Джефри Дивър
Вдовицата от Пайн Крийк

„Помощта понякога просто идва свише“ — така казваше майка й и думите й нямаха нищо общо с ангели, духове или пък с някоя от онези ню ейдж истории, а означаваше „нещо да ти падне от небето, когато най-малко го очакваш“.

Добре, мамо, да се надяваме. Защото бих се възползвала от малко помощ точно сега. Отчаяно имам нужда.

Сандра Мей Дюмон се отпусна назад във въртящия се стол, тапициран с черна кожа, и остави документите в ръката й да се плъзнат върху старото писалище, което бе разположено в средата на кабинета на покойния й съпруг. Когато погледна през прозореца, се зачуди дали точно сега не се взира в тази помощ.

Е, не точно помощта, която идва свише, а тази, която крачи по циментираната пътека към фабриката под формата на мъж с безгрижна усмивка и пронизващи очи.

Тя се извърна и улови отражението си в старинното огледало, което беше купила за съпруга си преди десет години, на петата годишнина от сватбата им. Днес имаше само мимолетен спомен за онзи по-щастлив ден.

Това, върху което се съсредоточи сега, беше собственият й образ — едра жена, но не и дебела. Искрящи зелени очи. Носеше сива рокля с щампа от сини метличини. Липсата на ръкави — все пак това беше Джорджия в разгара на май, разкриваше едри предмишници. Дългата й коса беше тъмноруса, опъната назад и закрепена с консервативна шнола от черупка на костенурка. Едва забележим грим. Никакъв парфюм. Беше на трийсет и осем, но, чудно нещо, беше установила, че точно заради теглото си изглежда по-млада.

По право трябваше да се чувства спокойна и самоуверена. Но не беше така. Погледът й отново се насочи към документите пред нея.

Не, изобщо не се чувстваше така.

Нуждаеше се от помощ.

Свише.

Или откъдето и да било.

Вътрешната линия зажужа и я сепна, макар да очакваше звука. Беше старомоден апарат от кафява пластмаса с множество бутони. Отне й известно време, за да проумее как работи. Най-накрая натисна един бутон.

— Да?

— Госпожо Дюмон, някакъв господин на име Ралстън е тук.

— Добре, Лорета. Изпрати го при мен.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв мъж.

— Привет — каза той.

— Хей — отвърна Сандра Мей, изправяйки се автоматично, като на мига си припомни, че в провинциалния Юг жените рядко се изправят, когато поздравяват мъже. Помисли си още и колко се е променил животът й през последните шест месеца.

Забеляза, както беше констатирала и когато го срещна миналия уикенд, че за Бил Ралстън трудно може да се твърди, че е хубав мъж. Лицето му беше ъгловато, имаше непокорна черна коса и макар да бе слаб, не изглеждаше да е в особено добра форма.

И този акцент! Миналата неделя, както си стояха на верандата на онова, което минаваше за кънтри клуб в Пайн Крийк, той се ухили и каза: „Как е? Аз съм Били Ралстън. От Ню Йорк съм“.

Като че ли вече не го беше разбрала от носовия тон в гласа му.

А и това „как е“. Подобен поздрав едва ли можеше да се чуе от местните „пайнкрикъри“, както ги наричаше Сандра Мей, макар и тайничко.

— Заповядайте — каза му тя сега. Отиде до кушетката и го подкани с обърната длан да седне насреща й.

Докато вървеше, Сандра Мей следеше отражението в огледалото, приковала очи в него. Забеляза, че той нито веднъж не хвърли поглед към тялото й. Това беше добре, помисли си тя. Този мъж премина първия изпит.

Той седна и огледа кабинета и снимките на стената, на повечето от които беше Джим на лов или на риболов.

Отново се спомни онзи ден преди празника на Вси светии, когато чу гласа на щатския полицай от другата страна на телефонната слушалка, отекващ с печална празнота.

„Госпожо Дюмон… много съжалявам, че трябва да ви съобщя това. Отнася се до съпруга ви…“

Не, не мисли за това сега. Съсредоточи се. Изпаднала си в голяма беда, момиче, а това може да се окаже единственият човек на света, който е в състояние да ти помогне.

Първата мисъл на Сандра Мей бе да поднесе на Ралстън кафе или чай. Но след това се спря. Сега тя беше президент на компанията и за тази цел разполагаше със служители. Старите традиции трудно се изкореняват — още един израз на майка й, която бе самото въплъщение на поговорката.

— Какво да ви предложа? Подсладен чай с лед?

Той се разсмя.

— Вие, тукашните, явно пиете доста студен чай.

— Така е на Юг — съгласи се тя.

— Разбира се. С удоволствие.

Извика Лорета, дългогодишната секретарка и офис мениджър на Джим.

Привлекателната жена, която навярно прекарваше по два часа всяка сутрин в гримиране, показа глава през вратата.

— Да, госпожо Дюмон?

— Би ли ни донесла студен чай, ако обичаш?

— С удоволствие. — Жената изчезна, оставяйки след себе си облак парфюм с аромат на цветя.

Ралстън кимна след нея.

— В Пайн Крийк явно всички са любезни — каза той — и на един нюйоркчанин му трябва известно време да се приспособи.

— Трябва да ви кажа, господин Ралстън…

— Наричайте ме, Бил, моля.

— Бил… Това е вродено тук. Да си любезен. Майка ми казваше, че човек трябва всяка сутрин да облича маниерите си така, както облича дрехите си.

Той се усмихна на думите й.

И като стана въпрос за дрехи… Сандра Мей не знаеше какво да мисли за неговите. Бил Ралстън бе облечен… е, добре, северняшки. Единствено така можеше да бъде описан. Черен костюм и тъмна риза. Без вратовръзка. Беше пълна противоположност на Джим, който носеше кафяв памучен панталон, сиво-синя риза и светлокафяво спортно сако, сякаш това облекло бе задължителна униформа.

— Това съпругът ви ли е? — попита той, гледайки снимките на стената.

— Да, това е Джим — тихо каза тя.

— Изглежда приятен мъж. Мога ли да попитам какво се е случило с него?

Тя се поколеба за минута и Ралстън побърза да продължи:

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да питам. Това е…

— Не, всичко е наред — прекъсна го тя. — Не възразявам да говоря за това. Злополука по време на риболов миналата есен. На езерото Билингс. Удари си главата при падане и се удави.

— О, това е ужасно. С него ли бяхте, когато се случи?

С глух смях тя отвърна:

— Иска ми се да бях. Може би щях да го спася. Но не, придружавала съм го само веднъж-два пъти. Риболовът е такова… мръсно занимание. Улавяш на куката горкото създание, удряш го по главата с тояга, разпорваш го… Освен това, предполагам, че не сте наясно с южняшкия протокол. Съпругите не ходят на риболов. — Тя се взря в някои от снимките и продължи замислено: — Джим беше само на четиридесет и седем. Предполагам, че когато си омъжена за някого и си помислиш, че ще умре, струва ти се, че ще се случи, когато остарее. Майка ми почина на осемдесет. А баща ми си отиде на осемдесет и една. Бяха заедно цели петдесет и осем години.

— Това е прекрасно.

— Щастливи, верни, отдадени един на друг — каза тя тъжно.

Лорета донесе чая и отново изчезна със сдържаните си движения на дискретен служител.

— Та така — каза той. — За мен е удоволствие, че привлекателната жена, която ухажвах така учтиво, наистина ми се обади.

— Вие, северняците, сте доста прями — отбеляза тя.

— Без съмнение — каза той.

— Е, надявам се, че няма да бъде удар върху егото ви, ако ви кажа, че ви помолих да ме посетите с определена цел.

— Зависи от това каква е целта.

— Бизнес — каза Сандра Мей.

— Бизнесът е добро начало — отвърна той. След това й кимна да продължи.

— Когато Джим почина, наследих целия капитал на фирмата. Така станах президент. Мъчех се да управлявам нещата по най-добрия начин, на който съм способна, но това, което виждам — тя кимна към писалището, където стояха счетоводните отчети — ме кара да мисля, че ако нещата не се подобрят адски бързо, ще банкрутираме в рамките на една година. Получих известна сума от застраховката, така че няма да гладувам, но отказвам да оставя нещо, изградено от съпруга ми, да се срине.

— Защо си мислите, че аз мога да ви помогна? — Усмивката не слизаше от лицето му, но в нея имаше по-малка нотка на флирт, отколкото преди две минути — и много по-малко, отколкото миналата неделя.

— Майка ми обичаше да казва: „Една южнячка трябва да е един път по-силна от мъжа си“. Е, аз съм такава, уверявам ви.

— Виждам — каза Ралстън.

— Тя също така казваше: „Трябва да е и един път по-съобразителна“. А част от това да си съобразителен, е да знаеш възможностите си. Преди да се омъжа за Джим учих три години и половина в колеж. Но тук не съм в свои води. Имам нужда някой да ми помага. Някой, който да разбира от бизнес. След всичко, което ми казахте в неделя в клуба, мисля, че тъкмо вие сте подходящият човек.

Когато се запознаха, той й обясни, че е банкер и брокер. Купувал малки, нестабилни предприятия, разработвал ги и печелел от продажбата им. Бил в Атланта по работа и някой му препоръчал да проучи недвижимите имоти в Джорджия — тук сред планините все още можело да се направят изгодни сделки с жилища под наем и вили.

— Разкажете ми за компанията — каза той сега.

Тя обясни, че „Дюмон Продъктс“ разполага с шестнайсет служители на пълен работен ден и цяла сюрия гимназисти през лятото. Занимава се с изкупуването на нерафиниран терпентин от местните горски работници, които пробиват кората на дългоиглестия влаголюбив бор, за да добият суровината.

— Терпентин… Ето на какво ми миришеше, докато карах насам.

Откакто Джим беше основал компанията преди няколко години, винаги когато Сандра Мей лягаше в леглото до спящото му тяло, усещаше мириса на мазната смола — дори и да се бе къпал. Миризмата като че ли никога не го напускаше. Най-накрая тя свикна с нея. Понякога се чудеше кога точно бе престанала да обръща внимание на острия й аромат.

— След това дестилираме суровия терпентин в няколко различни продукта — продължи тя към Ралстън. — Главно за фармацевтичния пазар.

— Фармацевтичния ли? — попита той изненадан. После свали якето си и внимателно го разположи на стола до себе си. Отпи още студен чай. Като че ли наистина му харесваше. Тя си помисли, че нюйоркчаните пият само вино и бутилирана вода.

— Хората смятат, че е само разредител за бои. Но лекарите доста го използват. Терпентинът е стимулант и противоспазматично средство.

— Нямах представа за това — каза той.

Тя забеляза, че беше започнал да си води бележки. И че флиртаджийската усмивка напълно е изчезнала.

— Джим продава… — Гласът й заглъхна. — Компанията продава рафинирания терпентин на няколко посредници. Те се занимават изцяло с разпространението. Ние не се намесваме в това. Продажбите ни изглежда не са се променили. Разходите ни не са нараснали. Но нямаме толкова пари, колкото трябва да имаме. Не знам къде са отишли, а следващият месец трябва да плащам данък върху заплатите и застраховки за безработица.

Тя отиде до бюрото и му подаде няколко счетоводни отчета. Макар за нея да бяха загадка, той се задълбочи вещо в тях, като кимаше. Веднъж-два пъти изненадано вдигна вежди и тя потисна импулсивното си желание да попита разтревожено какво има.

Сандра Мей се улови, че задълбочено го изучава. Без онази усмивка и с тази делова съсредоточеност върху лицето беше много по-привлекателен. Неволно хвърли поглед към сватбената си снимка върху шкафа с папките. След това очите й отново се отместиха към документите пред тях.

Най-накрая той се облегна назад и допи студения си чай.

— Има нещо странно — каза той. — Не мога да го разбера. Извършвани са трансфери от главните сметки, но няма данни къде са отивали парите. Съпругът ви да е споменавал нещо за това?

— Не ми говореше кой знае колко за компанията. Джим не смесваше работата със семейния живот.

— А счетоводителят ви?

— Джим сам беше поел голяма част от счетоводството… А тези пари? Можете ли да ги проследите? Да разберете какво се е случило? Ще ви платя, каквато и да е тарифата ви за тази услуга.

— Вероятно бих могъл.

Тя долови колебание в гласа му и вдигна очи.

— Нека първо да ви задам един въпрос — каза той.

— Давайте.

— Сигурна ли сте, че искате да се заровя в това?

— Какво искате да кажете? — попита тя.

Острите му очи изучаваха счетоводните отчети, сякаш бяха военни карти.

— Знаете, че бихте могла да наемете някого да ръководи компанията. Професионалист, мъж или жена. Ще ви коства много по-малко неприятности. Нека този човек да изправи компанията на крака.

Тя не откъсваше очи от него.

— Но не ме питате за неприятностите, нали?

След малко той каза:

— Не. Питам ви дали сте сигурна, че искате да знаете повече за съпруга си и неговата фирма, отколкото знаете сега.

— Но сега това е моята фирма — каза тя твърдо. — И искам да знам всичко. Документите на компанията са тук. — Тя посочи към голям шкаф, изработен от орехово дърво. Същата мебел, върху която стоеше сватбената им снимка.

Обещаваш ли да го обичаш, да го почиташ, да се грижиш за него и да му се покоряваш…

Когато се обърна да види накъде сочи, коляното на Ралстън се опря о нейното. Сякаш изведнъж я разтърси електрически ток. Той замръзна за миг. След това се обърна.

— Ще започна утре — каза той.

 

 

Три дни по-късно, заобиколена от вечерния оркестър на щурците и цикадите, Сандра Мей седеше на верандата на тяхната къща… Не, на нейната къща. Толкова й беше странно да мисли за нея по този начин. Никога повече нямаше да бъдат техните коли, техните мебели, техният порцелан. Сега бяха само нейни.

Нейното писалище, нейната компания…

Тя се залюля в люлката, която беше поставила преди година, завинтвайки сама тежките куки в гредите на тавана и обходи с поглед акрите подрязана трева, опасани с южняшки бор и бучиниш. В Пайн Крийк, с население от хиляда и шестстотин души, имаше каравани и бунгала, както и характерните за Юга издължени назад жилищни сгради и няколко прилични парцела, но само около петнайсетина къщи бяха като тази — модерна, остъклена, просторна. Ако „Джорджия-Пасифик“^[1] се простираше до града, то тогава примитивното селище, в което се бяха установили Джим и Сандра Мей Дюмон, щеше да определя кое е най-предпочитаното място за живеене.

Тя отпи от студения чай и приглади сукмана от син памучен плат, с който бе облечена. Взря се в жълтите пламъчета на няколко подранили светулки.

Мисля, че той е човекът, който може да ни помогне, мамо, каза си тя.

Дошъл свише…

Откакто се бяха срещнали, Бил Ралстън идваше във фирмата всеки ден. Беше се посветил изцяло на задачата да спаси „Дюмон Продъктс“. Тази вечер, когато тя си тръгна от офиса в шест, той все още беше там — работеше от рано сутринта, препрочиташе архивите на компанията, кореспонденцията на Джим и дневника му. Беше й позвънил вкъщи преди половин час с думите, че е открил някои неща, които тя трябва да знае.

— Отбий се у нас — беше му казала тя.

— Идвам веднага.

Тя му обясни как да намери къщата.

Сега, когато той паркира пред дома й, тя забеляза как зад еркерните прозорци на къщите отсреща се появиха сенки. Съседите й Бет и Сали се осведомяваха какво се случва навън.

Така значи, вдовицата си има приятел, мъж, който се отбива на посещение у тях…

Преди да види самия Ралстън да се задава в сумрака, тя долови скърцане по чакъла.

— Хей — каза тя.

— Ама вие всички наистина говорите така по тези места — отвърна той. — „Хей“.

— Без съмнение. Само дето е „вий всички“. Не „вие всички“.

— Признай си, че грешиш, мадам.

— Ах, вие, янките.

Ралстън седна на люлката. Беше придобил южняшки маниер. Тази вечер беше облечен с джинси и спортна риза. И, боже мой, беше с ботуши. Приличаше на някое от онези момчета из крайпътните пивници, избягали от жените си за цяла нощ, за да пият бира с приятели и да флиртуват с момичета, хубави и закачливи като Лорета.

— Донесох вино — каза той.

— Хубаво. И каквоо сега?

— Харесвам акцента ти — каза той.

— Я чакай малко — ти си този с акцента.

— Да зареежем товаа. Никакъв акцент нямам — продължи той провлечено с дрезгав мафиотски глас.

Разсмяха се и той посочи към хоризонта:

— Гледай каква луна само.

— Наоколо няма градове, няма светлини. Виждаш звездите чисти и ясни като съвестта си.

Той наля вино. Беше донесъл чаши за еднократна употреба и тирбушон.

— Хей, я по-полека. — Сандра Мей протегна ръка. — Не съм пила толкова от… След злополуката реших, че ще е най-добре да взема нещата здраво в ръце.

— Просто пий, колкото ти се пие — насърчи я той. — С остатъка ще полеем мушкатото.

— Това е бугенвилия.

— Е, аз съм градско момче, не забравяй. — Той тупна чашата си в нейната и отпи. После каза с мек глас: — Трябва да ти е било много тежко. За Джим, имам предвид.

Тя кимна безмълвно.

— Хайде, за хубавите неща, които предстоят!

— За хубавите неща — каза тя.

Вдигнаха наздравица и отпиха още вино.

— Добре, а сега да ти кажа какво открих.

Сандра Мей пое дълбоко въздух, а после и глътка вино.

— Давай.

— Съпругът ти… Да бъда ли честен с теб? — попита той и когато тя кимна, каза: — Укривал е пари.

— Укривал?

— Е, може би думата е твърде силна. Да речем, че ги е насочвал към места, които е адски трудно да се проследят. Изглежда е вземал част от печалбата на компанията през последните няколко години и е купувал дялове в чужди корпорации… Никога ли не ти е споменавал за това?

— Не. Не бих го одобрила. Чужди компании? Аз съм против дори и да се играе на американската фондова борса. Смятам, че хората трябва да държат парите си в банката. А още по-добре — под кревата. Такава беше философията на майка ми. Наричаше я „Първа национална матрак-банк“.

Той се разсмя. Сандра Мей допи виното си и Ралстън доля чашата й.

— За колко пари става въпрос?

— Малко над двеста хиляди.

Тя премигна.

— Господи, определено бих се възползвала от тях. И то в най-скоро време. Има ли начин да ги получа?

— Струва ми се, че да. Но съпругът ти е бил доста потаен.

— Потаен? — Тя проточи думата.

— Усилено се е стремил да укрие тези авоари. Би било много по-лесно, ако знаех защо го е правел.

— Нямам никаква идея. — Тя вдигна ръка и я отпусна върху силното си бедро. — Може би е предвиждал парите за времето, когато ще се пенсионира.

Ралстън се усмихна.

— Нещо глупаво ли казах?

— Мястото, където отделяш пари за пенсионирането си, се нарича пенсионен фонд. Не Кайманови острови.

— Незаконно ли е това, което е правел Джим?

— Не непременно. Но би могло да е. — Той пресуши чашата си. — Искаш ли да продължавам?

— Да — твърдо каза Сандра Мей. — Каквото и да коства, каквото и да откриеш. Трябва да взема тези пари.

— Тогава ще го направя. Но ще бъде трудно, много трудно. Ще се наложи да предявим искове в Делауеър, Ню Йорк и Каймановите острови. Можеш ли да отсъстваш оттук за няколко поредни месеца?

Последва пауза.

— Бих могла. Но не ми се иска. Тук е домът ми.

— Е, би могла да ме упълномощиш да се заема с това. Но не ме познаваш достатъчно добре.

— Нека да помисля върху това. — Сандра Мей махна шнолата от косата си и остави русите кичури свободно да се разпилеят. Отметна глава назад, загледана в небето, звездите и омагьосващата почти пълна луна. Осъзна, че съвсем не се бе отпуснала върху верандата, а върху рамото на Ралстън. Не се отдръпна.

После звездите и луната изчезнаха, изместени от тъмнината на неговия силует. Той я целуваше, обвил ръка около тила й, след това около шията й, сетне се плъзна към предната част на сукмана й и разкопча копчетата, които придържаха презрамките около раменете й. Тя отвърна на целувката му силно. Ръката му се придвижи към гърлото й и разтвори най-горното копченце на блузата, която тя носеше закопчана догоре — така, както я беше учила майка й, че винаги трябва да правят порядъчните дами.

 

 

Тази нощ тя лежеше в леглото сама, вторачила поглед в тавана. Бил Ралстън си беше тръгнал преди няколко часа.

Тревогата се завърна. И страхът, че ще изгуби всичко.

„О, Джим, какво ще се случи?“, отправи мислено въпрос към съпруга си, който лежеше дълбоко в червената глинеста пръст на гробищния парк на Пайн Крийк.

Върна се назад в миналото — към това, че нещата просто не се бяха случили така, както ги бе планирала. За това, че беше прекъснала колежа в Джорджия шест месеца преди да се дипломира, за да бъде с него. Замисли се как се отказа от собствените си надежди за работа в сферата на продажбите. За рутината, в която попаднаха: Джим ръководеше компанията, докато тя развличаше клиентите, помагаше като доброволка в болницата и Женския клуб и въртеше дома. Дом, който се предполагаше, че трябва да бъде пълен с деца — поне на това се беше надявала. Но така и не се случи.

А сега Сандра Мей Дюмон беше просто бездетна вдовица…

Ето така я възприемаха хората в Пайн Крийк. Вдовицата на града. Знаеха, че фирмата ще фалира, че тя ще се премести в някой от онези ужасяващи апартаменти на улица „Съливан“ и просто ще изчезне, ще се превърне в част от фона на провинциалния южняшки живот. Не мислеха нищо по-добро от това.

Но това нямаше да й се случи.

Не, мадам… Все още имаше шанс да срещне някого и да има семейство. Беше млада. Би могла да отиде на някое различно място, в някой голям град. Може би в Атланта, Чарлстън… по дяволите, защо не и в самия Ню Йорк?

Една южнячка трябва да е един път по-силна от мъжа си. И един път по-съобразителна също така…

Тя несъмнено щеше да се измъкне от тази каша.

Ралстън би могъл да й помогне да се измъкне. Знаеше, че е постъпила правилно, избирайки него.

Когато се събуди на следващата сутрин, Сандра Мей осъзна, че китките й са схванати — беше заспала с ръце свити в юмруци.

Два часа по-късно, когато пристигна в офиса, Лорета я придърпа настрана, втренчи в шефката си трескави очи, гримирани с черна спирала и прошепна:

— Не знам как да ви го кажа, госпожо Дюмон, но мисля, че той ще ви ограби. Господин Ралстън имам предвид.

— Кажи ми.

Намръщена, Сандра Мей седна бавно в кожения стол с висока облегалка и отново погледна през прозореца.

— Добре, виждате ли, случи се така, че… случи се така, че…

— Успокой се, Лорета. Кажи ми.

— Вижте, след като снощи си тръгнахте, аз отидох да оставя някои документи в кабинета ви и го чух да говори по телефона.

— С кого говореше?

— Не знам. Но погледнах вътре и видях, че говори по мобилния си телефон, а не по стационарния, както прави обикновено. Предположих, че използва личния си телефон, за да нямаме доказателства на кого се е обаждал.

— Нека да не бързаме със заключенията. Какво каза? — попита Сандра Мей.

— Каза, че е на път да разкрие всичко. Но щяло да бъде проблем да се измъкне.

— Да се измъкне ли? Така ли каза?

— Да, госпожо. Точно, точно така, точно така. След това каза, че някакъв капитал или нещо подобно изцяло е собственост на компанията, а не на „нея лично“. И че това можело да се окаже проблем. Това бяха думите му.

— И после?

— О, после аз някак се блъснах във вратата и той чу и затвори телефона на секундата. Поне така ми се стори.

— Това не означава, че ще ни ограби — каза Сандра Мей. — „Да се измъкне“. Може би това просто означава да се измъкнат парите от чуждите компании. А може би е говорел за нещо напълно различно.

— Може и така да е, госпожо Дюмон. Но когато влязох в стаята, той се държеше като подплашена катерица. — После Лорета опря един от дългите лилави нокти върху брадичката си. — Колко добре го познавате?

— Не достатъчно… Да не си мислиш, че той сам е подготвил цялото това нещо? — Сандра Мей поклати глава. — Не може да бъде. Аз му се обадих, за да ни помогне.

— Но как го открихте?

Сандра Мей замълча. След това каза:

— Запозна се с мен… Е, всъщност започна да флиртува с мен. Нещо такова. В клуба.

— И ви каза, че е в бизнеса.

Тя кимна.

— Значи — подчерта Лорета — може да е чул, че сте наследила компанията и умишлено да е отишъл там, за да ви срещне. А може и да е някой от хората, с които работеше господин Дюмон — той вършеше разни неща, което не бяха съвсем редни. За какво споменахте, някакви чужди компании?

— Не го вярвам — възрази Сандра Мей. — Не, не мога да повярвам.

Тя се взря в лицето на асистентката си — красиво и сдържано, да, но също така и прозорливо.

— Може би търси хора, които имат трудности в ръководенето на бизнеса си, намесва се и после, прас, обира ги до шушка — продължи Лорета.

Сандра Мей поклати глава.

— Не казвам, че е така със сигурност, госпожо Дюмон. Просто се тревожа за вас. Не искам никой да злоупотребява с вас. И всички ние тук… ами, не бихме могли да си позволим да загубим работата си.

— Няма да бъда някаква смирена вдовица, която се бои от сенките в тъмното.

— Но може да се окаже, че това не е просто сянка — каза Лорета.

— Разговарях с този човек, погледнах в очите му, миличка — отвърна Сандра Мей. — Смятам, че умея да съдя за характера на хората също толкова добре, колкото умееше майка ми.

— Надявам се, че е така, госпожо. В името на всички ни се надявам, че умеете.

Сандра Мей отново опипа кабинета с поглед — снимките на съпруга й с ловните трофеи, снимки от миналото на компанията, полагането на основите на новата фабрика, Джим в местния Ротари клуб, Джим и Сандра Мей на фирмената платформа по време на градския панаир, сватбената им снимка…

Скъпа, не тревожи хубавата си главица за нищо, аз ще се погрижа всичко да бъде наред, не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи…

Думите, които беше отправял към нея съпругът й хиляди пъти, отекнаха в главата й. Сандра Мей отново седна на въртящия се стол.

 

 

На следващия ден завари Бил Ралстън в кабинета, превил гръб над една от счетоводните книги.

Постави лист хартия пред него.

Той го вдигна и се намръщи.

— Какво е това?

— Пълномощното, за което говореше. С него получаваш възможност да откриеш парите ни, да предявяваш искове, право на глас върху акциите — всичко… — Тя се изсмя. — Трябва да ти кажа, че имах известни съмнения спрямо теб за кратко.

— Защото съм от Ню Йорк ли? — усмихна се той.

— Ах, тази война на Севера срещу Юга неизменно надига грозната си глава от време на време… Но не, ще ти кажа защо ти давам пълномощното. Защото една вдовица не може да си позволи да се бои от собствената си сянка. Хората го виждат и надушват кръв във водата и после, нали се сещаш, сбогом. Не, не, погледнах те в очите и си казах: имам му доверие. Затова сега залагам парите си за дума, която съм изрекла. Или, по-скоро би трябвало да кажа, парите на съпруга ми. Това е дребната разлика. — Тя погледна документа. — Преди да стане злополуката с Джим, имах ли проблем, тичах при него. А преди да се появи Джим — при майка ми. Не вземах никакви решения. Но сега съм сама и сама трябва да направя своя избор. Част от този избор беше да те наема и да ти се доверя. Това е нещо, което правя единствено за себе си. Така че ти се възползвай, намери парите и ги върни.

Той внимателно прочете пълномощното още веднъж и забеляза подписа.

— Документът е необратим. Не можеш да го оттеглиш.

— Адвокатът каза, че в противен случай пълномощното би било негодно за проследяване на парите и, ако се наложи, за предявяване на иск.

— Добре. — Той й отправи поредната си усмивка, но тя бе по-различна от преди. В изражението му имаше студенина. Прокрадна се и нотка на триумф, какъвто може да се види върху лицето на някой селяндур, нападател във футболния отбор на местната гимназия. — Ах, Санди, Санди, ще ти призная — мислех си, че ще отнеме месеци наред.

Тя се намръщи.

— Месеци ли?

— Да. Да придобия власт над компанията, за това говоря.

— Да придобиеш власт? — Тя се втренчи в него. Дишаше учестено. — Какво… какво говориш?

— Щеше да бъде истински кошмар. А най-ужасното щеше да бъде да остана в тази скапана дупка кой знае колко дълго време… Пайн Крийк… — С престорен южняшки акцент той продължи саркастично: — Божичко, не мога да разбера как всички вий още не сте луднали, не сте откачили напълно тук?

— За какво говориш? — прошепна тя.

— Санди, целият замисъл беше да ти взема компанията. — Той потупа пълномощното. — Ще се обявя за президент, ще си плащам една хубавичка голяма заплата плюс премия, а после ще продам мястото. И ти ще изкараш някакви пари — не се безпокой. Все още си собственик на капитала. О, и не се притеснявай за укритите пари. Изобщо не бяха скрити. Съпругът ти е инвестирал част от парите на компанията в чужбина, както милион други бизнесмени миналата година. Е, когато пазарът се сви, е понесъл малки загуби. Не е кой знае какво. Парите ще се възвърнат. Никога не сте били дори на йота от банкрут.

— Защо… — Тя ахна. — Ах ти, проклето копеле! Това е измама!

Пресегна се към пълномощното, но той отблъсна ръката й.

Ралстън тъжно поклати глава, после спря и се намръщи. Забеляза, че яростта върху лицето на Сандра Мей беше отстъпила място на развеселено изражение. После тя започна да се смее.

— Какво? — попита той колебливо.

Тя пристъпи към него. Ралстън сграбчи пълномощното и предпазливо отстъпи назад.

— О, спокойно, няма да те цапардосам по главата, въпреки че точно това трябва да направя. — Сандра Мей се наведе и натисна бутона на вътрешната линия.

— Да? — чу се гласът на жената.

— Лорета, би ли дошла, ако обичаш?

— Разбира се, госпожо Дюмон.

Лорета се появи на вратата. Очите на Сандра Мей все още бяха приковани в очите на Ралстън.

— Това пълномощно ти дава право на глас върху всички мои акции. Нали така? — каза тя.

Той хвърли поглед към джоба на якето си, където сега се намираше документът и кимна.

Сандра Мей продължи, този път към Лорета:

— Колко акции притежавам аз в компанията?

— Николко, госпожо Дюмон.

— Какво? — стъписано попита Ралстън.

— Смятахме, че се опитваш да се докопаш до нещо. Затова трябваше да те изпитаме. Разговарях с адвоката си и той ми каза, че мога да прехвърля акциите на фирмата на някой, на когото имам пълно доверие. След това да подпиша пълномощното, да ти го дам и да видя какво ще последва. И определено го разбрах доста бързо — възнамеряваше да ме ограбиш до шушка. Това беше изпит — и ти се провали, господине.

— Мамка му! Прехвърлила си акциите?

Тя се изсмя и кимна към Лорета.

— Точно така. На някого, на когото мога да имам доверие. Не притежавам нищичко. Това пълномощно е напълно непотребно. Тя притежава сто процента от „Дюмон Продъктс“.

Ала първоначалният шок на Ралстън се изпари и той започна да се усмихва.

Обяснението за доброто му настроение дойде не от него самия, а от Лорета.

— Сега ти слушай — каза тя. — Двамата с Бил притежаваме сто процента от компанията. Съжалявам, скъпа. — После пристъпи напред и прегърна Ралстън. — Не знам дали го споменахме, но Бил е мой брат.

— Заедно сте го скроили! — прошепна Сандра Мей. — Вие двамата.

— Джим умря и не ми остави нито стотинка! — изсъска Лорета. — Ти ми дължиш тези пари.

— От къде на къде Джим ще оставя нещо на теб? — колебливо попита Сандра Мей. — Защо ще…

Но гласът й заглъхна, когато съзря многозначителната усмивка върху слабото лице на жената.

— Ти и съпругът ми? — простена Сандра Мей. — Имали сте връзка?

— През последните три години, скъпа. Изобщо ли не ти направи впечатление, че отсъствахме от града по едно и също време? Че и двамата оставахме да работим до късно в едни и същи вечери? Джим отделяше тези пари за мен! — злобно извика Лорета. — Просто така и не успя да ми ги даде, преди да умре.

Сандра Мей залитна назад и се строполи на кушетката.

— Акциите… Та аз ти се доверих — промълви тя. — Адвокатът попита на кого мога да се доверя и ти беше първият човек, за когото се сетих!

— Точно както аз се доверих на Джим — просъска в отговор Лорета. — Не спираше да повтаря, че щял да ми ги даде, да ми открие сметка и по този начин да имам възможност да пътувам и да си купя хубава къща… Но после умря и не ми остави нито цент. Изчаках няколко месеца и се обадих на Бил в Ню Йорк. Разказах му всичко за теб и за фирмата. Знаех, че в неделя ще ходиш в клуба. Измислихме да дойде тук и да се представи на горката вдовица.

— Но фамилията ти, различна е — обърна се тя към Ралстън, като взе в ръка една от визитките му и хвърли поглед към Лорета.

— Хей, не е кой знае колко трудно да се сетиш — каза той, махвайки с ръка. — Фалшиво е.

Той се изсмя. Като че ли този факт беше толкова очевиден, че не си струваше дори да се споменава.

— Когато продадем компанията, скъпа, и ти ще получиш нещичко — каза Лорета. — Не се притеснявай за това. В знак на признателност за шестте месеца, през които беше президент на фирмата. А сега, защо не вземеш да си ходиш вкъщи? И ей, нямаш нищо против да не те наричам вече госпожо Дюмон, нали, Санди? Адски мразех…

В този момент вратата на кабинета се отвори рязко.

— Сандра Мей… наред ли е всичко? — На прага беше застанал едър мъж. Бю Огдън, щатският шериф. Ръката му беше на хълбока върху дръжката на пистолета.

— Добре съм — каза му тя.

Той изгледа Ралстън и Лорета, втренчили неловко очи в него.

— Тези ли са?

— Точно така.

— Дойдох веднага, щом ми се обади.

Ралстън свъси чело.

— За какво обаждане говори?

— Не мърдай! И да ти виждам ръцете — предупреди го Огдън.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Ралстън.

— Ще те помоля да запазиш почтителен тон, господинчо. Нали не искаш да влошиш нещата още повече, отколкото вече са?

— Шерифе — прозвуча гласът на Лорета напълно спокойно, — имахме делови преговори, това е. Всичко е идеално. Разполагаме с договори, документи, всичко. Госпожа Дюмон ми продаде компанията за десет долара, защото е затънала в дългове и смята, че ние с брат ми бихме могли да изправим фирмата на крака. Като се има предвид колко добре съм запозната и колко години съм работила за съпруга й, личният й адвокат узакони сделката. Ще й изплатим обезщетение като бивш служител.

— Да, казвай. — Думите на Огдън бяха отправени към един млад, ниско подстриган униформен служител, който в този момент влизаше в офиса.

— Всичко съвпада — каза той на шерифа.

Огдън кимна към Лорета и Ралстън.

— Закопчай ги с белезници! И двамата!

— Тъй вярно, Бю.

— Белезници? Нищо не сме направили!

Огдън седна на стола до Сандра Мей и каза тържествено:

— Открихме го. Но не беше в гората, а под задната веранда на Лорета.

Сандра Мей печално поклати глава. После сграбчи една кърпичка и избърса очите си.

— Какво сте открили? — изсъска Ралстън.

— Да вземете да си признаете и двамата. Наясно сме с цялата история.

— Каква история? — изръмжа Лорета срещу Сандра Мей.

Тя си пое дълбоко въздух. Накрая успя да проговори:

— Знаех си, че нещо не е както трябва. Досетих се, че вие двамата се опитвате да ме измамите…

— И то нея, вдовицата — промърмори Огдън. — Как не ви е срам!

— Затова се обадих на Бю, преди да отида на работа тази сутрин. Споделих му подозренията си.

— Шерифе — продължи Лорета търпеливо, — допускате огромна грешка. Тя доброволно ми прехвърли акциите. Не е имало никаква измама, никаква…

Шерифът обаче нетърпеливо вдигна ръка.

— Лорета, арестувам те за стореното спрямо Джим, не за измама или нещо подобно.

— Стореното спрямо Джим ли? — Ралстън погледна сестра си.

— Какво става тук? — успя да попита Лорета и поклати глава.

— Арестувам те за убийството на Джим Дюмон.

— Никого не съм убил! — изсъска Ралстън.

— Ти не, но тя да. — Огдън кимна към Лорета. — А това те превръща в съучастник в престъпен заговор.

— Не! — изкрещя Лорета. — Не съм!

— Един познат, дето има вила край езерото Билингс, дойде преди няколко седмици и каза, че видял някаква жена с господин Дюмон на онзи риболовен излет около Вси светии. Не видял много ясно, но му се сторило, че тя държала някаква тояга или клон. Моят познат не се усъмнил в нищо и заминал извън града за известно време. Но когато се върнал миналият месец, чул, че Джим е умрял и ми се обади. Консултирах се със съдебния лекар и той каза, че е възможно господин Дюмон да не си е ударил главата при падането. Може би някой го е ударил и го е блъснал във водата. Ето защо реших да преразгледам случая. През последните няколко месеца проверявахме свидетелите и становището на съдебния лекар и решихме, че определено прилича на убийство, но не можехме да открием оръжието. Тогава тази сутрин ми се обади госпожа Дюмон и ми разказа за вас двамата, за измамата и всичко останало. Изглеждаше като добър мотив да убиеш някого. Така че изисках от съдията заповед за обиск. Ето какво намерихме под задната ти веранда, Лорета: тоягата, с която Джим е убивал рибите. По нея открихме неговата кръв и косми. О, намерих и ръкавиците, които си носила, когато си го ударила. Дамски ръкавици. Много стилни също така.

— Не! Не съм го направила! Кълна се.

— Прочети им правата, Майк. И не си правете труда. Не търсете никакви вратички да се измъкнете. И ги изкарай оттук.

— Не съм го направил! — изкрещя Ралстън.

Когато заместник-шерифът направи както му беше наредено и един по един ги изведе, шериф Огдън се обърна към Сандра Мей:

— Интересно как всички твърдят едно и също. Като развалена плоча са. „Не съм го направил, не съм го направил.“ Искрено съжалявам за всичко това, Сандра Мей. Не стига че овдовя, ами трябваше да преживееш и това.

— Всичко е наред, Бю — каза Сандра Мей, като скромно избърса очите си с хартиената кърпичка.

— Ще искаме да дадеш показания, но не е спешно.

— Когато кажеш, шерифе — твърдо отвърна тя. — Искам тези хора да изчезнат от живота ми за дълго, много дълго време.

— Ще се погрижим за това. Сега ти желая лек ден.

Когато шерифът си тръгна, Сандра Мей остана за дълго сама със себе си, загледана в снимката на съпруга си отпреди няколко години. Държеше огромен костур, който беше уловил — вероятно в езерото Билингс. След това тя отиде в преддверието на офиса, отвори малкия хладилник и си наля чаша подсладен чай с лед.

Когато се върна в офиса на Джим, не, нейния офис, седна в кожения стол и бавно се завъртя, заслушана във вече познатото скърцане на механизма.

Добре, шерифе, беше почти напълно прав, мислеше си тя.

Но в цялата история имаше само една дребна разлика.

Състоеше се в това, че Сандра Мей отдавна бе наясно с аферата на Джим с Лорета. Беше привикнала с миризмата на терпентин по кожата на съпруга си, но така и не свикна с отвратителния долнопробен женски парфюм, който тегнеше около него като облак препарат против насекоми. Понякога той си лягаше толкова уморен, че нямаше сили дори да я целуне.

„Ако един мъж не те пожелава три пъти седмично, Сандра, по-добре да се замислиш каква е причината.“ Благодаря за съвета, мамо.

И така — когато Джим Дюмон замина за езерото Билингс миналия октомври, Сандра Мей го последва и директно го попита за Лорета. И когато той си призна, тя каза: „Благодаря ти, че не ме излъга“, взе тоягата и смачка черепа му с един-единствен удар, а после го изрита в ледената вода.

Мислеше си, че с това слага край на всичко. Смъртта му беше приета като нещастен случай и всички забравиха за случая — до момента, в който онзи човек от езерото Билингс се завърна и съобщи, че е видял някаква жена с Джим точно преди да умре. Така Сандра Мей осъзна, че е само въпрос на време, докато я уличат в убийството.

Заплахата от смъртна присъда, а не състоянието на компанията беше ужасната безизходица, в която се оказа. Безизходица, заради която молеше за „помощ свише“.

Ами фирмата? На кого му пукаше?

„Дребната сума от застраховката“ всъщност се равняваше почти на един милион долара. Само и само да се отърве, тя с удоволствие би оставила „Дюмон Продъктс“ да фалира пред очите й и би се отказала от парите, които Джим беше скатавал за скапаната си пачавра.

Как можеше да се отърве от затвора?

И тогава Ралстън й подсказа отговора — започна да флиртува с нея. Беше твърде хлъзгав. Беше надушила заговор и не й трябваше кой знае колко, за да разкрие връзката му с Лорета. Досети се, че двамата планират да й отнемат фирмата.

И тогава на нея й хрумна план.

Сега Сандра Мей отвори най-долното чекмедже на писалището, извади бутилката специално селектиран бърбън от Кентъки и наля щедро три пръста в студения чай. Отпусна се в стола, който някога беше на съпруга й, а сега само неин, и зарея поглед през прозореца към група високи тъмни борове, които се огъваха под напора на вятъра, предвещаваш настъпващата пролетна буря.

„Така и не ви споменах как продължаваха мамините думи, нали?“ — мислено отправи тя въпрос към Ралстън и Лорета.

„Скъпа — беше казала старата жена на дъщеря си, — една южнячка трябва да бъде един път по-силна от мъжа си. И един път по-съобразителна също така. И, да си остане между нас двете, един път по-потайна. Каквото и да правиш, не забравяй тази подробност.“

Сандра Мей Дюмон отпи голяма глътка студен чай и взе телефона, за да се обади на една туристическа фирма.

Бележки

[1] „Джорджия-Пасифик“ — американска компания, световен лидер в производството на хартия и целулоза. — Бел.пр. ↑