Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линкълн Райм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Christmas Present, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
SilverkaTa
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Престъпления с неочакван край

Преводач: Тодор Кенов; Виолета Касаветова; Камелия Емилова; Красимира Маврова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Година на издаване: 2008

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Пламен Мавров

ISBN: 978-954-366-016-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13151

История

  1. — Добавяне

— От колко време е в неизвестност?

Лон Селито, едър и набит мъж, който се сбогува с диетата заради наближаващите празници, сви рамене.

— Може би това е проблемът.

— Продължавай.

— Може би това е…

— Вече го каза. — Линкълн Райм се почувства длъжен да го изтъкне пред детектива от Нюйоркското полицейско управление. — Интересуват ме само фактите.

— Около четири часа е в неизвестност — завърши Лон Селито.

Линкълн Райм дори не си направи труда да му припомни, че никой, дори прекалено възрастен човек не се счита за изчезнал, докато не минат поне двадесет и четири часа.

— Има някои обстоятелства — бързо добави Селито. — Не бива да забравяте за кого говорим.

Намираха се в импровизирана криминална лаборатория — всекидневната на градската къща на Райм в Сентръл парк Уест, Манхатън. Стаята години наред бе изпълнявала тази роля и разполагаше с по-добро оборудване и консумативи от повечето провинциални полицейски управления.

Вечнозелен венец, издаващ изискан вкус, беше обвит около прозорците. От сканиращия електронен микроскоп висеше лъскав гирлянд, а от стереоуредбата бодро звучеше „Коледни церемонии“ на Бенджамин Бритън. Беше Бъдни вечер.

— Само защото тя е едно мило хлапе… Карли имам предвид. Майка й знае, че младото момиче ще се отбие, но не й се обажда да й каже, че тръгва, нито пък оставя бележка. Искам да отбележа, че винаги го е правила. Майка й — името й е Сюзън Томпсън — е много уравновесен човек. Твърде странно е да изчезне просто така.

— Възможно е в този момент да купува коледен подарък на момичето — каза Райм — и иска да я изненада.

— Но колата й е все още в гаража. — Селито кимна към прозореца, зад който от няколко часа се сипеха гъсти снежни конфети. — Линк, в това време никой нормален човек не може да мръдне без кола. Карли е проверила и при съседите. Няма я и там.

Ако Линкълн Райм можеше да си служи с тялото — освен с левия си безименен пръст, раменете и главата — щеше да направи нетърпелив жест към детектив Селито, може би да завърти ръка или да вдигне длани към небето. Но в положението, в което се намираше, той разчиташе само на думите.

— И как се стигна до този случай на половинчато изчезване на човек, Лон? Изглежда си се правил на самарянин. Знаеш какво казват за добрите дела, нали? Никога не остават безнаказани… Да не говорим, че сега всичко като че ли пада върху моите плещи, не е ли така? — попита Райм.

Селито мълчаливо си взе още една домашна коледна курабийка — беше във формата на Дядо Коледа, но покритото с глазура лице изглеждаше гротескно.

— Не са лоши, Линк — каза той. — Искаш ли?

— Не — измърмори Райм и погледът му се отклони към един рафт. — Но ще съм много по-склонен да слушам любезно примамливите ти предложения, ако ударя една доза коледно настроение.

— О… О, разбира се. — Селито прекоси лабораторията, намери бутилката уиски „Макалан“, наля солидно количество в една чаша, сложи сламка и постави чашата върху облегалката на стола на Линкълн Райм.

Райм отпи. Ах, Господи… Неговият помощник Том и партньорката на криминалиста Амелия Сакс бяха излезли на покупки. Ако бяха тук, напитката на Райм може би щеше да бъде приятна, но предвид часа, несъмнено щеше да бъде безалкохолна.

— Добре. Ето каква е историята. Рейчъл е приятелка на Сюзън и на дъщеря й.

Аха, значи наистина беше добре дело, извършено от приятел на семейството. Линкълн Райм познаваше Рейчъл. Тя беше приятелката на Селито.

— Дъщерята се казва Карли — прекъсна го Райм. — Виждаш ли, че съм те слушал, Лон. Продължавай.

— Карли…

— Която е на колко години?

— Деветнайсет. Студентка в Нюйоркския университет. Учи бизнес. Ходи с едно момче от Гардън сити…

— Тези неща имат ли някаква връзка със случая, като изключим възрастта й? А за последното също не съм убеден, че има някаква връзка.

— Я ми кажи, Линк, винаги ли си в такова чудесно настроение около празниците? — нервно попита Селито.

Райм отново отпи от уискито.

— Продължавай нататък.

— Сюзън е разведена. Работи за голяма агенция за социологически проучвания. Офисите са в центъра. Живее в предградията, окръг Насау…

— Насау? Насау ли каза? Не е ли по-уместно тяхното полицейско управление да се занимава с този случай? Разбираш как действат нещата, нали? Онзи курс по юрисдикция в академията… Да не си забравил?

Селито беше работил с Линкълн Райм години наред и умееше ловко да парира раздразнителността на криминалиста. Затова не обърна никакво внимание на забележката и продължи.

— Взела си няколко почивни дни, за да подготви къщата за празниците. Рейчъл ми каза, че двете с дъщеря й имат някакви недоразумения — нали се сещаш, изживяват тежък период, и двете. Но Сюзън наистина се старае. Нейното желание е да направи голямо тържество за Коледа. Както и да е. Карли живее в апартамент в Гринич Вилидж. Снощи казала на майка си, че ще дойде тази сутрин, ще остави някои неща, а след това ще отиде у приятеля си. Сюзън се съгласила — било чудесно, щели да пият кафе. Но когато Карли пристигнала, Сюзън не била в къщата. И нейната…

— Кола все още е в гаража.

— Именно. Така че Карли изчакала известно време. Сюзън не се върнала. Обадила се на момчетата от местния участък, но те я уверили, че не могат да приемат подобен сигнал, преди да минат поне двайсет и четири часа. Затова Карли се сетила за мен — аз съм единственото ченге, което познава, и звъннала на Рейчъл.

— Не можем да правим добрини на всеки само защото са празници — подхвърли Линкълн Райм.

— Нека да направим на хлапето един коледен подарък, Линк. Задай някой и друг въпрос, хвърли един поглед около къщата.

Изражението на Райм беше мрачно, но всъщност беше заинтригуван. Как само мразеше скуката… И, да, често беше в лошо настроение по празниците — защото неизменно настъпваше затишие откъм онези стимулиращи случаи, за които Нюйоркското полицейско управление или ФБР биха го наели като съдебен специалист или „криминалист“, както се наричаше на професионален жаргон.

— Затова… Карли е разстроена. Нали разбираш.

Райм сви рамене — един от малкото жестове, които му бяха разрешени, след като преди години злополука на едно местопрестъпление го остави с парализирани крайници.

Райм постави единствения си подвижен пръст върху сензорния бутон и насочи стола си така, че да застане с лице към Селито.

— Майка й сигурно вече си е у дома. Но ако наистина искаш, нека се обадим на момичето. Така ще се сдобия с някои факти. Нищо не пречи, нали?

— Това е страхотно, Линк. Изчакай.

Едрият детектив отиде до вратата и я отвори.

Какво беше това?

В стаята влезе тийнейджърка, която се огледа срамежливо наоколо.

— О, господин Райм, здравейте. Аз съм Карли Томпсън. Много съм ви благодарна, че ми отделихте време — каза тя.

— А, чакала си отвън — отвърна Райм и отправи язвителен поглед към детектива. — Ако моят приятел Лон беше споделил този факт с мен, щях да те поканя на чаша чай.

— Всичко е наред. Няма нищо.

Развеселен, Селито повдигна вежди и дръпна един стол за момичето.

Тя имаше дълга руса коса и спортна фигура, а гримът по кръглото й лице бе оскъден. Беше облечена като типична мадама от MTV — клоширани дънки, черно яке и ботуши с висока платформа. За Райм обаче най-забележителното нещо у нея беше изражението й: Карли не показа каквато и да било реакция спрямо неговия недъг. Някои хора загубваха ума и дума, други изсипваха порой от безсмислици, трети втренчваха очи в неговите и се държаха като обезумели — сякаш ако хвърлеха поглед към тялото му, това щеше да е най-голямата издънка на хилядолетието. Всяка от тези реакции дразнеше Линкълн Райм по свой собствен начин.

Карли се усмихна.

— Харесва ми украсата — каза тя.

— Моля?

— Гирляндата на облегалката на стола ви.

Райм извърна глава, но не успя да види нищо.

— Там има гирлянда? — попита той Селито.

— Да, не знаеше ли? И червена панделка.

— Господи! Това трябва да е дело на помощника ми — измърмори ядосано Райм. — Но съвсем скоро може да стане бивш помощник, ако се опита да направи още нещо подобно.

— Не бих безпокоила господин Селито, нито пък вас, ако… — прекъсна го Карли. — Не бих безпокоила никого, но е толкова странно мама да изчезне ей така. Никога не го е правила.

— В деветдесет и девет процента от случаите всичко се дължи на някакво недоразумение — отбеляза Райм. — Затова нека да изключим думата „престъпление“. Все пак са изминали само четири часа, нали? — Той отново хвърли поглед към Селито. — За мен това все още не е „случай“.

— Не и когато се отнася за мама — уверено каза момичето. — Ако не друго, на нея може да се разчита.

— Хм. — Райм притвори очи и изстреля първия си въпрос: — Кога разговаря с нея за последен път?

— Около осем часа снощи, струва ми се. Щеше да прави тържество на следващия ден и затова съставихме план. Аз трябваше да се отбия тази сутрин, а тя да ми даде списък за пазаруване и пари. Двамата с Джейк, приятеля ми, щяхме да отидем да напазаруваме и да се помотаем.

— Може би не е успяла да се свърже с теб по мобилния? — предположи Райм. — Къде беше приятелят ти? Възможно ли е да е оставила съобщение у тях?

— На Джейк? Не, не. Докато идвах насам, говорих с него. — Карли се усмихна унило. — Тя харесва Джейк, но нали разбирате…

Младото момиче започна да си играе нервно с дългата си коса — усукваше я бързо между пръстите си.

— За тях двамата е трудно да се каже, че са най-добрите приятели. Той е… — Карли явно реши да не навлиза в подробности и преглътна факта, че майка й не го одобрява. — Както и да е, тя не би се обадила у тях. Баща му е… особен.

— И днес си е взела почивен ден?

— Точно така.

Вратата се отвори и по шумоленето от пазарски торбички Райм отгатна, че новодошлите са Амелия Сакс и Том.

Висока жена, облечена с дънки и късо кожено яке прекрачи прага. Червената й коса и раменете й бяха обсипани със сняг. Тя се усмихна на Райм и Селито.

— Весела Коледа и каквото там още се казва! — каза тя отривисто.

Том пое по коридора с чантите.

— А, Сакс, ела тук. Както изглежда детектив Селито е решил да се възползва от услугите ни. Амелия Сакс, Карли Томпсън — представи ги една на друга Райм.

Двете жени се поздравиха.

— Искаш ли курабийка? — попита Селито.

Карли отказа. Сакс също поклати глава.

— Сам ги украсих, Лон — обади се Том. — Е, знам, че Дядо Коледа изглежда почти като Борис Карлоф[1], но като за първи опит не е лошо, нали?

Той застана на вратата, представи се на Карли и след това се запъти към кухнята, откъдето Райм се досети, че скоро щяха да се появят освежителните напитки. За разлика от Райм, помощникът му обичаше празниците, може би защото те му предоставяха допълнителна възможност да играе ролята на домакин.

Докато Сакс свали якето си и го закачи, Райм обясни каква е ситуацията и какво им беше разказало досега момичето.

Полицайката кимна разбиращо и също като колегите си отбеляза, че няма повод за тревога щом нямат връзка с „изчезналия“ от четири-пет часа. Но допълни, че ще се радват да помогнат на приятел на Лон и Рейчъл.

— Наистина е така — каза Райм с ирония, която убягна на всички, освен на Сакс.

Никое добро дело не остава безнаказано…

— Пристигнах около осем и трийсет тази сутрин — продължи Карли. — Мама не си беше вкъщи. Колата беше в гаража. Проверих у всички съседи. Никъде я нямаше и никой не я беше виждал.

— Възможно ли е да е излязла още предната вечер? — попита Селито.

— Не — поклати глава Карли. — Беше правила кафе тази сутрин. Кафеварката все още беше топла.

— Може би е изникнал проблем в офиса й, тя не е искала да шофира до спирката и затова е хванала такси — предположи Райм.

Карли сви рамене.

— Възможно е. Не се бях сетила за това. Мама се занимава с връзки с обществеността и напрежението в работата й е много голямо. Работи за една от онези големи интернет компании, които банкрутираха… Но не знам. Не говорехме много на тази тема.

Селито веднага се свърза с един от младите си помощници, който трябваше да провери всички таксиметрови фирми във и около Глен Холоу. Не, не беше изпращано такси до къщата тази сутрин. Също така позвъниха и във фирмата на Сюзан, за да проверят дали е идвала, но никой не я беше виждал и офисът й беше заключен.

Точно тогава, както беше предрекъл Райм, неговият строен помощник, облечен с бяла риза и коледна вратовръзка „Джери Гарсия“, внесе голям поднос с кафе, чай и огромна чиния сладкиши и курабийки.

— Хм, искаш да кажеш, че няма смокинов пудинг? — попита Райм саркастично.

— През последните няколко дни майка ти беше ли тъжна или потисната? — обърна се Сакс към Карли.

След като помисли около минута, младото момиче каза:

— Дядо ми, нейният баща, почина миналия февруари. Дядо беше страхотен човек и известно време мама направо беше смазана. Но някъде през лятото успя да го преодолее. Купи тази невероятна къща и докато я подреждаше, много се забавляваше.

— Какво можеш да ни разкажеш за останалите хора в живота й — приятели, интимни приятели?

— Има някои добри приятели, определено.

— Имена, телефонни номера?

Момичето отново замлъкна.

— Знам някои имена. Но не и точно къде живеят. Нито пък телефонни номера.

— Някой, с когото е имала романтична връзка?

— Скъса с един човек преди около месец.

— Дали този мъж е бил проблем за нея, какво ще кажеш? Ако е бил разстроен от раздялата… дали не я е преследвал?

— Не, мисля, че самият той пожела да стане така — отвърна момичето. — Живее в Лос Анджелис или Сиатъл, или някъде другаде на запад. Така че не беше… нали разбирате, кой знае колко сериозно. От около две седмици започна да се вижда с друг мъж. — Карли отмести погледа си от Сакс към пода. — Работата е там, че обичам мама. Но не сме съвсем близки. Нашите се разведоха преди седем-осем години и това някак промени много неща… Съжалявам, не зная повече за нея.

Аха, прекрасното сплотено семейство, помисли си Райм цинично. Именно то превръщаше психиатрите от Парк авеню в милионери и създаваше работа на полицейските управления по целия свят да се отзовават на обаждания по всяко време на денонощието.

— Справяш се чудесно — окуражи я Сакс. — А къде е баща ти?

— Живее в града. В централната част.

— Често ли се виждат с майка ти?

— Вече не. Той искаше да се съберат отново, но мама се държеше хладно и мисля, че той се отказа.

— А ти виждаш ли се често с него?

— Да, аз да. Но той пътува много, фирмата му внася разни неща и той пътува в чужбина, за да се среща с доставчиците си.

— А сега в града ли е?

— Да. Ще се срещна с него на Коледа, след тържеството на мама.

— Не е лошо да му се обадим. Да проверим дали не се е чувал с нея — каза Сакс.

Райм кимна и Карли им даде номера на баща си.

— Аз ще се свържа с него… — каза Райм. — А ти, Сакс, отиваш с Карли в къщата на Сюзън. Побързайте.

— Разбира се, Райм. Но защо да бързаме толкова?

Линкълн Райм хвърли поглед през прозореца, сякаш отговорът се рееше точно пред очите им.

Сакс поклати глава озадачена. Райм често ставаше раздразнителен, че хората не схващаха толкова бързо, колкото него.

— Защото снегът би могъл да ни каже нещо повече за случилото се там тази сутрин. — И както често обичаше да прави, постави драматичен завършек: — Но ако продължава да трупа така, историята ще бъде заличена.

 

 

Половин час по-късно Амелия Сакс спря на тиха, обградена от двете страни с дървета улица в Глен Холоу, Лонг Айлънд, и паркира червеното си камаро през три къщи от дома на Сюзън Томпсън.

— Не е тук. Ей там е — посочи Карли.

— Тук е по-добре — каза Сакс.

Райм я беше научил, че пътищата до и от местопрестъплението сами по себе си могат да бъдат място на престъпление и да дадат ценна информация. Затова тя винаги беше нащрек да не оскверни мястото на престъплението.

Когато забеляза, че колата все още е в гаража, по лицето на Карли пробяга гримаса.

— Все се надявах… — въздъхна тя.

Сакс се вгледа в лицето на момичето и съзря неподправената й тревога. Разбираше ги много добре: майка и дъщеря имаха трудни взаимоотношения, това беше очевидно. Но човек никога не скъсва напълно връзките с родителите си — невъзможно е — и нищо друго не отключва безпокойството така, както изчезването на майката.

— Ще я открием — прошепна Сакс.

Карли направи неуспешен опит да се усмихне и придърпа якето още по-плътно около тялото си. Беше стилно и скъпо, но безполезно срещу студа. Известно време Сакс беше работила като модел, но когато не беше на подиума или на снимки, се обличаше като обикновен човек. По дяволите модата.

Сакс огледа къщата — нова двуетажна сграда с пристройки в колониален стил, разположена върху малък, но добре поддържан парцел. Позвъни на Райм. При нормални обстоятелства щяха да прехвърлят обаждането й към него по нейната моторола, но тъй като разследването все пак беше неофициално, тя използва устройството, което беше закопчано на колана й няколко сантиметра под автоматичния пистолет „Глок“.

— Пред къщата съм — съобщи му тя. — Каква е тази музика?

След миг „Чуй, пеят ангели вестители“ заглъхна.

— Извинявай, но Том настоява да поддържаме коледното настроение. Какво виждаш, Сакс?

Тя му обясни къде се намира и какво е разположението на мястото.

— Снегът не е зле, но беше прав — след час ще покрие всякакви следи.

— Върви встрани от алеите и провери дали някой е наблюдавал къщата.

— Готово.

Сакс попита Карл и кои отпечатъци са нейни и момичето обясни, че е паркирало пред гаража. Тя проследи следите от стъпки в снега — Карли беше влязла в къщата откъм кухнята.

Докато обикаляше имота, Карли вървеше зад нея.

— Освен отпечатъците от стъпките на Карли, няма нищо нито в задния, нито в предния двор — каза Сакс на Райм.

— Искаш да кажеш, че няма видими отпечатъци — поправи я той. — Това не означава непременно нищо.

— Добре, Райм. Това исках да кажа. По дяволите, студено е.

Двете жени заобиколиха къщата, озоваха се откъм предната й част и Сакс откри отпечатъци от стъпки в снега по пътеката между улицата и къщата. Някаква кола беше спирала до бордюра. Поредицата от отпечатъци отиваха към къщата, а два чифта стъпки се връщаха назад. Това предполагаше, че шофьорът беше взел Сюзън.

Сакс веднага съобщи откритието си на Райм.

— Можеш ли да разбереш нещо от отпечатъците? — попита той. — Номер, грайфер на подметката, разпределение на тежестта?

— Нищо не се вижда ясно. — Тя потръпна от болка, когато се наведе — от студа и влагата артритът й в ставите се обади. — Но има нещо странно… прекалено близко са.

— Все едно единият човек е бил прегърнал другия?

— Точно така.

— Може да е знак за привързаност. Или пък за насилие — каза Райм и замълча за миг. — Нека допуснем, че вторият чифт стъпки са на Сюзън и че каквото и да се е случило, тя е жива. Или е била преди няколко часа.

Неочаквано Сакс забеляза особена вдлъбнатина в снега до един от предните прозорци. Сякаш някой беше отстъпил от тротоара и беше коленичил на земята. От това място човек спокойно можеше да надникне във всекидневната и кухнята. Тя изпрати Карли да отвори предната врата и след това прошепна в микрофона:

— Може би имаме проблем, Райм… Изглежда някой е коленичил и е надничал през прозореца.

— Има ли някакви други улики там, Сакс? Видими отпечатъци, угарки, други белези, следи?

— Нищо.

— Провери къщата, Сакс. И, само заради купона, преструвай се, че е горещо.

— Смяташ, че извършителят е вътре?

— Разсмиваш ме.

Полицайката отиде до предната врата и разкопча ципа на коженото си яке, за да може бързо да извади оръжието си. Намери момичето застанало в преддверието да оглежда къщата. Беше тихо, с изключение на потракването и бръмченето на домакинските уреди. Осветлението беше включено — макар че на Сакс това й се стори по-обезпокоително, отколкото ако беше заварила къщата тъмна. Предположи, че Сюзън е бързала. Човек не гаси лампите, когато го отвличат.

Сакс помоли момичето да върви плътно до нея и тръгна, молейки се да не намери труп. Но не — претърсиха всяко кътче, където можеше да е жената. Нищо. И никакви следи от схватка.

— Мястото е чисто, Райм.

— Е, и това е нещо.

— Ще огледам набързо наоколо. Да видим дали няма да намерим някакви улики къде е отишла. Ще ти звънна отново, ако открия нещо.

На първия етаж Сакс спря пред полицата над камината и огледа множеството снимки в рамки.

Сюзън Томпсън беше висока, добре сложена жена с къса руса коса, сресана назад. Имаше приятна усмивка. На повечето снимки беше заедно с Карли или с по-възрастна двойка, вероятно родителите й. Много от снимките бяха правени на открито, главно на екскурзии в планината или на палатка.

Сакс проучи календара до телефона в кухнята. Единствената бележка в квадратчето за днешната дата беше „К идва“.

Момичето горчиво се засмя. Дали единствената буква и лаконичното обяснение бяха знак за това как Карли смяташе, че я възприема тази жена? Сакс се зачуди какви точно бяха проблемите между дъщерята и майката. Тя самата винаги бе имала сложни взаимоотношения със своята майка. „Предизвикателства“, така веднъж ги беше описала пред Райм.

— Бележник? Органайзер?

Карли се огледа.

— Чантата й я няма. Държи ги там… Ще се опитам отново да й звънна на мобилния. — Момичето го направи и разочарованият й поглед подсказа, че няма отговор. — Веднага се включва на гласова поща.

Сакс обиколи и трите телефона в къщата, натискайки бутоните за повторно избиране на последния номер. На два от тях беше избиран номерът на „Справки“. От третия за последно беше набиран номерът на местен клон на банка „Норт Шоър“. Сакс изиска спешен разговор с управителя на клона и разбра, че Сюзън Томпсън е била при тях преди около два часа.

Когато съобщи новината на Карли, момичето притвори очи от облекчение.

— А дали знаете къде е отишла след това? — продължи разговора си по телефона Сакс.

Не, нямали никаква представа. Но след миг колебание дойде и въпросът:

— Да не би да се обаждате, защото госпожа Томпсън не се чувстваше добре?

— Какво имате предвид? — отвърна Сакс.

— Когато дойде, не изглеждаше много добре. А онзи мъж… беше я обгърнал с ръка през цялото време. Мислех си, че може би й е зле.

Сакс попита дали може да се отбият и да разговарят лично.

— Разбира се. Стига да мога да помогна.

— Не й е било добре? И някакъв мъж? — Момичето се намръщи. — Но кой е той?

— Да вървим, Карли. Съвсем скоро ще разберем.

Когато стигнаха до вратата, Сакс спря.

— Направи ми една услуга — каза тя на момичето.

— Разбира се.

— Вземи назаем някое от якетата на майка си. Само като те гледам, ме побиват тръпки.

 

 

— Слезе долу до трезора си и след това осребри чек — обясни управителката на местния клон на банката пред Сакс и Карли.

— Предполагам, не знаете какво е правила в трезора.

— Не. Служителите нямат право да придружават клиентите до сейфовете им.

— А онзи мъж? Имате ли представа кой беше той?

— Не.

— Как изглеждаше? — попита Сакс.

— Едър. Метър и осемдесет и пет, метър и деветдесет. Оплешивяващ. Много-много не се усмихваше.

Сакс погледна за миг Карли, която поклати глава.

— Никога не съм я виждала с такъв мъж.

Откриха касиерката, осребрила чека, но Сюзън не беше казала или показала нищо обезпокояващо.

— На каква стойност беше чекът? — попита Сакс.

Управителката се поколеба, вероятно от съображения за поверителност, но Карли каза:

— Моля ви, тревожим се за нея.

Жената кимна към касиерката.

— Хиляда.

Сакс се отдръпна встрани, позвъни на Райм от мобилния си телефон и бързо му обясни какво се беше случило в банката.

— Тази история започва да ме тревожи, Сакс. Хиляда долара не са достатъчно голяма сума за обир или похищение, но не са и никак малко. Възможно е това да са доста пари за онзи тип.

— По-любопитна съм за трезора.

— Добра гледна точка — каза Райм. — Може би тя е притежавала нещо, което той е искал. Но какво? Все пак тя е само делова жена и майка. Не е разследваща репортерка или ченге. И лошото е, че ако случаят е такъв, той е получил каквото е преследвал и тя вече не му е нужна. Мисля, че е време да потърсим съдействието на полицията в Насау… Почакай, в банката ли сте още?

— Да.

— Записът от камерите! Вземи записа…

— О, на касата, разбира се. Но…

— Не, не, не — сряза я Райм. — От паркинга. Всички банки разполагат с видеонаблюдение на паркингите. Ако са паркирали там, колата ще се види на записа. А ако имаме късмет, ще научим и регистрационния номер.

Сакс се върна при управителката и тя позвъни на началника на охраната, който изчезна в някакъв кабинет в дъното. След миг ги прикани с жест да влязат и пусна записа.

— Ето! — извика Карли. — Това е тя. И този тип? Вижте, той продължава да я държи… Не я пуска.

— Изглежда доста съмнително, Райм.

— Виждаш ли колата? — попита следователят.

Сакс накара охранителя да спре записа на пауза.

— Каква марка…

— Шевролет „Малибу“ — каза охранителят. — Моделът е от тази година.

Сакс предаде това на Райм и изучавайки екрана, добави:

— Бургундово червено. Последните две числа на регистрационния номер са седемдесет и осем. Предходното вероятно е три или осем, може би и шест. Трудно е да се каже. Табелата е нюйоркска.

— Добре, Сакс. Останалото е работа на полицаите. Лон ще им нареди да сложат локатор. Насау, Съфолк, Уестчестър и петте прилежащи града. Също и Джърси. Това ще бъде приоритетна задача. О, изчакай един момент…

Сакс го чу да говори с някого. Райм се върна на линията.

— Бившият на Сюзън е тръгнал насам. Тревожи се за дъщеря си. Иска да я види.

Сакс предаде това на Карли и лицето на момичето се оживи.

— Няма какво повече да правим тук. Да се връщаме в града — предложи тя.

 

 

Амелия Сакс и Карли Томпсън току-що се бяха върнали в лабораторията в градската къща на Райм, когато Антъни Далтън, бащата на Карли, пристигна. Том го въведе и когато видя дъщеря си, мъжът спря рязко и се вторачи в нея.

— Здравей, скъпа.

В очите му се четеше обич и загриженост. Далтън пристъпи към момичето и силно я прегърна.

Беше снажен мъж, наближаващ петдесетте, с хлапашки перчем прошарена коса. Облечен със скиорско яке със сложна кройка — от всички страни се подаваха каишки и закопчалки, той напомни на Райм за колежанските преподаватели, с които понякога делеше подиума, когато изнасяше лекции по криминалистика в колежите по наказателно право.

— Знаят ли нещо? — попита той, явно едва сега осъзнавайки, че Райм е в инвалиден стол. Този факт не го притесни ни най-малко и по това двамата с дъщеря му си приличаха.

Едно на нула за Далтън, отбеляза мислено Райм и обясни точно какво се беше случило и какво знаеха.

Далтън поклати глава.

— Но това не означава, че е била отвлечена — бързо каза той.

— Не, не, съвсем не — отвърна Селито. — Но не изключваме и тази възможност.

— Сещате ли се за някой, който би искал да я нарани? — попита Линкълн Райм.

— Нямам никаква представа — отговори все така бързо Далтън. — Не съм виждал Сюзан от година. Когато бяхме заедно ли? Не, всички я харесваха. Дори когато някои от корпоративните й клиенти бяха правили доста непочтени неща, никой нямаше личен проблем с нея. А тя като че ли винаги имаше особено противни клиенти.

Райм беше обезпокоен — и причините бяха извън опасността, надвиснала над Сюзън Томпсън. Проблемът беше, че това не беше истински случай. Бяха се заровили в него, правейки услуга на някого. Това беше коледен подарък, както бе казал Селито. Но в този момент Райм имаше нужда от повече факти и от сериозно разследване. Когато поемеше даден случай, Райм живееше с мисълта, че трябва да го води със 110% ефективност, в противен случай бе по-добре да се откаже.

Том донесе още кафе и отново напълни чинията с грозноватите си курабийки. Далтън кимна на сътрудника, благодари му и си наля кафе.

— Искаш ли? — попита той Карли.

— Да, татко, разбира се.

Той й наля и попита:

— Някой друг иска ли?

Никой друг не искаше нищо. Но очите на Райм отскочиха към бутилката „Макалан“ на рафта и, гледай ти, без да издаде и звук на негодувание Том взе бутилката, отиде до инвалидния стол „Сторм Ароу“ на Райм, отвори тумбестата бутилка, подуши я и се намръщи.

— Странно, мислех си, че нищо не е останало от снощи. Явно съм забравил — добави Том иронично.

— Е, не може всички да сме съвършени — отбеляза доволно Райм, гледайки как Том сипва няколко пръста в чашата и я поставя върху облегалката.

— Благодаря ти, Балтазар. Засега може да си запазиш работата… въпреки плевелите на облегалката на стола ми.

— Не ти ли харесва? Казах ти, че ще украсявам за празниците.

— Къщата, да. Но не и мен.

— Какво ще правим сега? — попита Далтън.

— Ще чакаме — каза Селито. — Управлението за регистрация на моторни превозни средства в момента изготвя справка за всички шевролети „Малибу“, които имат такива цифри в регистрационните си номера. А ако имаме голям късмет, някой полицай на улицата ще забележи колата. — Той взе палтото си от един стол. — Трябва да отида до търговския център. Обадете ми се, ако се случи нещо.

Далтън му благодари, погледна часовника на ръката си, извади мобилния си телефон и се обади в офиса си, за да каже, че ще пропусне фирменото коледно парти. Обясни, че полицията разследва изчезването на бившата му жена и че в момента е с дъщеря си. Не искал да остави момичето само.

Карли го прегърна.

— Благодаря, тате. — Очите й се отправиха към прозореца и пробягаха навън по извитите преспи сняг. Измина дълъг миг. Карли хвърли поглед към останалите в стаята и се обърна към баща си. С мек глас тя каза: — Винаги съм се чудила какво би станало, ако двамата с мама не се бяхте разделили.

Далтън се засмя и прокара пръсти през косата си.

— И аз съм си мислил за това, скъпа.

Сакс погледна Райм и двамата се обърнаха, оставяйки баща и дъщеря да си поговорят.

— Мъжете, с които се срещаше мама ли? Бяха свестни. Но никой не беше специален. Никой от тях не изкара дълго.

— Трудно е да срещнеш подходящия човек — съгласи се Далтън.

— Струва ми се…

— Какво?

— Винаги ми се е искало да се съберете отново.

Далтън като че ли не можа да намери подходящите думи.

— Опитах. Знаеш го. Но майка ти беше на друга вълна.

— Но престана да се опитваш преди няколко години.

— Предчувствах, че нещата няма да тръгнат на добре. Хората трябва да продължават напред.

— Но ти й липсваш. Знам, че е така.

Далтън се засмя.

— О, не съм сигурен в това.

— Не, не, наистина. Когато я попитам за теб, тя ми казва какъв готин тип си бил. Бил си забавен. Каза, че си я карал да се смее.

— Имали сме и добри времена заедно — съгласи се Далтън.

— Когато попитах мама какво се е случило между вас, тя каза, че не е било нещо кой знае колко страшно — продължи Карли.

— Вярно е — каза Далтън, отпивайки от кафето си. — Просто тогава още не знаехме как да бъдем съпрузи. Оженихме се твърде млади.

— Вече не сте млади… — Карли се изчерви. — Е, не исках да прозвучи така.

— Не, не, права си. Доста съм пораснал от онези времена.

— И мама се е променила. Едно време беше толкова сдържана, нали знаеш. Изобщо не беше забавна. Но сега си пада по какво ли не. Къмпинги и планинарство, рафтинг, всякакви занимания на открито.

— Сериозно? — учуди се Далтън. — Никога не съм могъл да си представя да се увлича по подобни неща.

Карли отмести поглед.

— Помниш ли онези командировки, на които ходеше, когато бях малка? Пътуваше до Хонконг и Япония?

— Когато разработвахме офисите в чужбина ли? Разбира се.

— Искаше ми се всички да отидем. Ти, мама и аз… — Тя въртеше чашката за кафе в ръцете си. — Но тя все казваше: „О, имам много работа вкъщи“. Или „О, ще ни стане лошо от водата там“, или нещо подобно. Никога не сме имали семейна ваканция. Истинска семейна ваканция.

— И аз винаги съм го искал. — Далтън печално поклати глава. — И направо побеснявах, когато не искаше да дойде и да те доведе. Но тя е твоя майка. Нейната задача е да се грижи за теб. Единственото, което винаги е искала, е да си в безопасност. — Той се усмихна. — Спомням си веднъж, когато бях в Токио и се обаждах у дома. И…

Думите му бяха прекъснати — телефонът на Райм иззвъня. Той отговори от микрофона на стола си.

— Ало.

— Детектив Райм? — гласът издрънча през говорителя.

Титлата вече не беше актуална — отпред стоеше едно „пенсиониран“, но той не обърна внимание на това.

— Продължавайте — нареди той.

— На телефона е полицай Бронсън, Нюйоркска щатска полиция.

— Да.

— Получихме спешно повикване за определяне местонахождението на червено малибу и разбрахме, че вие разследвате случая.

— Точно така.

— Открихме автомобила, сър.

Райм ясно чу как Карли ахна. Далтън пристъпи към момичето и обгърна с ръка раменете й. Какво щяха да чуят? Че Сю Томпсън е мъртва?

— Продължавайте.

— Автомобилът се движи на запад. По всяка вероятност се е отправил към моста „Джордж Вашингтон“.

— Пътници?

— Двама. Мъж и жена. Не мога да кажа нищо повече.

— Слава богу. Жива е — въздъхна Далтън.

Насочили са се към Джърси, помисли си Райм. Равнините бяха сред най-популярните места за изхвърляне на трупове.

— Автомобилът е регистриран на името на Ричард Мъсгрейв, Куинс. Неосъждан.

Райм погледна към Карли, която поклати глава в знак, че няма ни най-малка представа кой е той.

Сакс се наведе близо до говорителя и се представи.

— В близост ли сте до колата?

— На около петдесет метра зад тях.

— Автомобилът ви с полицейска маркировка ли е?

— Да.

— На какво разстояние сте от моста?

— На една-две мили източно.

Райм погледна Сакс.

— Искаш да се присъединиш към компанията ли? С камарото ще можеш да се движиш плътно по петите им.

Сакс забърза към вратата.

— Сакс — извика след нея Райм.

Тя хвърли поглед назад.

— Колата ти има ли вериги?

Сакс се разсмя.

— Вериги на този звяр ли, Райм? Не.

— Все пак внимавай да не цопнеш в Хъдсън, става ли? Навън със сигурност е доста студено.

— Ще направя всичко възможно — обеща тя и изскочи навън.

 

 

Наистина, спортен автомобил със задно предаване и над четиристотин коня под капака на двигателя не беше най-доброто превозно средство в снежни условия. Но по-голямата част от младостта на Амелия Сакс бе преминала в пилене на гуми и скърцане на автомобилни спирачки върху нагорещения асфалт в незаконните състезания около Бруклин (понякога само заради големия купон да се въртиш на сто и осемдесет градуса). Та малко сняг ли щеше да я сплаши?

Сакс плъзна своето камаро по магистралата и натисна газта. На този автомобил не му трябваха повече от пет секунди, за да изръмжи и замърка с нищожните за него осемдесет мили в час.

— На моста съм, Райм — извика тя в слушалката. — Къде са те?

— На около миля западно. А ти…

Автомобилът започна да криволичи.

— Задръж, Райм, колата поднася.

Тя овладя ситуацията.

— Един фолксваген кара с петдесет в платното за изпреварване. Човече, не те ли побиват тръпки от това?

След още една миля тя настигна полицейския автомобил. Придържаше се зад него и се стараеше да бъде извън полезрението на малибуто. Погледна към него и видя, че колата намалява и дава знак, че й дава път.

— Райм, може ли да ме свържеш с полицая? — попита тя.

— Задръж…

Последва дълга пауза. После ядосаният глас на Райм:

— Така и не мога да проумея…

Неговата линия прекъсна и тя чу две щраквания. След това полицаят каза:

— Детектив Сакс?

— Тук съм. Продължавайте.

— Вие ли сте зад мен в това червено бижу на колела?

— Именно.

— Как искате да процедирате?

— Кой кара? Мъжът или жената?

— Мъжът.

Сакс се замисли за момент.

— Нека да изглежда като рутинна пътна проверка. За изправност на светлините или нещо подобно. След като спре на банкета, аз ще изляза отпред и ще го приклещя. Ти се заеми с пасажерското място, а аз ще измъкна шофьора. Не знаем дали е въоръжен, или не. Но има голяма вероятност това да е отвличане, затова допускам, че има оръжие.

— Разбрано, детектив.

— Добре. Да се залавяме.

Полицейският автомобил се отдръпна. Сакс се опита да погледне през задното стъкло. Не можа да види нищо през снега. Бургундовият автомобил се спусна по склона и бавно спря на червения светофар. Когато светна зелено, пое напред през лапавицата и снега.

Гласът на полицая изпука в ухото й.

— Детектив Сакс, готова ли сте?

— Да. Да го пипнем.

Полицейската лампа на служебния форд „Краун Виктория“ засвятка и той включи сирената. Шофьорът на малибуто вдигна очи към огледалото за обратно виждане и автомобилът моментално отби. От лявата страна се виждаха мрачни градски къщи, а от дясната — обрасли с тръстика блата.

Сакс натисна газта и заби спирачки пред малибуто, блокирайки пътя му. За миг изскочи отвън, изваждайки своя пистолет „Глок“ и бързо се затича към колата.

 

 

Четиридесет минути по-късно Амелия Сакс влезе в градската къща на Райм.

— Колко зле беше? — попита Райм.

— Доста зле. — Тя си наля голям скоч и бързо пресуши наполовина съдържанието на чашата. Нетипично за нея — по принцип Амелия Сакс отпиваше на малки глътки.

— Доста зле — повтори тя.

Сакс обаче нямаше предвид някаква кървава престрелка в Джърси, а неловкото чувство от това, което бяха направили.

— Разкажи ми.

Още докато бяха спрели край шосето, Сакс се беше обадила, за да уведоми Райм, Карли и Антъни Далтън, че със Сюзън всичко е наред. Тогава Сакс не беше имала възможност да навлиза в подробности. Сега обясни:

— Онзи тип в колата беше мъжът, с когото се е виждала през последните няколко седмици. — Тя хвърли поглед към Карли и продължи. — Рич Мъсгрейв, същият, за когото спомена. Колата е негова. Обадил й се тази сутрин. Възнамерявали да пазаруват по търговските центрове в Джърси. Само че тази сутрин, когато излязла да вземе вестника, Сюзън се подхлъзнала на леда.

— Пътеката пред къщата е като ски писта — съгласи се Далтън.

Карли трепна.

— Мама винаги е казвала, че откакто се помни, е непохватна.

Сакс продължи:

— Ударила си коляното и не искала да шофира. Затова отново се обадила на Рич и го помолила да я вземе от къщи. Отпечатъкът в снега, където си мислех, че някой е стоял и е надничал през прозореца… Именно там е паднала.

— Затова се е движил толкова плътно до нея — замислено добави Райм. — Помагал й е да върви.

Сакс кимна.

— Колкото до банката — и там няма никаква мистерия. Наистина й е трябвало нещо от сейфа. А хилядата долара са били за коледни покупки.

Карли сбърчи чело.

— Но тя знаеше, че ще се отбия. Защо не ми се обади?

— Написала ти е бележка.

— Бележка ли?

— Пишело, че няма да си е вкъщи през целия ден, но ще се прибере към шест.

— Не може да бъде!… Но аз изобщо не съм я видяла.

— Защото — обясни Сакс — била много стресната от падането и забравила да я остави на масичката в коридора, както възнамерявала. Откри я в чантата си, когато й казах, че не е била на масата. И не си е била включила мобилния телефон.

Далтън се разсмя.

— Цялата работа е едно недоразумение. — Той обгърна с ръка раменете на дъщеря си.

Лицето на Карли отново пламна и тя каза:

— Ужасно, наистина ужасно съжалявам, че се паникьосах така. Трябваше да се досетя, че може да има разумно обяснение.

— Тъкмо затова сме тук — каза Сакс.

Което не беше съвсем вярно, помисли си горчиво Райм. Никое добро дело…

Докато си обличаше палтото, Карли покани Райм, Сакс и Том на коледното парти на другия ден следобед в дома на майка си.

— Това е най-малкото, което можем да направим — каза тя.

— Сигурен съм, че за Том и Амелия ще бъде истинско удоволствие да дойдат — бързо каза Райм. — Колкото до мен, за съжаление, мисля, че имам планове. — Коктейлите го отегчаваха.

— Не — каза Том. — Нямаш никакви планове.

— Не, никакви планове — добави и Сакс.

Райм навъсено ги погледна.

— Струва ми се, че си знам графика по-добре от който и да било друг.

Което също не беше съвсем вярно.

Когато бащата и дъщерята си отидоха, Райм се обърна към Том:

— След като разтръби колко необременен е графикът на светските ми ангажименти утре, би могъл да си изкупиш греха.

— Какво? — предпазливо попита помощникът му.

— Свали проклетите украшения от стола ми. Чувствам се като Дядо Коледа.

— О! — едва успя да каже Том, но все пак разчисти коледната украса от стола. След това включи радиото и в стаята се разля коледна песен.

Райм кимна към апарата.

— Не сме ли големи късметлии, че коледните празници траят само дванайсет дни? Можеш ли да си представиш какво безконечно пеене щеше да бъде, ако траеха двайсет? — И той запя: — Двайсет обирджии къщите обират, деветнайсет крадци крадат…

Том въздъхна и се обърна към Сакс:

— Единственото, което искам за Коледа, е един хубав заплетен обир на скъпоценности. Още сега. Нещо, което да го накара да млъкне.

— Осемнайсет помощници се оплакват — продължи песничката си Райм. И добави: — Виж какво, Том, независимо от твоето мнение, аз определено съм обзет от празнично настроение.

 

 

Докато едрият мъж придържаше вратата отворена, Сюзън Томпсън слезе от колата и пое протегнатата му ръка. От падането си на леда тази сутрин тя все още изпитваше пронизваща болка в рамото и коляното.

— Какъв ден само — каза тя с въздишка.

— Нямам нищо против да ме спират ченгетата — каза Рич през смях. — Макар че можеше да се мине и без вадене на оръжия.

Носейки в една ръка всички чанти с покупки, той й помогна да стигне до входната врата. Двамата предпазливо прекосиха почти десетсантиметровия килим от фин сняг.

— Искаш ли да влезеш? Карли е тук, това е нейната кола. Може да гледаш как ще се просна пред нея и ще се извинявам, че съм постъпила толкова глупаво. Господи, бях сигурна, че съм оставила бележката на масата.

— Мисля да те оставя да си понесеш наказанието сама.

Рич също беше разведен и щеше да прекара Бъдни вечер със синовете си в дома си в Армънк. Сюзън му благодари отново за всичко и се извини още веднъж за стряскащата ситуация с полицията. Този мъж се беше проявил като много свестен тип предвид всичко, което се случи. Но докато вадеше ключовете от дамската си чанта и го гледаше как се отдалечава към колата, тя си помисли, че без съмнение връзката им не вървеше на никъде. Какъв беше проблемът, зачуди се Сюзън. Да, Рич имаше трески за дялане, а тя желаеше да има до себе си джентълмен. Искаше някой, който да бъде мил и да има чувство за хумор. Някой, който да я кара да се смее…

Сюзън му помаха за довиждане, влезе в къщата и затвори вратата зад гърба си.

Слава богу, Карли се беше заела с украсата, а като допълнение тя долови и мириса на нещо, което се готвеше в кухнята. Нима момичето беше приготвило вечеря? Това си беше прецедент. Сюзън надникна в кабинета и остана смаяна — Карли беше украсила чудесно стаята с гирлянди, панделки и свещи. На масичката за кафе имаше голяма чиния със сирене и бисквитки, купа с ядки и плодове, а до бутилката калифорнийско шампанско стояха две чаши. Момичето беше на деветнайсет, но Сюзън й позволяваше да пийва по малко вино, когато си бяха сами у дома.

— Миличка, толкова е прекрасно!

— Мамо — провикна се Карли, отивайки до входа. — Не те чух да влизаш.

Момичето носеше съд за печене, пълен с горещи хапки. Постави го на масата и прегърна майка си.

Сюзън обгърна момичето с ръце, пренебрегвайки болката от падането същата сутрин. Отново се извини за бележката и за това, че й е причинила толкова тревоги. Карли обаче отхвърли всичко със смях.

— Вярно ли е, че полицаят е в инвалиден стол? — попита Сюзън. — И не може да се движи?

— Той вече не е полицай. Нещо като консултант е. Но, да, парализиран е.

Карли продължи да обяснява за Линкълн Райм и как са ги открили двамата с Рич Мъсгрейв. След това избърса ръце в престилката си и я свали.

— Мамо, искам да ти дам един от подаръците си тази вечер — каза тя.

— Тази вечер? Нова традиция ли поставяме?

— Може и така да е.

— Добре. — Сюзън хвана момичето за ръката. — В такъв случай нека да ти дам първо моя подарък.

Тя взе дамската си чанта от масата и извади малка кадифена кутийка.

— Ето какво взех от сейфа тази сутрин, Карли.

Когато момичето я отвори, очите му се ококориха.

— О, мамо… — успя да възкликне то.

Беше старинен пръстен с диаманти и смарагди.

— Това беше…

— На баба. Годежният й пръстен.

Сюзън кимна.

— Исках да ти подаря нещо специално. Знам, че напоследък ти беше тежко, миличка. Бях твърде заета с работата си. Не бях достатъчно мила към Джейк. И някои от мъжете, с които се срещах… да, знам, че не ти допадаха особено. — Последва шепот през смях: — Разбира се, и на мен самата не ми допадаха особено. Обещавам да не излизам повече с неудачници.

Карли се намръщи.

— Мамо, ти никога не си излизала с неудачници… По-скоро с полунеудачници.

— Това е още по-лошо, скъпа! Така и не успях да намеря чистокръвен, завършен неудачник, с когото да се срещам!

Карли прегърна майка си отново и сложи пръстена.

— Толкова е красив.

— Честита Коледа, мило мое дете.

— Сега е време за моя подарък.

— Мисля, че новата традиция ми харесва — усмихна се Сюзън.

— А сега седни… Затвори си очите. Излизам навън да го взема.

— Добре.

— Седни ето тук на дивана.

Сюзън седна и стисна силно очи.

— Не хитрувай.

— Няма.

Сюзън чу входната врата да се отваря и затваря. След миг сбърчи чело при звука от запалването на автомобилен двигател. Колата на Карли ли беше това? Да не би да си тръгваше?

След това чу стъпки зад гърба си. Момичето вероятно се беше върнало през кухненската врата.

— Е, вече може ли да си отворя очите?

— Разбира се — чу се мъжки глас.

Сюзън подскочи от изненада. Обърна се и се озова очи в очи с бившия си съпруг, който държеше голяма кутия с панделка.

— Антъни… — започна тя.

Далтън седна на стола срещу нея.

— Много време мина, нали?

— Какво правиш тук?

— Когато Карли си мислеше, че си изчезнала, отидох при ченгетата, за да съм с нея. Двамата се тревожехме за теб. Поприказвахме си и… това е нейният коледен подарък за теб и мен: да ни събере заедно тази вечер и да видим какво ще се случи.

— Къде е тя?

— Отиде у приятеля си. Ще прекарат нощта заедно. — Той се усмихна. — Цялата вечер е пред нас, Сюзън. Само ние двамата. Също като едно време.

Тя се опита да се изправи, но Антъни я изпревари — ударът в лицето я повали на дивана.

— Ще ставаш, когато аз ти кажа — заяви бодро Антъни и се усмихна широко. — Весела Коледа! Не е ли чудесно, че отново сме заедно?

Сюзън погледна към вратата.

— Дори не си го и помисляй. — Той отвори шампанското и напълни двете чаши. Подаде й едната. Тя поклати глава. — Вземи я.

— Моля те, Антъни…

— Вземи проклетата чаша — изсъска той.

Сюзън се подчини и пое чашата. Ръката й не спираше да трепери. Когато чашите им се допряха, внезапно я връхлетяха спомени от времето, когато двамата бяха женени: неговият сарказъм, яростта му и, разбира се, побоищата.

Но той беше хитър. Никога не я нараняваше пред други. Беше особено предпазлив спрямо Карли. В действителност Антъни Далтън беше психопат. Но Антъни Далтън беше и образцовият баща както за момиченцето, така и за целия свят.

Никой не знаеше причината за синините, порязванията, счупените й пръсти…

— Мама е толкова непохватна — казваше Сюзън на малката Карли, борейки се с напиращите сълзи. — Отново паднах по стълбите.

Сюзън отдавна се беше отказала от опитите да разбере защо Антъни беше такъв. Трудно детство, мозъчен проблем? Нямаше представа и след година брак, престана да се интересува. Единствената й цел бе да се измъкне. Но беше твърде ужасена, за да отиде в полицията. Най-накрая в отчаянието си тя се обърна за помощ към баща си, собственик на няколко строителни фирми в Ню Йорк. Беше му признала на какво бе подложена и баща й се зае с проблема. Накара двама свои странни „съдружници“ от Бруклин, въоръжени с бейзболни бухалки и оръжие, да посетят Антъни. Заплахите, както и солидна сума пари, й откупиха свободата. Така Антъни неохотно се съгласи на развод, отказа се от попечителството над Карли и обеща повече да не наранява Сюзан.

Но заедно с ужаса, който я изпълваше в момента, тя ясно осъзна защо бившият й съпруг тази вечер е тук — баща й си беше отишъл от този свят миналата пролет.

Закрилникът й вече го нямаше.

— Обичам Коледа. Ти не я ли обичаш? — попита замислено Антъни Далтън, отпивайки от виното.

— Какво искаш? — попита Сюзън с треперещ глас.

— Толкова години минаха, а аз не мога да се наситя на музиката. — Той отиде до уредбата и я включи.

Зазвуча „Тиха нощ“.

— Знаеш ли, че за първи път тази мелодия е изпълнявана на китара? Органът в църквата бил повреден. Представяш ли си?

— Моля те, върви си.

— Музиката… и украсата също ми харесва.

Тя започна да се надига от мястото си, но той се изправи бързо и отново я удари.

— Сядай — прошепна той. Мекотата на гласа му прозвуча още по-плашещо, отколкото ако бе изкрещял.

От очите й бликнаха сълзи и тя допря ръка до парещата си буза.

Последва хлапашки смях.

— И подаръците! Всички обичаме подаръците… Не искаш ли да видиш какво съм ти донесъл?

— Няма да се съберем отново, Антъни. Не те искам повече в живота си.

— Защо смяташ, че имам нужда точно от теб? Какво его само… — Той я огледа с кротките си сини очи, на устните му трепна бегла усмивка и Сюзън си спомни колко спокоен можеше да бъде понякога. Дори докато я биеше.

— Антъни, нищо лошо не е станало, никой не е пострадал.

— Ш-ш-ш-ш-ш.

Без той да я види, ръката й се плъзна в джоба на якето, където беше сложила мобилния си телефон. След недоразумението с Карли отново го включи, но не мислеше, че може да набере 911 без да гледа. Пръстите й обаче напипаха бутона за набиране. Ако го натиснеше два пъти, телефонът щеше да избере последния набиран номер — номерът на Рич Мъсгрейв. Надяваше се, че телефонът му все още е включен и той ще чуе какво се случва. Щеше да се обади на полицията или пък да се върне в къщата. Антъни не би посмял да я нарани пред свидетел — а и Рич беше едър мъж и изглеждаше много силен. Беше по-тежък от бившия й съпруг поне с двайсет и пет килограма.

Тя натисна бутона.

— Плашиш ме, Антъни. Моля те, върви си — каза тя след малко.

— Да те плаша?

— Ще извикам полиция.

— Само да станеш и ще ти счупя ръката. Ясно ли е?

Тя кимна ужасена, но и доволна, че ако Рич слушаше, щеше да чуе разменените реплики и вероятно сега звънеше на полицията.

Далтън погледна под коледното дърво.

— Моят подарък тук ли е? — Той запрехвърля пакетите, наглед разочарован, че нямаше нито един, на който да е изписано името му.

Този момент припомни на Сюзън как и преди Антъни се люшкаше от нормално към абсолютно неадекватно състояние. Докато бяха женени, три пъти беше приеман в болница. Сюзън много добре помнеше как криеше от Карли причината за отсъствието на баща й, а „командировките в Азия“ се оказаха добър избор.

— Няма нищичко за мен — каза той, отдалечавайки се от елхата.

Брадичката на Сюзън потрепери.

— Съжалявам. Ако знаех предварително…

— Шегувам се, Сюзън — отвърна той. — Защо ти е да ми подаряваш каквото и да било? Не ме обичаше, докато бяхме женени, не ме обичаш и сега. Но по-важно е, че аз имам нещо за теб. След цялата паника този следобед отидох на покупки. Исках да намеря най-доброто за теб.

Далтън пресуши за пореден път чашата си, наля си още вино и я погледна внимателно.

— Вероятно ще бъде по-добре, ако останеш удобно седнала точно където си сега. Ще го отворя вместо теб.

Очите й се спряха върху кутията. Беше опакована небрежно — от него, разбира се — и той грубо разкъса хартията. Подаръкът беше метален с формата на цилиндър.

— Това с лагерен нагревател. От Карли разбрах, че си станала голяма планинарка. Катерене, излети… Не е ли интересно — докато бяхме женени, изобщо не обичаше да правиш забавни неща?

— Никога не съм обичала да правя каквото и да било с теб — гневно каза тя. — Всеки път, когато казвах не каквото трябва или не правех каквото ми кажеше, ме пребиваше.

Без да обръща внимание на думите й, той й подаде нагревателя. След това извади още нещо — червена тенекиена кутия с ярък надпис „керосин“.

— Разбира се — продължи Антъни, като се намръщи, — по време на Коледа стават много злополуки. Чете ли онази статия в „Ю Ес Ей Тъдей“? Главно пожари. Много хора умират в пожари.

Той хвърли поглед на предупредителния надпис и извади запалка от джоба си.

— О, боже, не!… Моля те, Антъни!

Точно в този миг Сюзан ясно дочу рязкото спиране на автомобил пред дома си. Полицията? Или пък беше Рич?

Или пък това беше някаква странна реакция на собственото й въображение?

Антъни все още внимателно оглеждаше капака на кутията с керосин.

Да, определено се чуха стъпки по алеята пред къщата.

Антъни погледна озадачен към входната врата.

Това беше моментът! Сюзън запрати чашата с шампанско в лицето му, рязко се изправи и побягна към вратата. Когато погледна назад, видя как Антъни, препъвайки се, отстъпва назад. Счупената в лицето му чаша бе порязала брадичката му и той кървеше.

— Проклета кучка! — изрева той и се спусна след нея.

Но Сюзън имаше преднина, отвори вратата и се сблъска с изненадания Рич Мъсгрейв.

— Какво има?

— Бившият ми съпруг! — задъхано изрече тя. — Опитва се да ме убие!

— Господи — каза Рич и обви ръка около тялото й. — Не се тревожи, Сюзън.

— Трябва да се махаме. Извикай полиция!

Тя понечи да побегне към предния двор, но Рич не помръдна.

Какво, по дяволите, правеше той? Да не би да искаше да се бие? Не беше време за рицарски изпълнения.

— Моля те, Рич. Трябва да бягаме!

След това усети, че ръката му се стяга около нейната. Хватката му стана болезнена. С другата си ръка той я хвана около кръста, завъртя я и я блъсна вътре.

— Здрасти, Антъни — извика Рич, смеейки се. — Да не си загубил нещо?

 

 

Обзета от отчаяние, Сюзън седна на дивана и се разплака.

Бяха завързали ръцете и краката й с коледните панделки, а те щяха да изгорят и да заличат всички улики след пожара. Така й беше обяснил Рич, сякаш бе дърводелец, който съобщава някакъв строителен трик на собственика на дома.

Всичко било планирано преди месеци, самодоволно й бе заявил бившият й съпруг. Веднага щом разбрал, че бащата на Сюзън е починал, започнал да крои планове как да си разчисти сметките с нея — за „непокорството“ й, докато били женени, и за „дебелоочието й“ след развода. Затова наел Рич Мъсгрейв. Неговата задача била съвсем проста — да се вмъкне в живота й и да изчака удобна възможност да я убие.

Рич се беше запознал с нея в един търговски център преди няколко седмици и си бяха паснали от раз. Още след първата им среща Сюзън остана изненадана от факта колко много общи неща имаха те двамата. Но дали наистина беше така? В този момент Сюзън осъзна, че Рич е получавал нужната му информация за нея от Антъни. А защо е участвал Рич ли? О, тя водела динамичен живот и рядко оставала сама. Близо до нея Рич разбрал за почивния ден. След това било лесно — трябвало да й предложи да се срещнат в Джърси, да обиколят търговските центрове, а по-късно да отидат с колата до някакъв крайпътен ресторант. Но никога нямало да стигнат до него — тези мочурища край пътя били идеални за мъртвото й тяло.

Но, дяволите да я вземат, тя паднала сутринта и почти объркала плана им. Все пак двамата с Рич решили, че все още могат да си свършат работата. Дори се получавало още по-добре, защото в крайна сметка се оказало, че Сюзън е оставила бележката и списъка с покупки за дъщеря си на масичката в коридора. Когато я взел от дома й тази сутрин, Рич прибрал бележката и списъка в джоба си, а после ги пъхнал в чантата й — за да бъдат погребани с нея и да не остане никаква следа, водеща към него. Рич се погрижил и за мобилния й телефон — изключил го и всяка възможност за помощ била премахната.

След това се отправили към Джърси.

Но нещата не потръгнали по план. Карли отишла в полицията и за ужас на Антъни полицаите засекли колата на Рич. Бившият й съпруг се обадил на Рич от апартамента на Линкълн Райм, преструвайки се, че разговаря с колега и му съобщил, че ще пропусне фирменото парти. В действителност предупреждавал Рич, че полицията е тръгнала след тях. Сюзън ясно си спомни разговора по телефона — Рич изглеждаше притеснен от чутото. „Какво? Ебаваш се с мен!“ (Да, трески за дялане, беше си помислила тя тогава.) Десет минути по-късно червенокосата полицайка Амелия и щатският полицай ги бяха накарали да отбият встрани.

След този инцидент Рич нямал желание да извърши убийството, но Антъни настоял да продължат. Какви били доводите му? О, само няколко милиона, които Карли щяла да наследи след смъртта на Сюзън. Малък процент от тях бил достатъчен за съгласието на Рич.

— Кучи син! Остави детето на мира! — изкрещя ужасена Сюзън, но Антъни не й обърна никакво внимание. Беше развеселен.

— И какво? Как ти се обади тази кучка? — попита той Рич.

— Предполагам, че е натиснала бутона за повторно избиране. Много хитро от нейна страна.

— Мамка му! — възхити се Антъни.

— Добре че бях последният човек, на когото е звъняла. А не „Пица Хът“, например.

— Добро хрумване — обърна се Антъни към Сюзън. — Но Рич така или иначе щеше да се върне, скъпа. Трябваше да паркира в горния край на улицата и да наблюдава къщата, за да сме сигурни, че Карли ще си тръгне.

— Моля ви… не го правете.

Антъни отвори керосина и започна спокойно да разлива течността по дивана.

— Не, не, не… — изхлипа тя.

Той се отдръпна назад, наслаждавайки се на ужаса й.

През сълзите от обзелата я паника, Сюзън ясно видя как Рич Мъсгрейв се намръщи.

— Не може да го направиш, човече — каза той на Антъни, вторачен в разплаканото лице на Сюзън.

Антъни вдигна очи и също се намръщи. Да не би приятелят му да изпитваше угризения на съвестта?

Моля те, помогни ми, безмълвно умоляваше тя Рич.

— Какво искаш да кажеш? — попита Антъни.

— Не може да изгориш някого жив. Това е доста жестоко… Първо трябва да я убием.

Сюзън простена.

— Но полицията ще разбере, че не е било нещастен случай.

— Не, не, аз просто ще… — Той опря ръка върху собственото си гърло. — Нали се сещаш. След пожара няма да има улики, че е била удушена.

Антъни сви рамене.

— Добре, приятелю. Действай — и кимна към Рич, който застана зад нея, докато Антъни разля останалата течност.

— О, не, Антъни, недей! Моля те… за бога, не…

Когато усети огромните ръце на Рич плътно около врата си, думите й я задавиха.

В предсмъртния миг ушите й забучаха, после всичко потъна в мрак. Накрая пред очите й избухнаха огромни залпове светлина — все по-ярка и по-ярка.

Притихвайки, Сюзън се зачуди каква беше тази светлина. Може би на умиращите мозъчни клетки? Или пък от пламъците от керосина? Защо пък да не е райското сияние? Сюзън никога не беше вярвала напълно в преселението на душата…

Светлините избледняха, а тътенът в ушите й заглъхна.

 

 

Пое си рязко дъх и почувства огромна тежест върху раменете и врата си. Нещо се заби в лицето й. Прониза я остра болка.

Задъхвайки се, тя примижа.

Десетина полицаи, мъже и жени, облечени с онези черни униформи, които беше виждала по телевизията, изпълваха стаята. Върху оръжията им имаше силни прожектори и точно техните лъчи бяха ярката светлина, която беше видяла. Полицаите бяха разбили вратата и бяха хванали Рич Мъсгрейв. При сблъсъка токата на колана му й беше разцепила бузата. Сюзън се вгледа в огромния мъж на земята. Като в просъница видя как полицаите грубо го закопчаха с белезници и го извлякоха през вратата.

В същия миг забеляза как един от полицаите и онази жена детектив, Амелия Сакс, облечена с бронежилетка, насочиха оръжията си към Антъни Далтън.

— Лягай на пода! Веднага! — изръмжа тя.

Шокът върху лицето на бившия й съпруг отстъпи място на искрено негодувание. След това върху лицето му трепна бегла усмивка.

— Хвърлете оръжията! — изкрещя той и поднесе запалката близо до просмукания с керосин диван, само на няколко сантиметра от Сюзън. — Една искра и е мъртва.

Един полицай се спусна към нея.

— Не! — изрева Далтън. — Остави я. — Той приближи запалката още по-близо до нея.

Ченгето замръзна.

— Вие излизате оттук. Искам всички да излязат от стаята освен… теб — обърна се той към Сакс. — Даваш ми оръжието си и излизаме заедно. Или ще изгоря всички живи. Ще го направя. Мамка му, ще го направя!

Червенокосата полицайка не обърна внимание на думите му.

— Веднага хвърли запалката, Далтън! И лягай по очи на земята! Веднага! Ще стрелям!

— Не, няма да го направиш. Искрата от изстрела ти ще вдигне всичко във въздуха. Цялото място ще се подпали.

Амелия Сакс само поклати глава и наведе пистолета си към пода.

— Прав е — каза тя, хвърли поглед около себе си, грабна възглавничка от един стар люлеещ се стол и я постави пред дулото на оръжието си.

Идеята беше добра, защото когато Сакс стреля през възглавницата, не се получи искра, а трите изстрела проснаха бившия съпруг на Сюзан върху камината.

 

 

Ванът, пригоден за хора с физически увреждания, беше паркиран до бордюра, а инвалидният стол „Сторм Ароу“, вече лишен от украсата от панделки и смърчови клонки, бе свален на нивото на земята. Линкълн Райм, плътно загърнат в непромокаема шуба, която Том настоя да облече, въпреки възраженията на криминалиста, че не е необходимо, при положение че ще остане в колата, огледа с любопитство дома на Сюзън.

Когато пристигнаха, на Том му хрумна, че ще е добре Райм да вземе глътка свеж въздух. Да, първоначално той мърмореше, но после се примири да го свалят с платформата на земята. Рядко излизаше, когато беше студено — дори местата, които бяха приспособени за хора с физически увреждания, често бяха труднодостъпни при наличието на сняг и лед. Пък и не беше от привържениците на заниманията на открито, дори и преди злополуката. Сега с изненада установи колко му е приятно да усеща мразовитата свежест върху лицето си, да гледа парата, която се извива от устата му и се разтваря в кристалния въздух, да вдъхва мириса от камините.

Случаят беше почти напълно приключен. Ричард Мъсгрейв беше в ареста в Гардън сити. Пожарникарите бяха обезопасили кабинета в къщата на Сюзън, като отстраниха дивана и почистиха или неутрализираха керосина, с който Далтън се беше опитал да я убие, а тя беше получила разрешение за достъп от медиците. Полицията на Насау беше извършила оглед на местопрестъплението и Сакс в момента разговаряше с двама детективи. Нямаше спор, че беше постъпила правилно, застрелвайки Антъни Далтън, но въпреки това щеше да бъде извършено рутинно следствие. Служителите приключиха разпита, пожелаха й весела Коледа и поеха, скърцайки с обувки върху снега, към вана, където поговориха няколко минути с Райм, а в гласовете им се долавяше нотка на страхопочитание. Известна им беше репутацията на криминалиста и те бяха учудени, че той е тук, на собствената им територия.

След като детективите си тръгнаха, Сюзън и Карли се приближиха към вана. Сюзън все още се движеше сковано и от време на време потръпваше.

— Вие сте господин Райм — каза тя тихо.

— Наричайте ме Линкълн, моля ви.

Сюзън погали нежно ръката на Райм и той спокойно можеше да прочете в очите й всичко онова, което тя искаше да му каже в този момент.

— Как, за Бога, разбрахте какво възнамерява да прави Антъни?

— Самият той ми го каза — усмихна се Райм и хвърли поглед към алеята пред къщата.

— Пътеката ли? — попита тя.

— Можех да го разбера от уликите — измърмори Райм, — ако разполагахме с всички източници. Щеше да има доста по-добри резултати.

Като всеки учен, Райм поначало беше подозрителен към думи и свидетели. Той кимна на Сакс, която уравновесяваше склонността на Райм да боготвори веществените улики с нещо, което той наричаше умение да прониква в човешката психика, и тя обясни:

— Линкълн си спомни, че сте се преместили в къщата миналото лято. Карли го спомена тази сутрин.

Момичето кимна.

— Но бившият ви съпруг твърдеше, че не ви е виждал от миналата Коледа — продължи Сакс.

Сюзън сбърчи чело.

— Точно така — каза тя. — Миналата година ми каза, че заминава по работа за шест месеца, затова донесе два чека за обучението на Карли в офиса ми. Оттогава не го бях виждала. Е, до тази вечер.

— Но той спомена и още нещо, че пътеката от къщата към улицата е стръмна.

Райм пое разказа.

— Каза, че била като ски писта. Което означаваше, че е бил тук и след като описа алеята по този начин, вероятно това е било скоро, някъде след като е паднал първият сняг. Това противоречие може би не значеше нищо — можеше просто да е наминал да остави нещо или да вземе Карли, когато не сте била у дома, но също така оставаше вероятността да лъже и всъщност да ви е следил.

— Не, не знам да е идвал някога тук. Трябва да ме е следил.

— Помислих си, че това си струва да се провери — продължи Райм. — Проверих го и разбрах колко пъти е бил в болница. И още за присъдите му, че е бил в затвора и за насилието, което е упражнявал над последните си две приятелки.

— Болница? — изненада се Карли. — За какво насилие говорите?

Нима момичето не знаеше нищо за това? Райм повдигна вежда към Сакс, която само сви рамене. Криминалистът продължи:

— А колкото до миналата Коледа, когато ви е казал, че заминава по работа… Е, тази „работа“ всъщност е била шестмесечна присъда в затвора в Джърси за агресивно поведение зад волана и нападение. За малко не убил човек, закачил леко колата му.

Сюзън се намръщи.

— Не знаех, че е наранявал и други хора.

— Така че продължихме да размишляваме — Сакс, Лон и аз. Издействахме си разрешение да проверим телефонните му обаждания и се оказа, че е звънял над десет пъти на Мъсгрейв през последните няколко седмици. Лон го провери и се оказа, че му се носи славата на наемен главорез. Разбрахме още, че бившият съкилийник на Далтън го е свързал с Мъсгрейв.

— Докато баща ми беше жив, той не смееше да ме пипне — каза Сюзън.

Думите й бяха изречени пред всички тях, скупчили се в снега около вана, но Сюзън се взираше в очите на Карли. Това всъщност беше сурово признание, че майка й я е лъгала за баща й години наред.

— Когато планът с Мъсгрейв не проработил този следобед, Далтън решил, че ще го направи сам — поклати глава Райм.

— Но… не, не, не, не татко! — прошепна Карли. Тя отстъпи назад. Цялото й тяло се тресеше, а по зачервените й бузи се стичаха сълзи. — Той… Това не може да е истина! Той беше толкова мил! Той…

Сюзън поклати глава.

— Миличка, съжалявам, но баща ти беше много болен човек. Преструваше се до съвършенство и беше истински чаровник. Но в момента, в който мисълта, че си направил нещо „нередно“ и той не може да ти има доверие го обземаше… — Тя прегърна дъщеря си. — Помниш ли всички онези пътувания до Азия? Това бяха случаите, когато той беше в болница или в затвора. Помниш ли, че винаги ти казвах, че все се блъскам в разни предмети?

— Ти беше непохватна — каза момичето с приглушен глас. — Нали не искаш да кажеш, че…

Сюзън кимна.

— Да, мила. Той ме блъскаше по стълбите, удряше ме с точилка, с кабел, с ракета за тенис…

Карли се обърна и се вторачи в къщата.

— Непрекъснато повтаряше какъв добър човек бил. И единственото, което можех да си мисля беше… е, щом е толкова добър, да му се не види, защо не искаш да се съберете отново заедно?

— Исках да те предпазя от истината. Искаше ми се да имаш любящ баща. Но не можех да ти го дам — той толкова много ме мразеше.

Но Карли продължи да гледа Сюзън с празен поглед. Явно за да се приеме истината беше нужно достатъчно време, но първо трябваше да се прости лъжата.

Откъм алеята се чуха гласове. Служителите на следствието изнасяха тялото на Антъни Далтън.

— Мила — започна Сюзан, — съжалявам, аз…

Но момичето вдигна ръка, за да накара майка си да замълчи и проследи с поглед как качиха трупа в следствения камион.

Сюзън избърса сълзите си и продължи:

— Знам, че ти е много тежко… Знам, че си ми бясна. Нямам право да те моля… но дали би могла да направиш едно-единствено нещо, за да ми помогнеш? Трябва да кажа на всички поканени на тържеството утре, че събирането се отменя. Ще стане твърде късно, ако трябва сама да позвъня на всички.

Момичето остана втренчило поглед във вана, който се загуби надолу по заснежената улица.

— Карли — прошепна майка й.

— Не — отвърна тя.

С изражение на примирение и болка, Сюзън кимна с разбиране.

— Добре, скъпа, разбирам. Съжалявам. Не биваше да те моля за това. По-добре върви да видиш Джейк. Не трябва да…

— Нямах това предвид — рязко каза момичето. — Исках да кажа, че няма да отменяме партито.

— Не можем, не и след…

— Защо не? — попита момичето. В гласа й прозвуча непоколебимост.

— Но…

— Ще направим нашето парти — твърдо каза Карли. — Ще намерим помещение в някой ресторант или хотел, все някъде. Късно е, но да започнем да звъним.

— Мислиш ли, че е уместно? — попита Сюзан.

— Да — каза момичето, — така трябва.

Сюзън покани и тримата полицаи на тържеството.

— Възможно е да имам други ангажименти — бързо отговори Райм. — Ще трябва да си проверя графика.

— Ще видим — престорено сдържано отвърна на поканата Сакс.

Двете жени се запътиха към къщата. Карли внимателно подкрепяше майката си по стръмната пътека. Вървяха безмълвно. Райм забеляза, че момичето все още е ядосано и като че ли вцепенено от последните събития. Но все пак не изостави майка си, помисли си Райм, а мнозина щяха да постъпят точно така.

Райм, Сакс и Том все още гледаха след тях, когато вратата на къщата се затвори със силен трясък, който отекна през студения въздух.

— Ей, някой иска ли да обиколим наоколо с колата и да разгледаме как са украсени къщите? — попита Том.

Сакс и Райм се спогледаха.

— Мисля, че ще пропуснем — каза криминалистът. — Какво ще кажете да се върнем в града? Само вижте колко е часът. Късно е. Остават четиридесет и пет минути до Коледа. Как само лети времето, когато вършиш добри дела, а?

— О — успя само да каже Том.

Сакс целуна Райм.

— Ще се видим у дома — каза тя.

Когато Том затвори вратата на вана, тя забърза към камарото. В тандем двата автомобила потеглиха надолу по заснежената улица.

Бележки

[1] Борис Карлоф (1887–1969) — псевдоним на английски киноактьор, известен с ролите си във филми на ужасите и най-вече на чудовището от „Франкенщайн“. — Бел.пр.

Край