Джефри Дивър
Страх

— Къде отиваме? — попита жената.

Току-що бе пристигнала от Милано и когато черното ауди бързо се отдалечи от Пиаца де ла Стационе във Флоренция, тя съвсем се обърка.

Антонио превключи плавно и отговори:

— Изненада.

Докато колата се спускаше по тесните криволичещи улички, Мариса закопча колана си. През всичките си тридесет и четири години беше живяла единствено в Милано, а от Флоренция познаваше само центъра. Антонио, от друга страна, беше родом оттук и без колебание преминаваше на висока скорост по непознатата й мрежа от улички и алеи. Мариса леко се смути. Изненада? Антонио беше предложил той да избере мястото за техния дълъг уикенд заедно и тя се беше съгласила. Така че, каза си тя, отпусни се и се наслаждавай на пътуването…

През изминалия месец работата й беше изключително стресираща и бе крайно време да остави някой друг да взема решенията.

Изящна, руса, със северняшки черти, на двайсет години Мариса Карефилио започна работа като модел, а по-късно се отдаде на любовта си — модния дизайн. Преди три години, обаче, брат й напусна семейния бизнес и тя беше принудена да поеме управлението на магазина за антики и произведения на изкуството. Не й беше приятно, но строгият й баща не беше човек, на когото можеш да откажеш.

Последва поредица от остри завои. Мариса се засмя нервно, гледайки агресивното шофиране на Антонио, след което отмести поглед от улиците и започна да му разказва за пътуването си с влака от Милано, за живота на брат й в Америка, за новите придобивки във фамилния магазин в Брера…

Той, от своя страна, заговори за новата кола, която смятал да купи, за проблем с наемател в един от имотите си, за гастрономически удар, който успял да осъществи вчера — бели трюфели, които открил на пазара близо до дома си и които успял да изкупи под носа на някакъв гаден главен готвач.

Отново остър завой и рязко превключване на скорости. Само ниското залязващо слънце, което блестеше в очите й, подсказваше посоката, в която пътуваха.

Познаваше Антонио от скоро. Бяха се запознали преди месец във Флоренция в една галерия близо до Виа Маджио, където фирмата на Мариса понякога оставяше на консигнация произведения на изкуството и антики. Тя току-що беше доставила няколко гоблена от осемнайсети век на известните манифактуристи от Франция, когато бе привлечена от мрачен, средновековен гоблен, който заемаше цялата стена в галерията. Изработен от анонимен майстор, той представляваше красиви ангели, които се спускаха от небето, за да се сражават със зверове, дебнещи сред гъстите гори и нападащи невинните.

Докато стоеше, прикована от страховитата сцена, чу глас, който прошепна: „Добра работа, но има очевиден недостатък“.

Тя примигна от изненада и се обърна към красивия мъж, който стоеше наблизо. После сви вежди.

— Недостатък?

С очи, все още впити в гоблена, той отговори:

— Така е. Най-красивият ангел е избягал от този гоблен. — Той се обърна и се усмихна. — И стои в залата до мен.

Мариса отмина със смях очевидната свалка. Но той беше произнесъл репликата с такова невинно очарование, че първоначалната й реакция — да си тръгне — бързо се изпари. Двамата подхванаха разговор за изкуството и половин час по-късно споделяха мисли на чаша вино и порция сирене.

Антонио беше мускулест, добре поддържан, с гъста тъмна коса, кафяви очи и приветлива усмивка. Занимаваше се с компютри. Тя не можеше да разбере точно какво — някакви мрежи — но явно бе преуспял. Беше заможен и изглежда разполагаше с много свободно време.

Оказа се, че имат много общо помежду си. И двамата бяха учили в колеж в Пиемонте, бяха пътували из цяла Франция и се интересуваха от мода (въпреки че тя предпочиташе да създава, а той — да носи.) Антонио беше една година по-млад от нея, никога не се беше женил (тя беше разведена) и също като нея имаше само един жив родител: майка й беше починала преди десет години, а бащата на Антонио — преди пет.

На Мариса й беше лесно да разговаря с този мъж. Нощта, когато се срещнаха, тя говори за какво ли не — оплака се от властния си баща, сподели съжалението си, че е напуснала модата заради скучна работа, разказа за бившия си съпруг, на когото от време на време даваше пари назаем, които той никога не връщаше… Когато осъзна колко унило и хленчещо звучи, се изчерви и се извини. Но Антонио каза, че няма нищо против и че му е приятно да я слуша, независимо от темата. В този миг Мариса си даде сметка, че повечето мъже, с които беше излизала до този момент, се бяха фокусираха единствено върху външния й вид и върху собствената си личност.

Разходиха се край река Арно, после прекосиха Понте Векио и там едно малко момче се опита да му продаде рози за „съпругата му“. Вместо цветя Антонио й купи сувенир: пръстен с отрова, тип Лукреция Борджия. Мариса се смя много и го целуна по бузата.

Следващата седмица той я посети в Милано. След това се видяха още два пъти по работа тук във Флоренция. А сега това щеше да бъде първият им уикенд заедно. Все още не бяха любовници, но Мариса чувстваше, че това съвсем скоро ще се промени.

Сега, на път за „изненадата“, Антонио взе поредния рязък завой надолу по зле осветената квартална уличка. Районът беше западнал.

Мариса се притесни, че той минава напряко през това място — и притеснението й се засили, когато той рязко натисна спирачките и спря със свистене до бордюра. Какво прави той, зачуди се тя.

Антонио слезе от колата.

— Трябва да свърша нещо. Връщам се веднага. — Той се поколеба. — Може би ще искаш да заключиш вратите.

Антонио се отправи към някаква порутена къща, огледа се и влезе, без да чука.

Мариса забеляза, че е взел ключовете от колата със себе си и това я накара да се почувства като в капан. Тя обичаше да шофира — имаше сребристо мазерати — и не й беше приятно да я возят. Реши да се вслуша в съвета на Антонио и да провери дали всички врати са заключени. Докато оглеждаше вратите откъм страната на шофьора, погледът й се спря на две момченца — близнаци на около десет години. Децата стояха неподвижно едно до друго на отсрещната страна на улицата и се взираха в нея със сериозни лица. Едното прошепна нещо, а другото кимна, без да се усмихва. Мариса потръпна. А когато извърна очи от тях, ахна ужасена. На педя от нея едно старческо женско лице, приличащо на череп, се беше вторачило през прозореца на аудито. Жената изглеждаше много болна и на прага на смъртта.

— Мога ли да ви помогна? — успя да промълви Мариса през отворения прозорец.

Мършавата жена, облечена в мръсни дрипи, се олюля. Жълтеникавите й очи се стрелнаха през рамо, сякаш се страхуваше да не я видят. После хвърли поглед на колата, която сякаш й беше позната.

— Познавате ли Антонио? — попита Мариса, опитвайки се да се успокои.

— Аз съм Олга — със сподавен глас каза старата жена. — Аз съм кралицата на Виа Магдалена. Познавам всички… Дойдох да изкажа съболезнованията си.

— За какво?

— Как за какво? За смъртта на сестра ти, разбира се — кимна старицата.

— Сестра ми? Аз нямам сестра.

— Не си ли сестрата на Лучия?

— Не познавам никаква Лучия — каза Мариса.

Жената поклати глава.

— Но вие двете толкова си приличате.

С голямо усилие Мариса си наложи да погледне влажните пожълтели очи на жената.

— Напразно те разтревожих, скъпа. Прости ми — каза Олга и се обърна.

— Почакай — извика Мариса. — Коя е била тази Лучия?

Жената се спря, наведе се и прошепна:

— Художничка. Правеше кукли… Не говоря за играчки. Бяха много красиви… Изработваше ги от порцелан. Беше истинска магьосница. Сякаш умееше да улови човешката душа и да я постави в куклата.

— И е починала?

— Миналата година.

— Как се запозна с нея?

— Прости ми за безпокойството, скъпа. Изглежда съм се припознала. — Олга хвърли още един поглед към сградата, в която беше влязъл Антонио, и отмина куцукайки. След малко Антонио се върна с малка сива хартиена торбичка, която остави на задната седалка. Не даде никакво обяснение, а само се извини, че се е забавил повече от планираното. Докато той сядаше на шофьорското място, Мариса погледна през неговия прозорец към отсрещната страна на улицата — нямаше никаква следа и от близнаците.

Антонио включи на скорост и потегли. Мариса го попита за старицата. Той премигна учудено. Поколеба се, после се засмя.

— Олга… тя е луда. Не е наред с главата.

— Познаваш ли Лучия?

Антонио поклати глава.

— Тя каза ли, че я познавам?

— Не. Но… останах с впечатлението, че ми разказва за нея, защото разпозна колата.

— Вече ти казах, тя е побъркана.

Антонио се умълча, насочвайки се извън града, докато излезе на шосе А7, след което зави на юг по SS222 — прочутата магистрала Киантиджиана, която лъкатуши през винарския район между Флоренция и Сиена.

Докато профучаваха през Страда, покрай величествения Кастело ди Уцано, после през Греве и слабо населения регион на юг от Панцано, Мариса здраво стискаше дръжката на вратата. Пейзажът беше красив, но някак си зловещ. Само на няколко километра на север „Чудовището от Флоренция“ беше заклало повече от дванайсет души в периода от края на шестдесетте до средата на осемдесетте години, а тук, на юг, други двама луди неотдавна бяха измъчвали и заклали няколко жени. Тези двама убийци бяха заловени и пратени в затвора, но убийствата бяха особено зловещи и се бяха случили недалеч от мястото, където се намираха те сега. След като си спомни за тях, Мариса не можа да ги прогони от мисълта си.

Тя тъкмо се канеше да помоли Антонио да пусне радиото, когато изведнъж, на около три километра от Куерчегроса той зави рязко по тесен селски път. Минаха почти километър преди Мариса да попита с тревога в гласа:

— Къде сме, Антонио? Бих искала да ми кажеш.

Той хвърли поглед на разтревоженото й лице и се усмихна.

— Извинявай. — Антонио заряза мистериозността, която беше възприел и възвърна старата си същност. — Не исках да те плаша. Просто драматизирах. Водя те във фамилната ни къща. Била е стара мелница. С баща ми сами я ремонтирахме. За мен тя е специално място, което искам да споделя с теб.

Мариса се успокои и сложи ръка на крака му.

— Съжалявам. Не исках да те подлагам на кръстосан разпит… Но напрежението през седмицата беше толкова голямо… да не говорим за усилията, които положих, за да убедя баща ми да ми даде няколко свободни дни… беше истински кошмар.

— Е, сега можеш да се отпуснеш. — Ръката му притисна нейната.

Тя отвори прозореца и вдъхна уханния въздух.

— Тук е прекрасно — каза тя.

— Така е. Истинска тишина и спокойствие. Никакви съседи на километри наоколо.

Караха още пет минути, след което паркираха. Антонио взе сивата торбичка, с която се беше сдобил в оная съборетина във Флоренция, след което извади куфарите и плик с хранителни продукти от багажника. Вървяха петдесетина метра по пътека, прокарана през обрасла в тръни маслинена горичка, когато той кимна към мостче над пенлив поток:

— Ето я.

На слабата светлина на здрача тя трудно различи къщата на отсрещния бряг. Беше доста впечатляваща — повече готическа, отколкото романтична — старинна, двуетажна каменна мелница с малки прозорчета, закрити с метални решетки.

Прекосиха моста и той остави куфарите пред външната врата.

Потърси ключа. Мариса се обърна и погледна надолу. Черен и бърз, потокът изглеждаше доста дълбок. Само един нисък парапет я предпазваше да не падне от десетина метра височина във водата.

Гласът му, близо до ухото й, я накара да подскочи. Беше се приближил зад нея.

— Знам какво си мислиш.

— Какво? — попита тя с разтуптяно сърце.

Той я обгърна с ръце и каза:

— Мислиш си за онзи порив.

— Порив?

— Да скочиш. Същото чувство, което хората изпитват, когато стоят на висока кула или на ръба на скала — това странно желание да полетиш в пространството. Няма смисъл, няма причина. Но съществува. Като че ли — той си дръпна ръцете от раменете й — ако те пусна, няма какво да те спре да не скочиш. Разбираш ли какво искам да кажа?

Мариса потръпна — до голяма степен защото знаеше точно какво има предвид. Но не каза нищо. За да смени темата, тя посочи малък бял дървен кръст, обграден от цветя на отсрещния бряг.

— Какво е това?

Той присви очи.

— Пак ли? А, разни хора ги оставят. Често се случва. Досадна работа.

— Защо?

— Едно момче е умряло тук — каза той след малко. — Преди ние да купим мелницата. Живеело нагоре по пътя. Никой не знае точно какво се е случило, но изглежда си е играело с футболна топка и тя е паднала във водата. Момчето се опитало да си я вземе и паднало. Сама виждаш, че водата тук е много бърза. Бил е засмукан в улея и заклещен с главата надолу.

Мариса страдаше от клаустрофобия и тази мисъл я ужаси.

— Минало половин час преди да умре. Сега роднините му идват и правят помен. Твърдят, че не са те. Казват, че кръстът и цветята сами се появяват. Но, разбира се, това е лъжа.

Очите й бяха приковани в тъмния, тесен улей, където беше умряло детето. Какъв ужасен начин да завърши живота ти.

Силният глас на Антонио отново я стресна. Но този път той се смееше.

— Стига ужасяващи истории. Хайде да хапнем.

Мариса го последва с облекчение в къщата. Зарадва се, когато видя, че вътре тя е доста удобна, дори уютна. Стените бяха приятно оживени с окачени по тях скъпи картини и гоблени. Антонио запали свещи и отвори една бутилка. Вдигнаха тост за първия си уикенд заедно и започнаха да приготвят вечерята. Мариса забърка ордьовър с мариновани зеленчуци и шунка, но останалата част от вечерята Антонио сготви сам. Като начало приготви език с масло и бели трюфели, а за основно ястие — пъстърва с подправки. Тя беше впечатлена, докато наблюдаваше с каква увереност реже, смесва, разбива и комбинира. Неговата сръчност й доставяше удоволствие, но също така я натъжи леко, защото я накара да съжалява, че дългите часове в магазина не й позволяваха да прекарва толкова време, колкото би искала в собствената си кухня, приготвяйки ястия за приятелите си.

Докато той слезе в избата и донесе Кианти, реколта 1990 година, Мариса сложи масата. От известно местно лозе — обясни Антонио. Любителка на вина, Мариса повдигна учудено вежди и отбеляза, че това е превъзходен, рядък сорт и дори само етикетите биха съблазнили някой колекционер.

— Изглежда имаш чудесна винарска изба. Мога ли да я разгледам?

Но когато тя пристъпи към вратата, той бързо я затвори с лека гримаса.

— Не ми остана време да подредя и долу е голям хаос. Може би друг път — оправда се Антонио.

— Разбира се — съгласи се тя.

По време на вечерята разговаряха през цялото време. Антонио беше сервирал храната и светлината на свещите разпръскваше мрака около тях. Той й разказа за лудите си съседи, за сприхав котарак, който си въобразявал, че е единствен собственик на имота, колко трудно им е било на него и на баща му — да намират старинни аксесоари за реставрирането на мелницата…

По-късно те отнесоха чиниите в кухнята и Антонио предложи да пият „грапа“ в салона. Той й посочи къде се намира и тя влезе в малката, интимна стая. Докато сядаше на кушетката, чу скърцането на вратата на избата и стъпките му надолу по стълбите. След пет минути той се върна с две пълни чаши.

Двамата седяха един до друг, отпивайки от ликьора. На вкус беше малко по-горчив от тези, които беше опитвала досега, но като имаше предвид добрия вкус на Антонио, беше сигурна, че е скъп дестилат.

В един миг усети как топлината пропълзя по тялото й, почувства се комфортно и леко замаяна.

Облегна се назад на силното му рамо и го целуна. Антонио отвърна на целувката й със страст и прошепна:

— Там има подарък за теб — и посочи към близката баня.

— Подарък?

— Виж го.

Мариса се изправи и отиде до банята, където откри старинна копринена роба. Дрехата беше златиста, с миниатюрни цветчета по нея и дантела по краищата.

— Красива е — провикна се тя. Почуди се. Дали да я облече? Това би било ясно послание за него… Беше ли готова?

Да, реши тя.

Тя свали дрехите си, облече тънката роба и се върна в салона.

Антонио се усмихна, взе ръката й и се взря в очите й.

— Толкова си красива. Истински… ангел.

Думите му бяха същите като тези, които използва при първата им среща. Но в тона му имаше нещо странно, като че ли щеше да каже, че прилича на нещо друго и в последния момент се беше опомнил.

Мариса се надсмя сама на себе си. „Това е влиянието на баща ти — да гледа всичко под микроскоп, да търси скрит смисъл във всяка дума, да критикува. Успокой се“ — помисли си тя.

Седна отново до Антонио. Целунаха се страстно. Той махна шнолата от косата й, така че тя се разпръсна върху раменете й, после обхвана лицето й с двете си ръце и дълго се взира в очите й. Целуна я отново.

Почувства се замаяна от докосването му и напитките. Когато той прошепна „Хайде да отидем в спалнята“, тя кимна.

— Минава се оттам. — Той посочи към кухнята. — Мисля, че има свещи до леглото. Защо не ги запалиш? Аз ще заключа къщата.

Мариса взе кибрит и влезе в кухнята. Видя, че вратата на избата е оставена отворена и хвърли поглед надолу към стръмните стъпала. Голяма част от помещението можеше да се види. Изобщо не беше разхвърляно, както беше казал той. Всъщност мястото беше добре подредено и безупречно чисто. Тя чу Антонио да затваря врата или прозорец някъде из къщата и от чисто любопитство тръгна тихо надолу по стъпалата.

По средата спря и се намръщи, загледана в нещо под една от масите.

Беше спукана футболна топка.

Спомни си, че момчето, което се беше удавило, си е играло с такава топка. Негова ли беше?

Продължи надолу по стъпалата, наведе се и я вдигна. Топката беше специална, в чест на една от големите победи на „Милан“ миналата година — датата на мача беше отпечатана на нея. Значи не може да е на мъртвото момче — Антонио каза, че се е удавило по времето, когато предишният собственик е живял тук. Но Антонио е собственик вече близо пет години — когато баща му, който му е помагал при реконструкцията, е починал. Някакво странно съвпадение.

Но чакай… Като си припомни разказа му за инцидента, Мариса се сети, че той беше казал, че никой не знае точно какво се е случило с момчето. Но ако беше така, откъде можеше да знае, че се е мъчил половин час преди да умре?

Обзе я страх. Чу скърцането на стъпките му над нея. Тя върна топката на мястото й и се обърна към изхода. Но изведнъж спря, останала без дъх. На каменната стена, отдясно на стъпалата, имаше снимка — на Антонио и някаква жена, която много приличаше на Мариса, с коса, спускаща се до раменете. И двамата носеха венчални халки — въпреки че той й беше казал, че не се е женил.

Жената беше облечена в същата роба, която носеше Мариса сега.

Това, разбира се, беше Лучия. Която е починала миналата година.

Със смразяваща яснота Мариса разбра — Антонио беше убил жена си.

Момчето с топката вероятно беше чуло виковете й за помощ или е било свидетел на убийството. Антонио го е подгонил и го е хвърлил в потока, където е било повлечено в улея и се е удавило, докато лудият съпруг го е наблюдавал.

Сърцето й биеше до пръсване. Тя се приближи до шкафа под фотографията.

Върху него беше сивкавата торбичка, която Антонио беше взел от Флоренция, точно до бутилката с „грапа“, която наскоро беше отворил.

Мариса надникна в торбичката. Вътре имаше шишенце с барбитурати, наполовина празно. Върху плота на шкафа имаше разсипан прах; със същия цвят като хапчетата — жълти като помътнелите очи на старицата, която се беше приближила до колата на Антонио.

Изглежда той беше стрил няколко таблетки на прах, за да ги разтвори в питието й, осъзна Мариса.

Вълна от паника я прониза и се загнезди в стомаха й. Никога досега не беше изпитвала подобен страх. Планът му беше да я упои и… и после какво?

Не можеше да губи време в догадки. Трябваше да избяга.

Веднага!

Мариса тръгна нагоре по стълбата, но се закова на място.

Антонио стоеше над нея с кухненски нож в ръка.

— Казах ти, Лучия, че не искам да влизаш в избата.

— Какво? — промълви Мариса, премаляла от ужас.

— Защо се върна? — прошепна той. После се чу смразяващ смях. — Ах, Лучия, Лучия… ти се върна от мъртвите. Защо? Ти заслужаваше да умреш. Ти ме накара да се влюбя в теб, открадна сърцето и душата ми, а после смяташе да си тръгнеш и да ме оставиш сам.

— Антонио — каза Мариса с треперещ глас, — аз не съм…

— Мислеше си, че съм една от твоите кукли, нали? Нещо, което можеш да създадеш, а после да продадеш и изоставиш?

Той тръгна надолу по стъпалата, затваряйки вратата зад себе си.

— Не, Антонио. Чуй ме…

— Как можа да се върнеш?

— Аз не съм Лучия! — изкрещя Мариса.

В този момент си припомни болезнено момента на запознанството им. Когато за първи път се срещнаха, той не си е мислел, че тя прилича на ангел; напомнила му е на жената, която е убил.

— Лучия — простена Антонио.

Той се протегна към стената и загаси осветлението. В стаята настъпи непрогледен мрак.

— Господи, не. Моля те! — Мариса се дръпна назад. Босите й крака пареха от студения под.

Чу го как се доближава до нея — скърцащите стъпала го издаваха. Но когато стигна до стълбите, тя загуби представа къде е той.

Не… Очите й се напълниха със сълзи.

— За да ме превърнеш в една от твоите кукли ли се върна? — отекна гласът му.

Мариса се дръпна назад. Къде беше той? Не можеше да го чуе.

КЪДЕ?

Да не би…?

Горещ дъх докосна лявата й буза. Беше на не повече от една стъпка от нея.

— Лучия!

Тя изпищя и падна на колене. Не можеше да се придвижи напред, там, където мислеше, че са стълбите — щеше да се сблъска с него — но си спомни, че беше видяла малка врата в дъното. Може би тя водеше към задния двор. Опипвайки стената, тя успя да намери вратата, дръпна я бързо, строполи се вътре и я затръшна след себе си.

Хълцайки, тя запали една кибритена клечка.

Не!

Намираше се в нещо като килер — помещението беше не повече от метър на два. Без прозорци, без други врати. През сълзите и изпълнена от ужас тя видя нещо на пода пред нея. Пристъпи напред — ръцете й трепереха, сърцето й щеше да се пръсне — и видя, че беше порцеланова кукла с черни очи, втренчени в тавана.

А по стената имаше тъмнокафяви петна.

Кръв, досети се Мариса. И тя беше от предишния обитател на тази камера — Лучия, която е прекарала последните си дни в ужас, опитвайки се да си проправи път през скалата с голи ръце.

Кибритената клечка угасна и мракът я обгърна.

Обзета от паника, Мариса се разрида. „Как можах да съм такава глупачка“ — помисли си тя. — „Ще умра тук, ще умра тук, ще умра…“

Но после, от другата страна на стената, тя чу гласа на Антонио, който звучеше съвсем нормално. Той извика:

— Всичко е наред, Мариса. Не се тревожи. Отляво на вратата зад един разхлабен камък има ключ за лампа. Щракни го. Прочети бележката, скрита в куклата.

„Какво става?“ — учуди се Мариса. Тя избърса сълзите си, намери ключа и го щракна.

Премигвайки на ярката светлина, тя се наведе и извади от вътрешността на куклата сгънат лист хартия. Започна да чете.

Мариса,

Стената вляво е фалшива. Скъсай я и ще видиш врата и прозорец. Вратата е отключена. Когато си готова да излезеш, я бутни навън. Но първо погледни през прозореца.

Тя разкъса полиетилена. Наистина имаше прозорец. Погледна навън и видя мостчето. В момента целият имот беше ярко осветен от прожектори. Видя Антонио, който си тръгваше по моста с куфар в ръка. Той спря, сигурно бе видял светлината през прозореца и знаеше, че тя го наблюдава. Антонио й помаха с ръка и изчезна по пътя към паркинга. След миг тя го чу да пали колата и да потегля.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Мариса блъсна вратата и излезе навън.

Видя куфара и чантата си. Смъкна бързо робата, облече се с треперещи ръце и извади мобилния си телефон от чантата, като го стискаше така, както уплашено дете притиска плюшената си играчка.

После продължи да чете.

В безопасност си. Никога не те е грозяла опасност. Аз съм на път за Флоренция, далеч от мелницата. Повярвай, не съм побъркан убиец. Лучия не съществува. Старицата, която ти разказа за нея, получи сто евро, за да разиграе тази сценка. Никакво малко момченце не се е давило — аз поставих кръста и цветята край потока днес, преди да дойда да те взема от гарата. Топката беше само реквизит. Кръвта по стената е всъщност боя. Таблетките бяха бонбонки (въпреки че грапата беше истинска — и от изключителна реколта, ако мога да отбележа), фотографията на мен и моята „съпруга“ е компютърно творение.

А каква е истината: Казвам се Антонио. Никога не съм бил женен, състоянието си съм натрупал от компютри и това е моята сила.

Вероятно се чудиш: „За какво е всичко това?“.

Трябва да ти обясня.

Голяма част от детството ми премина в самота и скука. Потопих се в книгите на великите творци на ужаса. Да, те ме ужасяваха, но също ме възбуждаха. Наблюдавах публиката, когато се прожектираше филм на ужасите и си мислех: „Те са изплашени, но са живи“.

Тези преживявания ме подтикнаха да стана артист. Като всеки велик музикант или художник моята цел е не просто да създавам красота, но да отварям очите на хората, да пренареждам техните възгледи и усещания. Единствената разлика е, че вместо музикални ноти или бои, аз използвам страха. Когато срещна хора като теб, които, както пише Данте, са загубили истинския път в живота, моята мисия е да им помогна да го намерят. Онази нощ във Флоренция, нощта, когато се срещнахме, аз те избрах, защото видях, че очите ти са мъртви. И скоро разбрах защо — недоволството ти от работата, доминиращият ти баща, бившият ти съпруг използвач. Знаех, че мога да ти помогна.

В този момент ти, разбира се, ме мразиш; бясна си ми. Кой не би бил?

Но, Мариса, задай си този въпрос, попитай сърцето си: Изпитвайки този силен страх, не се ли почувства неимоверно жива?

Написал съм ти три телефонни номера.

Единият е на таксиметрова служба, за да можеш да отидеш на гарата във Флоренция.

Вторият е на местния полицейски участък.

Третият е моят мобилен телефон.

Ти избираш на кого да се обадиш. Искрено се надявам да набереш последния, но ако не искаш — тази вечер или по-нататък — аз, разбира се, ще те разбера. В края на краищата същността на изкуството е в това творецът да подари творението си на света и никога повече да не го види.

Твой Антонио

Бясна и със сълзи на очи, Мариса се добра до една каменна пейка край водата. Седна и пое дълбоко въздух, стискайки телефона в едната си ръка, а писмото — в другата. Вдигна очи и се загледа в звездите. Изведнъж се стресна и премигна. Един голям прилеп, тъмна сянка в още по-тъмното небе, летеше на зигзаг в сложни, но елегантни фигури. Мариса го проследи с поглед, докато не изчезна отвъд дърветата.

Погледна към потока, заслушана в шума на бързата тъмна вода. Обърна писмото към светлината, идваща от мелницата, за да прочете един от номерата. После го набра на своя телефон.

Но след това се поколеба, заслушана отново в бученето на водата, вдишвайки прохладния въздух, пропит с ухание на пръст, сено и лавандула и изтри номера от екрана на телефона си. След това набра друг номер.