Джефри Дивър
Принципът на Локар

— Разбери, това е деликатна политическа ситуация.

— Да, да, политика — прекъсна го с досада в гласа Линкълн Райм и се обърна към набития мъж, облегнал се на тоалетката.

Двамата мъже се намираха в спалнята на градската къща на криминолога в западния район Апър Уест Сайд.

— Наистина е важно.

— И много деликатно — допълни Райм и изпъшка.

Линкълн Райм мразеше посетителите, нахлуващи в собствения му дом в осем и половина сутринта.

Детектив Лон Селито се отдръпна от тоалетката и пое кафето, предложено му от Том — асистента на Райм. Лон познаваше много добре Линкълн Райм и беше сигурен за причината за нецензурните мисли, които, беше сигурен в това, се въртяха в момента в главата на приятеля му. Затова отпи от кафето и с примижали очи погледна към известния криминолог.

— Не е лошо — каза той. — Никак не е лошо.

— Благодаря — каза Том.

— Не — уточни Селито, — имам предвид ръката му. Забеляза ли?

С четиристранна парализа, получена по време на разследване преди няколко години, Линкълн Райм беше подложен на терапия, в резултат на която възвърна в малка степен движението на дясната си ръка. Беше безкрайно горд от постижението си, но не му беше в природата да парадира — поне що се отнася до личните му постижения. Затова Линкълн Райм се престори, че не е чул думите на Селито и продължи да стиска меката гумена топка. Да, ръката му наистина беше възстановила някакво движение, но усещанията му бяха доста странни — усещаше материи и температури, които не отговаряха на свойствата на порестата гума.

Райм изпъшка и отхвърли топката с показалец.

— Не си падам по „парашутисти“, Лон.

— Положението е напечено, Линк.

— При това политически деликатно — допълни Райм с известна доза сарказъм в гласа. — В момента с Амелия работим по още няколко случая. Разбираш за какво говоря, нали?

Линкълн Райм захвана внимателно с устни сламката и отпи от силното кафе. Чашата беше закрепена в десния край на челния панел. Отляво имаше микрофон, свързан с гласова разпознавателна система, която от своя страна бе включена към контролен блок, представляващ централната нервна система на спалнята му.

— Както вече казах, положението е напечено — каза Селито, присви устни и погледна Райм в очите.

— Хмм. Още кафе!

Райм също заби поглед в Селито. Детективът, който го измъчваше толкова рано сутринта, оглавяваше екипа за разследване на ключови дела и докато бе шеф на криминалния отдел на Нюйоркското полицейско управление, Райм често работеше с него. На Линкълн му се стори, че старият му приятел изглежда доста изморен и си даде сметка, че Селито със сигурност е станал няколко часа преди него, за да реагира на телефонните обаждания за извършеното убийство. Затова остави Селито да говори.

Детективът обясни, че петдесет и пет годишният филантроп Роналд Ларкин е бил застрелян в спалнята си. Домът му се намирал в другия край на града — в Апър Ийст Сайд. Първите служители, отзовали се на повикването, намерили мъртвото тяло на Ларкин, както и ранената и изпаднала в истерия негова съпруга. Липсвали улики. Нямало и свидетели.

Както федералните агенти, така и големите шефове на нюйоркската полиция желаеха Райм и неговата партньорка Амелия Сакс да се включат в разследването, а Селито да оглави екипа.

Когато случаят беше сериозен, често опираха до Райм, защото, въпреки саможивия си характер, той беше добре известен в средите на криминалистите. Нещо повече — беше истинска легенда. А кметът и полицейските шефове държаха да има арестуван.

— Познаваш ли Ларкин? — попита Селито.

— Бъди така добър да опресниш паметта ми — каза Райм, който не обръщаше внимание на незначителните неща, освен ако не бяха свързани с работата му на криминален консултант.

— Хайде, Линк… Роналд Ларкин. Всички го знаят.

— Лон, колкото по-скоро ми кажеш, толкова по-скоро ще мога да ти откажа.

— В последно време не е в настроение — обясни Том на Селито.

— Аха — кимна детективът. — И това е така през последните двайсет години.

— Напред и нагоре — каза Райм с жизнерадостно нетърпение, отново отпивайки кафе през сламката.

— Роналд Ларкин направи голям удар в енергетиката — тръбопроводи, електричество, вода, геотермални източници… — започна Селито.

— Беше свестен тип — вмъкна Том, докато хранеше Райм с яйца и геврек. — Интересуваше се от околната среда.

— Щастливи времена — отвърна кисело Райм.

Селито също си взе геврече и продължи:

— Миналата година се пенсионира, прехвърли компанията на друг и основа фондация заедно с брат си. Смятали, че е дошло време да извършат своите добри дела в Африка, Азия и Латинска Америка. Ларкин живее в Ел Ей, но с жена си имат имот и тук. Снощи пристигнали със самолет, а тази сутрин, докато били в леглото, някой стрелял през прозореца и го очистил.

— Грабеж?

— Не.

— Сериозно?

Райм остана заинтригуван и се отдръпна бързо от поредното геврече като бебе, което не иска пюрето си от моркови.

— Линкълн! — възмути се Том.

— Ще ям по-късно. А съпругата?

— Била е улучена, но се свлякла от спалнята на пода. Веднага набрала 911. Стрелецът не изчакал, за да си довърши работата.

— И какво е видяла?

— Според мен не много. В момента е в болницата. Успях да разменя само няколко думи с нея. Все още е в истерия. Женени са само от месец.

— О, млада булка… Това, че е била ранена, не означава, че не е наела някой да убие съпруга й и, между другото, лекичко да я нарани.

— Момент, Линк. Не ми е за първи път… Проверих. Няма мотив. Има собствени пари, наследени от татенцето си. Освен това е подписала предбрачен договор. Ако съпругът й почине, тя получава само сто хиляди. Като бонус може да си запази годежния пръстен. Не, Линк, не си струва електрическия стол.

— Значи този господин е сключил такъв договор с жена си? — възхитен възкликна Райм. — Нищо чудно, че е богат. Спомена нещо за деликатна политическа ситуация?

— Така е. Какво имаме? Труп на най-богатия човек в страната, помагал на Третия свят. Къде е този труп? В задния ни двор. Е, кметът не е доволен от този факт. Шефовете също.

— Което значи, че в момента ти си едно нещастно пале — обобщи доволно Линкълн Райм.

— Имаме нужда от теб и Амелия — завърши Селито, без да обръща внимание на хапливите обобщения на приятеля си. — Стегни се, случаят е интересен. Все пак да не забравяме, че обичаш предизвикателствата.

След инцидента в метрото, при който Райм получи пълна парализа, животът на детектива коренно се промени. Преди това той се разхождаше из игрището, наречено Ню Йорк сити, наблюдаваше хората — къде живеят, с какво се занимават, събираше проби от земята, от строителни материали, растения, насекоми, камъни, надничаше в боклука, интересуваше се от всичко, което можеше да му помогне да разреши случаите. Това, че сега не можеше да върши всичко това, много го измъчваше. В „предишния си живот“ Райм бе независим човек и ненавиждаше дори мисълта да разчита на други. Но и преди, и сега животът му винаги бе ръководен от разума. Преди инцидента най-големият му враг беше скуката. И сега беше така. А Селито — умишлено, разбира се — току-що му беше подхвърлил двете думи, които със сигурност щяха да привлекат вниманието му.

Интересно… предизвикателство…

— Е, какво ще кажеш, Линк?

Последва нова пауза.

Райм погледна към недоядения геврек — съвсем беше загубил апетит.

— Да слезем долу — предложи той — и да видим какво още можем да открием за смъртта на господин Ларкин.

— Това е добра новина — каза Том с нотки на облекчение.

Когато му възлагаха разрешаването на безинтересни и досадни случаи, помощникът на Райм беше човекът, поемащ ударната вълна на лошото настроение на шефа си.

Красивият русокос помощник, много по-силен, отколкото можеше да се предположи от стройното му тяло, преоблече Райм и го изправи в седнало положение, така че да може да го премести от механизираното легло в сложния автоматизиран инвалиден стол — червен „Сторм Ароу“ със спортен дизайн. Като използва единствения подвижен пръст на лявата си ръка — безименния — Райм вкара стола в тесния асансьор, който го свали на първия етаж на къщата му в Западен Сентръл парк.

Щом излезе от асансьора, Райм се насочи към всекидневната, в която нямаше и следа от някогашния викториански будоар. Помещението беше превърнато в съдебномедицинска лаборатория, на която би завидял кой да е средно голям град в Америка. Компютри, микроскопи, химикали, колби, пипети, рафтове, пълни с книги и консумативи… Всеки квадратен сантиметър беше запълнен, с изключение на масите за изследване. Навсякъде се виждаха жици, изтегнали се като спящи змии.

Селито слезе шумно по стълбите — дояждаше геврек — неговия или пък този на Райм.

— Ще се опитам да открия Амелия — започна Райм. — Трябва да й съобщя, че имаме нов случай.

— О, забравих да ти спомена — каза Селито с пълна уста. — Аз й се обадих. По всяка вероятност тя вече е на местопрестъплението.

 

 

През годините Амелия Сакс така и не можа да привикне с тъжната аура, която винаги ограждаше мястото, където бе извършено убийство. Но беше убедена, че това е добре. Способността да чувства тъгата и гнева, причинени от насилствена смърт, я подтикваше да си върши работата още по-добре.

Изправена пред триетажната къща в Манхатън, високата червенокоса жена усещаше много по-силно покрова от обикновено, защото знаеше, че смъртта на Рон Ларкин ще засегне милиони хора по света. Какво ли щеше да стане с фондацията, след като него вече го няма?

— Сакс? Къде сме? — чу се нетърпеливият глас на Райм в слушалките й.

Сакс трепна и намали звука.

— Току-що пристигнах — отговори тя и заби заострения си нокът в ръката си. Сакс имаше този непреодолим навик — да се наранява леко — особено когато й предстоеше да стъпи за първи път на самото местопрестъпление. Почувства стреса, причинен от силното желание да бъде безупречна. Сакс смяташе, че е задължена убиецът да бъде идентифициран и арестуван.

Беше облечена в работни дрехи: не тъмните костюми, които обикновено носеше като детектив, а бял гащеризон с качулка, характерен за специалистите, проучващи местопрестъпления, и използвани преди всичко да не замърсяват мястото със собствени косми, олющени епидермални клетки и хилядите други дребни улики, които са част от самите нас.

— Нищо не виждам, Сакс. Има ли проблем? — нетърпеливо попита Линкълн Райм.

— Ето… Как е сега? — Тя щракна един от бутоните на слушалките си.

— А, чудесно. Хм-м, това там мушкато ли е било?

Сакс погледна към саксията с увехнало растение встрани от външната врата.

— Не говориш с когото трябва, Райм. Ако купя и посадя растение, то винаги умира.

— Чувал съм, че от време на време тези неща трябва да се поливат.

Райм се намираше в градската си къща — на около миля и половина от Сентръл парк, но виждаше всичко, което виждаше и Сакс благодарение на високотехнологичната видеосистема, свързваща нейните слушалки с високочестотно устройство в специален бус, паркиран пред къщата. Оттам картината продължаваше безжичното си пътуване, докато накрая се появяваше върху плоскоекранния монитор на половин метър пред криминалиста. От години работеха по този начин и това даваше възможност на Райм да бъде в лабораторията си или в спалнята, а Сакс да докладва от мястото на престъплението. Преди известно време бяха опитали с видео, но образът не беше достатъчно добър, така че Райм принуди Нюйоркското полицейско управление да се изръси със солидна сума за тази високотехнологична система. Бяха я изпробвали и преди, но сега за първи път щяха да я използват за разследване на действителен случай.

С куфарче в ръка, съдържащо основното оборудване при оглед, Сакс тръгна напред. Погледът й се спря на изтривалката, на която беше изрисувана светкавица над буквите ЛЕ — „Ларкин Енерджи“.

— Това ли е логото му? — долетя гласът на Райм.

— Предполагам — отвърна тя. — Чел ли си статията за него?

— Явно съм я пропуснал.

— Този човек беше един от най-големите работодатели в страната.

Райм тихо се изкашля.

— И един разстроен служител стига. Винаги ме е забавлявала тази дума. Ако даден служител е щастлив, това прави ли го „строен“? Къде е мястото?

Сакс отвори вратата и влезе в дома на Ларкин.

На долния етаж дежуреше униформен полицай. Той вдигна поглед и кимна.

— Къде е съпругата? — попита Сакс. Стараеше се да спазва хронологията.

Полицаят обясни, че жената все още е в болницата.

Очаквало се скоро да я изпишат, а двамата детективи от специалния отдел били при нея.

— Ще трябва да говоря с госпожа Ларкин, Райм.

— След като я изпишат, ще накараме Лон да я доведе при нас. Къде е спалнята? Не я виждам.

Понякога Сакс смяташе, че грубият тон, който използваше Райм, е начин да се защити от емоционалните опасности при полицейската работа. Но друг път беше убедена, че този човек си е груб по природа.

— Спалнята?

— На горния етаж, детектив — кимна полицаят.

Сакс се изкачи по тесните стръмни стъпала.

Мястото на убийството беше голяма спалня, обзаведена във френски провинциален стил. Мебелите и картините бяха несъмнено скъпи, но според Сакс в стаята имаше толкова много ярки цветове, орнаменти и драперии — в крещящо жълто, зелено и златисто — че чак тръпки я побиха. Стая на дизайнер, не на постоянно живеещ в този дом, помисли си тя.

Леглото беше в другия край на стаята, до прозореца. По ирония на съдбата то се намираше точно под старинна картина с простреляни птици върху кухненска маса. Чаршафите бяха на пода и Сакс предположи, че са били хвърлени там от медицинския екип. По долния чаршаф и калъфката се виждаше голямо кафяво кърваво петно. Сакс се доближи, чудейки се дали е имало…

— Има ли следи от куршум? — попита Райм.

Тя се усмихна. Точно това беше въпросът, който тя смяташе да зададе. За миг беше забравила, че Райм вижда всичко, което вижда и тя.

— На пръв поглед, не — отговори тя.

Откъм страната на Ларкин Сакс не забеляза следи от куршум.

— Ще трябва да попитаме патолога — промърмори тя.

— Това означава, че убиецът вероятно е използвал фрагментиращи куршуми — допълни мислите й Райм.

Професионалните убийци понякога купуваха или си изработваха куршуми, които се пръсваха при допир с тялото. Така причиняваха по-сериозни травми и възможността нараняването да е смъртоносно беше по-голяма. Изстрелян толкова отблизо — от около два метра — нормален куршум би трябвало да продължи през черепа и да излезе навън.

— Какво е това? — попита Райм. — Отдясно.

Сакс също я забеляза — от едната страна на позлатеното нощно шкафче стърчаха парченца дървесина. Дупка от куршум. Огледа внимателно възглавницата. Куршумите я бяха пронизали и продължили навън.

Следващата дупка беше в стената. На пода имаше малко кърваво петно — вероятно от раната на съпругата. И парченца олово. Точно така. Фрагменти.

Тя поклати глава.

— Какво правиш, Сакс? Зави ми се свят.

— О, извини ме, Райм. Забравих, че сме свързани. Мислех си за куршумите. И за болката. Фрагментиращите куршуми причиняват много по-голяма болка, тъй като парченцата се разпръскват из цялото тяло.

— А, да. — Райм не добави нищо повече.

По-късно Сакс щеше да вземе проби и да направи необходимите снимки. В този момент тя искаше да добие усещането за начина, по който е било извършено убийството и за движението на самия убиец.

Излезе на малкото балконче. Погледът й първо се спря на още три поразени от сушата цветя, плъзна се по стените и се спря на вратата. Ето къде беше стоял убиецът — прицелил се е през прозореца. Възможно е да е искал да влезе в самата стая и да стреля по-отблизо, но е бил спрян от заключените прозорци и врата. Вместо да събуди жертвите си, докато се опитва да разбие ключалката, убиецът е предпочел да счупи стъклото и да стреля през дупката.

— Как се е озовал там, Сакс? От покрива ли? — попита Райм. — А, не, видях. Какво, по дяволите, има на тази кука?

Докато се взираше в куката за катерене, от която висеше въже към задния двор, Сакс си зададе същия въпрос. Огледа по-внимателно куката.

— Парче плат, Райм… Памучен… Изглежда е разкъсал ризата си и е омотал куката.

— Така че никой да не чуе удара, когато я хвърли. Умник. Предполагам, че въжето е с възли?

— Да, как се сети? — Тя се надвеси през балкона и огледа черното двадесетметрово въже. Възлите бяха през половин метър.

— Дори най-добрите атлети не могат да се катерят по въже по-тънко от два-три сантиметра. Можеш да се спуснеш надолу, но не и да се изкатериш. Не забравяй земното притегляне — една от четирите основни сили във физиката. Да, тя е най-слабата, но все пак върши дяволски добра работа. Не можеш да я пренебрегнеш. Добре, Сакс, свърши си работата и събери каквото може да се вземе. После се прибирай.

 

 

— Тъкмо си приказвахме с едно от моите приятелчета. Много ни е приятно на всички тук. Хей, като говоря за вас, трябва да се усмихвате.

Фред Делрей се обаждаше от Бруклин и Райм безпроблемно си го представи — висок дългунест агент на ФБР, с очи, тъмни като кожата му и с пронизващ поглед. Ръководеше мрежа от конфиденциални информатори — шикозен термин, използван за доносниците. В последно време по-голямата част от работата на Делрей беше свързана с контратероризъм и той си беше създал доста международни връзки. А от разговора Райм стигна до извода, че в момента Делрей обсъжда с някой от информаторите си слуховете за убийството на Роналд Ларкин. (Въпреки че информаторите всъщност никога не обсъждаха нищо с агент. Те или му казваха онова, което той искаше да знае, или не, и в такъв случай им трябваше голям късмет.)

— Носи се слух, Линкълн, че този стрелец е истински професионалист. Казвам ти го, в случай че не си успял сам да се досетиш. Става въпрос за пари, пари и пак пари.

— Някакви подробности за стрелеца? Описание?

— Единственото, което имаме, е, че е американски гражданин. Но може да има и други паспорти. Според това, което се чува, е прекарал дълго време извън Америка. Обучен е в Европа и има връзки в Африка и Средния изток. Знам, че информацията е нищожна, защото последното важи за всички лоши момчета.

— Наемник?

— Най-вероятно.

Райм беше участвал в няколко случая, свързани с наемници. Единият беше съвсем наскоро — схема за внос на оръжие в Бруклин. В служебната си кариера Райм се беше сблъсквал с различни видове престъпници и беше стигнал до заключението, че наемниците бяха доста по-опасни от обикновените улични бандити. Те често изпитваха морално оправдание за убийството, бяха изключително хитри и много често разполагаха със световна мрежа от връзки. За разлика от тъпанарите от екипа на Тони Сопрано, тези момчета знаеха как да се промъкват през граница и да изчезват в райони, където юрисдикцията не можеше и с пръст да ги докосне.

— Някаква идея кой го е наел?

— Не-е, нямам ни най-малка представа.

— Дали работи в екип?

— Не знам. Много от тях го правят.

— Защо именно Ларкин?

— А-а, това е другото неизвестно.

Делрей явно попита нещо информатора си, който отговори бързо с угоднически глас, но Райм не долови точните думи. Делрей се включи отново.

— Извинявай, Райм. Моят добър приятел тук не е чул за някаква причина. Иначе съм сигурен, че щеше да сподели с мен. Съжалявам, че не мога да ти дам повече, но ще продължа да се оглеждам.

— Оценявам това, Фред.

И двамата затвориха почти едновременно.

Райм се извърна към мъжа, който седеше на табуретка до него, и кимна за поздрав. Мел Купър беше влязъл в стаята, докато Райм говореше с Делрей по телефона. Беше дребен мъж, леко плешив, около тридесетгодишен, с прецизни движения (все пак беше шампион по бални танци). Купър работеше като лаборант по съдебна медицина към централната служба на Отдела за разследване на криминални престъпления в Куинс. Райм го нае още преди години, докато работеше за Нюйоркското полицейско управление и все още успяваше да го заинтригува, за да работи по случаите тук, в градската му къща.

Лаборантът намести очилата си с дебели стъкла на носа си и тихо се прокашля. Свястно момче беше този Купър, помисли си Райм и обсъди с него възможността убиецът да е наемник. Да, Райм знаеше, че тази възможност не означаваше кой знае какво за лаборанта, защото Купър предпочиташе да борави с информация, предоставена от микроскопи, коефициенти за плътност и компютри, вместо такава, получена от човешки същества. Предразсъдък, който Райм до голяма степен споделяше.

Няколко минути по-късно криминалистът чу външната врата да се отваря и долови уверените стъпки на Амелия Сакс по мраморните плочи. После, когато тя стъпи на килима, настана тишина, след което Райм ясно долови стъпките й по дървения под.

Тя влезе в стаята с два кашона веществени доказателства в ръце, поздрави с усмивка Мел Купър, целуна Райм и остави кашоните върху масата за изследване.

Линкълн Райм мълчаливо наблюдаваше как сложиха латексовите си ръкавици без талк и се захванаха за работа.

— Да се заемем първо с оръжието — каза Райм.

Купър и Сакс събраха парченцата от куршумите и установиха, че са трийсет и втори калибър, вероятно изстреляни от автоматичен пистолет — Сакс беше намерила парченца огнеупорна тъкан, най-вероятно от заглушител, а заглушители се използват само с автоматични пистолети или такива, които са с един заряд. Райм отново обърна внимание на професионализма на убиеца, за който беше споменал и Делрей, съдейки по това, че си беше направил труда да събере гилзите от балкона.

За съжаление куршумите се бяха взривили на твърде малки парченца и те не можеха да изследват нарезите и повърхностите — следи, оставени от дулото след изстрел. Това означаваше, че бе невъзможно да се идентифицира вида на оръжието, използвано от убиеца. Да, имаше някаква възможност патологът да намери неувреден куршум при аутопсията, но Райм не хранеше никакви надежди — този тип куршуми лесно се пръсваха при допир с кост.

— Пръстови отпечатъци?

— Нищо. Само следи от латексови ръкавици по прозореца. По всяка вероятност, преди да стреля, е забърсал стъклото, за да има по-добра видимост.

Райм изпъшка ядосано.

— Отпечатъци от обувки?

— Не и на балкона. А що се отнася до градината под прозореца — преди да напусне, е заличил следите си.

Райм присви устни и насочи погледа си към куката за катерене. Тя беше от тези, чиито остриета са покрити с епоксидна смола. Парчето памучен плат, откъснато, както беше предположила и Сакс, от стара риза, бе без етикет.

Професионалист!

Въжето беше с найлонова оплетка върху седем тънки корди.

Купър въведе данните на въжето в компютъра и само след няколко секунди се обърна към тях и докладва:

— Този тип се продава из цялата страна. Евтино е. По всяка вероятност е платил в брой.

Колко по-добре би било, помисли си Райм, ако този тип бе пазарувал скъпи вещи и бе плащал с кредитната си карта. Така щеше да остави скъпи улики, а кредитната му карта можеше да се проследи.

Сакс подаде малък пластмасов плик на Мел Купър.

— Намерих това близо до куката.

— Какво е? — попита той, като се вгледа в малката прашинка вътре.

— Мисля, че е мъх. Може да е от джоба му. Според мен си е извадил оръжието веднага щом е прескочил перилата.

— Ще изгоря малка част — каза Купър и включи голям апарат в ъгъла на лабораторията.

— А следи? — попита Райм.

— Нищо в градината или по стената, която е прескочил, за да влезе в задния двор. Все пак имаме няколко неща от балкона — пръст от градината, пясък и друга пръст, различна от тази в градината и саксиите. И малко гума — най-вероятно от подметката на обувка. Както и два косъма — черни и къдрави. Без корен.

Това означаваше, че не може да се изследва ДНК — не и без корена на косъма. Все пак имаше голяма вероятност те да са от убиеца. Рон Ларкин беше с напълно посивяла коса, а жена му беше червенокоса.

Мел Купър вдигна поглед от екрана на спектрометъра за газова хроматография. Компютърът беше приключил анализа на мъха.

— Според мен се занимава с бодибилдинг. Дианабол — стероид, използван от атлетите.

— Какъв вид спорт? — попита Райм.

— Не питаш когото трябва, Линкълн. Аз си падам по фокстрот и валс. Но щом той има следи по мъха в джоба си, тогава можем да сме сигурни, че спортува доста сериозно.

— А, имаме и това… — Сакс показа друго найлоново пликче.

На пръв поглед изглеждаше празно. Но с помощта на лупа Купър откри и извади малко кафяво влакно. Той го вдигна, за да го види и Райм.

— Добра находка, Сакс — каза Райм, като протегна глава по-близо. — Нищо не ти убягва. Какво е това?

Купър постави влакното под оптичния стереомикроскоп и се наведе над окуляра. После се извърна към един компютър и напечата нещо със светкавична бързина.

— Мисля, че е… — Той погледна пак под микроскопа. — Да, кокосово влакно.

— Което значи?

— Сега ще разберем. — Купър прочете информацията. — Използва се главно за въжета. Също така за рогозки, изтривалки… декоративни джунджурии.

— Но не и за въжето, по което се е изкачил? — попита Райм.

— Не. То е от чист найлон. Това е нещо друго. Най-големите производители на кокосови орехи са Малайзия, Индонезия и Африка.

— Тази улика май не сочи право към него, нали? Какво друго имаме?

— Това е всичко.

— Проверете пясъка и пръстта. Изследвайте ги с газовия хроматограф.

Газовият анализ установи наличието на значителни нива на дизелово гориво и солена вода.

— Горивото е специален вид — каза той, докато четеше от екрана на близкия компютър. — Тези параметри, в комбинация със солената вода, означават корабно гориво. Дизеловото гориво в корабите често се замърсява с микроорганизми. Производителите добавят вещество, което да предотврати това.

— Вероятно притежава лодка или живее съвсем близо до пристанище — каза Сакс.

— Или е дошъл с лодка до брега — предположи Райм. Откъм източния бряг плавателните съдове си оставаха най-трудни за откриване. Както и най-сигурни за влизане в страната. Така се избягваха пътните блокади.

— Нека обобщим всичко това. Том! Ще бъдеш ли… Том?

— Да? — Асистентът влезе в стаята.

Също като Сакс и Купър, и той носеше ръкавици, но неговите бяха жълти и с надпис „Плейтекс“.

— Би ли записал всичко, с което разполагаме засега?

Райм кимна към бялата дъска. Том си свали ръкавиците и започна да пише под диктовката на шефа си.

УБИЙСТВОТО НА РОНАЛД ЛАРКИН

● Влакно от кора на кокосов орех.

● Пръст от градината под балкона.

● Тъмни косми, къдрави. Без корен.

● Парче гума, черно, вероятно от подметка на обувка.

● Пръст и пясък със следи от корабно гориво, солена вода.

● Няма отпечатъци от пръсти, ходила или инструменти.

● Мъх със следи от дианабол. Атлет?

● Автоматичен пистолет, 32-и калибър, заглушител, фрагментиращи куршуми.

● Кука за катерене, увита в ленти от стара памучна риза.

● Въже, тип 550, с възли.

 

Заподозрян:

● Американски гражданин; други паспорти?

● Обучен в Европа.

● Наемник, с връзки в Африка и Средния изток.

● Няма мотив.

● Висок хонорар.

● Неизвестен възложител.

Райм прочете още веднъж списъка. Погледът му се спря на една от точките.

— Въжето — каза той.

— Ами… — Сакс погледна към Купър. — Мислех, че…

— Знам, че е найлоново. И не може да се проследи. Но кое го прави толкова интересно?

Сакс поклати глава.

— Предавам се.

— Възлите. След като ги е направил, те си стоят стегнати.

— Все още не схващам, Линкълн — каза Купър.

Райм се усмихна.

— Гледай на тях като на малки изненади, пълни с улики. Чудя се какво ли има вътре. Какво ще кажете да ги отворим?

— Имаш предвид аз да го направя, нали? — каза Купър.

— С удоволствие бих помогнал, Мел. Но… — Райм отново се усмихна.

Лаборантът взе въжето и започна да развързва един от възлите.

— Като желязо е — изпъшка той.

— Толкова по-добре за нас. Каквото и да има вътре, то е останало здраво затиснато до този момент.

— Ако изобщо има нещо — продължи да пъшка Купър. — Може да се окаже чиста загуба на време.

— Това ми допада, Мел. Описва точно работата по анализиране на местопрестъплението. Не мислиш ли?

 

 

Преди години, когато Райм живееше сам, предната стая в градската му къща — от другата страна на коридора, срещу лабораторията — се използваше като складово помещение. Но откакто Сакс прекарваше по-голямата част от свободното си време тук, двамата с Том ремонтираха помещението и го превърнаха в удобна всекидневна. Имаше картини на известни азиатски художници, купени от галерии в Ийст Вилидж, голям портрет на Худини (подарък от жена, с която бяха работили преди години по един случай), два артистично подредени букета с цветя и удобни мебели, купени чак от Ню Джърси. На плота над камината бяха поставени снимки на родителите на Сакс, както и една нейна, в тийнейджърска възраст, докато наднича изпод капака на стар додж 68-а година, по която с баща й бяха работили с месеци, преди да си признаят, че пациентът им не може да се върне към живот.

Но не само нейната биография беше представена в салона.

Сакс беше изпратила Том на специална мисия в мазето на градската къща, където, след като рови из разни кашони, той се върна с награди и грамоти в рамки от времето, когато Райм работеше в полицейското управление на Ню Йорк. Както и лични фотографии. Някои от тях бяха на Райм от времето на детството му в Илинойс — с родителите му и други роднини. На една от тях се виждаше момчето и неговите близки пред техния дом, изправени до голям син седан. Родителите се усмихваха към фотоапарата. Линкълн също се усмихваше, но изражението беше различно — пълно с любопитство, а погледът му беше отправен към нещо встрани от обектива. На друга снимка Линкълн беше слаб, сериозен юноша в ученическа скаутска униформа.

Сега Том отвори външната врата и покани трима души в същата тази стая: Лон Селито, възпълен мъж на около шейсет години в сив костюм и якичка на свещеник и жена с бледа кожа и очи, червени като косата й. Жената изобщо не обърна внимание на инвалидния стол.

— Госпожо Ларкин — каза криминологът, — аз съм Линкълн Райм. Това е Амелия Сакс.

— Наричайте ме Кити, моля. — Тя кимна за поздрав.

— Джон Маркел — каза преподобният, ръкува се със Сакс и се усмихна вяло на Райм.

Мъжът обясни, че е от епархията в Горен източен Манхатън, ръководи няколко благотворителни организации в Судан и Либерия, както и училище в Конго.

— С Рон работим заедно от години. Днес трябваше да обядваме заедно и да обсъдим някои проблеми, свързани с работата ни там. — Той въздъхна и поклати глава. — А после чух новината.

Беше побързал да отиде в болницата, за да бъде до Кити, след което предложил да я придружи дотук.

— Не е необходимо да оставаш, Джон — каза вдовицата. — Но ти благодаря, че дойде с мен.

— С Едит искаме да прекараш нощта при нас. Не искаме да си сама — каза мъжът.

— О, благодаря ти, Джон, но вероятно ще бъда със сина, брата на Рон и неговото семейство.

— Разбирам. Все пак, ако имаш нужда от нещо, моля те, обади се.

Тя кимна и го прегърна.

Преди свещеникът да си тръгне, Сакс го попита дали има някаква представа кой може да е убиецът. Въпросът го свари неподготвен.

— Да убият човек като Рон Ларкин? За мен е необяснимо. Нямам представа кой би могъл да желае смъртта му.

Том изпрати свещеника до вратата, а Кити се настани на дивана. След малко асистентът се върна с поднос с кафе. Кити пое чашата, но не отпи. Просто я стискаше в ръце. Сакс кимна към голямата превръзка на ръката й.

— Добре ли сте?

— Да — каза тя, сякаш единствено говоренето й причиняваше болка. Тя се вгледа в ръката си. — Докторът каза, че е частичка от куршум. Пръснал се е. — Вдигна очи. — Може да е от куршума, убил Рон. Не знам какво да мисля.

Райм остави Сакс да я разпита за стрелбата, защото смяташе, че тя притежава по-големи умения при общуване с хората.

Кити и съпругът й обикаляли страната, за да се срещат с директори на компании и благотворителни организации. Снощи се върнали със самолет от Атланта, където провели среща с един от доставчиците на бебешки храни. Лимузината ги взела от летище „Ла Гуардиа“ и ги откарала до градската им къща около полунощ.

— Колата ни остави. Влязохме вътре и аз веднага си легнах. Беше късно. И двамата бяхме изтощени. После, рано тази сутрин, чух нещо и се събудих. Беше като тътрене… Или стържене. Помня, че бях толкова изморена, че не помръднах. Само лежах с отворени очи.

Това вероятно й е спасило живота, помисли си Райм. Ако се беше обърнала или станала от леглото, убиецът щеше да застреля първо нея.

След това видяла нещо на балкона — силуета на мъж.

— В първия момент си помислих, че е мияч на прозорци. Знаех, че не може да бъде, но бях толкова гроги… А той сякаш държеше приборите си за миене.

Автоматичният пистолет, калибър 32.

В следващия миг чула чупене на стъкло и тих пукот. А после мъжът й изпъшкал.

— Изпищях и скочих от леглото. Веднага се обадих на 911. По-късно видях, че кървя.

Сакс се помъчи да извлече още информация.

Убиецът е бил бял мъж с тъмна къдрава коса, облечен в тъмни дрехи. Бил с доста широки рамене.

Стероидите!

Светлината била твърде слаба, за да види лицето му. Като си припомни снимките от градската им къща, Райм попита:

— Когато се прибрахте вкъщи вечерта, да сте излизали на балкона? Забелязахте ли нещо необичайно? Разместени мебели?

— Не, направо си легнахме.

— Откъде убиецът е разбрал, че ще си бъдете вкъщи снощи? — попита Сакс.

— Имаше съобщение във вестниците. През следващите дни трябваше да се срещнем с ръководствата на няколко фондации и да проведем срещи за събиране на средства. Струва ми се, че „Таймс“ помести цяла статия.

— Имате ли представа защо е бил убит? — попита Селито.

След този въпрос пръстите й останаха здраво преплетени и Райм се зачуди дали няма да се разплаче.

— Знам, че имаше врагове — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Когато беше в Африка или Далечния изток, се движеше с охрана. Но тук… не знам. Всичко ми е толкова непознато… Може би е по-добре да говорите с брат му. Чух се с него тази сутрин. Пристига от Кения с жена си. Но ако искате веднага да говорите с някого, може да се обадите на Боб Келси. Той беше дясната ръка на Рон във фондацията. Много е разстроен, но ще иска да помогне.

На това място гласът й отказа, тя се задави и зарида. Сакс погледна към Райм, който кимна.

— Това е всичко, Кити. Няма да те задържаме повече.

Тя най-после успя да се овладее.

Том влезе в стаята и й подаде салфетка.

— А сега — каза Лон Селито — ще изпратим някой да ви пази.

Кити поклати глава и се опита да се засмее.

— Знам, че в този момент съм доста разстроена, но ще се оправя. Аз просто… Когато братът на Рон се върне, ще отседна при тях. Освен това имам и мои роднини. А и синът на Рон и жена му се прибират от Китай. — Последва дълбока въздишка. — Това беше най-тежкото телефонно обаждане. До сина му.

— Госпожо Ларкин, говоря за бодигард.

— Бодигард? Защо?

— Вие сте очевидец — обясни тя. — Убиецът се е опитал да убие и вас. Възможно е отново да опита.

— Но аз наистина нищо не видях.

— Това го знаете вие, но не и убиецът — отбеляза Райм.

— Не забравяйте — отбеляза Сакс, — че да си свидетел не означава само да идентифицираш извършителя. Свидетелят може да определи времето, през което е извършено престъплението, звукът от изстрелите, къде е стоял убиецът, каква е била стойката му, как е държал пистолета… Всички тези неща могат да помогнат да бъде подведен даден заподозрян под отговорност.

— В нашата компания работят хора по сигурността — каза госпожа Ларкин.

— Все пак е по-добре да е полицай — каза Селито.

— Предполагам… Разбира се. Просто не мога да си представя, че някой ще си прави труда да ме нарани.

Райм забеляза, че Лон Селито се опитва да запази благовидно изражение.

— Е — намеси се детективът, — вероятността е едно към хиляда, но не е ли по-добре да се подсигурим?

 

 

До прозореца на рядко използваната кухня в дома му в Ню Джърси стоеше набит мъж. Беше обърнал гръб на панорамата, а тя не беше лоша — покривите на небостъргачите на фона на небето на Манхатън. Мъжът беше вперил очи в плоския екран на малък телевизор в хола си.

— В момента го гледам, капитане.

Бяха изминали няколко години от уволнението му от армията и сега той работеше като „консултант по сигурността“, но след толкова време военна служба мъжът се чувстваше по-удобно, когато се обръщаше към хората по чин. За тези, които го наемаха и за тези, с които работеше, той беше просто Картър.

По телевизията някакъв коментатор споменаваше, че съпругата на Роналд Ларкин е оцеляла след нападението. Обясни, че тя е единственият очевидец.

— Х-м-м — изсумтя Картър.

Когато изпълняваше задачи по „сигурността“ отвъд океана, Картър често разчиташе на журналистите, за да получи нужната му информация и се изумяваше колко деликатни подробности бяха склонни да издадат в замяна на неговата „информация“.

Появи се втори водещ. Новата тема бе фондация „Ларкин“ и огромните средства, получени от държавите от Третия свят.

Картър се замисли. Беше работил за няколко наистина много богати хора, но според него само един-двама шейха от Близкия изток имаха толкова пари, колкото Роналд Ларкин. А да, и онзи френски бизнесмен…

Но също като Ларкин и той вече не притежаваше нищо. Беше мъртъв.

Ларкин беше дошъл в Ню Йорк, за да се срещне с изпълнителните директори от други благотворителни организации с цел сливането им в суперблаготворителна фондация, която да консолидира техните усилия в Африка, където се ширят глад и болести. А сега да се върнем на нашия кореспондент в региона Дарфур в западен Судан, където…

Бла, бла. Картър изгаси телевизора. Дистанционното изглеждаше ужасно дребно в огромната му ръка. Заслуша се внимателно в думите на капитана. Звучеше разтревожено. След известно мълчание Картър каза:

— Ще се погрижа, капитане. Ще следя да се направи необходимото.

След като затвори, Картър отиде в спалнята и порови в гардероба. Спря се на строг тъмносин костюм. Огледа го внимателно, започна да се облича, но се спря. Върна костюма в гардероба и взе друг, размер 48 — много по-лесно беше да прикриеш пистолета, който носиш, ако си с костюм един размер по-голям.

Десет минути по-късно Картър беше в зеления си джип чероки на път за Манхатън.

 

 

Робърт Келси, оплешивяващ, но в добра физическа форма бизнесмен, беше изпълнителен директор на фондация „Ларкин“, което значеше, че работата му е да раздава по около три милиарда долара на година.

— Не е толкова лесно, колкото звучи.

След като мъжът обясни на Райм за правителствените наредби, данъчните закони, политиката на Вашингтон, политиката за Третия свят и може би най-обезсърчаващото — петициите от хилядите хора и организации, които идваха при тях с нуждите си от пари за сърцераздирателните си каузи и които се налагаше да отпратят с празни ръце, детективът се съгласи с него.

Мъжът седеше на същия диван, на който беше седяла Кити Ларкин само преди един час. Келси също имаше онзи объркан вид на човек, събуден рано от трагична новина, която още не може напълно да осмисли.

— Имаме някои веществени доказателства, някои улики — каза Лон Селито, — но все още нямаме ясен мотив. Вие имате ли представа кой може да желае смъртта му? В това отношение госпожа Ларкин не можа да ни помогне.

Линкълн Райм рядко се интересуваше от мотивите на даден заподозрян — за него те представляваха най-слабата брънка от случая. Виж, веществените доказателства си бяха аргумент. И все пак, ако имаше очевиден мотив в даден случай, той можеше да ги насочи към добри улики, които, от своя страна, да доведат до арест.

— Кой би искал смъртта му? — повтори въпроса Келси с горчива усмивка. — Учудващо е колко много врагове може да има човек, който раздава милиарди на болните и гладуващите деца. Ще се опитам да ви обясня. Нашите големи цели през последните години бяха доставяне на храна и лекарства против ХИВ в Африка, както и спонсориране на обучението в Азия и Латинска Америка. Най-трудното място за работа беше Африка — Дарфур, Руанда, Конго, Сомалия… Рон отказваше да дава пари директно на правителствата, защото те щяха да потънат в джобовете на местните управници. Така че ние купувахме храната тук или в Европа и я транспортирахме до местата, където имаше нужда от нея. Същото правехме и с лекарствата. Не че това спираше корупцията. В момента, в който корабът акостираше, хора с пистолети и автомати си вземаха от ориза или пшеницата. Крадяха дори бебешкото мляко на прах — продаваха го или го използваха при пренасяне на дрога. А лекарствата за ХИВ прехвърляха в други опаковки и ги продаваха през границата на хора с пари, които можеха да си позволят високите цени. Болните, за които бяха предназначени, получаваха силно разреден вариант. А понякога дори чиста вода.

— Толкова зле ли е било? — попита Селито.

— О, да. От кражби и отвличане губим по петнадесет, двадесет процента годишно от спонсорството си за Африка. Десетки милиони. При това имаме повече късмет от много други благотворителни организации… Затова Рон не се ползваше с популярност сред управляващите. Той настояваше лично да контролираме разпределението на храната и лекарствата в този регион. Затова сключвахме сделки с най-добрите местни организации, които се заемаха да свършат необходимата дейност. Но понякога групи като „Освобождение на Либерия“, с която работим много добре, се оказваха близки до опозиционните политически партии. А това означаваше, че фондация „Ларкин“ и самият й шеф са пряка заплаха за действащото правителство. В други региони правителството бе легитимно и ние работехме с него. В тези случаи се оказвахме истинска заплаха за опозиционните партии. Да не забравяме войнстващите групировки, както и ислямските фундаменталисти, които не желаят никаква подкрепа от страна на Запада. Като добавим армиите и милициите, които предпочитат хората да умират от глад, за да използват глада като инструмент… Истински кошмар е.

Келси се засмя горчиво.

— А държавите извън Африка, които открито водят антиамериканска политика? Ще ви спомена само някои от тях — Иран, Пакистан, Индонезия и Малайзия в Далечния изток. Да, фондацията ни е частна, но в тези райони гледат на нас като продължение на ръката на Вашингтон. И в известен смисъл е така. Това е отвъд океана. Но нека да поговорим за самата Америка.

— Тук? — попита Сакс. — Искате да кажете, че той е имал врагове в САЩ?

— О, да. Защо смятате, че благотворителният бизнес е пълен със светци? Основната ми дейност беше корпоративно счетоводство и трябва да ви кажа, че най-безскрупулните корпоративни обирджии бледнеят пред Съвета по продоволствие на дадена фондация. Рон купуваше храната от пет-шест доставчици в САЩ и Европа. Не мога да ви опиша колко тонове мухлясал ориз и царевица се опитваха да ни продадат. За някои от тях Рон докладва на Службата за храни и лекарства. Да не говорим, че някои господа на ръководни длъжности считат, че благотворителността започва оттук. Ще ви дам пример — една организация изяви желание да работи с нас, след което Рон установи, че директорът й получава заплата от петстотин хиляди на година и лети из страната с частен самолет, разходите за който се поемат от даренията. Рон веднага се отърва от тях — обади се на „Таймс“ и им разказа за тази „благотворителност“. В резултат съветникът по доставките беше уволнен още на следващия ден.

Келси усети, че започва да се впряга.

— Съжалявам, че повиших тон — завърши той, — но сами разбирате, че благотворителността не е толкова благотворителна. А сега, когато Ларкин не е сред нас, ще бъде още по-трудно.

— Какво ще ни кажете за личния живот на Ларкин?

— Първата му съпруга почина преди десет години — каза Келси. — Има голям син, който участва в международни енергийни компании в Китай. Отношенията им бяха много добри.

— А новата му жена?

— Кити ли? Той имаше нужда от такава жена — тя беше влюбена в него. Преди нея Рон беше срещал много жени, но всички те преследваха неговите пари. Докато Кити разполагаше със свои собствени — баща й е бил в текстилния бизнес или нещо подобно. При нея нямаше преструвки.

— Брат му?

— Питър ли? Какво за него? О, имате предвид дали той е бил замесен в смъртта му? — Последва смях. — Не, не, невъзможно. Бяха много близки. Питър има собствена компания. Е, не е богат колкото Рон, но разликата е, че Питър има, да предположим, трийсет милиарда, а Рон сто. Не, на Питър не му трябват пари. Освен това двамата имаха еднаква ценностна система — работеха усилено за фондацията. Рон й посвещаваше цялото си време, но и Питър влагаше по двайсет, трийсет часа на седмица, плюс запълнения си график като икономически консултант в собствената си компания.

Келси замълча и Линкълн Райм ясно дочу как в другата стая Том разтребва.

Селито пръв наруши мълчанието и поиска подробен списък на хората, които биха могли да имат зъб на Рон Ларкин — от всички категории.

Келси писа известно време, после подаде листа с имената на Селито и каза, че ще се опита да си спомни и други. Изглеждаше все още замаян. Сбогува се и си тръгна.

Разтривайки пръсти, от лабораторията излезе Мел Купър.

— Как е мисията? — попита Райм.

— Знаеш ли колко възли имаше?

— Двадесет и четири — каза Райм. — Обърнах внимание на глаголното време. Свършил си.

— Мисля, че получих тендовагинит, но успяхме.

— Намери ли визитката му?

— Може би нещо почти толкова добро. Люспа. Много малка люспа.

— От какво?

— Ориз.

Райм присви устни.

— Фондацията е изпращала кораби с храни в Африка — изказа мислите му Сакс. — Възможно е убиецът да е бил нает там. Но вероятностите са много — собственик на ферма, търговец на ориз, фирмата, която се е опитала да му продаде мухлясалото зърно…

— Открих и следи от корабно гориво — добави Мел Купър и кимна към списъка на дъската. — Товарни кораби.

Сакс добави новата информация и се отдръпна от дъската.

— Какво ще кажете да прегледаме списъка, изготвен от Келси? — предложи тя, взе листа хартия и се вгледа в изписаните имена.

— Обикновените заподозрени — изпъшка нервно Райм. — При типичните убийства имаме колко? Четири-пет главни? А какво имаме тук? — Той кимна към списъка. — По-голямата част са от Третия свят и Средния изток. Но фигурират имена от Европа, както и голяма част от най-големите американски корпорации.

— А този човек само е раздавал пари — вметна Сакс.

— Не си ли чувала — промърмори Селито, — че никое добро дело не остава ненаказано.

УБИЙСТВОТО НА РОНАЛД ЛАРКИН

● Влакно от кора на кокосов орех.

● Пръст от градината под балкона.

● Тъмни косми, къдрави. Без корен.

● Парче гума, черно, вероятно от подметка на обувка.

● Пръст и пясък със следи от корабно гориво, солена вода.

● Няма отпечатъци от пръсти, ходила или инструменти.

● Мъж със следи от дианабол. Атлет?

> Автоматичен пистолет, 32-и калибър, заглушител, фрагментиращи куршуми.

● Кука за катерене, увита в ленти от стара памучна риза.

● Въже, тип 550, с възли.

● Люспа от ориз, намерена във възел на въжето.

 

Заподозрян:

● Американски гражданин; други паспорти?

● Обучен в Европа.

● Наемник, с връзки в Африка и Средния Изток.

● Няма мотив.

● Висок хонорар.

● Неизвестен възложител.

 

 

Младият новоназначен детектив не се чувстваше комфортно, защото имаше за задача да придружи вдовицата до дома й, където тя да си вземе най-необходимите дрехи, а после да я предаде на бодигард. Не че тя го притискаше или нещо подобно. Напротив. Госпожа Ларкин изглеждаше толкова дистанцирана, разстроена и съкрушена, че той не знаеше какво да й каже и как да се държи. Ако съпругата му беше с него, той беше сигурен, че щеше да се справи много по-добре със задачата от него. Но той? Не, това не беше силната му страна. Естествено, изпитваше съчувствие, но не знаеше как да го изрази. От пет години работеше в полицията като патрул, така че много рядко му се случваше да се сблъсква със скърбящи роднини. Много добре си спомняше случая, в който камион на чистотата помете паркирала кола и уби шофиращата жена. Лично той съобщи за случилото се на съпруга и после седмици наред не можа да забрави ужаса, изписан на лицето му. Сега работеше като младши детектив в отдел „Наркотици“. Да, от време на време имаше трупове, от време на време имаше и по някоя вдовица, но никоя от тях не изпитваше подобна скръб. Напротив, повечето от тях приемаха или с безразличие, или с радост новината за смъртта на съпруга си.

Младият мъж наблюдаваше как Кити Ларкин, като че ли парализирана, стои пред външната врата на градската им къща.

— Госпожо, да не би нещо да не е наред? — попита той и веднага му се прииска да се срита отзад.

Това, което имаше предвид, бе дали има нещо необичайно, нещо, което трябва да се разследва и за което да уведоми лейтенант Селито.

Ръката му по навик се плъзна към личния му пистолет глок.

Кити поклати глава.

— Не — прошепна тя и като че ли в този момент осъзна, че е застинала на прага на къщата. — Съжалявам.

Тя отвори вратата и влезе.

— Няма да се бавя — допълни тя. — Ще си взема само най-необходимото.

Детективът беше направил пълна обиколка на къщата, когато забеляза черен седан да спира на улицата. Афроамериканка в тъмен костюм слезе и се запъти към него. Първото нещо, което направи, бе да си покаже значката.

Държавен департамент.

— Аз поемам охраната на госпожа Ларкин — каза тя с лек акцент, които той не успя да определи.

— Вие сте…

— Поемам охраната на госпожа Ларкин — повтори бавно жената.

Това е чудесно, помисли си полицаят и изпита облекчение, че няма да му се налага да бъде близо до вдовицата.

— Един момент.

— Какво има?

Младият детектив позвъни на лейтенант Селито.

— Да? — чу се познатият грубоват глас.

— Исках да ви уведомя, че пристигна бодигардът за госпожа Ларкин — докладва той. — Но не е от нашите. От Държавния департамент е.

— Така ли? Как се казва?

— Норма Седжуик — каза той, след като отново погледна значката й.

— Изчакай.

Младшият детектив се обърна към Норма:

— Налага се да проверя.

Не изглеждаше ядосана, но на лицето й се изписа досада и тя му заприлича на подигравка към новобранец. Знаеше ли тази федерална фръцла, че миналия понеделник по него беше стрелял превъртял надрусан осемнадесетгодишен, въоръжен със ЗИГ-Зауер и нож?

Той само й се усмихна.

От другия край на линията Селито, закрил слушалката с ръка, разговаряше с някой. Детективът се зачуди дали не е легендарният Линкълн Райм. Беше чувал, че от време на време Селито работи с него, но лично той никога не се беше срещал с Райм. Дори се носеха слухове, че този човек всъщност не съществува.

След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Селито поднови разговора.

— Да, всичко е наред — съобщи той.

Благодаря ти, Господи, помисли си детективът. Е, сега спокойно можеше да остави госпожа Ларкин и нейната скръб и на бегом да се върне в света, където се чувстваше много по-добре — света на наркоманите от Източен Ню Йорк и Южен Бронкс.

 

 

— Къде отиваме, Норма? — обърна се Кити към набитата привлекателна агентка на Държавния департамент. Двете жени пътуваха в семейния линкълн.

— В хотел. Намира се близо до нашия офис. Собственици сме на един от горните етажи и персоналът не може да настанява гости без наше разрешение. Така че целият етаж ще бъде на твое разположение, а ти ще бъдеш единственият обитател. Аз ще бъда в стаята срещу твоята, а на етажа ще има още един агент. Самият хотел едва ли е от тези, с които си свикнала, но не е лош. Все пак е по-безопасно, отколкото да останеш в градската си къща.

— Може би — тихо каза Кити, — но ще се върна в нея веднага щом мога.

Тя вдигна поглед и видя в огледалото за обратно виждане тъмните очи на агентката, които я изучаваха.

— Да се надяваме, че нещата ще се разрешат скоро.

Няколко минути пътуваха мълчаливо.

— Как е ръката ти? — попита Норма.

— Нищо особено. — Кити докосна превръзката. Болките от раната все още бяха силни, но тя беше спряла болкоуспокояващите, предписани й от лекаря. — Не разбирам защо Държавният департамент се интересува от мен.

— Много просто, заради ангажиментите на съпруга ти отвъд океана.

— Какво искаш да кажеш?

— Деликатна сфера. Нали разбираш? — Норма не добави нищо повече.

Това е абсурдно, помисли си Кити. Последното нещо, от което имаше нужда, бе бодигард. Трябваше да се опита да уреди да върнат жената обратно, веднага щом пристигнат Питър Ларкин и жена му.

Кити все още мислеше за Питър и семейството му, когато инстинктивно почувства, че Норма Седжуик е нащрек — раменете й бяха свити и непрекъснато поглеждаше в огледалото.

— Госпожо Ларкин, струва ми се, че някакъв автомобил ни следва — каза тя.

— Какво? — Кити се обърна. — Невъзможно.

— Напротив, сигурна съм. Опитах се да се изплъзна, но той през цялото време е зад мен.

— Зеленият джип ли?

— Точно така.

— Кой е на волана?

— Струва ми се, че е мъж… Бял. Изглежда е сам.

Кити отново погледна назад, но не можа да види вътрешността на джипа — прозорците бяха с тъмни стъкла.

Норма извади телефона си и започна да набира.

Това е лудост, помисли си Кити. Не виждам смисъла от…

— Пази се! — извика Норма.

Джипът ускори рязко, насочи се право към тях и ги избута през бордюра на улицата в парка.

— Но какво прави той? — изкрещя Кити.

— Тук Седжуик — съобщи Норма по телефона. — Имаме нападател! На Мадисън и Двайсет и втора. При парка. Той…

Джипът ускори и се насочи право към тях.

Кити изпищя, наведе глава и зачака сблъсъка. Но Норма реагира мигновено — натисна газта и навлезе в тревната площ, като успя да спре малко преди да се блъсне в някаква временна телена ограда около строителна площадка. Джипът прескочи бордюра и спря наблизо.

— Излизай! — изкрещя Норма. — Бързо!

Агентката изскочи от колата с пистолет в ръка и рязко отвори задната врата.

Стискайки чантата си, Кити се свлече на земята. Докато посетителите на парка се разбягваха, Норма я хвана за ръката и двете жени се затичаха към близките храсти.

Джипът спря. Вратата се отвори с трясък и на Кити й се стори, че шофьорът излиза навън.

— Добре ли си? — Без да отпуска оръжието си, Норма внимателно я огледа.

— Да, да! — извика Кити. — Добре съм. Не го изпускай. Той е извън колата.

Нападателят, солиден бял мъж в тъмен костюм и бяла риза се придвижваше бързо през храстите към тях, но неочаквано изчезна зад струпаните строителни материали.

— Къде отиде? Къде е?

Кити погледна към пистолета в ръката на жената. Тя го държеше здраво и изглежда знаеше какво прави. Но все пак се бяха озовали в задънена улица — нямаше накъде да бягат. Кити погледна назад към колата. Нищо. След това с периферното си зрение забеляза някакво движение над тях.

Норма изкрещя. Кити се извърна в посока на движението и видя фигура, която прескачаше оградата с пистолет в ръка.

Не беше нападателят. Пред тях стоеше униформен полицай. Той видя значката на врата на Норма, но не смяташе да рискува. Насочи пистолета си право към агентката.

— Свали оръжието и се идентифицирай!

— Държавен департамент. Охрана.

— Свали оръжието и ми покажи.

— За бога — кресна Кити, — тя ме охранява. Един мъж ни преследва.

Норма насочи пистолета към земята и с другата си ръка показа значката си. Полицаят кимна.

— Трябваше да съобщиш веднага.

— Погледни на два часа. Бял мъж… едър. Избута ни от улицата. Вероятно е въоръжен.

— Каква му е целта?

— Тя е свидетел на убийство.

— Това той ли е? — Полицаят гледаше към колата на Норма.

Кити видя някакъв мъж да прикляка зад нея.

— Да — каза Норма. После се обърна към Кити — Лягай долу!

Норма я блъсна грубо върху асфалтовата пътека и я притисна плътно със свободната си ръка.

Кити беше бясна. Трябваше да настоява да си останат в градската къща.

— Не мърдай! — извика полицаят и се втурна напред. — Полиция. Не мърдай!

Но нападателят беше разбрал, че е в губеща позиция — бързо отстъпи назад към джипа, даде на заден ход през бордюра и изфуча нагоре по Мадисън, като остави само облак син дим след себе си.

 

 

С помощта на високотехнологичната видеосистема Линкълн Райм следеше от лабораторията си разговора на Кити Ларкин със Селито и Сакс. Жената описваше подробно инцидента с треперещ глас.

Тази система е страхотно изобретение, помисли си Райм. Имаше чувството, че участниците в разговора са пред него.

— Не знам какво точно се случи — каза Кити. — Всичко стана толкова бързо. Дори не можах да го видя добре.

За разлика от нея Норма Седжуик описа инцидента подробно. Различията с Кити бяха по отношение на нюанса на зеления цвят на джипа, височината на нападателя и цвета на ризата му.

Очевидци… Райм им нямаше голямо доверие. От опит знаеше, че дори тези, които желаеха да помогнат, често се объркваха и пропускаха важни детайли. Явно адреналинът вършеше своето и замъгляваше спомените им или пък ги караше да разказват измислени детайли.

Линкълн Райм стана нетърпелив.

— Сакс?

Видя как екранът потрепна, когато тя чу гласа му.

— Извинете ме — каза тя на Кити и Селито.

Докато излизаше от колата навън, картината се изкриви.

— Кажи, Райм.

— Не ни интересува какво са видели или не са видели. Искам мястото да се претърси. Всеки сантиметър.

— Ще се заема лично.

Райм държеше на най-обстойното, някои дори биха го нарекли маниакално претърсване на местопрестъплението и Сакс, с обичайното си усърдие, се зае. Така сантиметър по сантиметър тя прегледа целия периметър на нападението. Получените веществени доказателства се обработваха на мига в буса на Отдела за бързо реагиране. Но единственото, свързано с убийството на Ларкин, бяха още две кокосови влакна, като това, намерено на балкона.

Едно от влакната беше сплескано на малко черно топче. Можеше да е от стара, подвързана с кожа книга. Райм си спомни за подобна улика от случай преди няколко години.

— Нищо друго? — попита той раздразнено.

— Не.

Райм въздъхна.

В криминологията има едно добре известно правило, наречено „Принципът на Локар“. Французинът Едмонд Локар, един от основателите на съдебната медицина, беше извел правилото, че съществува неизменен обмен на следи, наречени от него „прах“, между извършителя, местопрестъплението и жертвата.

Райм вярваше в Принципа на Локар; всъщност това беше водещата сила, която го подтикваше да притиска безмилостно всички, които работеха за него — а също да притиска и себе си. Ако тази връзка, колкото и крехка да бе тя, можеше да се установи, то тогава извършителят можеше да се открие, престъплението да се разкрие и да се предотвратят бъдещи трагедии.

Но установяването на тази връзка предполагаше разследващият да може да локализира, идентифицира и проникне в значението на вещественото доказателство. Що се отнася до убийството на Ларкин, Райм не беше сигурен, че това е възможно. Понякога обстоятелствата играеха много важна роля. Това бяха околната среда, възможната трета страна и дори съдбата. Имаше и друга възможност — убиецът да се окаже твърде умен и прецизен. Твърде голям професионалист, както бе отбелязал Фред Делрей. Сакс, също като Райм, приемаше всяко поражение твърде лично.

— Съжалявам, Райм. Знам, че е важно — каза тя.

— Не се безпокой. Ще продължим да оглеждаме нещата тук, в лабораторията. Може би при аутопсията ще изскочи нещо, което да ни помогне — промърмори Райм, но тя знаеше, че той е изнервен и иска да прекрати разговора. Затова успокоителните му думи прозвучаха някак странно фалшиво и за двамата.

 

 

— Как си? — попита Норма.

— Болят ме коленете. Не очаквах да ме хвърлиш на земята.

— Съжалявам — каза агентката и погледна Кити в огледалото за обратно виждане.

Норма имаше високи скули и екзотични очи — големи и съвсем леко дръпнати.

— Знам, че ми спаси живота — продължи Кити, но по гласа й Норма отгатна, че все още й е ядосана.

Двете жени потънаха в мълчание.

Изминаха двайсетина минути, когато Кити осъзна, че се движат в кръг и често се връщат по пътя, по който вече бяха минали. Погледна назад и забеляза, че този път ги следваше червенокосата Амелия Сакс.

Телефонът на Норма иззвъня. Разговорът беше кратък.

— Беше полицайката зад нас. Джипът не се вижда — обясни тя.

Кити кимна.

— И никой не е видял номера?

— Не. По всяка вероятност и автомобилът, и номерата ще се окажат крадени.

Продължиха напред. Норма караше хаотично. Понякога Сакс изчезваше, минавайки по една или друга улица. Очевидно търсеше джипа.

— Предполагам… — започна агентката.

Телефонът й иззвъня.

— Агент Седжуик… О, не!

Кити погледна изплашено в огледалото. Сега пък какво? От тази неизвестност започваше да й се гади.

— Беше Амелия Сакс — обясни Норма. — Каза, че е зърнала джипа. Съвсем близо е.

— Къде?

— През една пресечка! През цялото време се е движил успоредно с нас. Но как? Сакс през цялото време беше зад нас.

Норма отново се заслуша.

— Сакс го преследва. Повикала е подкрепление. Насочил се е към… — обърна се отново тя към Кити, но след това бързо се върна към телефона и Сакс: — Но как ни е открил? Мислиш ли? Изчакай.

— Той се прикриваше зад нашата кола в парка на Медисън Скуеър, нали? — попита тя Кити.

— Точно така.

Норма предаде информацията на Сакс. Последва пауза.

— Добре, възможно е. Ще проверим. — Норма приключи разговора със Сакс и отново се обърна към Кити: — Според нея е възможно той да не е искал да ни нарани в парка, а да ни изкара навън от колата, за да монтира проследяващо устройство.

— Проследяващо устройство?

— Да, нещо като джипиес.

Норма спря колата и излезе навън.

— Провери задната седалка и куфарите си. Може да е оставил проследяващото устройство някъде там. Търси малка пластмасова или метална кутийка.

Господи, какъв кошмар, помисли си Кити. Беше бясна. Кой, по дяволите, беше този човек? И кой го беше наел? Тя отвори двата си куфара и изсипа съдържанието върху седалката, преглеждайки внимателно всичко.

Нищо.

— Хей, виж това.

Норма държеше в ръка малък бял цилиндър, широк около шест сантиметра. Беше го хванала със салфетка. За да не унищожи отпечатъците, предположи Кити.

— Има си и магнит — каза Норма. — Пъхнал го е в гнездото на лоста на волана. Вероятно има обхват от пет мили, а това означава, че през цялото време ни е следил съвсем безпрепятствено. Не е лош ход, нали?

Норма остави устройството на паважа, наведе се и с помощта на салфетката го изключи. Поне така предположи Кити.

Само след минута телефонът на Норма отново иззвъня.

— Измъкнал се е? — Норма присви устни. — Някъде из източния квартал?

Кити разтърка лицето си. Не искаше да участва повече в тази игра. Беше отвратена.

Норма съобщи на Сакс за откритото проследяващо устройство и добави, че се насочват към хотела.

— Момент — каза Кити, докато подреждаше куфарите си. — Защо мислиш, че е поставил само едно устройство?

Агентката премигна. После кимна и каза по телефона:

— Детектив Сакс, ще можеш ли да ни закараш?

Амелия Сакс пристигна след петнайсет минути, прибра устройството в найлонов плик и трите жени заедно се отправиха към хотела. Докато пътуваха, агентката изиска да се прибере колата и тя да се изследва. Обадиха се и на екипа за обезвреждане на експлозиви към Нюйоркското полицейско управление — имаше възможност освен проследяващо устройство мъжът с джипа да е заложил и бомба.

Вече пред хотела Сакс остави двете жени и обясни, че трябва спешно да занесе проследяващото устройство в къщата на Линкълн Райм.

Докато оглеждаше преддверието на хотела, Кити си помисли, че мястото е доста запуснато. Тя очакваше, че очевидци и дипломати с охрана ще бъдат настанявани в по-свестни хотели.

Докато Кити оглеждаше фоайето с безизразни очи, Норма размени няколко думи с мъжа на рецепцията и му подаде някакъв плик.

— Трябва ли да се регистрирам? — попита Кити.

— Не, погрижили сме се за всичко.

Асансьорът ги отведе до четиринайсетия етаж. Норма провери една от стаите и й подаде ключа.

— Ако имаш нужда от нещо, обаждай се на румсървиса.

— Искам да се обадя на семейството си и на Питър, а после да си почина.

— Разбира се, действай. Аз ще съм отсреща.

Кити закачи табелката „Не безпокой“ на дръжката на вратата и влезе в стаята, която се оказа точно толкова неугледна, колкото можеше да се предположи от фоайето. Миришеше на мухъл. Седна уморено на леглото и въздъхна. Забеляза, че щорите на прозореца са вдигнати, което си беше тъпо за хотел, в който укриват свидетели. Кити стана и спусна щорите. След това запали лампите и се обади в офиса на Питър Ларкин и се представи. Интересуваше се кога ще пристигнат Питър и жена му. В девет часа тази вечер. Кити помоли да й се обадят веднага щом пристигнат. После си събу обувките, легна в леглото, затвори очи и потъна в неспокоен сън.

 

 

Райм притисна глава в облегалката на инвалидния си стол. Усети ръката на Сакс, която обгърна врата му и започна да го разтрива. За него все още беше странно, че чувства ръката й само до четвъртия прешлен. Знаеше, че тя продължава да го разтрива и по-надолу, но усещането от допира изчезваше.

При други обстоятелства това би могло да бъде повод за размисъл — за състоянието му, или за отношенията му с Амелия Сакс. Но сега единственото, за което можеше да мисли, беше да хване убиеца на Рон Ларкин — мъжът, който бе пожелал да се отърве от милиардите си колкото се може по-бързо.

— Как върви, Мел?

— Дай ми още една минута.

— Имаше достатъчно. Какво става?

Усещането за близост прекъсна, но не защото ръката й беше слязла по-надолу по гръбнака му, а защото самата тя се беше отдръпнала от него. Райм погледна към нея. Сакс помагаше на Купър да подготвят едно предметно стъкло за изследване под микроскоп.

Може би за стотен път Райм прочете списъка с улики.

Отговорът се криеше някъде там. Трябваше да е там. Нямаше друга възможност. Нямаше свидетели, отсъстваха ясни мотиви, липсваше точен списък на заподозрените…

Доказателственият материал! Микроскопичните следи — в тях беше ключът към загадката.

Принципът на Локар.

Райм погледна часовника.

— Мел?

Без да вдига поглед от апарата, лаборантът повтори търпеливо:

— Само една минута.

Но всяка изминала минута означаваше, че убиецът разполага с още шейсет секунди, за да се измъкне.

Или, опасяваше се Райм, убиецът е на шейсет секунди по-близо до следващото си убийство.

 

 

Картър седеше в зеления си джип и гледаше към Бруклин от място, близо до пристанището при Саут стрийт. Отпиваше от кафето и се наслаждаваше на гледката. Корабите с високи мачти, мостовете, движението на яхтите…

Картър нямаше шеф. Да, някои хора го наемаха, но все пак той сам си определяше работното време. Понякога ставаше рано — в четири сутринта — и докато пазарът за риба на Фултън все още работеше, отиваше с колата си там. Разхождаше се край сергиите, гледаше купищата риба тон, сепия, раци. Това място му напомняше морските пристанища отвъд океана. Съжаляваше, че затвориха този пазар. Най-вероятно финансови затруднения. Или пък намеса на синдикатите, което си беше едно и също.

На времето Картър беше разрешил доста синдикални проблеми.

Мобилният му телефон иззвъня и той погледна към монитора, за да види кой го търси.

— Капитане — каза той с глас, изпълнен с уважение. През цялото време слушаше внимателно и преди да затвори каза: — Разбира се. Мога да го направя.

Набра номер извън страната. Беше доволен, че не трябва да ходи никъде в следващите няколко минути.

Картър проследи с поглед малък товарен кораб, който се придвижваше бавно нагоре по Ийст ривър. Гледката му доставяше удоволствие.

— Уи? — се чу глас от другия край на света.

Картър започна да говори и дори не осъзна, че е превключил на френски.

 

 

Кити се събуди от звъна на телефона.

— Ало?

— Кити, как си?

Беше Питър Ларкин.

Двамата се бяха срещали само веднъж — на сватбата. Спомняше си го много добре: висок, слаб, с оредяла коса. Приличаше на брат си само в лицето.

— О, Питър, толкова е ужасно — проплака Кити.

— Добре ли си?

— Предполагам. — Тя се изкашля леко. — Бях заспала и го сънувах. Събудих се и за момент се почувствах добре. След това си спомних какво се случи… Толкова е ужасно. А вие как сте?

— Не мигнахме в самолета…

Двамата размениха още няколко думи. Питър обясни, че се намират на летището и току-що си вземат багажа, а с жена си ще бъдат в градската къща след час-два. Дъщеря му, студентка в Йейл, вече била там.

Кити погледна часовника си, подарък от Рон. Беше семпъл, елегантен и вероятно струваше десет хиляди долара.

— Защо не си починете тази вечер, а утре сутринта да дойда при вас.

— Разбира се. Знаеш ли адреса?

— Имам го някъде. Аз… не знам къде е. Просто не мога да мисля.

Той й го продиктува.

— Ще се радваме да те видим, Кити.

— Семейството трябва да е заедно в ситуации като тази.

 

 

За да пропъди всякаква сънливост, Кити влезе в банята и си наплиска лицето с ледена вода. Върна се в стаята и се вгледа в стенното огледало. Помисли си колко този образ е различен от образа на жената, която беше в действителност. О, не, съвсем не Кити Ларкин, а Присила Ендикот — име, потънало под дълъг списък от фалшиви имена.

Естествено, когато си професионален убиец, не можеш да си позволиш да бъдеш себе си. Член на лявото крило на радикалистите в САЩ, привърженик, а понякога и участник в политическия тероризъм, след колежа Присила се беше прехвърлила на континента, където се подвизаваше в няколко нелегални движения, като в последно време помагаше на политическите терористи в Ирландия и Италия. Но след като прехвърли трийсетте, осъзна, че политиката не ти плаща сметките, поне не и политиката на наивните комунисти и социалисти, така че тя реши да предостави талантите си на онези, които биха платили: консултанти по сигурността в Източна Европа, Средния изток и Африка. Когато дори това заплащане се оказа незадоволително, тя отново смени полето си на действие, като запази титлата, но пое напълно нова служебна характеристика, която тя нарече „разрешаване на проблеми“.

Преди четири месеца, докато се припичаше край един басейн в Обединените арабски емирства, по телефона я потърси доверен човек. След кратки преговори я наеха. Срещу пет милиона щатски долара трябваше да убие Рон Ларкин, брат му и жена му — тримата души, ръководещи фондация „Ларкин“.

Присила промени външността си: няколко килограма отгоре, боядисана коса, цветни контактни лещи, колаген, инжектиран на стратегически места. Превърна се в Кетрин „Кити“ Бидъл Симпсън. Беше майстор в съставянето на правдоподобна биография. А след това беше лесно — успя да се сближи с Ларкин по време на поредните му благотворителни акции в Лос Анжелис. Беше прекарала доста време в Африка и това й помогна да води интелигентен разговор за този регион. Дори знаеше много за съдбата на местните деца, като се имаше предвид, че тя самата беше превърнала много от тях в сираци.

Кити наблегна на чара си, като не пропусна и някои други умения, разбира се. Започна да се среща с Ларкин и беше само въпрос на време и удобен случай, за да изпълни договора си. Но това се оказа не толкова лесно. Вярно е, че можеше да го убие по всяко време, но да убиеш един толкова известен общественик като Роналд Ларкин, да не говорим за брат му и снаха му, и да ти се размине — това беше много по-трудно отколкото си го представяше в началото.

Но после самият Рон Ларкин й предостави възможност — за нейно най-голямо забавление той й предложи брак.

Като негова съпруга тя щеше да има пълен достъп до живота му, а брат му и снаха му, естествено, щяха да й се доверят.

— Да, скъпи, но не искам нито пени от парите ти — беше първото нещо, което тя му каза след неочакваното предложение.

— Но…

— Не, имам попечителския фонд от баща ми — обясни тя. — Освен това, скъпи, това, което харесвам у теб, не е цвета на доларите, а онова, което правиш за хората. Да не забравя — за твоите години имаш и не лошо тяло — пошегува се тя.

Кой можеше да я заподозре?

След няколко месеца на брачно блаженство — от време на време секс, богати вечери и куп досадни бизнесмени, реши, че е време за действие.

Във вторник вечерта пристигнаха с частен самолет на летище „Ла Гуардиа“. Така тя безпрепятствено можа да пренесе пистолетите и всичко необходимо за замисленото убийство. Бяха откарани до дома си и веднага легнаха. В 4:30 сутринта тя се облече, сложи латексови ръкавици, нави заглушителя на дулото на любимия си автоматичен 32-калибров пистолет и излезе на балкона, вдишвайки хладния наелектризиран въздух на Ню Йорк сити.

Разхвърли приготвените веществени доказателства — уликите, които трябваше да отведат полицията в грешна посока, окачи куката за катерене на парапета, прехвърли въжето и го пусна към земята. Върна се до прозореца, счупи стъклото и стреля три пъти в Рон, а четвъртият и петият куршум в собствената си възглавница.

След това позвъни на 911 и с истеричен глас съобщи за нападението. Когато затвори телефона, откачи задния капак на телевизора, постави пистолета, заглушителя и ръкавиците вътре, а с ножичката си за нокти си сряза ръката и напъха парченце от куршум в раната. След това слезе на долния етаж — трябваше да посрещне полицията.

Според плана братът и снахата на Рон щяха спешно да пристигнат. Това й предоставяше възможност да затвори случая, а техните убийства трябваше да са дело на същия убиец, отнел живота на Рон.

Планът беше прост и точно затова съвършен.

Но понякога и на най-перфектния план пречеше случайността.

Защото истински наемен убиец — мъжът в джипа — се появи и се опита да я ликвидира.

Нейното обяснение беше логично — през изминалите години тя си беше спечелила достатъчно врагове. Въпреки усилията й да избягва снимки на публични места и въпреки променената си външност, някой я беше познал.

Но имаше и друга възможност. Може би това нямаше нищо общо с Присила Ендикот? Може би целта на наемния убиец бе да убие точно госпожа Кити Ларкин.

Нает от бивша любовница на Ларкин, зачуди се тя.

Горчивата ирония я разсмя. Полицията и Държавният департамент я пазеха от убиец, но не точно от убиеца на нейния съпруг.

Присила набра номер на мобилния си телефон (никога не се доверяваше на хотелските телефони).

— Ало? — чу се мъжки глас.

— Аз съм.

— Господи, какво става? Гледам новините — някой те е взел на мушка?

— Успокой се.

— Кой, по дяволите, е той?

— Не съм съвсем сигурна. Миналата година имах малко работа в Конго и един от набелязаните ми се изплъзна. Може да е той.

— Значи няма нищо общо с нас?

— Не.

— Но какво ще правим?

— Да не си изпаднал в паника? — попита Присила.

— Разбира се, че съм в паника. Какво…

— Поеми дълбоко дъх.

— Какво ще правим? — повтори мъжът. Гласът му звучеше още по-изплашен.

— Предлагам хубаво да се посмеем.

Последва мълчание. Може би му мина през ума, че не той, а тя е изпаднала в истерия. След малко попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Най-големият ни проблем винаги е бил да подхвърлим на полицията друг заподозрян, не ти или аз.

— Точно така.

— Е, сега си имаме такъв. Питър и жена му ще си бъдат в градската къща след около час. Аз ще се измъкна от мястото, където съм сега, ще ги убия и ще се върна преди някой да е забелязал отсъствието ми. Всички ще мислят, че го е направил мъжът в джипа. Той не е глупак. Когато чуе, че търсят точно него за убийството, най-вероятно ще изчезне. Така аз ще съм в безопасност. Ти също.

Мъжът замълча, после леко се засмя.

— Може и да се получи.

— Разбира се, че ще се получи. Как стои въпросът с втората вноска?

— В банковата ти сметка е.

— Добре. Няма повече да ти се обаждам. Следи новините. А, само още нещо. Не знам дали няма да те разтревожи… Изглежда дъщерята на Питър току-що е пристигнала от колежа в града. Ще бъде с тях в къщата.

Мъжът попита без изобщо да се колебае:

— Какъв е проблемът?

— От въпроса ти разбирам, че няма такъв — каза Присила.

 

 

Два часа по-късно тя се измъкна през страничната врата на хотела без служителят на рецепцията да я забележи. Взе такси, слезе на две пресечки от дома на Питър и Сандра Ларкин и измина останалото разстояние пеша.

Начинът на живот на този тип мишени — с техните огромни къщи в Манхатън, много облекчаваше работата й, защото да влезеш незабелязан в сграда с портиер понякога можеше да се окаже адски трудно.

Спря пред къщата и погледна в чантата си, за да провери пистолета си, изваден от телевизора в спалнята на Рон Ларкин, когато по-рано днес беше отишла да си събере багажа.

Изкачи външните стъпала и огледа улицата в двете посоки. Нямаше никой. Сложи си латексови ръкавици и натисна звънеца.

Измина почти минута.

— Кой е?

— Питър, аз съм, Кити. Трябва да те видя.

— О, Кити, не те очаквахме тази вечер, но се радваме, че си тук. Качвай се. Всички сме в хола. На втория етаж. Вратата е отворена. Заповядай.

Бръмченето на отключващия механизъм отекна в мъгливата нощ.

Присила бутна вратата и влезе.

Мислеше си за последователността. Ако всички са заедно, първо и много бързо ще удари най-опасната мишена — охраната. И гаджето на дъщерята, ако има такова. После Питър Ларкин. Той е едър мъж и може да представлява заплаха. За него изстрел в главата. След това дъщерята — млада и може би атлетична. Накрая съпругата.

След това щеше да подхвърли и привидните улики, за да свържат тези убийства с това на Рон: стероидите, тъмните къдрави косми, откраднати от кофата за боклук на един бръснарски салон, още едно парченце гума, откъснато от нейни маратонки, които тя бе изхвърлила, още от пясъка и пръстта, събрани от яхтеното пристанище в Ел Ей…

Присила си повтори: да намеря мишената, да огледам за охрана, да проверя задния вход за бягство, евентуални охранителни системи, особено камери. Целя се, натискам спусъка, броя куршумите.

Вече по вътрешните стълби тя усети застоялия мирис на рядко използвано жилище, но въпреки това обстановката беше много елегантна. Тя знаеше, че Питър, също като Рон, е неприлично богат. Милиарди. Мисълта, че толкова много пари се контролират само от двама души, разпали някои от латентните й политически възгледи за неравното разпределение на благата, въпреки благотворителните им напъни. Естествено, Присила Ендикот нямаше право да морализаторства, защото самата тя беше богата жена — умението й да убива я беше направило такава.

Сега тя извади пистолета от чантата си и освободи предпазителя.

Влезе бързо в хола. Държеше пистолета зад гърба си.

— Хей?

Оглеждайки празната стая, закова на място.

Да не би да беше сбъркала стаята?

Телевизорът работеше. Стереоуредбата също. Но нямаше жив човек. О, не…

Готова да побегне, тя се обърна.

И точно тогава тактическият отряд от петима полицаи се появи от двете странични врати. С насочени пистолети и крещящи, те почти я повдигнаха във въздуха, изтръгнаха пистолета й, а след това я проснаха на земята с ръце, стегнати в белезници на гърба й.

 

 

Линкълн Райм огледа от тротоара градската къща.

— Приятно местенце — каза Амелия Сакс.

— Не е лошо.

Архитектурата беше само декор за работата на Райм. Лон Селито също погледна към високата сграда.

— Знаех, че са богати — промърмори той, — но чак пък толкова.

До Селито беше лейтенантът от отдела, ръководил операцията.

След минута вратата се отвори и изведоха жената, наета да убие Рон Ларкин, брат му и снаха му. Имайки предвид нейната безскрупулност и изобретателност, Райм и Селито се бяха разпоредили да оковат и краката й.

Полицаите, които я придружаваха, спряха, така че криминологът да може да я огледа.

— Миранда? — обърна се с въпрос Райм към един от полицаите.

Той кимна.

Но изглежда тя не се интересуваше от присъствието на адвокат, за да говори. Наведе се към Райм и прошепна грубо:

— Как? Как, по дяволите, го направи?

Принципът на Локар, помисли си криминологът. Но това, което й каза, беше:

— Влакното. Кокосовото влакно веднага ме усъмни.

Тя поклати глава.

— Амелия го намери на балкона — обясни Райм. — Спомних си, че видях логото на „Ларкин Енерджи“ на изтривалката пред градската къща, когато Амелия отиде там да разследва местопрестъплението. И си спомних, че кокосовите влакна се използват за направата на рогозки и изтривалки. По-късно тя провери и установи, че влакното наистина е от същата изтривалка. Е, как това влакно се е озовало на балкона? Не може да е станало, когато с Рон сте пристигнали заедно в къщата снощи. Каза, че не си излизала на балкона. И очевидно не си била там достатъчно дълго, иначе щеше да полееш цветята. Същото важи за прислужниците. Мистериозният убиец? Щеше ли той да си избърше краката в изтривалка на оживена улица, а после да заобиколи отзад и да се покатери на балкона по въже? Не звучи смислено. Така че — повтори той драматично — как влакното се е озовало там?

Райм замълча за момент.

— Ще ти кажа, Кити — продължи той. — Ти си го закачила с обувката си, когато сте пристигнали от летището. И ти си го оставила на балкона рано тази сутрин, когато си излязла навън, за да убиеш Рон.

Очите й бяха изпълнени с ужас и тя поклати глава, готова да отрече, но за Райм беше ясно, че е улучил целта.

Беше помислила почти за всичко. Но както би казал Локар: „Почти не е достатъчно, когато става въпрос за доказателства“.

— А колкото до останалите улики на балкона… Стероидите, гумата, мъха, пясъка и пръстта със следи от дизелово гориво, космите. Предположих, че си ги поставила, за да подсилиш историята за наемния убиец, пристрастен към бодибилдинг. Все пак не беше лесно да го докажа. Затова…

Едва тогава тя се вцепени.

— Господи, не. Той е. Той ще…

Райм се извъртя със стола си и видя зелен джип чероки да спира и да паркира до тях. От него излезе масивен мъж, подстриган много късо и облечен в строг костюм. Той затвори отривисто мобилния си телефон и се приближи към тях.

— Не! — изкрещя Кити.

— Капитане — каза спокойно мъжът и кимна на Райм.

Криминалистът намираше забавен факта, че Джед Картър продължаваше да се обръща към него с чина му от времето, когато все още работеше в Нюйоркското полицейско управление. Картър беше консултант по сигурността на свободна практика. Най-често работеше за компании с бизнес в Африка и Средния изток. Райм се беше запознал с него преди няколко месеца, докато работеха по случая с внасяното нелегално оръжие в Бруклин. Бившият наемен войник беше помогнал на ФБР и нюйоркската полиция да заловят главната фигура в трафика на оръжия. Картър си падаше дървеняк и без чувство за хумор и със сигурност притежаваше минало, за което Райм не искаше да знае много. Но се оказа незаменим. Явно искаше да компенсира някои спомени от собствените си предишни мисии в страните от Третия свят.

Картър се ръкува със Селито и полицая и кимна с уважение на Амелия Сакс.

— Какво значи това? — Кити се задъхваше.

— Както каза Райм, ние те подозирахме, но отпечатъците ти не бяха в нашите файлове — каза Сакс.

— Е, скоро ще бъдат — отбеляза весело Селито.

— Та значи, нямахме достатъчно доказателства, за да издействаме разрешение за обиск.

— Не и на базата на едно влакно. Затова се възползвах от помощта на господин Картър и агент Седжуик.

Норма, от отдела по сигурност към Държавния департамент, работеше редовно с Фред Делрей. Той се беше свързал с нея и й беше обяснил, че имат нужда от някой, който да играе ролята на бодигард и да им помогне да разиграят нападение. Беше се съгласила. Така подготвили сценария за Медисън скуеър парк — с помощта на полицай от патрулните части и с надеждата, че ще намерят още от следите, които Райм бил убеден, че са подхвърлени. Ако Линкълн Райм бил прав, те трябвало да са от Кити, защото точно тя е била на балкона, следователно имало основание за обиск.

Но идеята му не дала резултат — Сакс претърсила Медисън скуеър парк на мястото, където лежала Кити, както и линкълна, но не намерила нито една от подхвърлените улики, нито пък следа, която да я свърже с оръжието. Така че те направили още един опит — Райм решил, че се налага да претърсят куфара й. Сакс се обадила на Норма за проследяващо устройство, което предполагаемият убиец е поставил и докато Норма търсела такова под колата — всъщност „устройството“ било тубичка от крема й за лице „Олей“, Кити изсипала съдържанието на куфара си върху задната седалка.

След като ги оставила в хотела, Сакс се върнала веднага при седана и го претърсила милиметър по милиметър. Намерила следи от стероиди, още малко пясък, пропит с дизелово гориво, пръст и още едно зрънце ориз. По ирония на съдбата се оказало, че оризовата люспа във въжето и оризовото зрънце в седана не били от пратка с храни за Африка. Източникът им бил шепичка изсъхнал ориз в дантелена топчица, завързана със сребърна панделка — сувенир от сватбата на Кити и Рон, забравена от нея в куфара.

— Детектив Селито се разходи до съда и взе разрешително за обиск и подслушвателно устройство — добави Райм.

— Подслушвател? — прошепна Кити.

— Точно така. На мобилния ти телефон.

— Мамка му. — Кити затвори очи и на лицето й се изписа горчива гримаса.

— О, да — измърмори Селито. — Спипахме тъпанаря, който те е наел. Оказа се, че не оръжеен бос, отмъстителен служител, диктатор от Третия свят или корумпиран икономически съветник е желаел смъртта на Рон и на брат му. Нито пък преподобният Джон Маркел — заподозрян за кратко поради късчето кожа, паднало вероятно от Библията му и намерено на местопроизшествието на Медисън скуеър.

Не, Робърт Келси беше мъжът, на когото тя се беше обадила преди един час — изпълнителният директор на компанията. Когато разбрал, че Рон Ларкин се кани да направи сливане с няколко други фондации, за Келси станало ясно, че това предполага пълна финансова ревизия, която щяла да установи, че лично той е вземал пари от оръжейни босове и корумпирани държавни служители в Африка срещу информация за мястото на акостиране на корабите с храна и лекарства.

„О, да. Ние губим около петнайсет-двайсет процента годишно от даренията ни за Африка поради кражби и отвличания. Десетки милиони…“

За да спре сливането, Келси решил, че трябва да убие Ларкин.

Келси беше направил признания срещу споразумение да не искат смъртна присъда. Но той се кълнеше, че не е знаел истинската самоличност на Кити. Сакс и Селито му вярваха: Кити не беше глупава и през годините със сигурност й се бе налагало да работи под много самоличности.

Точно затова Райм се беше обадил на Картър — да го помоли да се опита да научи нещо повече за нея.

— Говорих с някои от сътрудниците си в Марсилия, Бахрейн и Кейп Таун, капитане — каза Картър. — В момента я проучват. Смятат, че няма да им отнеме дълго време, за да установят истинската й самоличност. Имам предвид, тя не е типичен наемен убиец.

Амин, помисли си Линкълн Райм.

— Правите грешка — изръмжа Кити на Райм. Което можеше да се тълкува или в смисъл че той греши, или че да се опитат да я спрат, е опасно и неразумно.

Райм се усмихна. Каквото и да значеше, той не даваше пет пари за мнението й.

Лон Селито я заведе до полицейската кола, а той самият се качи в своята краун виктория. Ескортът се насочи към центъра на града и централното полицейско управление.

Полицаите от тактическия отдел също заминаха. Джед Картър обеща да се обади веднага щом получи нужната информация.

— Довиждане, капитане. Госпожо. — Той се запъти тежко към зеления си джип.

Райм и Сакс останаха сами на улицата.

— Окей — каза тихо Линкълн. Имаше предвид, че е време да си вървят вкъщи. Беше зажаднял за уискито „Глен Морей“, отказано му от Том преди подготовката за тази операция.

„Нали не мислиш, че ще влизам в ръкопашен бой с някого?“ — ядосано се беше обърнал Райм към Том. Но както често се случваше, асистентът му се наложи.

Сега Райм помоли Сакс да се обади на Том — беше паркирал специалния, изработен по поръчка бус на Райм някъде нагоре по улицата.

— Имаме още малко работа — прекъсна го Сакс.

— О, не — изпъшка Райм.

— Има хора, които искат да се срещнат с теб — братът и семейството на Рон Ларкин. Те бяха заведени в една от спалните на горния етаж и все още са под полицейска охрана.

Сакс погледна към един прозорец на третия етаж и помаха на съпружеската двойка, която в момента гледаше надолу към нея и Райм.

— Налага ли се?

— Ти им спаси живота, Райм.

— Това не е ли достатъчно? Трябва ли да водя и светски разговор?

Сакс избухна в смях.

— Пет минутки, Райм. Това ще означава много за тях.

— Е, с удоволствие — каза той и по лицето му се изписа доста неискрена усмивка. — Но достъпът до тях няма да е много лесен. — Той кимна към стъпалата, а после към инвалидния си стол.

— О, не се безпокой, Райм — каза Сакс, като постави ръка на рамото му. — Обзалагам се, че те ще слязат при нас.