът ми ще се свърже с вас. — Стори му се, че онзи направи гримаса. Сценарият на Арабела беше безупречен.

Двамата гардове със сплескани носове го придружиха на излизане; изглеждаха разочаровани, че той не се опита да избяга. Когато напусна магазина и се озова на оживения тротоар на „Пикадили“, Джеръми пое дълбоко дъх и изчака пулсът му да се нормализира, преди да пресече улицата. След това уверено влезе в „Риц“ и седна срещу Арабела.

— Кафето ти изстина, скъпи — каза тя, сякаш той бе ходил само до тоалетната. — Може би трябва да си поръчаш друго.

— Още веднъж от същото — каза Джеръми, когато келнерът се приближи.

— Някакви проблеми? — прошепна Арабела, след като сервитьорът се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе.

— Никакви — отвърна Джеръми и изведнъж се почувства гузен, но и въодушевен. — Всичко мина според плана.

— Добре — каза Арабела. — Значи сега е мой ред. — Тя стана от стола си и добави: — Дай ми часовника и копчетата за ръкавели. Трябва да ги върна в стаята на татко преди с теб да се видим пак тази вечер.

Джеръми неохотно откачи часовника, свали копчетата и ги подаде на Арабела.

— Ами вратовръзката? — прошепна той.

— По-добре не я сваляй, докато си в „Риц“ — каза тя. Наведе се и го целуна нежно по устните. — Ще дойда у вас към осем, тогава ще ми я върнеш. — И му хвърли още веднъж онази усмивка, преди да излезе от кафенето.

След секунди Арабела вече стоеше пред „Де Беерс“. Вратата веднага се отвори: колието на „Ван Клееф и Арпелс“, чантата на „Баленсиага“ и часовника на „Шанел“ показваха, че дамата не е свикнала да я карат да чака.

— Искам да разгледам годежните пръстени — каза тя свенливо, преди да пристъпи вътре.

— Разбира се, госпожице — отвърна портиерът и я поведе по коридора.

През следващия час Арабела премина през почти същия ритуал като Джеръми и след много уклончиви отговори каза на г-н Кромби:

— Безнадеждно е, направо съм отчаяна. Ще трябва да доведа Арчи. Нали той ще плати сметката, в края на краищата?

— Разбира се, госпожице.

— Ще се видя с него за обяд в „Льо Каприс“ — добави тя — и ще дойдем още този следобед.

— Тогава ще очакваме с нетърпение и двама ви — каза продавачът на бижута и затвори кутията.

— Благодаря ви, г-н Кромби — отвърна Арабела и стана да си ходи.

Продавачът я придружи до изхода без да й предложи да си свали дрехите. След като излезе на „Пикадили“, Арабела махна на такси и даде на шофьора адрес на площад „Лоундс“. Погледна си часовника, уверена, че ще успее да се върне в апартамента много преди баща си, който никога нямаше да разбере, че е взела назаем часовника и копчетата му за ръкавели за няколко часа и който със сигурност нямаше да установи липсата на една от старите си университетски вратовръзки.

Седнала на задната седалка на таксито, Арабела се любуваше на безупречния жълт диамант. Джеръми беше изпълнил всичките й указания до последната буква. Разбира се, налагаше се да обясни на приятелите си защо е развалила годежа. Честно казано, той не беше от нашето общество, така и не успя да се приспособи към него. Но също така трябваше да признае, че щеше да й липсва. Доста се беше привързала към него, пък и той проявяваше голям ентусиазъм в леглото. И като си помислиш, че всичко, което щеше да получи за старанието си, бяха сребърни обтегачи за яка и стара вратовръзка от „Итън“. Арабела се надяваше, че са му останали достатъчно пари, за да покрие сметката в „Риц“.

Прогони Джеръми от мислите си и насочи вниманието си към мъжа, когото бе избрала да я заведе на „Уимбълдън“ и когото вече бе пратила да й достави подхождащи на пръстена обеци.

 

 

Когато същата вечер си тръгна от „Де Беерс“, г-н Кромби продължаваше да се чуди как онзи мъж успя да го преметне. В края на краищата имаше само няколко секунди, докато той се бе навел.

— Добър вечер, Дорис — каза той, докато се разминаваше с хигиенистката, която почистваше коридора с прахосмукачка.

— Добър вечер, господине — отвърна Дорис, отвори вратата към стаята за клиентите и продължи да чисти. В това помещение купувачите ни избират най-изящните скъпоценности на земята, бе й казал веднъж той, затова трябва да е безупречно. Тя изключи прахосмукачката, свали черната кадифена покривка от масата и започна да лъска повърхността й; първо плота, а после и страничните прегради. Тогава я усети.

Дори се наведе, за да разгледа по-добре. Взря се невярващо в огромната дъвка, залепена под ръба на масата. Започна да я чегърта и не спря, докато не премахна и последната следа от нея, след това я хвърли в торбата с боклук, закачена за количката й с принадлежности за чистене, и върна кадифената покривка на мястото й.

— Ама че противен навик — промърмори тя, докато затваряше клиентската стая, за да продължи почистването на килима в коридора.

Бележки

[0] По истински случай. ↑

[1] Малко градче в Бъркшър, Великобритания, на около 10 км от Уиндзорския дворец, в което се намира един от най-прочутите хиподруми за надбягвания с расови коне, собственост на Английската корона. — Б.пр. ↑

[2] Верига магазини за продажба на евтини бижута във Великобритания и Ирландия, основана през 1862 година от Хариет Самюел в Ливърпул. — Б.пр. ↑