Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Interrogation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
SilverkaTa
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Престъпления с неочакван край

Преводач: Тодор Кенов; Виолета Касаветова; Камелия Емилова; Красимира Маврова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Година на издаване: 2008

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Пламен Мавров

ISBN: 978-954-366-016-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13151

История

  1. — Добавяне

— Той е в последната стая.

Мъжът кимна на сержанта и продължи надолу по дългия коридор. Песъчинките под краката му проскърцаха. Стените бяха иззидани от жълтеникави тухли от шлака и може би затова коридорът му напомняше на стар английски затвор, потъмнял от сажди.

Наближаваше стаята, когато някъде наблизо прозвуча тих звън. Преди време идваше тук доста често, но в тази част на сградата не беше стъпвал от месеци. Звукът му беше познат и въпреки бодрото звънтене, беше странно смущаващ.

Беше стигнал до средата на коридора, когато сержантът извика:

— Капитане?

Той се обърна.

— Добра работа свършихте, момчета. Като го пипнахте, искам да кажа.

Стиснал дебела папка под мишница, Бойл кимна и продължи надолу по коридора без прозорци към стая 1–7.

През квадратното прозорче на вратата видя добродушен на вид мъж около четиридесетте — нито едър, нито дребен, с гъста прошарена коса. Беше вперил развеселен поглед в стената, също иззидана от жълтеникави тухли. Обутите му в чехли крака бяха оковани във вериги, ръцете също, а през сребристите халки на кръста му беше промушена верига, опасваща цялото му тяло.

Бойл отключи и отвори вратата. Мъжът се усмихна и огледа детектива.

— Здравей, Джеймс — каза Бойл.

— Значи това си ти — кратко отбеляза затворникът.

Бойл преследваше и изпращаше в затвора престъпници от деветнайсет години. По лицето на Джеймс Кит Фелън той забеляза онова, което бе характерно за лицата на подобни мъже и жени в такъв момент — наглост, гняв, гордост, страх.

Слабото лице срещу него бе обрасло с двудневна прошарена брада, очите бяха сини като холандски порцелан.

Но нещо липсваше, реши Бойл. Какво? Да, точно така, заключи той. Зад очите на повечето затворници имаше явна обърканост. При Джеймс Фелън това липсваше.

Полицаят внимателно остави папката на масата, взря се за миг в нея, след което бързо разлисти страниците.

— Точно така, ти си — промърмори Фелън.

— Заслугата не е само моя, Джеймс — отбеляза полицаят. — Доста от нашите момчета участваха в издирването ти.

— Разправят обаче, че не биха го направили, ако не си ги пришпорвал през цялото време — каза Фелън. — Чух, че твоите момчета и момичета изобщо не са спали.

Бойл, капитан и началник на отдел „Убийства“, беше ръководил оперативната група от петима мъже и жени, работеща денонощно по убийството в Гранвил Парк. Естествено, участваха и дузина други, които се включваха в разследването при необходимост (макар да се оказа, че повечето от тях бяха вписвали по десет-дванайсет присъствени часа на ден). Въпреки това Бойл не се беше явил да свидетелства в съда, до този момент не беше разговарял с Фелън и никога не го беше виждал отблизо.

Очакваше, че мъжът ще изглежда съвсем обикновен, но с изненада забеляза още нещо в сините му очи. Нещо неописуемо. На видеозаписите от разпитите това не се забелязваше. Какво беше то?

Но докато оглеждаше спортните дрехи на Бойл — джинси, маратонки Найк и лилава риза Изод, очите на Фелън придобиха непроницаем вид. Фелън беше облечен в оранжев гащеризон.

Както и да е, убих я и толкоз.

— Това там е едностранно огледало, нали? — попита Фелън и кимна към стената.

— Да.

— А отзад… Кой е отзад?

Той, както забеляза Бойл, нито веднъж не погледна към отражението си в мътното огледало.

— Понякога водим свидетели за идентифициране на заподозрените. Сега обаче там няма никой. Няма нужда, нали? — повдигна вежди Бойл.

Фелън се отпусна на синия стол от стъклопласт. Бойл отвори бележника си и извади химикал Бик. Капитанът беше с двайсетина килограма по-тежък от затворника, но по навик остави химикала далеч от обсега на Фелън.

Както и да е, убих я…

— Почти месец настоявах да се видя с теб — дружелюбно каза Бойл. — До този момент отказваше срещата.

Присъдата щеше да бъде обявена в понеделник и след като съдията произнесеше една от двете присъди, които обмисляше в момента — доживотен затвор или смърт с инжекция — Джеймс Кит Фелън окончателно щеше да се прости с гостоприемството на окръжния затвор и да го замени с този на щатския.

— Среща — произнесе Фелън. Изглеждаше развеселен. — Няма ли „разпит“ да бъде по-подходящо? Нали това имаш предвид, а?

— Ти си направил признания, Джеймс. Защо ми е да те разпитвам?

— Не знам. Защо тогава си се обаждал… колко пъти беше, десетина май, на адвоката ми през последните няколко месеца, за да искаш „среща“ с мен?

— Искам да доизясня няколко дреболии по случая. Нищо важно — призна Бойл.

Всъщност, Бойл криеше вълнението си. Беше се отчаял, че някога ще има възможност да говори очи в очи с Фелън, защото колкото по-дълго молбите му за среща оставаха без отговор, толкова повече капитанът си мислеше, че никога няма да научи онова, което отчаяно искаше да узнае.

Беше събота и само преди час бе опаковал сандвичи с пуешко за пикник със семейството си, когато му се обади адвокатът на Фелън. Изпрати Джудит и децата да вървят, докато той отпраши към окръжния затвор със сто и петдесет километра в час.

Нищо важно…

— Не исках да се срещам с теб преди — бавно произнесе Фелън, — защото си мислех, че… знаеш как е… ще поискаш да позлорадстваш.

Бойл поклати глава добродушно и призна пред себе си, че определено имаше за какво да злорадства. Много добре си спомняше как непосредствено след убийството не последва арест. Това доведе разследването на случая до задънена улица и нещата се пренесоха на лична основа. Началникът на отдел „Убийства“ Бойл срещу неуловимия неизвестен убиец.

Противоборството между двамата противници се беше развихрило в таблоидите и в полицейското управление и — което е по-важно — в съзнанието на Бойл. На стената зад бюрото на Бойл все още беше залепена с тиксо първата страница на „Поуст“, която показваше снимка на тъмнокосия мургав Бойл, вперил гневен поглед в обектива. Тя беше от дясната страна на страницата, а рисунката на убиеца на Ана Деверо, изготвен от полицейския художник, бе отляво. Между двете снимки се мъдреше изписана с дебели черни букви думата „срещу“, а снимката на детектива определено беше най-страховитата, появявала се някога в пресата.

Много добре си спомняше и пресконференцията, проведена шест месеца след деня на убийството, на която обеща на жителите на Гранвил, че макар разследването да е стигнало до задънена улица, все още има надежда и че убиецът ще бъде заловен.

„Този човек няма да се измъкне! — беше заключил Бойл. — И има само един начин всичко това да приключи. Не с пат. С мат!“ Думите му — които след няколко месеца се превърнаха в смущаващо напомняне за неговия неуспех — най-накрая се бяха потвърдили. Заглавието на всяка статия за арестуването на Фелън гласеше, разбира се, „МАТ!“.

Имаше време, когато Бойл би погледнал отвисоко и с насмешка на предположението, че може да злорадства над победен противник. Но сега не беше сигурен в това. Фелън беше убил без всякаква видима причина една беззащитна жена и бе успял в продължение на почти година да се изплъзва на полицията. Това беше най-трудният случай, разследван от Бойл, и той спокойно можеше да признае факта, че на няколко пъти бе стигал до пълно отчаяние, а мисълта, че няма да успее да открие извършителя, го бе подлудявала.

Но той победи. Така че може би имаше някаква част от него, която в този момент беше дошла да огледа трофея и да позлорадства.

… Аз я убих… И нямам какво друго да кажа.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза Бойл. — Имаш ли нещо против?

— Да поговорим за това? Май не. Досадно е. Нали това е истината за миналото? Досадно.

— Понякога — съгласи се Бойл.

— Това не е отговор. Миналото е досадно. Стрелял ли си някога по човек?

Бойл беше стрелял. Два пъти. И в двата случая беше убивал.

— Тук сме, за да поговорим за теб.

— Аз съм тук, защото ме пипнахте — усмихна се Фелън. — А ти си тук, за да говориш с мен.

Фелън се отпусна на стола. Веригите тихо издрънчаха. Звукът напомни на Бойл за звъна, който беше чул на влизане в коридора към стаята за разпити.

Погледна към папката.

— Е, какво искаш да узнаеш? — попита Фелън.

— Само едно нещо — каза Бойл, като отвори измачканата кафява папка. — Защо я уби?

— Защо? — бавно повтори Фелън. — Да, всички ме питаха за мотива. Хм, „мотив“… това е голяма дума. Дума за десетарка, тъй щеше да каже баща ми. Но „защо“. Тук не може да се шикалкави.

— И отговорът е?

— Защо толкова те интересува?

Нямаше причина. Поне правна. Мотивът трябваше да се установява само по дела, които щяха да влизат в съда или ако признанието не беше потвърдено или подкрепено от веществени доказателства. Но в случая на местопрестъплението бяха открили пръстовите отпечатъци на Фелън, а ДНК тестът потвърди, че тъканта под идеално оформените и лакирани в бледорозово нокти на Ана Деверо също е от кожата на Фелън. Съдията прие признанието без представяне на мотив от страна на щата, макар че и самият той беше предложил на подсъдимия поне от приличие да обясни защо беше извършил това ужасно престъпление. Фелън беше останал безмълвен и беше изслушал присъдата за виновност, произнесена от съдията.

— Все пак искаме да приключим доклада — каза Бойл.

— Да приключите доклада — размърда се Фелън. — Това ако не е бюрократична простотия, здраве му кажи.

Всъщност, Бойл се нуждаеше от отговора поради лични, а не професионални причини. За да може да си върне съня. Загадката защо този скитник и дребен престъпник беше убил тридесет и шест годишната съпруга и майка се разрастваше в съзнанието му като тумор. Понякога се събуждаше, обзет от мисълта за нея. Само през последната седмица — когато изглеждаше, че Фелън ще замине за затвора със строг режим в Катона без изобщо да се съгласи на среща с Бойл — капитанът се будеше потен, завладян от онова, което наричаше кошмар на Фелън. Сънищата нямаха нищо общо с убийството Ана Деверо; те представляваха поредица от разтърсващи сцени, в които затворникът шепнеше нещо на Бойл, думи, които детективът отчаяно се напрягаше да чуе, но не успяваше.

— В момента това няма никакво значение нито за теб, нито за когото и да било другиго — спокойно изрече Бойл.

— Но ние искаме да знаем причината за убийството.

— Ние? — стеснително попита затворникът и Бойл усети, че е попаднал в някаква клопка. — Предполагам, че вие, момчета, си имате някакви теории.

— Не, ние нямаме никаква теория.

— Не?

Фелън заметна веригата към масата и продължи да гледа капитана с онзи странен негов поглед.

Бойл се почувства неловко. Затворниците непрекъснато го псуваха. Понякога го плюеха, а един-двама дори го бяха нападали. Но Фелън беше надянал това странно изражение на лицето си — какво, по дяволите, беше то? — и продължаваше да се усмихва. Като че ли все още изучаваше Бойл.

— Шибан звук, нали, капитане? За веригата говоря. Ей, обичаш ли да гледаш филми на ужасите?

— Някои. В които няма кървища.

Последваха три звънтящи почуквания. Фелън се засмя.

— Добър звуков ефект за филм по Стивън Кинг, какво ще кажеш? Или по Клайв Баркър. Вериги в нощта.

— Какво ще кажеш да си припомним отново фактите? Какво точно се случи. Това може да освежи паметта ти.

— Имаш предвид признанието ми? Защо не? Не съм го виждал от процеса.

— Не нося видеозаписа. Какво ще кажеш да прочета направо преписа?

— Цял съм в слух.

— На 13 септември си бил в град Гранвил. Карал си откраднат мотоциклет Хонда Найтхоук.

— Точно така.

Бойл наведе глава и с най-приятния си баритон, който използваше пред съдебните заседатели, зачете преписа.

— „Карах си насам-натам, знаете, да огледам какво има наоколо. И чух, че има някакъв панаир ли, събор ли… като намалих газта, се чу музика. Тръгнах натам и стигнах в онзи парк насред града. Имаше езда на понита, всякаква храна и занаятчийски сергии и такива неща. Така, паркирах аз мотора и тръгнах да огледам какво имат. Ама беше досадно, затова тръгнах покрай онази рекичка и след малко стигнах в гората. Мярнах нещо… бяло ли беше, цвят ли беше, не помня точно. Приближих и видях онази жена, седнала на един пън, загледана в реката. Спомних си я от града. Работеше в центъра, в някакъв магазин за благотворителност. Нали знаете, дето даряват разни неща и ги продават, а пък парите отиват за болници и такива неща. Сетих се, че името й беше Ан, или Ани, или Ана… или нещо подобно.“

Ана Деверо…

— „Пушеше цигара, май се беше измъкнала, за да пуши, сякаш беше обещала на някой, че няма да пуши, ама й се е приискало да запали една. Първото, което направи, като чу, че приближавам, беше да хвърли цигарата на земята и да я стъпче. Без дори първо да погледне към мен. След това погледна и ми се стори, че доста се изплаши. Казах «Здрасти». Тя кимна и каза нещо, не чух какво и погледна часовника си, сякаш трябваше наистина да иде някъде. Понечи да се отдалечи. Когато мина край мен я ударих яко по врата и тя падна. Сетне седнах върху нея, сграбчих онзи шал, дето го носеше, и го опънах силно. И го опъвах, докато престана да мърда. После пак продължих да го опъвам. Допирът на плата до китките ми беше приятен. Станах от нея, намерих цигарата. Все още гореше. Не я беше загасила. Допуших я и се върнах до панаира. Купих си замразен сок. Беше от череша. После се качих на мотора и си тръгнах. Както и да е, каквото и да е било, убих я. Хванах онзи красив син шал в ръцете си и я убих. Няма какво друго да кажа.“

Бойл беше чувал подобни думи стотици пъти. Но сега усети нещо, което не беше чувствал от години — по гърба му полазиха ледени тръпки.

— И това е всичко, Джеймс?

— Да. Това е истината. Всяка дума.

— Прегледах признанието ти много внимателно, прочетох показанията ти пред детективите, гледах интервюто, сещаш се, онова, което даде на телевизионната репортерка…

— Хитра беше тя — поклати глава Фелън.

— Но не открих нито думичка за мотива.

Последва ново подрънкване — веригата на кръста се люлееше като махало и се удряше в металния крак на масата.

— Защо я уби, Джеймс? — прошепна Бойл.

Фелън поклати глава.

— Не знам точно… Всичко е мътно.

— Сигурно си мислил за това.

Фелън се засмя.

— По дяволите, сума време съм мислил за това. Дни наред го обсъждах с онзи мой приятел.

— Кой? Онзи… мотоциклетиста ли?

Фелън сви рамене.

— Може би.

— Я повтори как му беше името?

Фелън се усмихна.

Беше известно, че макар и да си падаше самотник, той имаше няколко приятели от средите на побойниците. И специално…

Бойл кимна и отново погледна към бележника си.

— Говорили са си за развод. Ана и мъжът й.

— Как се казва? — попита Фелън. — Мъжът й… Нали е онзи сивокос тип, дето седеше отзад в съдебната зала?

— Сивокос е, да. Казва се Боб.

Съпругът на жертвата беше известен на всички като Робърт. Бойл се надяваше, че Фелън ще допусне грешка заради разликата в името и ще се издаде по някакъв начин.

— Значи мислиш, че ме е наел да я убия.

— Нае ли те?

— Не — изсумтя Фелън.

Допирът на плата до китките ми беше приятен.

На детективите, които го разпитваха, Робърт Деверо се беше сторил като пример за скърбящ съпруг. Беше се подложил доброволно на тест с полиграф и възможността да е поръчал убийството на съпругата си заради застраховката от петдесет хиляди долара беше нищожна. Това не беше кой знае какъв мотив, но Бойл беше решен да провери всички възможности.

Ана Деверо. На тридесет и шест. Харесвана от всички в града.

Съпруга и майка.

Жена, започнала да губи битката за отказване на цигарите.

Хванах онзи красив син шал в ръцете си и я убих. Няма какво друго да кажа.

Бойл си припомни фактите — стар белег на врата й от порязване карал Ан почти непрекъснато да носи шалове, за да го прикрива. В деня, в който била убита, а това се случи миналия септември, коприненият шал бил на Кристиан Диор, а цветът му бе описан в полицейския протокол като аквамарин.

— Изглеждала е добре, нали? — попита Бойл.

— Не си спомням.

Последните снимки на Ана Деверо, разглеждани и от двамата мъже, бяха показаните на процеса. Очите й бяха отворени, изцъклени от смъртта, а ръката й беше протегната напред, сякаш молеше за милост. Дори на снимките се виждаше колко красива е била.

— Не съм си играл с нея, ако за това намекваш. Дори не ми е минавала подобна мисъл.

Психологическият профил категорично беше отхвърлил възможността за убийство от похот. Фелън беше показал нормални хетеросексуални реакции както при теста по Роршах, така и при теста за свободни асоциации.

— Мисля на глас, Джеймс. Вървял си през гората?

— Онзи ден, когато я убих ли? Отегчих се от панаира и тръгнах да вървя. Накрая се оказах в гората.

— И тя беше там, седеше и пушеше. Така ли?

— Аха — търпеливо отвърна Фелън.

— Какво ти каза тя?

— Аз казах „здрасти“. А пък тя каза нещо, но не можах да я чуя.

— И какво друго се случи?

— Нищо. Това беше всичко.

— Може би си се ядосал, защото не ти е харесало, че ти мърмори.

— Не ме беше грижа. Трябва ли да ме е грижа за това?

— Няколко пъти те чувам да казваш, че най-много мразиш да се чувстваш отегчен.

Фелън погледна към тухлената стена. Сякаш броеше.

— Аха. Мразя да се чувствам отегчен.

— Колко точно — попита Бойл и се засмя — мразиш? По скала от едно до…

— Хората не убиват от омраза, детектив. Да, те си мислят да убият онзи, когото мразят, и говорят за това. Но всъщност убиват само два вида хора — тези, от които се страхуват и тези, на които са бесни. А вие какво точно мразите, детектив? Помислете за минута. Готов съм да се хвана на бас, че мразите много неща. Но не бихте убили никого заради това. Нали?

— Носела е бижута.

— Това въпрос ли е?

— Ограби ли я? Или я уби, защото не е искала да ти даде годежния пръстен и венчалната си халка?

— Щом се е канела да се развежда, защо да не ми даде пръстените си?

Разбира се, отговорът на Фелън беше реторичен и с него искаше да посочи слабите места в логиката на Бойл.

Детективите от отдел „Убийства“ веднага отхвърлиха грабежа като мотив. В чантата на Ана Деверо, на два метра и половина от трупа й, имаше единадесет кредитни карти и сто и осемдесет долара в брой.

Бойл взе папката, зачете се, после отново я остави на масата.

Защо?

По всичко личеше, че основната дума, характеризираща живота на Джеймс Кит Фелън, беше въпрос. Защо беше убил Ана Деверо? Защо беше извършил останалите престъпления, за които е бил арестуван? Много от тях бяха безпредметни. Никога убийство, но затова пък десетки побои… Пиянство и нарушаване на обществения ред. Отвличане, което в крайна сметка е било сведено до тежък побой.

Кой всъщност беше Джеймс Кит Фелън?

Никога не беше говорил за миналото си. Дори в предаването „Злободневен случай“ бяха успели да издирят само двама бивши съкилийници на Фелън за интервю пред камерата. Фелън нямаше роднини, приятели, нямаше бивши съпруги, нямаше гимназиални учители, нито пък шефове…

— Джеймс — каза Бойл, — от думите ти излиза, че нямаш ни най-малка представа защо си я убил.

Фелън притисна китките си една в друга и залюля веригата така, че тя отново издрънча в масата.

— Може би причината е нещо в ума ми — каза той след кратък размисъл.

Бяха го подложили на стандартния набор от тестове, но не откриха нищо особено, поради което психолозите от отдела заключиха, че „затворникът проявява силна тенденция да осъществява на дело така наречените класически противообществени склонности“ — диагноза, на която Бойл беше отговорил с думите: „Благодаря, докторе, в полицейското му досие пише същото, но на разбираем език“.

— Знаеш ли — бавно продължи Фелън. — Понякога чувствам как нещо в мен излиза извън контрол.

Бледите му клепачи се спуснаха върху сините очи и Бойл за миг си представи, че сърповидните парчета плът бяха прозрачни и че очите продължаваха да оглеждат малката стая и него самия.

— Какво имаш предвид, Джеймс?

Капитанът почувства как сърцето му заби учестено. Нима доближаваше към ключа за поведението на престъпника на десетилетието в окръга, запита се той.

— Част от това може би се дължи на семейството ми — проговори след кратък размисъл Фелън. — Доста неприятни моменти преживях.

— Колко неприятни?

— Наистина неприятни. Баща ми лежа в затвора — кражба, домашно насилие, пиянство, хулиганство… Все такива неща. Пердашеше ме много. Отначало майка ми и той минаваха за страхотна двойка. Бяха влюбени до ушите. Само дето на мен не ми изглеждаше да е така… Женен ли си, капитане?

Фелън погледна към лявата ръка на Бойл. Нямаше халка. Никога не носеше халка — по правило Бойл се опитваше да държи настрана личния си живот от служебния.

— Женен съм, да — каза той.

— От колко време?

— Двайсет години.

— Божичко — засмя се Фелън. — Това е твърде много време.

— Запознах се с Джудит, докато учех в академията.

— Аха. Цял живот си бил ченге. Четох онази статия за теб. — Той се засмя. — В онзи брой на вестника със заглавието, след като ме пипна. „Мат“. Смешна работа. — После усмивката повехна. — След като майка ми го напусна, баща ми не успя да поддържа връзка с нито една жена за повече от година. Една от причините беше, че никъде не можеше да се задържи на работа. Непрекъснато се местехме. Искам да кажа, живяхме в двайсет щата… В онази статия пишеше, че си живял тук през по-голямата част от живота си.

Отпуска се, развълнувано си помисли Бойл. Продължавай да го предразполагаш.

— На три мили оттук, в Меримаунт, вече двайсет и една години.

— Минавал съм оттам. Хубаво място. Живял съм в доста малки градчета. Беше трудно. Но най-кофти беше с училището. Винаги нов в класа. Редовно ме пребиваха. Хей, това си е преимущество, да имаш ченге за баща. Никой няма да се заяжда с теб.

— Това може да е вярно, но има друг проблем — каза Бойл. — Както можеш да си представиш, аз имам доста врагове. Затова непрекъснато местим децата от едно училище в друго. Опитваме се да ги държим далече от щатските училища.

— Пращаш ги в частни училища?

— Ние сме католици. Децата учат в енорийско училище.

— Онова в Гранвил? Че то прилича на колежанско градче. Сигурно доста се оръсваш.

— Не, те са в Еджмонт. По-малко е, но никак не е евтино. Ти имаш ли деца?

По лицето на Фелън се изписа сурово изражение.

Бойл почувства, че е наближил нещо важно, че е пред прага и всеки момент вратата към Фелън ще се отвори.

— Може да се каже.

Окуражи го, помисли си Бойл. Внимателно, много внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама почина, когато бях на десет — тихо каза Фелън.

— Съжалявам, Джеймс.

— Имах две малки сестри. Близначки. Четири години по-малки от мен. Трябваше да се грижа за тях почти сам. Баща ми не се задържаше много на едно място. Докато стана на дванайсет, почти бях научил какво е да си баща.

Бойл кимна. Когато Джон се роди, той беше на тридесет и шест и все още не беше сигурен, че знае какво е да бъдеш баща. Когато каза това на Фелън, затворникът се засмя.

— На колко са децата ти?

— Джонатан е на десет. Алис е на девет. — Бойл потисна нелепия подтик да покаже снимките им, които носеше в портфейла си.

Фелън изведнъж стана сериозен. Веригите издрънчаха.

— Близначките винаги искаха нещо от мен. Играчки, време, внимание, помощ, прочети това, какво значи онова… Господи.

Бойл забеляза гнева по лицето му. Продължавай, подтикна го мълчаливо той.

Не си водеше бележки — беше притеснен да не прекъсне потока на мисълта. А този поток можеше да доведе до вълшебното защо.

— Божичко, това направо ме побъркваше. Трябваше всичко да правя сам. Баща ми винаги беше по срещи… е, той им викаше „срещи“, или пък беше пиян. — Фелън рязко вдигна поглед. — Мамка му, ти представа си нямаш за какво говоря, нали?

Бойл се почувства уязвен от внезапния хлад в гласа на затворника.

— Имам, и още как — искрено отвърна капитанът. — Джудит работи и доста често трябва сам да се оправям с децата. Аз ги обичам — точно както ти, сигурен съм, обичаш сестрите си, но, човече, те направо те изцеждат.

Фелън го гледаше мълчаливо с безизразен поглед. С очи така безжизнени както тези на Ана Деверо. После се обади:

— Значи жена ти работи, така ли? Мама също искаше да работи. Обаче баща ми така и не й позволи.

Той наричаше майка си „мама“, а за баща си използва по-неутралната и емоционално по-ненатоварена дума. Как мога да използвам това?

— Двамата през цялото време се караха за това. Един път той й счупи челюстта, когато я хвана да гледа обявите за работа.

И когато тя мина покрай мен, аз я ударих силно отзад по врата и тя падна на земята.

— Какво работи жена ти? — попита Фелън.

— Тя е медицинска сестра в болницата „Сейнт Мери“.

— Добра работа — каза Фелън. — Майка ми обичаше хората, обичаше да им помага. От нея щеше да излезе добра медицинска сестра. — Лицето му отново помръкна. — Често си мисля за всички онези случаи, когато баща ми я удряше… Заради това започна да гълта хапчета и разни други неща. Така и не спря да ги гълта… Докато почина.

Фелън се приведе напред и прошепна:

— Но знаеш ли кое е най-гадното? — попита той, като избягваше погледа на Бойл.

— Какво, Джеймс? Кажи ми.

— Разбираш ли, понякога имам чувството… сякаш обвинявам за всичко точно майка ми. Ако не беше опявала толкова на баща ми, че иска да си намери работа, ако й стигаше да си стои вкъщи… Да си стои вкъщи с мен и момичетата… Тогава нямаше да се налага баща ми да я удря.

След това седнах върху нея, сграбчих онзи шал, дето го носеше и го опънах силно и го опъвах, докато престана да мърда, после пак продължих да го опъвам.

— И тя нямаше да започне да гълта онези хапчета, нямаше да започне да пие и щеше още да е жива. — Той се задъха. — Понякога ми става хубаво, като се сетя как я удряше.

Допирът на плата до китките ми беше приятен.

Той издиша дълбоко.

— Не е хубаво да се приказва така, а?

— Понякога животът не е хубав, Джеймс.

Фелън се загледа в тавана, сякаш броеше шумоизолиращите плочи.

— Дявол да го вземе, дори не знам защо се разприказвах за това. Ами то… просто си беше там. Мислех си за него.

Опита се да каже още нещо, но замълча и Бойл не се осмели да прекъсне потока на мисълта му. Когато затворникът отново заговори, тонът му беше по-весел.

— Ти правиш ли неща заедно със семейството си, капитане? Това, мисля, беше най-кофти от всичко. Никога не сме направили едно-едничко проклето нещо заедно. Никога не отидохме на почивка, никога не отидохме на мач.

— Ако не разговарях с теб тук сега, щях да бъда с тях на пикник.

— Ами?

За миг Бойл се притесни, че Фелън ще му завиди за семейния живот. Но очите на затворника грейнаха.

— Това е чудесно, капитане. Точно така си ни представях — майка ми и баща ми, когато беше трезвен, аз и близначките. И да сме някъде навън, за да правим това, за което говориш. На пикник в някой парк, седнали пред подиума на оркестъра, нали се сещаш.

Като намалих газта, се чу музика. Тръгнах натам и стигнах в онзи парк насред града.

— Това ли щяхте да правите ти и семейството ти?

— О, ние не сме кой знае колко общителни — засмя се Бойл. — Стоим настрани от тълпите. Родителите ми имат малък имот наблизо.

— Семейна къща? — бавно попита Фелън и на Бойл му се стори, че докато изговаря думите, затворникът си я представя.

— Край езерото Таконик. Обикновено ходим там.

Фелън помълча малко.

— Знаеш ли капитане, хрумна ми нещо шантаво. — Очите му брояха тухлите по стената. — Главите ни са претъпкани със знание — там е всичко, което хората някога са знаели или пък ще знаят в бъдеще. Като например как се убива чудовище, как се строи ядрен космически кораб, или как се изучават чуждите езици. Всичко е там, в главите на хората. Само трябва да го открият.

Какво се опитва да каже той? — запита се Бойл. Че аз знам защо го е направил.

— А цялото това знание може да се открие както си седи човек кротко. И тогава мисълта се появява в главата — щрак — и готово. На теб случвало ли ти се е?

Бойл не знаеше какво да отговори, но Фелън като че ли не очакваше отговор.

Отвън в коридора се чу шум от приближаващи стъпки, които постепенно се отдалечиха.

Както и да е, убих я и толкова. Сграбчих онзи красив шал с ръце…

Фелън въздъхна.

— Не се опитвах да скрия нищо от вас, но не мога да ви дам онзи отговор, който ви трябва.

Бойл затвори бележника.

— Няма нищо, Джеймс. Доста неща ми разказа. Благодаря ти.

Хванах онзи красив син шал в ръцете си и я убих. Няма какво друго да кажа.

 

 

— Разбрах — кимна Бойл и прехвърли телефонната слушалка в другата си ръка.

Стоеше в мрачния коридор пред кафенето на съдебната палата, където току-що с още няколко колеги от екипа, разследващ Фелън, бяха похапнали празничен обяд.

— Чудесно! — долетя от другата страна на линията ентусиазирания глас на районния прокурор. Повечето от старшите прокурори знаеха, че Бойл се кани да проведе последния разпит на Джеймс Фелън и с нетърпение очакваха да разберат защо беше убил Ана Деверо. Това се беше превърнало във въпрос с главно „В“ сред прокурорите. До ушите на Бойл дори бяха стигнали слухове, че вървят страховити залагания, при това на сериозни суми, какъв ще бъде отговорът.

— Сложно е — продължи Бойл. — Мисля, че трябваше да го подложим на още психологически тестове. Свързано е със смъртта на майка му.

— Майката на Фелън?

— Да. Той си пада по семействата. Яд го е, че майка му е починала, когато е бил на десет и е трябвало да отглежда сестрите си.

— Какво?

— Знам, това звучи като психобрътвеж. Но всичко съвпада. Обадете се на д-р Хиршорн. Помолете го…

— Бойл, родителите на Фелън все още са живи. И двамата.

Последва мълчание.

— Бойл? Там ли си?

— Продължавайте! — тихо каза Бойл.

— Той е единствено дете. Никога не е имал сестри.

Бойл разсеяно притисна пръст в хромираната табелка с номера на телефона, оставяйки плътни отпечатъци от пръсти върху студения метал.

— А родителите му… затънали в дългове до ушите, за да му осигуряват лекари и аналитици, които да му помогнат. Били са истински светци… Капитане? Там ли сте?

Защо му трябваше на Фелън да лъже? Нима това беше една голяма шега? Бойл мислено преповтори събитията. Десетина пъти настоявах да се срещна с него. Той отказваше, докато дойде време да бъде произнесена присъдата. Най-накрая се съгласи. Но защо?

Защо?…

Бойл изведнъж подскочи и рамото му се заби в стената на телефонната кабина.

Той отчаяно вдигна лявата ръка към лицето си и затвори очи — даде си сметка, че преди малко беше съобщил на Фелън имената на всеки член от семейството си. Както и къде работеше Джудит, къде ходеха на училище децата… По дяволите, дори му беше казал къде се намират в момента. Сами, при езерото Таконик.

Капитанът се взря в разкривеното отражение върху хромираната табелка с номера на телефона, давайки си сметка колко чудовищно бе постъпил. Фелън беше планирал това месеци наред. Заради това почти нищо не беше казал за мотива: за да подмами Бойл, да го накара да почувства отчаяна нужда да говори, за да измъкне информация от него и да му намекне, че семейството му е в опасност.

Почакай, успокой се. Той е под ключ. Не може нищо да направи. Няма да се измъкне…

О, не…

Бойл усети как го побиват студени тръпки.

Приятелят на Фелън, онзи мотоциклетист. Ако допуснеше, че живее наблизо, мотоциклетистът можеше да се озове при езерото Таконик за половин час.

— Хей, Бойл, какво, по дяволите, става?

Отговорът на загадката за мотива на Фелън да убие Ана Деверо нямаше никакво значение. Самият въпрос беше последното оръжие на убиеца — и той го използваше срещу полицая, за когото залавянето му се беше превърнало във фикс идея.

Защо, защо, защо…

Бойл пусна слушалката и се втурна по коридора към отделението, където държаха затворниците.

— Къде е Фелън? — извика той.

Надзирателят примигна срещу развълнувания детектив.

— Там си е. В килията, капитане. Можете да го видите.

Бойл погледна през двойното стъкло към затворника, седнал спокойно върху пейката.

— Какво прави, след като си тръгнах?

— Чете. Това е всичко. О, обади се няколко пъти по телефона.

Бойл се хвърли към бюрото и грабна телефона на надзирателя.

— Хей!

Набра номера на къщата при езерото.

Телефонът започна да звъни.

Три пъти, четири…

И в този момент Фелън погледна към Бойл и се усмихна.

После каза нещо.

Капитанът не можа да го чуе през армираното стъкло, но беше сигурен, че човекът току-що произнесе думата „Мат“.

Бойл наведе глава до слушалката и молитвено прошепна:

— Вдигни, моля те, вдигни!

Телефонът продължи да звъни.

Край