Джефри Дивър
Лоша по рождение

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

Думите на приспивната песен непрестанно звучаха в главата й, натрапчиви като потропването на орегонския дъжд по покрива и прозореца.

Песента, която беше пяла на Бет Ан, когато момиченцето беше три-четири годишно, се беше загнездила в главата й и не преставаше да звучи отново и отново. Двадесет и пет години бяха минали от онази вечер, когато двете, майка и дъщеря, седяха в кухнята на дома им в покрайнините на Детройт. Лиз Полимъс, тогава млада майка и съпруга, която все се стараеше да икономисва и работеше от сутрин до мрак, за да припечели някой и друг долар повече, се бе привела над масата.

Пееше на дъщеря си, седнала срещу нея, омаяна от сръчните майчини ръце.

Твойта майчица грижовна

винаги над теб ще бди.

Тихичко се нижат часовете,

спят дълбоко лесовете.

Лиз усети спазъм в дясната си ръка — онази, която така и не успя да заздравее както трябва — и си даде сметка, че все още здраво стиска слушалката на телефона. Току-що беше научила новината. Нейната дъщеря пътуваше към къщата й.

Дъщерята, с която повече от три години не беше разменила и едничка дума.

„Майчината обич ще те пази в тъмнината.“

Лиз най-сетне остави слушалката и почувства пареща болка от притока на кръв в ръката си. Седна на кушетката с бродирана тапицерия — кушетка, която семейството имаше открай време — и започна да разтрива изтръпналата си ръка. Чувстваше се замаяна, объркана, сякаш не беше сигурна дали обаждането по телефона беше истинско, или смътна сцена от някакъв сън.

Но не беше потънала в кротък сън. Не, Бет Ан пътуваше насам и след половин час щеше да почука на вратата на Лиз.

Навън дъждът продължаваше да вали все така равномерно и да се сипе върху боровете в двора на Лиз. Живееше в тази къщи от почти година — малък парцел на километри от най-близкото предградие. Повечето хора щяха да си помислят, че къщата е твърде малка и доста отдалечена. Но за Лиз тя беше оазис. Стройната слабичка вдовица беше непрестанно заета и не й оставаше много време за домакинстване. Можеше бързо да почисти къщата и отново да се залови за работа. И макар че трудно би могла да се нарече отшелница, тя бе доволна от неголемия пояс, обрасъл с гора, който я отделяше от съседите й. Освен това миниатюрната къща предлагаше достатъчно добро оправдание, ако някой от приятелите й проявеше желание „да се нанесе“ при нея. Жената просто поглеждаше към единствената спалня и обясняваше, че двама души биха полудели в толкова тясно пространство — след смъртта на съпруга си беше решила нито да се омъжва повторно, нито да живее с някой мъж на семейни начала.

В този миг се замисли за Джим. Дъщеря им беше напуснала родния дом и беше прекъснала всякакви връзки със семейството още преди той да почине. Болеше я, че момичето дори не се обади след смъртта му, да не говорим, че не дойде и за погребението. Обзе я гняв при мисълта за тази проява на коравосърдечие от страна на дъщеря й, но тя го потисна, като си напомни, че каквато и да беше целта на младата жена тази вечер, едва ли щеше да има време да изрови от паметта си дори частица от болезнените спомени, които лежаха между майка и дъщеря като останки от катастрофирал самолет.

Погледна към часовника. Сепна се, когато видя, че от обаждането бяха изминали вече десетина минути.

Обзета от безпокойство, тя влезе в стаята за шиене. Най-голямото помещение в къщата, тя беше украсена с ръчно изработени от нея и от майка й дантели и дузини големи макари — някои останали още от петдесетте и шестдесетте години. Всеки оттенък от божията палитра пъстрееше в тези конци. Имаше и кутии, пълни с кройки от Вог и Батърик. Най-голямата забележителност на интериора беше старата електрическа машина „Сингер“. Тя не можеше да прави сложни тегели като новите машини, нямаше лампички, индикатори или бутони. Машината беше четиридесетгодишно емайлирано в черно работно добиче — също като онази, която беше използвала майка й.

Лиз беше започнала да шие още дванайсетгодишна и в трудни времена това нейно умение я беше издържало. Тя обичаше всяка част на процеса: купуването на плата — да чува тупкането на топовете плат, които продавачката разгръщаше, докато отмери необходимата дължина (Лиз можеше да каже на жените с точност почти до сантиметър кога да спрат), да захваща с топлийки шумолящата полупрозрачна хартия към плата, да реже с големите назъбени ножици края на плата, да приготвя машината, да навива бобината, да вдява иглата… Имаше нещо толкова успокояващо в шиенето — да се съберат всички тези материали — памук от земята, вълна от животните — и от тях да се създаде нещо съвсем ново.

Най-лошият резултат от раняването й преди няколко години беше обездвижването на дясната й ръка, което й попречи да се доближи до машината в продължение на цели три непоносими месеца.

Шиенето беше като терапия за Лиз, да, но то беше и нещо повече, то беше част от нейната професия и именно то й помогна да се превърне в заможна жена — рафтовете около нея бяха пълни с дизайнерски дрехи, които очакваха умелите й ръце.

Вдигна очи към часовника. Петнайсет минути. Поредният пристъп на паника, който я остави без дъх.

Представи си толкова ясно онзи ден преди двадесет и пет години — Бет Ан в бархетната си пижама, седнала на паянтовата кухненска маса, вперила възхитен поглед в чевръстите й пръсти, докато Лиз й пееше.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

Този спомен породи дузина други и вълнението на Лиз се надигна в сърцето й като нивото на водата в придошлия от дъждовете поток зад къщата й. Виж какво — твърдо заяви на самата себе си — не стой просто така… Направи нещо. Намери си занимание.

Намери морскосиньо сако в дрешника, отиде до масата, после се разрови в кошничката, докато намери подходящо по цвят вълнено парче. Щеше да го използва, за да направи джоб на дрехата. Лиз се захвана за работа, преглади плата, отбеляза размерите с креда, взе ножиците и внимателно го сряза. Съсредоточи се върху задачата си, но работата не успя напълно да отвлече мислите й от предстоящото посещение и спомените от преди толкова години.

Като случая с онази кражба от магазина например. Момичето беше на дванайсет. Лиз си спомни звъна на телефона и как отговори. Шефът на охраната на близкия универсален магазин разказа — за ужас на Лиз и Джим — че Бет Ан е била заловена с бижута на стойност почти хиляда долара, скрити в книжна торба.

Родителите бяха помолили управителя да не уведомява полицията. Бяха му казали, че сигурно е станала някаква грешка.

— Вижте — скептично заяви шефът на охраната, — открихме у нея пет часовника. И една огърлица. Бяха увити в торбата за продукти. Искам да кажа, че това не ми прилича на грешка.

Накрая, след множество уверения, че това е нелепа случайност и обещания, че тя повече няма да припари в магазина, управителят се беше съгласил да не намесва полицията.

Когато излязоха от магазина и семейството остана насаме, Лиз гневно се обърна към Бет Ан:

— Защо, за бога, направи това?

— Защо не? — монотонно отговори момичето, а на лицето й се изписа подигравателна усмивка.

— Това е глупаво.

— Много ми пука.

— Бет Ан… защо се държиш така?

— Как? — беше попитало момичето с престорено смущение.

Майка й се беше опитала да поведе разговор с нея — така, както обясняваха предаванията по телевизията и психолозите, че човек трябва да постъпва с децата си, но Бет Ан прояви отегчение и незаинтересованост. Лиз й отправи неопределено и очевидно напразно предупреждение и се отказа.

Сега си мислеше, че човек полага известни усилия при шиенето на сако или рокля и накрая получава дрехата, която е очаквал. Няма нищо загадъчно. Но човек полага хиляди пъти повече усилия за възпитаването на детето си, а резултатът е обратен на онова, което очаква и за което мечтае. Това й се струваше толкова несправедливо.

Зорките сиви очи на Лиз огледаха вълненото сако, за да се увери, че джобът е прилепнал плътно на място. Тя спря за миг, вдигна поглед и се взря навън през прозореца в тъмните иглички на бора, но онова, което виждаше, бяха още горчиви спомени за Бет Ан.

Устато момиче! Бет Ан поглеждаше майка си или баща си право в очите и казваше: „Няма никакъв проклет начин да ме накарате да тръгна с вас!“ или: „Имате ли изобщо някаква шибана представа?“.

Може би трябваше да я възпитават по-строго. В семейството на Лиз налагаха с каиша, ако някое дете изругаеше или отговаряше на възрастни или ако не направеше онова, за което го бяха помолили родителите му. Тя и Джим никога не бяха пердашили Бет Ан; може би трябваше да я нашляпат един-два пъти. Веднъж един от служителите в склада, който Джим беше получил по наследство, се беше разболял и баща й беше помолил Бет Ан да му помогне. „По-добре да умра — беше му се троснала тя, — отколкото да се навра в онази лайняна дупка с теб!“

Баща й беше отстъпил смутено, но Лиз гневно се беше изправила пред дъщеря си.

— Не говори така на баща си!

— О? — саркастично беше попитало момичето. — И как трябва да му говоря? Като някоя покорна дъщеричка, която прави всичко, което той поиска? Може и това да е искал, ама не е намерил онзи, когото трябва.

Тогава тя беше грабнала чантичката си и се беше отправила към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се видя с приятели.

— Никъде няма да ходиш. Връщай се веднага!

В отговор Бет Ан беше тръшнала вратата. Джим се спусна след нея, но след миг тя беше изчезнала през скърцащия под обувките й двумесечен сив мичигански сняг.

Ами тези „приятели“?

Триш, Ерик и Шон… хлапета от семейства с ценности, които бяха абсолютно различни от тези на Лиз и Джим. Опитаха се да й забранят да дружи с тях. Но това, разбира се, се оказа безрезултатно.

— Не ми казвайте с кого да дружа! — гневно беше отсякла Бет Ан.

По онова време момичето беше осемнайсетгодишно и на ръст колкото майка си. Докато тя вървеше намръщено към вратата, Лиз смутено отстъпи назад.

— И какво ли пък знаете за тях? — продължи Бет Ан.

— Те не харесват нито мен, нито баща ти — това е всичко, което трябва да знам. Какво не им е наред на децата на Тод и Джоун? Или на Брад? Двамата с баща ти от години се знаем с тях.

— Какво не им е наред ли? — промърмори саркастично момичето. — Ами те са пълни смотаняци. — Тя грабна чантичката и цигарите, които беше започнала да пуши, и отново излезе с гръм и трясък от стаята.

С десния крак Лиз натисна педала на Сингера и като издаде характерния си шум, моторът на машината започна да потраква, докато иглата бързо подскачаше нагоре-надолу, изчезвайки в плата и оставяйки след себе си прав ред бодове около джоба.

Трак, трак, трак…

В прогимназията момичето никога не се прибираше у дома преди осем, а в гимназията се връщаше много по-късно. Понякога не се прибираше по цяла нощ. През уикендите също изчезваше и странеше от семейството.

Трак, трак, трак…

Ритмичното потракване на Сингера успокои донякъде Лиз, но не успя да се пребори с паниката й, когато тя отново погледна часовника. Дъщеря й можеше да пристигне тук всеки миг. Нейното момиче, нейното малко бебче…

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

И въпросът, който беше измъчвал Лиз години наред, отново се завърна: Какво се беше объркало? В продължение на безброй часове тя си припомняше ранните години на момичето, като се опитваше да проумее какво толкова беше сторила, за да отблъсне Бет Ан от себе си. Тя беше грижовна майка, живееща с проблемите на детето си, беше последователна и справедлива, беше готвила храна за семейството всеки ден, беше прала и гладила дрехите на момичето, беше й купувала всичко, от което имаше нужда. Единственото, за което се сещаше, беше, че проявяваше твърдост и неотстъпчивост в подхода си към възпитанието на момичето и понякога се държеше твърде строго.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

И въпросът, който беше измъчвал Лиз години наред, отново се завърна: Какво се беше объркало? В продължение на безброй часове тя си припомняше ранните години на момичето, като се опитваше да проумее какво толкова беше сторила, за да отблъсне Бет Ан от себе си. Тя беше грижовна майка, живееща с проблемите на детето си, беше последователна и справедлива, беше готвила храна за семейството всеки ден, беше прала и гладила дрехите на момичето, беше й купувала всичко, от което имаше нужда. Единственото, за което се сещаше, беше, че проявяваше твърдост и неотстъпчивост в подхода си към възпитанието на момичето и понякога се държеше твърде строго.

Но това едва ли би могло да мине за престъпление. Освен това, Бет Ан проявяваше същата нетърпимост и към баща си — по-мекия от двамата родители. Сговорчив, сляпо привързан до степен да глези момичето, Джим беше идеалният баща. Той помагаше на Бет Ан и на приятелите й за домашните, а когато Лиз работеше, лично ги караше с колата до училището, вечер й четеше приказки, преди да заспи, а нощем ставаше да я завива. Измисляше „специални игри“, които да играят заедно с Бет Ан. Проявяваше такава родителска привързаност, която повечето деца биха обожавали.

Но момичето се гневеше и на него и правеше и невъзможното, за да не прекарват времето заедно.

Не, Лиз не се сещаше за никакви тъмни случки в миналото, за никакви травми, за никакви трагедии, които биха могли да отчуждят Бет Ан от семейството. Върна се отново до заключението, до което беше стигнала преди години: че колкото и несправедливо и жестоко да изглеждаше, нейната дъщеря просто се беше родила страшно различна от Лиз — нещо в зачеването се беше объркало и беше превърнало момичето в истинска бунтарка.

И като погледна плата, приглаждайки го с дългите си гладки пръсти, Лиз се замисли за още нещо: непокорна, да, но дали представляваше и заплаха?

Едва сега Лиз призна пред себе си, че част от притеснението, което я изпълваше тази вечер, се дължеше не само на предстоящия сблъсък с нейното своенравно дете; младата жена я плашеше.

Тя вдигна поглед от сакото и се вгледа в дъжда, който биеше по прозореца. Дясната й ръка болезнено потръпваше и тя си спомни онзи ужасен ден преди няколко години — денят, който завинаги я прокуди от Детройт и все още я караше да сънува кошмари, които я задушаваха. Лиз беше влязла в един бижутерски магазин и беше ахнала при вида на пистолета, насочен към нея. Тя все още виждаше жълтия проблясък, когато мъжът натисна спусъка, чуваше оглушителния гръм, чувстваше вцепенението от шока, когато куршумът се заби в ръката й и я отхвърли върху покрития с плочки под, докато тя пищеше.

Дъщеря й, разбира се, нямаше нищо общо с тази трагедия. И все пак Лиз беше осъзнала, че Бет Ан беше също така готова и способна да натисне спусъка, както беше сторил онзи мъж по време на обира — тя разполагаше с доказателство, че дъщеря й е опасна жена. Преди няколко години, когато Бет Ан напусна дома, Лиз беше отишла на гроба на Джим. Беше паднала гъста мъгла и Лиз вече приближаваше гроба, когато усети, че някой стои до него. За нейна голяма изненада се оказа, че това беше Бет Ан. Със силно разтуптяно сърце Лиз се отдръпна в мъглата. В продължение на един дълъг момент тя се двоуми, но накрая реши, че няма смелостта да се изправи пред момичето и реши да остави бележка върху предното стъкло на колата й.

Но когато приближи нейния шевролет, докато търсеше в чантата си химикал и листче хартия, погледна вътре и сърцето й се сви от онова, което видя: сако, купчина разхвърляни листи, полускрит под тях пистолет и няколко найлонови пликчета, в които имаше бял прах — наркотици, предположи Лиз.

О, да, помисли си тя сега, нейната дъщеря, малката Бет Ан Полимъс беше сто процента способна да убива. Лиз вдигна крак от педала и Сингера утихна. Повдигна скобата и отряза стърчащите конци. Облече сакото, пъхна няколко дреболии в джоба и след като се огледа в огледалото, реши, че е доволна от работата си.

После се взря в неясното си отражение.

Излез някъде! — прозвуча глас в главата й. Тя представлява заплаха! Излез веднага, преди Бет Ан да пристигне!

Но след моментен размисъл Лиз въздъхна. Една от главните причини да се пресели тук беше, че узна, че дъщеря й се е преместила да живее в северозападната част на Щатите. Лиз възнамеряваше да издири момичето, но установи, че изпитва странна неохота да направи това. Не, тя щеше да остане, щеше да се срещне с Бет Ан. Но нямаше да прояви глупост, не и след онзи обир.

Лиз окачи сакото на закачалка и се запъти към дрешника. Свали една кутия от горния рафт и погледна вътре.

Там имаше малък пистолет. Джим го беше нарекъл „дамски пистолет“, когато й го подари преди години. Тя го извади и впери поглед в оръжието.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

После потрепери от отвращение. Не, не би могла да използва оръжие срещу дъщеря си. Не, разбира се.

Идеята да приспи момичето завинаги беше немислима.

И все пак… Ами ако трябваше да избира между своя живот и този на дъщеря си? Ами ако омразата, която разяждаше момичето отвътре, го накара да прекрачи границата на разума?

Способна ли беше да убие Бет Ан, за да спаси своя собствен живот?

На нито една майка не трябваше да се налага да прави подобен избор.

Колеба се доста време, после посегна да остави пистолета обратно. Но проблясък на светлини отвън я накара да спре. Фаровете на кола изпълниха предния двор и образуваха два жълти кръга върху стената на стаята.

Жената отново погледна към пистолета и вместо да го прибере в дрешника, го сложи на скрина до вратата и го заметна с малка покривка. После влезе във всекидневната и погледна през прозореца към колата, спряла на алеята. Фаровете все още светеха, чистачките сновяха бързо нагоре-надолу, а дъщеря й не се решаваше да излезе. Лиз подозираше, че не лошото време е причина момичето да остане вътре. След момент, проточил се доста дълго, фаровете изгаснаха.

Хайде, мисли позитивно, каза си Лиз. Може би дъщеря й се беше променила. Може би целта на посещението беше да се опита да изкупи всички онези предателства през годините. Най-после биха могли да положат усилия за установяване на нормални отношения помежду им.

Въпреки това тя погледна назад към стаята, където беше оставила пистолета върху скрина и си каза: Вземи го. Нека стои в джоба ти.

А после: Не, прибери го обратно в дрешника.

Лиз не направи нито едното, нито другото. Като остави пистолета върху скрина, тя отиде до вратата и я отвори, усещайки как влажната студена мъгла покри лицето й.

Дръпна се встрани от приближаващия силует на стройната висока млада жена. Бет Ан прекрачи прага и се спря. Остана така известно време, после затвори вратата след себе си. Лиз остана в средата на всекидневната, стиснала нервно ръце.

Като смъкна качулката на якето си, Бет Ан избърса мокрото си от дъжда изморено и поруменяло лице. Беше без грим. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше по-възрастна. Косата й беше къса и изпод нея се подаваха малки обеци. Незнайно защо Лиз се зачуди дали някой ги беше подарил на момичето или тя сама си ги беше купила.

— Е, здравей, скъпа.

— Майко.

Лиз се поколеба, след това се усмихна мрачно.

— Едно време ми казваше „мамо“.

— Наистина ли?

— Да. Не помниш ли?

Поклащане на главата. Лиз си помисли, че тя помнеше, но не искаше да си признае. Тя огледа внимателно дъщеря си.

Бет Ан започна да разглежда малката всекидневна. Очите й се спряха на снимка, където беше заедно с баща си на пристана за лодки близо до дома им в Мичиган.

— Когато се обади, спомена, че някой ти казал, че съм тук. Кой? — попита Лиз.

— Няма значение. Някой. Живееш тук от… — Гласът й заглъхна.

— От няколко години. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Лиз си спомни как беше хванала Бет Ан да отмъква бира, когато беше шестнайсетгодишна и се запита дали продължаваше да пие и дали сега има проблем с алкохола.

— Чай тогава? Кафе?

— Не. Ти знаеше, че съм се преместила на северозапад? — попита Бет Ан.

— Винаги говореше за тази част на Щатите, че искаш да се измъкнеш от… ами, да се измъкнеш от Мичиган и да дойдеш тук. После, като се изнесе, у дома пристигнаха няколко писма за теб. От някого в Сиатъл.

Бет Ан кимна. Дали не направи и лека гримаса? Сякаш се беше ядосала на себе си, че не е внимавала и е оставила указания за местонахождението си.

— А ти си се преместила в Портланд, за да си близо до мен?

— Предполагам, че да — усмихна се Лиз. — Започнах да те издирвам, но ме достраша. — Лиз усети как очите й се пълнят със сълзи, докато дъщеря й продължаваше да оглежда стаята. Къщата наистина беше малка, но мебелите, електрониката и вещите бяха от най-добрите — награда за усърдната работа на Лиз през последните няколко години. Две чувства се бореха в жената — тя хранеше смътна надежда, че момичето ще се изкуши да се помири с майка си, като види колко пари имаше Лиз, но едновременно с това изпитваше срам от разкоша, който я заобикаляше; дрехите на дъщеря й и евтините бижута, които носеше, показваха, че тя трудно свързва двата края.

Мълчанието беше като огън. То изгаряше кожата и сърцето на Лиз.

Бет Ан отпусна лявата си ръка и майка й забеляза малък годежен пръстен и най-обикновена венчална халка. В този момент сълзите потекоха от очите й.

— Ти…?

Младата жена проследи погледа на майка си до халката и кимна.

Лиз се запита що за човек беше нейният зет. Дали беше мекушав като Джим, някой, който успяваше да смекчи опърничавия нрав на дъщеря й? Или беше твърд? Като самата Бет Ан?

— Имаш ли деца? — попита Лиз.

— Не ти трябва да знаеш.

— Работиш ли?

— Питаш дали съм се променила ли, майко?

Лиз не искаше да чуе отговора на този въпрос и продължи бързо, привеждайки аргументи в своя полза.

— Мислех си — каза тя, а в гласа й се прокрадна отчаяние, — че може би няма да е зле да се преместя в Сиатъл. Можем да се виждаме… може дори да работим заедно. Можем да бъдем съдружници. Да делим по равно. Ще ни бъде толкова приятно. Винаги съм си мислела, че двете заедно ще бъдем страхотни. Винаги съм си мечтала…

— Двете с теб да работим заедно, майко? — Тя погледна към стаята за шиене, кимна към машината и към рафтовете с дрехи. — Това не е моят живот. Никога не е бил. Никога не би могъл да бъде. След всички тези години ти наистина не разбираш това, нали? — Думите и студеният тон, с който бяха произнесени, отговориха категорично на въпроса на Лиз: Не, момичето изобщо не се беше променило.

Гласът й прозвуча рязко.

— Защо си дошла, тогава? Какъв е смисълът да идваш?

— Мисля, че знаеш, нали така?

— Не, Бет Ан, не знам. Някакво психо отмъщение?

— Предполагам, може и така да се каже. — Тя отново огледа стаята. — Да вървим.

Лиз задиша учестено.

— Защо? Всичко, което правехме, беше за теб.

— Бих казала, направихте го на мен. — В ръката на дъщеря й се появи пистолет и черното дуло се насочи към Лиз. — Излизай — прошепна тя.

— Боже мой! Не! — Тя едва не изпъшка при спомена за престрелката в бижутерския магазин. Ръката й запулсира болезнено и по бузите й потекоха сълзи. Представи си пистолета върху скрина.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

— Никъде няма да вървя! — каза Лиз, като изтри очи.

— И още как! Излизай.

— Какво смяташ да правиш? — отчаяно попита тя.

— Онова, което трябваше да направя преди доста време.

Лиз се подпря на стола. Дъщеря й забеляза лявата ръка на жената, която се беше плъзнала на няколко сантиметра от телефона.

— Не! — изръмжа Бет Ан. — Стой далеч от него.

Лиз погледна отчаяно слушалката и после се дръпна от телефона.

— Тръгвай с мен.

— Сега? В дъжда.

Бет Ан кимна.

— Чакай да си взема палто.

— До вратата виси едно.

— Не е достатъчно топло.

Бет Ан се поколеба, сякаш се канеше да каже, че дали палтото на майка й е топло няма значение, като се имаше предвид какво щеше да се случи. Но после кимна:

— Но не се опитвай да използваш телефона. Ще те наблюдавам.

Лиз прекрачи прага на стаята за шиене и взе синьото сако, по което доскоро беше работила. Бавно го облече, приковала поглед в покривката и купчинката, образувана от пистолета под нея. Хвърли поглед назад към всекидневната. Дъщеря й беше спряла поглед на поставена в рамка снимка на самата нея на единадесет-дванадесет години, застанала до баща си и майка си. Лиз бързо се пресегна и взе пистолета. Можеше да се обърне мигом, да го насочи към дъщеря си. Да й извика да хвърли собствения си пистолет.

Майко, чувствам, че седиш до мене цяла нощ…

Татко, знам, че ще ме чуеш, мигом щом извикам…

Но какво щеше да стане, ако Бет Ан не хвърлеше пистолета? Ако го вдигнеше с намерение да стреля? Какво щеше да направи Лиз тогава? Можеше ли да убие дъщеря си, за да спаси собствения си живот?

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

Бет Ан все още разглеждаше снимката, извърнала глава. Лиз би могла да го направи — да се обърне и да стреля. Тя усещаше тежестта на пистолета в треперещите си ръце.

После въздъхна. Отговорът бе „не“. Не би могла да нарани дъщеря си. Каквото и да се случеше там отвън в дъжда, тя не би могла да стреля по своето момиче. Оставяйки пистолета обратно, Лиз се върна при Бет Ан.

— Да вървим — каза дъщеря й и като й посочи своя собствен пистолет, окачен на колана на джинсите й, поведе майка си навън, хващайки я грубо за ръката. Това беше първият им физически контакт за последните четири години, даде си сметка Лиз.

Те спряха на верандата и Лиз се обърна към дъщеря си:

— Ако го направиш, ще съжаляваш цял живот.

— Не — отвърна й младата жена. — Ще съжалявам, ако не го направя.

Лиз усети как дъждът се смесва със сълзите по бузите й. Тя попита шепнешком:

— Какво толкова направих, че да ме намразиш така?

Въпросът остана без отговор, защото в този момент в двора влезе полицейска кола. Мъж на около трийсет години слезе от нея и се запъти към тях. Той кимна към Бет Ан:

— Аз съм Дан Хийт от орегонската щатска полиция.

Младата жена се ръкува с него.

— Детектив Бет Ан Полимъс от сиатълската полиция.

— Елизабет Полимъс, вие сте арестувана за убийство, опит за убийство, въоръжен грабеж и продажба на крадени вещи — обърна се официално Хийт към по-възрастната жена.

Бет Ан наблюдаваше как една полицайка претърсва майка й. После Хийт й кимна да отведе арестуваната в колата. Но Бет Ан я спря.

— Претърсете я по-щателно.

Полицайката премигна смутено, поглеждайки към жената, която изглеждаше крехка и невинна като дете, но се подчини. Тя се смръщи, стигайки до гърба й. Майката хвърли яростен поглед към дъщеря си, когато полицейската служителка я накара да си свали морскосиньото сако. Там тя откри пришит таен джоб, в който имаше малък нож и универсален ключ за белезници.

— Исусе! — възкликна полицайката.

Бет Ан въздъхна:

— Това е номер, който си спомням от детството. Тя пришиваше тайни джобове на всичките си дрехи. За да крие откраднатото и за оръжие. — Детектив Полимъс се изсмя горчиво: — Шиене и грабеж. Това бяха нейните таланти. Както и убийства.

— Как можа да направиш това на майка си? — извика Лиз гневно. — Юда!

Бет Ан наблюдаваше безстрастно как я отведоха до полицейската кола.

После двамата с Хийт влязоха във всекидневната. Докато полицейската служителка оглеждаше откраднатото имущество за стотици хиляди долари, с което беше претъпкана къщата, Хийт каза:

— Благодаря, детектив. Знам, че ви беше трудно. Беше наложително да я арестуваме, без да пострада някой.

Арестуването на Лиз Полимъс наистина би могло да доведе до кръвопролитие. Беше се случвало и преди. Преди няколко години, когато майка й и нейният любовник Брад Селбит се бяха опитали да ограбят един бижутерски магазин в Ан Арбър, Лиз била изненадана от охранителя. Той я прострелял в ръката. Това обаче не й беше попречило да грабне пистолета си с другата ръка и да застреля него и един клиент, а впоследствие и един от полицаите, отзовали се на сигнала за обир. Беше успяла да се измъкне, да напусне Мичиган и да се пресели в Портланд, където двамата с Брад бяха възобновили дейността си, като се придържаха към онова, в което най-много я биваше — грабежи на бижутерски магазини и бутици и продажба на дизайнерски облекла, които тя, използвайки уменията си на шивачка, преправяше и после продаваше на търговци на крадени вещи в други щати.

Един информатор беше съобщил на щатската полиция в Орегон, че зад поредицата от скорошни обири в северозападните щати стои Лиз Полимъс, която живее под фалшиво име в малка къща тук. Детективите от орегонската полиция, разследващи случая, бяха научили, че нейната дъщеря е детектив в полицейското управление на Сиатъл и бяха осигурили на Бет Ан хеликоптер до летището в Портланд. Тя беше пристигнала с кола сама, за да убеди майка си да се предаде, без да се съпротивлява.

— Тя беше включена в списъците за десетте най-издирвани престъпници в щата. Чух още, че и в Калифорния й се носела славата. Представете си — собствената ви майка. — Хийт млъкна, стори му се, че прояви нетактичност.

Но Бет Ан не се засегна.

— Така мина детството ми — въоръжени грабежи, кражби, пране на пари… — замислено каза тя. — Баща ми имаше склад, където криеха крадените вещи и търгуваха с тях. Това беше тяхното прикритие — бяха го наследили от неговия баща. Който, между другото, също беше в играта.

— Вашият дядо?

Тя кимна.

— Онзи склад… все още си го представям ясно. Усещам миризмата му. Студа. А съм била там само веднъж. Май бях осемгодишна тогава. Беше пълен с крадени вещи. Баща ми ме остави сама в офиса за малко, а аз надзърнах през вратата и видях как той и един от приятелите му биеха някакъв човек. Едва не го убиха.

— Звучи така, сякаш изобщо не са се крили от вас.

— Да се крият? Господи, те правеха всичко възможно да вкарат и мен в занаята. Баща ми играеше с мен онези „специални игри“, както им казваше. Е, от мен се искаше да ходя по къщите на приятелите ми и да разузнавам дали имат ценности и къде се намират. Или да оглеждам телевизорите и видеомагнетофоните в училище и да му докладвам къде ги държат и какви ключалки има на вратите.

Хийт смаяно поклати глава. После попита:

— Но никога не сте имали вземане-даване с полицията?

Тя се засмя.

— Всъщност, да — веднъж ме заловиха за кражба в магазин.

Хийт кимна.

— Бях на четиринайсет, когато откраднах пакет цигари. Още усещам колана на тате по задника си — каза той.

— Не, не — прекъсна го Бет Ан. — Заловиха ме, когато връщах стока, открадната от майка ми.

— Какво?

— Взе ме с нея в магазина за прикритие. Нали разбирате, жена и дете не изглеждат толкова подозрително, колкото сама жена. Видях я как мушна в джоба си няколко часовника и една огърлица. Когато се върнахме у дома, сложих вещите в една торба и я отнесох в магазина. Предполагам, охранителят е видял, че изглеждам гузна и ме пипна, преди да успея да върна нещата. Опрах пешкира. Искам да кажа, нямах намерение да предавам родителите си… Майка ми беше бясна. Честно, те така и не можеха да разберат защо не искам да тръгна по техния път.

— Трябва да поприказваш с д-р Фил или с някой негов колега.

— Бях там. И все още го посещавам. Спомените започнаха да се завръщат — каза тя и кимна. — От дванайсетата или тринайсетата ми година започнах да се опитвам да стоя колкото се може по-далеч от къщи. Занимавах се с всевъзможни извънучилищни дейности. През уикендите ходех като доброволка да помагам в болницата. Приятелите ми наистина ми помогнаха. Те бяха невероятни — избрах си ги сигурно защото бяха пълна противоположност на престъпниците, с които дружаха нашите. Посещавах занятията за подготовка за кандидатстване в колеж, участвах в клуба за дебати, в кръжока по латински. Дружах с всички, които бяха нормални и почтени. Като ученичка не ме биваше кой знае колко, но прекарвах толкова време в библиотеката или в учене по къщите на приятелите ми, че накрая спечелих пълна стипендия и завърших колеж.

— Къде се записахте?

— В Ан Арбър. С основна специалност наказателно право. Взех изпита за криминални науки и постъпих на работа в полицейското управление на Детройт. После се преместих тук и започнах работа в полицията в Сиатъл.

— И сте получила златна значка. Бързо сте станала детектив. — Хийт погледна към къщата. — Сама ли е живяла тук? Къде е баща ви?

— Мъртъв — спокойно отговори Бет Ан. — Тя го уби.

— Какво?

— Почакайте, докато прочетете заповедта за екстрадиране от Мичиган. Навремето, разбира се, никой не знаеше това. Заключението в първоначалния доклад на съдебния лекар беше нещастен случай. Преди няколко месеца обаче един затворник в Мичиган си призна, че й помогнал. Майка ми разбрала, че баща ми задържа част от парите от съвместните им удари и издържа с тях любовницата си. Наела този тип да го убие и да направи така, че да изглежда като случайно удавяне.

— Съжалявам, детектив.

Бет Ан сви рамене.

— Винаги съм се питала дали бих могла да им простя. Спомням си веднъж, все още работех в отдела за наркотици в Детройт. Току-що бях приключила успешно операция на Сикс Майл. Конфискувах партида хероин. Пътувах към управлението, за да предам хероина в отдел „Улики“, когато видях, че се движа покрай гробището, където беше погребан баща ми. Отбих, отидох до гроба и се опитах да му простя. Но не можах. Разбрах, че никога няма да мога — нито на него, нито на майка ми. И тогава реших да напусна Мичиган.

— Майка ви омъжи ли се повторно?

— Хвана се със Селбит преди няколко години, но така и не се омъжи за него. Задържахте ли го вече?

— Не. Някъде наоколо е, но се укрива.

Бет Ан кимна към телефона.

— Майка ми се опита да използва телефона, когато пристигнах. Може би е искала да го предупреди. Ще проверя списъка с обажданията й. Това може да ви насочи към него.

— Добра идея, детектив. Довечера ще взема заповед за задържане.

Бет Ан се загледа през дъжда към мястото, откъдето полицейската кола беше отвела майка й преди няколко минути.

— Най-странното беше, че тя смяташе, че като се опитва да ме вкара в занаята, прави най-правилното нещо за мен. Тя си беше лоша по рождение — смяташе, че и аз трябва да бъда същата. Двамата с Дан са се родили лоши. Не можеха да проумеят как така съм се родила добра и защо не искам да се променя.

— Семейна ли сте? — попита Хийт.

— Съпругът ми е сержант в отдела за непълнолетни престъпници. — Бет Ан се усмихна. — И очакваме дете. Първото.

— Хей, това е чудесно.

— Смятам да работя до юни. После ще си взема неплатен отпуск за няколко години и ще се отдам на майчинството. — Тя почувства нужда да добави: „Защото децата са на първо място пред всичко останало“, но при тези обстоятелства не смяташе, че е необходимо да обяснява повече.

— Екипът за обработка на местопрестъпления ще отцепи мястото — каза Хийт. — Но ако искате да огледате наоколо, няма проблем. Може би има ваши снимки, които искате да вземете. Никой няма да възрази, ако вземете някоя и друга лична вещ.

Бет Ан почука с пръст по главата си.

— Тук имам повече спомени, отколкото ми трябват.

— Ясно.

Тя закопча ципа на якето си и вдигна качулката. Засмя се пресилено.

Хийт вдигна вежди.

— Знаете ли какъв е най-ранният ми спомен? — попита тя.

— Какъв?

— В кухнята на първата къща на родителите ми край Детройт. Седях на масата. Трябва да съм била на три. Майка ми ми пееше.

— Пееше? Като истинска майка.

Бет Ан се замисли.

— Не помня каква песен беше. Помня само, че пееше, за да отвлече вниманието ми. Да не си играя с онова, което правеше на масата.

— Какво правеше тя, шиеше ли? — Хийт кимна към стаята с шевната машина и рафтовете с крадени дрехи.

— Не — отговори жената. — Зареждаше амуниции.

— Сериозно ли говорите?

Тя кимна.

— Когато пораснах, проумях какво е правела. По това време родителите ми нямаха много пари и купуваха празни гилзи по оръжейните изложения и ги зареждаха. Помня само, че патроните бяха лъскави и аз исках да си играя с тях. Тя ми каза, че ако не ги пипам, ще ми попее.

След този разказ разговорът замря. Двамата полицейски служители се заслушаха в дъжда, който трополеше по покрива.

Лоша по рождение…

— Добре — най-накрая каза Бет Ан. — Прибирам се у дома.

Хийт я изпрати навън и двамата се сбогуваха. Бет Ан подкара наетата кола и се отправи по калния, криволичещ път, водещ към щатската магистрала.

Изведнъж някъде от гънките на паметта в главата й зазвуча мелодия. Тя изтананика няколко такта, но не успя да се сети за песента. Това я накара да почувства някакво неясно смущение. Бет Ан включи радиото и намери станцията Джамин’ на 95.5, „изпълваща нощта ви със златни хитове, време е за купон, Портланд…“. Усили звука и като потропваше по волана в такт с музиката, се отправи на север към летището.