Джефри Дивър
Триъгълник

— Може и да отида в Балтимор.

— Имаш предвид… — Тя го изгледа внимателно.

— Другата събота и неделя. Когато ще ходиш на моминското парти на Кристи.

— За да се видиш с…

— Дъг — отвърна той.

— Наистина ли? — Мо Андърсън разгледа внимателно ноктите на ръцете си, които лакираше в яркочервено. Цветът не му харесваше, но не й каза нищо. Тя продължи: — Един куп жени ще се мотаят наоколо — голяма скука. Добре ще си прекараш в Мериленд. Ще бъде забавно.

— И аз така си мисля — каза Пит Андърсън.

Седеше срещу Мо на предната веранда. Къщата им бе раздвижена, на различни нива и се намираше в предградията на окръг Уестчестър. Беше юни и въздухът бе наситен с мириса на жасмин, насаден от Моли по-рано през пролетта. Преди Пит обичаше мириса на жасмин. Но вече му се гадеше от него.

Мо огледа изпитателно маникюра си и остана доволна, че никъде не е одраскала лака си. Престори се на отегчена от факта, че Пит ще се вижда с Дъг, който не само бе неин шеф, но бе и важна клечка и държеше цялото Източно крайбрежие. Дъг беше поканил Мо и Пит на гости в родното си място, но по същото време тя беше планирала моминско парти за племенницата си.

— Но тогава защо не дойдеш сам? — беше предложил Дъг на Пит.

Пит беше отговорил, че ще си помисли.

Разбира се, тя само изглеждаше отегчена от идеята Пит да отиде без нея. Но беше посредствена актриса. Пит беше сигурен, че Мо е доста развълнувана от мисълта за тази среща и знаеше защо. Но за разлика от Мо той умееше да се преструва. Затова продължи да съзерцава светулките и да си трае. Правеше се на глупак.

Седяха мълчаливо и докато отпиваха от питиетата си, ледът глухо потракваше в пластмасовите чаши. Беше първият ден на лятото и в предния двор сигурно имаше стотици светулки.

— Знам, че обещах да разчистя гаража — каза той и леко потръпна. — Но…

— Не, това може да почака. Мисля, че е чудесна идея да отидеш до там.

Убеден съм, че за теб идеята е чудесна, помисли си Пит. Но не й го каза. В последно време си мислеше много неща.

Пит се потеше — повече от вълнение, отколкото от жегата — и изтри влагата от лицето и късо подстриганата си руса коса със салфетка.

Телефонът иззвъня и Мо отиде да го вдигне.

— Баща ти е — каза тя, натъртвайки с онзи неин рязък тон, щом се върна. После седна и не продума нищо повече. Просто взе питието и отново огледа изпитателно ноктите си.

Пит стана и отиде в кухнята. Баща му живееше в Уисконсин, недалеч от езерото Мичиган. Пит го обичаше и му се щеше да живееха по-близо един до друг. Но Мо не харесваше баща му и винаги мърмореше, когато Пит искаше да отиде да го види. Пит така и не разбра какъв беше проблемът между Мо и баща му. Но се вбесяваше от факта, че тя се държи толкова зле с него и не иска да говори за това.

Вбесяваше го и факта, че Мо като че ли поставяше Пит между чука и наковалнята. Понякога дори се чувстваше виновен, че изобщо има баща.

Беше му приятно да си говорят, но затвори само след пет минути, защото усещаше, че на Мо това не й се нрави. Пит се върна на верандата.

— В събота — каза той. — Тогава ще отида на гости на Дъг.

— Мисля, че за събота ще е чудесно — отвърна Мо.

Чудесно значи…

Двамата влязоха вътре и известно време гледаха телевизия. След това, в единайсет, Мо погледна часовника на ръката си, протегна го към него и каза:

— Става късно. Време е да си лягаме.

А щом Мо казваше, че е време да си лягат, значи наистина беше така.

 

 

По-късно през нощта, когато тя вече спеше, Пит слезе на долния етаж в кабинета. Пресегна се зад един ред книги, подредени върху вградените лавици и извади голям запечатан пощенски плик.

Взе го и отиде в работилницата си в сутерена. Отвори плика и извади от там книга. Заглавието й беше „Триъгълник“. Пит я беше открил в раздела за криминална литература на местната книжарница на старо, след като бе прехвърлил близо двайсет книги за убийства по действителни случаи. Пит никога не беше крал каквото и да било през целия си живот, но в този ден внимателно огледа книжарницата и небрежно пъхна книгата в непромокаемото си яке. След това невъзмутимо излезе. Налагаше се да я открадне. Пит се опасяваше, че ако всичко върви по план, служителят може и да си спомни кой е купил книгата, а полицията да я използва като доказателство.

„Триъгълник“ беше автентичната история за двойка от Колорадо Спрингс. Жената беше омъжена за човек на име Рой. Но също така се срещаше с друг мъж — Ханк, местен дърводелец и приятел на семейството. Рой разбрал това и причакал Ханк навън, докато той катерел някаква планинска пътека, след това се промъкнал и го блъснал от една скала. Ханк се вкопчил за корена на някакво дърво, но го изпуснал — или Рой премазал ръцете му, не било ясно — и Ханк срещнал смъртта си трийсет метра по-надолу върху скалите в долината. Рой се върнал у дома и изпил едно питие с жена си, за да види реакцията й, когато се обадили да съобщят, че Ханк е мъртъв.

Пит не разбираше нищичко от престъпления. Всичко, което знаеше, беше от това, което бе гледал по телевизията и по филмите. Никой от престъпниците, които показваха в тези предавания, не изглеждаше особено умен и добрите винаги го залавяха, макар че и те самите не изглеждаха кой знае колко по-умни от лошите. Но престъплението от Колорадо беше добре изпипано. Убийството беше извършено без оръжие, а уликите бяха много малко. Единствената причина за залавянето на Рой беше, че не се бе огледал за свидетели.

Стига убиецът да се е огледал наоколо преди това, той е щял да види групата лагеруващи, които са имали идеален изглед към Ханк Гибсън, който летял с писък надолу към кървавата си гибел, и към Рой, който стоял на ръба на скалата и го наблюдавал…

„Триъгълник“ се превърна в „библията“ на Пит. Изчете я от кора до кора, за да види как Рой е подготвил престъплението и да разбере как го е разследвала полицията.

Тази нощ, докато Мо спеше, Пит прочете „Триъгълник“ още веднъж. Обърна особено внимание на онези части, които беше подчертал. След това се качи отново горе, сложи книгата на дъното на куфара си и легна на кушетката в кабинета, зареял поглед през прозореца към смътната светлина на летните звезди, обмисляйки пътуването до Мериленд от всички възможни ъгли.

Защото искаше да е сигурен, че ще се измъкне безнаказано от престъплението. Не искаше да прекара живота си зад решетките — като Рой.

О, разбира се, че имаше риск. Пит го знаеше. Но нищо нямаше да го спре. Дъг трябваше да умре.

Пит осъзна, че е обмислял тази идея в дъното на съзнанието си от месеци, скоро след като Мо се срещна с Дъг.

Тя работеше за фармацевтична фирма в Уестчестър — същата фирма, в която Дъг беше мениджър по продажбите, а офисът му беше в централата на фирмата в Балтимор. Запознаха се, когато той дойде във филиала на фирмата в Ню Йорк за конференция по продажбите. Мо беше казала на Пит, че ще вечеря „с един човек“ от фирмата, но не каза с кого. Пит не се усъмни в нищо, докато не я чу случайно да разказва на една от приятелките си по телефона за един много интересен тип, за когото работи. Но тогава тя усети, че Пит е наблизо и можеше да чуе, и промени темата.

През следващите няколко месеца Пит забеляза, че Мо стана отнесена и му обръщаше все по-малко внимание. Но я чуваше да говори за Дъг все по-често и по-често.

Една вечер Пит я попита за него.

— О, Дъг ли? — каза тя раздразнено. — Какво за него, той ми е шеф. И приятел. Това е всичко. Не може ли да имам приятели? Не ми ли е позволено?

Пит забеляза, че Мо започна да прекарва много време на телефона и в интернет. Опита се да прегледа сметките за телефона, за да разбере дали се е обаждала до Балтимор, но тя ги беше скрила или изхвърлила. Опита се също да прочете имейлите й, но откри, че си е сменила паролата. Стихията на Пит обаче бяха компютрите и той лесно проникна в акаунта й. Но когато се опита да прочете имейлите й, откри, че ги е изтрила до един от главния сървър.

Беше толкова разярен, че едва не строши компютъра.

След това, за ужас на Пит, Мо започна да кани Дъг на вечеря в дома им, когато той идваше в Уестчестър по работа. Той беше по-възрастен от Мо и доста по-едър. Истински лигав плужек според Пит. Тези вечери бяха най-лошото от цялата работа… Тримата седяха заедно около масата и Дъг се опитваше да омае Пит — разпитваше го за компютри, спорт, въобще за всичко, което Мо явно бе разказала на Дъг, че занимава Пит. Но всичко беше някак тромаво и си личеше, че на него хич не му пука за Пит. Този мъж не откъсваше очи от Мо, когато си мислеше, че Пит не ги наблюдава.

По това време Пит непрекъснато подлагаше Мо на проверки. Понякога си даваше вид, че отива да гледа някакво състезание с приятели, но се прибираше преждевременно вкъщи и откриваше, че и тя е излязла. После тя се прибираше към осем-девет часа и изглеждаше смаяна, тъй като не бе очаквала да го завари вкъщи, и казваше, че е работила до късно, въпреки че беше само офис мениджър и едва ли някога беше работила до по-късно от пет, преди да срещне Дъг. Веднъж, когато твърдеше, че е в офиса си, Пит звънна на телефона на Дъг в Балтимор и разбра от записа на секретаря, че той е извън града за няколко дни.

Всичко се променяше. Мо и Пит вечеряха заедно, но не беше същото като преди. Не ходеха на пикник и не излизаха да се разхождат вечер. И вече не седяха заедно на верандата, не съзерцаваха светулките и не правеха планове за пътешествия, които искаха да направят.

— Не го харесвам — каза Пит. — Дъг имам предвид.

— О, стига с твоята ревност. Той е просто добър приятел, това е всичко. И двамата ни харесва.

— Не, мен не ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Няма за какво да се тревожиш.

Но Пит определено се тревожеше. Миналия месец дори изпадна в паника, когато намери една бележка в дамската й чанта. „Д. Г. — неделя, мотел, 14 ч.“, пишеше на нея. Фамилията на Дъг беше Грант.

Тази неделя Пит се постара да не се издаде, когато Мо каза „Излизам за малко, скъпи“.

— Къде?

— На покупки. Ще се върна към пет.

Помисли си дали да не я попита къде точно отива, но реши, че идеята не е добра. Можеше да заподозре нещо. Затова отвърна весело „Добре, ще се видим по-късно“.

В мига, в който автомобилът й излезе от алеята пред къщата, той започна да звъни по мотелите в района и да разпитва за гост на име Дъглас Грант.

— Един момент, моля. Сега ще ви свържа — каза служителят в „Уестчестър Мотър Ин“.

Пит веднага затвори.

Стигна до мотела за петнайсет минути и, естествено, колата на Мо беше там, паркирана пред една от вратите. Пит се промъкна близо до стаята. Завесата беше спусната и лампите бяха изгасени, но прозорецът беше открехнат. Пит долавяше откъслечни думи от разговора.

— Това не ми харесва.

— Това…? — попита тя.

— Цветът. Искам да си лакираш ноктите в червено. Секси е. Не ми харесва цветът, който носиш. Какъв е?

— Праскова.

— Харесва ми яркочервено — каза Дъг.

— Ами добре.

Последва смях. А след това дълга тишина. Пит се опита да надникне вътре, но не видя нищо. Най-накрая Мо каза:

— Трябва да поговорим. За Пит.

— Надушил е нещо — каза Дъг. — Сигурен съм.

— Напоследък е станал някакъв ужасен шпионин — продължи тя с онази остра нотка в гласа, която Пит ненавиждаше. — Понякога направо ми се иска да го удуша.

Пит затвори очи, когато чу Мо да изрича тези думи. Стисна клепачи толкова силно, че имаше чувството, че може никога повече да не успее да ги отвори.

Чу звук от отваряне на консервена кутия. Бира, предположи той.

— И какво толкова, ако разбере — каза той.

— Какво толкова ли? Все едно не ти казах какво се случва със съпругата в този щат при развод, ако е имала извънбрачна връзка! Никаква издръжка. Трябва да внимаваме. Свикнала съм с определен стандарт на живот.

— Тогава какво да правим? — попита Дъг.

— Мислих за това. Струва ми се, че трябва да направиш нещо с него.

— Да направя нещо с него? — В гласа на Дъг също се прокрадна остра нотка. — Да му взема еднопосочен билет…

— Стига де.

— Добре, сладурче, извинявай. Но какво искаш да кажеш с това?

— Че трябва да го опознаеш.

— Шегуваш се.

— Да му докажеш, че си ми просто шеф.

Дъг се изсмя и каза с мек, нисък глас:

— Нима ей това тук показва, че съм ти само шеф?

Тя също се изсмя:

— Престани. Опитвам се да водя сериозен разговор.

— Е, какво? Да отидем заедно на някой мач ли?

— Не, трябва да е нещо повече. Покани го на гости.

— О, това ще бъде забавно — каза го със същия нахакан тон, който понякога използваше и Мо.

— Не, мисля, че е подходящо — продължи тя. — Покани ни и двамата. Може би през почивните дни, когато ще съм заета с моминското парти на племенницата ми. Няма да мога да дойда. Може би той ще дойде сам. Вие двамата се пошляйте и купонясвайте. Престори се, че си имаш приятелка или нещо такова.

— Няма да се върже на това.

— Пит е умен само когато се отнася за компютри и спорт. За всичко останало е пълен глупак.

Пит стисна до болка ръцете си. Едва не си изкълчи палеца — като онзи път, когато си посрещна пръста, докато играеше баскетбол.

— Това означава, че трябва да се преструвам, че го харесвам.

— Точно така. Нищо няма да ти стане.

— Нека да бъде друг път през почивните дни. И ти ще дойдеш с него.

— Не — каза тя. — Побърквам се, когато не съм с теб.

Последва пауза. След това Дъг каза:

— Е, добре, по дяволите. Ще го направя.

Пит, който се беше снишил върху ивицата пожълтяла трева сред изхвърлените кутии от газирани напитки, се разтресе от ярост. Впрегна цялата си воля, за да се удържи да не изкрещи.

Прибра се бързо у дома, просна се на кушетката в кабинета и пусна играта.

Когато Мо се прибра — съвсем не в пет, както бе обещала, а в шест и половина — той се престори на заспал.

Тази нощ реши какво да направи. На следващия ден отиде в книжарницата и открадна книгата „Триъгълник“.

 

 

В събота Мо го откара до летището.

— Ще се позабавлявате двамата заедно, нали?

— Иска ли питане — отвърна Пит. Звучеше весел, защото наистина му беше весело. — Чудесно ще си прекараме.

В деня на убийството, докато жена му и нейният любовник пийвали вино в стая на хотел „Маунтън Вю“, Рой обядвал с бизнес партньор. Мъжът, който пожелал да остане анонимен, съобщава, че Рой бил в необичайно приповдигнато настроение. Депресията му като че ли била преминала и той отново бил щастлив.

Чудесно, чудесно, чудесно…

Мо го целуна и след това силно го прегърна. Той не отвърна на целувката й, макар да я прегърна, напомняйки си, че трябва да бъде добър артист.

— Нямаш търпение да заминеш, нали? — попита го тя.

— И още как — отвърна той и това беше самата истина.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам — отговори той.

Е, това не беше истина. Ненавиждаше я. Надяваше се, че самолетът му ще излети навреме. Не искаше да чака тук с нея по-дълго, отколкото се налагаше.

Главната стюардеса, красива руса жена, непрекъснато си намираше повод да спира до мястото му. За Пит това не беше нещо необичайно. Жените го харесваха. Безброй пъти беше чувал, че е сладък, привлекателен и очарователен. Жените винаги се навеждаха близо до него и му говореха такива неща, докосваха ръката му, притискаха рамото му. Но днес той отговаряше на въпросите на стюардесата само с „да“ и „не“. И продължаваше да чете „Триъгълник“. Препрочиташе откъсите, които бе подчертал. Запаметяваше ги.

Стараеше се да научи всичко за пръстовите отпечатъци, за разпитването на свидетели, за отпечатъците от стъпки и за веществените доказателства. Много неща не разбираше, но му стана пределно ясно колко хитри са ченгетата и че трябваше много да внимава, ако иска да убие Дъг и да се измъкне.

— След малко кацаме — съобщи стюардесата. — Моля, закопчайте коланите!

Тя му се усмихна.

Пит закопча колана си и продължи да чете.

Тялото на Ханк Гибсън паднало от трийсет и четири метра. Приземил се на дясната си страна и от над двестата кости, от които е изградено човешкото тяло, седемдесет и седем били счупени. Ребрата му били пробили всички основни вътрешни органи, а черепът му бил сплескан от едната страна.

— Добре дошли в Балтимор. Местното време е дванайсет и двайсет и пет — каза стюардесата. — Моля, останете по местата си със закопчани колани до пълното спиране на двигателите и изключване на светлинния сигнал за коланите. Благодаря ви.

Съдебният лекар изчислил, че Ханк е падал със 130 километра в час към земята и смъртта на практика е настъпила мигновено.

Добре дошли в Балтимор…

 

 

Дъг го посрещна на летището. Стисна ръката му.

— Как си? — попита Дъг.

— Добре.

Всичко беше толкова абсурдно. Щеше да прекара почивните дни с човек, когото Мо познаваше толкова добре и когото Пит почти не познаваше.

Щеше да ходи из планините с някой, когото почти не познаваше.

Щеше да убие човека, когото почти не познаваше…

Вървеше близо до Дъг.

— Бих пийнал една бира с раци — каза Дъг, когато се качиха в колата. — Гладен ли си?

— Естествено.

Спряха край брега и влязоха в някаква стара кръчма. Мястото направо смърдеше. Миришеше на препарата, с който Мо почистваше пода, когато Рандълф, малкият им лабрадор ретривър, свършеше някоя беля върху килима.

Дъг подсвирна на сервитьорката още преди да седнат.

— Ей, маце, дали ще се справиш с двама истински мъжаги? — извика той и й пусна една от онези усмивки, които Пит беше забелязвал няколко пъти да отправя към Мо.

Пит отмести поглед, леко сконфузен, но най-вече отвратен.

Когато започнаха да се хранят, Дъг се кротна, макар че това вероятно се дължеше повече на бирата, отколкото на храната. Както ставаше и с Мо след третата чаша Гало вечер.

Пит не говореше много. Дъг се мъчеше да бъде весел. Направо не млъкваше, но ръсеше само глупости. Пит не му обръщаше внимание.

— Да взема да звънна на приятелката ми — изведнъж каза Дъг. — Да видя дали не иска да дойде при нас.

— Имаш приятелка? Как се казва?

— Ъ-ъ-ъ. Кати — каза той.

На табелката на сервитьорката пишеше „Здрасти! Аз съм Катлийн“.

— Хайде, ще бъде забавно — каза Пит.

— Май тези дни щеше да ходи извън града — отвърна Дъг, избягвайки погледа на Пит. — Ще й звънна по-късно все пак.

Пит е умен само когато се отнася за компютри и спорт. За всичко останало е пълен глупак…

Най-сетне Дъг погледна часовника си и каза:

— Е, какво ти се прави?

Пит се престори, че размишлява за минута и попита:

— Да се покатерим някъде?

— Да се катерим ли?

— Да, няма ли някакви планински пътеки?

Дъг допи бирата си и поклати глава:

— Не, не знам такива места.

Пит отново почувства, че го обзема гняв — ръцете му трепереха, кръвта бучеше в ушите му, но много умело успя да го прикрие и се опита да измисли нещо. И сега, какво да направи? Беше разчитал, че Дъг ще се съгласи с него каквото и да поиска. Беше разчитал, че ще намери хубава висока скала.

Тялото на Ханк Гибсън паднало от трийсет и четири метра…

Но след това Дъг продължи:

— Но ако искаш да сме някъде сред природата, може да отидем на лов.

— На лов ли?

— Вярно, сезонът сега е закрит за едър дивеч — каза Дъг. — Но винаги има зайци и катерици.

— Ами…

— Имам подходящо оръжие.

Пит се поколеба само за миг и каза:

— Добре. Да ходим на лов.

 

 

— Често ли стреляш? — попита го Дъг.

— От време на време.

В действителност Пит беше добър стрелец. Баща му го беше научил как се зарежда и почиства оръжие и как се борави с него. („Никога не насочвай оръжие към нещо, освен ако не си готов да го застреляш.“)

Но Пит не искаше Дъг да знае, че разбира от оръжия, затова го остави да му покаже как се зарежда малката двайсет и два калиброва пушка, как да запъне ударника и къде се намира предпазителят.

Аз съм хиляда пъти по-добър актьор от Мо, помисли си той.

Бяха в къщата на Дъг, която беше доста хубава. Намираше се в гората и беше обширна, със стени от камък и големи прозорци. Обзавеждането нямаше нищо общо с евтините мебели в дома на Мо и Пит. Състоеше се предимно от антики.

А това потискаше Пит още повече, дразнеше го допълнително, защото знаеше, че Мо обича парите, както и самите хора, които имат пари, дори да бяха идиоти като Дъг. Затова когато видя хубавата къща на Дъг, разбра, че ако Мо някога я видеше, щеше да желае Дъг още повече. След това се зачуди дали наистина не я беше виждала. Преди няколко месеца Пит беше ходил до Уисконсин, за да види баща си и братовчедите си. Може би Мо тогава беше идвала дотук, за да прекара нощта с Дъг.

— Е? — каза Дъг. — Готов ли си?

— Къде отиваме? — попита Пит.

— Има една подходяща местност на около два километра оттук. Не е забранена за ловуване. Каквото ударим, взимаме си го.

— Звучи ми добре — каза Пит.

Качиха се в колата и Дъг подкара по шосето.

— По-добре си сложи колана — предупреди го Дъг. — Карам като луд.

 

 

Пит оглеждаше огромното пусто поле.

Нямаше жива душа.

— Какво? — попита Дъг и Пит осъзна, че мъжът го гледа втренчено.

— Казах, че е много тихо.

И безлюдно. Никакви свидетели. Като онези, които са осуетили плановете на Рой в „Триъгълник“.

— Никой не знае това място. Открих го веднъж, докато скитах сам. — Дъг го каза с такава гордост, сякаш беше изнамерил лек за рака. — Да видим — продължи той, като вдигна пушката и гръмна.

Тряс…

Не успя да уцели консервената кутия, поставена на около десетина метра.

— Малко съм поизгубил форма — каза той. — Ама се забавляваме, а?

— И още как — отвърна Пит.

Дъг стреля отново, три пъти, и с последния изстрел уцели консервената кутия. Тя отскочи във въздуха.

— Ха така!

Дъг презареди и двамата поеха през високата трева и храсталака.

Вървяха пет минути.

— Ето — каза Дъг. — Можеш ли да уцелиш онази скала ей там.

Той сочеше към бяла скала на около пет метра от тях. Пит нарочно пропусна. Изпразни целия пълнител.

— Не е зле — каза Дъг. — С последните изстрели почти уцели.

Пит беше сигурен, че Дъг му се подиграва, но замълча, презареди и двамата продължиха да вървят през тревата.

— Е? — каза Дъг. — Как е тя?

— Добре. Чудесно.

Винаги, когато Мо беше разстроена и Пит я попиташе как е, тя отговаряше „Чудесно. Чудесно съм“. Което изобщо не означаваше, че се чувства чудесно. Означаваше „Не ми се говори за нищо с теб. Имам тайни от теб“.

„Вече не те обичам.“

Двамата прескочиха няколко повалени дънера и поеха по някакъв хълм. Сред тревата имаше сини цветя и маргаритки. Мо обичаше да се занимава с градинарство и все ходеше до разсадника, за да си купува растения. Понякога се връщаше с празни ръце и Пит се усъмни дали в тези случаи тя всъщност не се виждаше с Дъг. Отново се ядоса. Ръцете му се изпотиха, зъбите му изскърцаха.

— Поправиха ли й колата? — попита Дъг. — Разправяше, че нещо не е наред със скоростната кутия.

Откъде беше разбрал? Колата се счупи едва преди четири дни. Дали Дъг не е бил там без Пит да знае?

Дъг погледна Пит и повтори въпроса. Пит премигна.

— А, нейната кола ли? Да, всичко е наред. Ремонтираха я.

Малко по-късно се почувства по-добре, защото това означаваше, че всъщност не са разговаряли вчера, иначе тя щеше да му е казала, че колата е поправена.

От друга страна, в момента Дъг може би го лъжеше. Само си даваше вид, че тя не му е казала за колата, докато всъщност са говорили за това.

Пит погледна подпухналото лице на Дъг и не можа да разбере дали да му вярва, или не. Изглеждаше съвсем невинен, но Пит се беше научил, че хората, които изглеждат невинни, често имат най-голяма вина. Рой, съпругът от „Триъгълник“, е бил диригент на църковен хор. Съдейки по усмихнатата му снимка в книгата, човек никога не би предположил, че е в състояние да убие някого.

Мислеше за книгата, мислеше за убийството.

Пит разглеждаше внимателно местността. Да, ето там… на около двайсет метра. Ограда. Висока метър и половина. Щеше да свърши чудесна работа.

Чудесно…

Чудесно като Мо.

Мо, която желаеше Дъг повече отколкото желаеше Пит.

— Какво търсиш? — попита Дъг.

— Нещо, по което да стрелям.

И си помисли: свидетели. Ето това търся.

— Хайде да минем оттук — каза Пит и се отправи към оградата.

Дъг сви рамене.

— Добре. Защо не?

Когато наближиха, Пит разгледа оградата — дървени стълбове, около два метра и половина всеки, и пет реда ръждива тел.

Не беше лесно човек да се прехвърли от другата страна, но не беше бодлива тел, както на другите огради, покрай които бяха минали. Освен това Пит не искаше оградата да е твърде лесна за катерене. Беше обмислил всичко. Имаше план.

Рой обмислял убийството седмици наред. Това било обсебило всеки негов миг, с изключение на времето, когато спял. Бил начертал карти и скици и планирал всеки детайл до крайна степен. В мислите му това било съвършеното престъпление…

— И с какво се занимава приятелката ти? — попита Пит.

— Ъ-ъ-ъ, приятелката ми ли? Работи в Балтимор.

— Аха. И какво по-точно?

— В един офис. На голяма фирма.

— Аха.

Стигнаха близо до оградата.

— Разведен ли си? Мо май казваше, че си разведен — продължи Пит.

— Така е. С Бети се разделихме преди две години.

— Виждате ли се?

— С кого? С Бети? Не. Всеки тръгна по своя път.

— Имате ли деца?

— Не.

Разбира се, че не. Когато имаш деца, трябва да мислиш за още някой. Не може да мислиш само за себе си през цялото време.

Като Дъг. Като Мо.

Пит отново се огледа наоколо. За катерици и зайци, за свидетели.

Дъг спря и също се огледа наоколо. Пит се зачуди защо, но тогава Дъг извади бутилка бира от раницата си, пресуши я на един дъх и я хвърли на земята.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Дъг.

— Не — отвърна Пит. Щеше да бъде добре Дъг да е леко пиян, когато го намерят. Щяха да му направят кръвни проби. Такава беше процедурата. Така бяха установили, че Ханк е пил, когато откарали останките от тялото му (все пак е падал със 130 километра в час) в болницата на Колорадо Спрингс и там проверили съдържанието на алкохола кръвта му.

Оградата беше само на пет метра от тях.

— О, я гледай ти — каза Пит. — Ей там. Виж.

Той посочи към тревата от другата страна на оградата.

— Какво? — попита Дъг.

— Видях два заека.

— Сериозно? Къде?

— Ще ти покажа. Ела.

— Добре. Хайде — каза Дъг.

Тръгнаха към оградата. Изведнъж Дъг се пресегна и взе пушката на Пит.

— Ще я държа, докато прескочиш. Да не стане някоя беля.

Господи… Пит замръзна от ужас. В този миг осъзна, че Дъг щеше да направи тъкмо това, което беше намислил Пит. Той беше планирал да държи оръжието на Дъг вместо него. И тогава, когато Дъг щеше да се покачи върху оградата, Пит щеше да го застреля. Щеше да го нагласи да изглежда, че Дъг се е опитвал да държи пушката си, докато прескача оградата, но я е изпуснал и тя е произвела изстрел.

Рой се осланял на старото юридическо правило, че това, което изглежда като нещастен случай, вероятно е нещастен случай…

Пит не помръдна. Стори му се, че видя нещо особено в погледа на Дъг, нещо подло и подигравателно. Напомни му за изражението на Мо. На Пит му беше достатъчен един поглед към тези очи, за да разбере колко много го мразеше Дъг и колко много обичаше Мо.

— Искаш аз да прескоча пръв? — попита Пит. Не помръдваше, чудеше се дали не трябва да побегне.

— Разбира се — каза Дъг. — Давай пръв. След това ще ти подам пушките.

А в очите му се четеше „Да не се страхуваш да прескочиш оградата, а? Да не се страхуваш да се обърнеш с гръб към мен, а?“.

След това и Дъг започна да се оглежда наоколо.

Търсеше свидетели, също както беше направил Пит.

— Давай — подкани го Дъг.

Пит, чиито ръце трепереха, но сега от страх, започна да се катери. „Това е — мислеше си той. — Ще ме застреля. Трябваше да остана още пред мотела миналия месец! Дъг и Мо са продължили да си говорят и са планирали как той ще ме покани да дойда тук, ще се прави на много любезен и след това ще ме застреля.“

Спомни си, че Дъг беше предложил да отидат на лов.

Но ако побягна, помисли си Пит, той ще ме преследва докрай и ще ме застреля. Дори да ме застреля в гръб, пак ще твърди, че е било нещастен случай.

Адвокатът на Рой пледирал пред съдебните заседатели, че несъмнено двамата мъже са се срещнали на пътеката и са се сбили, но падането на Ханк е било нещастен случай. Той призовал съдебните заседатели да признаят, че в най-лошия случай Рой е виновен за убийство по непредпазливост…

Пит постави крака си на първия ред от телената ограда. Започна да се катери.

Вторият ред от оградата…

Сърцето на Пит биеше с милион удара в минута. Трябваше да спре за малко, за да избърше дланите си.

Стори му се, че чу шепот, сякаш Дъг сам си говореше. Пит прехвърли крак през последния ред от телената ограда. Тогава чу звука от запъване на ударника.

И дрезгавият шепот на Дъг:

— Труп си.

Пит простена.

Тряс!

Краткият, пронизителен звук от пушка двайсет и втори калибър огласи полето.

Пит издаде задавен вик и се огледа наоколо, като едва не падна от оградата.

— По дяволите — измърмори Дъг. Беше се прицелил далеч от оградата. Кимна по посока на няколко дървета. — Катерица. Разминах се с пет сантиметра.

— Катерица — повтори Пит като обезумял. — И не успя да я уцелиш.

— Заради някакви си пет шибани сантиметра.

С разтреперани ръце Пит се прехвърли от другата страна на оградата и се спусна на земята.

— Добре ли си? — попита Дъг. — Малко особено изглеждаш.

— Чудесно — каза той.

Чудесно, чудесно, чудесно…

Дъг подаде оръжието на Пит и започна да се катери по оградата. Пит се поколеба. После остави пушката си на земята и хвана здраво пушката на Дъг. Приближи се до оградата, за да застане точно под Дъг.

— Погледни — каза Дъг, когато застана най-отгоре. Стоеше разкрачен — десният му крак беше от едната страна на оградата, левият от другата. — Ей там — продължи той и посочи наблизо.

Голям сив заек с клепнали уши, клекнал на задницата си, стоеше само на пет метра от тях.

— Давай! — прошепна Дъг. — Бива те в стрелбата.

Пит нарами пушката. Тя сочеше към земята, точно между заека и Дъг.

— Хайде! Какво чакаш?

Рой бил обвинен в предумишлено убийство от първа степен и осъден на доживотен затвор. Въпреки това той почти щял да извърши съвършеното убийство. Ако не бил един малък каприз на съдбата, той щял да се измъкне…

Пит погледна към заека и после погледна към Дъг.

— Няма ли да стреляш?

Хм, добре, помисли си той.

Пит вдигна пушката и натисна спусъка веднъж.

Дъг простена и притисна малката дупка от куршума в гърдите си.

— Но… но… Не!

Падна назад от оградата и се просна върху парче засъхнала кал. Остана напълно неподвижен. Уплашен от шума на изстрела, заекът подскочи в тревата и изчезна в гъстия къпинак. Мо беше засадила купища такива храсти в задния двор на къщата им.

 

 

Самолетът намали височина и бавно се понесе към летището.

Пит гледа кълбестите облаци и пътниците на съседните седалки, чете списанието и каталога със стоките на самолетната компания. Беше отегчен. Нямаше я книгата му, за да чете. Преди да разговаря с мерилендската полиция за смъртта на Дъг, изхвърли „Триъгълник“ в кофа за боклук.

Една от причините, поради които съдът обвинил Рой, била, че след обиск на къщата му полицаите открили няколко книги за прикриване на улики. Рой не дал удовлетворително обяснение за наличието им…

Малкият самолет изплува от облаците с изключен мотор и кацна на летището на Уайт Плейнс. Пит извади раницата си изпод седалката пред него и излезе от самолета. Мина по подвижната стълба покрай главната стюардеса — висока чернокожа жена, и размени с нея няколко думи за полета.

Видя Мо на изхода. Изглеждаше като вцепенена. Беше с тъмни очила и Пит предположи, че е плакала. Пръстите й стискаха хартиена кърпичка.

Ноктите й вече не бяха яркочервени, забеляза той.

Не бяха и с цвят на праскова.

Бяха си просто с естествен цвят.

Главната стюардеса отиде при Мо.

— Вие ли сте госпожа Джил Андърсън?

Мо кимна.

Жената й поднесе лист хартия.

— Ето тук. Бихте ли подписали, ако обичате?

Все така вцепенена, Мо взе химикалката, която й подаде жената и подписа документа.

Това беше формуляр за непълнолетно лице без придружител на борда на самолета. Възрастните трябваше да подпишат такъв документ, с който се разрешаваше децата им да пътуват сами. Родителят, на когото се предаваше детето, също трябваше да се подпише. След като родителите му се разведоха, Пит летеше напред-назад между баща си в Уисконсин и майка си в Уайт Плейнс толкова често, че вече знаеше всичко за процедурите по летищата, които се прилагаха спрямо деца, пътуващи без придружител.

— Трябва да отбележа — обърна се служителката към Мо, като отправи усмивка надолу към Пит, — че той е най-възпитаният младеж, когото съм виждала през всички полети. На колко години си, Пит?

— На десет — отговори той. — Но другата седмица ставам на единайсет.

Тя притисна рамото му. След това погледна към Мо.

— Ужасно съжалявам за случилото се — каза тя с мек глас. — Полицаят, който качи Пит на самолета, каза, че приятелят ви е загинал в нещастен случай по време на лов.

— Не — каза Мо, борейки се със себе си да изрече думите, — не ми беше приятел.

Разбира се, че ти беше приятел, помисли си Пит. Освен ако не искаш съдът да го разбере, защото тогава татко повече няма да ти изплаща издръжката.

И точно заради това тя и Дъг толкова се бяха старали да убедят Пит, че Дъг бил „само приятел“.

Не може ли да имам приятели? Не ми ли е позволено?

Не, не ти е позволено, помисли си Пит. Няма да се отървеш и да зарежеш сина си, така както заряза татко.

— Може ли да тръгваме за вкъщи, Мо? — попита той с възможно най-тъжната си физиономия. — Наистина се чувствам много странно от това, което се случи.

— Разбира се, скъпи.

— Мо ли? — попита служителката.

Вперила поглед през прозореца, Мо отвърна:

— Името ми е Джил. Но когато беше на пет, Пит се опита да изпише „мамо“ върху картичката за рождения ми ден. Успя да напише само буквите „М“ и „О“. Остана ми нещо като прякор.

— Каква мила история — каза жената и погледна така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Пит, ще се радвам съвсем скоро да се върнеш и пак да летиш с нас.

— Добре.

— Хей, ами как ще отпразнуваш рождения си ден?

— Не знам — каза той. После вдигна очи към майка си. — Мислех си да отидем на разходка в планината. В Колорадо. Само ние двамата.