Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surveillance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
SilverkaTa
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Престъпления с неочакван край

Преводач: Тодор Кенов; Виолета Касаветова; Камелия Емилова; Красимира Маврова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Година на издаване: 2008

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Пламен Мавров

ISBN: 978-954-366-016-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13151

История

  1. — Добавяне

Чукането по вратата не само събуди Джейк Мълър от следобедната дрямка, но и не остави в него никакво съмнение кой е посетителят. Защото не ставаше въпрос за вежливо единично почукване, нито пък за приятелско потропване в стил морзова азбука, а за неколкократно грубо блъскане на месинговото чукало.

Три, четири, шест пъти…

О, Господи, пак ли…

Като претърколи едрото си тяло от кушетката, Мълър спря за момент, за да се разсъни достатъчно. Беше пет след обяд, а той беше работил в градината до преди час, когато една холандска бира и топлината на майския следобед го събориха на кушетката.

Мълър включи лампиона и клатушкайки се, отиде до вратата и я отвори.

Стройният мъж в син костюм и гъста, грижливо сресана като на политик коса се шмугна като котарак край него и влезе в дневната. Спътникът му, който го последва, беше по-възрастен, по-пълен, в кафяв костюм от туид.

— Детектив — промърмори Мълър към мъжа в синьо.

Лейтенант Уилям Карнеги не отрони и дума, но седна на кушетката, сякаш току-що беше станал от нея, за да посети тоалетната.

— Ти пък кой си? — без да се церемони попита Мълър другия мъж.

— Сержант Хейгър.

— Няма нужда да ти показва картата си, нали така, Джейк? — проговори най-накрая Карнеги.

Мълър се прозя. Искаше му се да седне на кушетката, но ченгето се беше разположило по средата, без да помръдва, така че се настани на неудобния стол.

Хейгър не седна. Той скръсти ръце и огледа сумрачната стая, после погледът му се спря на избелелите джинси на Мълър, на прашните му бели чорапи и фланелката му с реклама на местен клуб, който предлагаше гмуркане за миди. Това бяха работни дрехи.

Като се прозя отново и прокара ръка, за да оправи късата си пясъчноруса коса, Мълър попита:

— Не сте дошли тук да ме арестувате, нали? Защото вече щяхте да сте го направили. Е, какво искате?

Добре поддържаната ръка на Карнеги се пъхна в джоба на добре ушития му костюм и извади бележник, в който той се зачете.

— Просто исках да знаеш, Джейк, че разбрахме за банковите ти сметки в Уест Коуст Федерал в Портланд.

— И как стана това? Имате ли съдебно разпореждане?

— За някои неща съдебно разпореждане не е нужно.

Като се отпусна на стола, Мълър се замисли дали не бяха започнали да проверяват и компютъра му — беше открил сметките едва миналата седмица. Беше подочул, че отделът за крупни престъпления в Анандейл отскоро е оборудван по последна дума на техниката. А самият той през последните няколко месеца бе подложен на неприкрито непрестанно наблюдение. Така че бе принуден да живее в аквариум…

Забеляза, че ченгето с туидения костюм оглежда бунгалото му.

— Не, сержант Хейвър…

— Хейгър.

— … не личи да живея в лукс, ако за това се оглеждаш. Няма такова нещо. Кажи ми, ти ли работеше по случая „Анко“?

Нямаше нужда капитанът да поглежда подчинения си, за да разбере сержантът, че трябва да си държи езика зад зъбите.

— Но, разбира се, известно ти е — продължи Мълър, — че крадецът е отмъкнал чисто половин милион и дребни отгоре. Е, ако, както си мисли детектив Карнеги, аз съм човекът, откраднал парите, нямаше ли да живея в нещо малко по-добро от това?

— Не и ако си хитър — измърмори сержантът и реши да седне.

— Не и ако съм хитър — повтори Мълър и се засмя.

Детектив Карнеги огледа сумрачната всекидневна и добави:

— Това, предполагаме, е нещо като временно убежище. Вероятно някъде далеч оттук притежаваш доста по-добри имоти.

— О — усмихна се Мълър, — де да имах.

— Всички ще се съгласим, че не си типичен жител на Анандейл, нали?

Всъщност, Джейк Мълър наистина беше нещо като бяла врана в този богат град в Южна Калифорния. Появи се ненадейно преди около половин година, за да контролира някакви сделки в района. Беше ерген, беше пътувал много, а кариерата му бе обвита в тайнственост. Според обясненията му притежаваше компании, които купуваха и продаваха други компании. Печелеше добри пари, но беше избрал да живее в тази скромна къща, която, както току-що бяха установили, далеч не беше луксозна.

Затова, когато умният полицейски компютър на детектив Уилям Карнеги беше съставил списък на всички, заселили се в града малко преди обира на бронирания трезор на „Анко“ преди четири месеца, Мълър се появи сред заподозрените. А когато ченгето започна да разследва Мълър, доказателствата започнаха да се трупат едно от друго по-красноречиви. Мълър нямаше алиби за часовете на обира. Следите на колата за бягство бяха подобни на тези на лексуса на Мълър. Освен това Карнеги установи, че Мълър има диплома на електроинженер, а крадецът в случая „Анко“ беше обезвредил сложна алармена система, за да влезе в помещението, където се съхраняваха парите.

Още по-утежняващ, макар и от гледна точка на Карнеги, беше фактът, че Мълър имаше полицейско досие: обвинение като непълнолетен в кражба на автомобил и арест преди десет години по повод сложна схема за пране на пари в компания, с която бе имал делови взаимоотношения.

Въпреки че обвиненията срещу Мълър бяха отпаднали, Карнеги смяташе, че той се е измъкнал благодарение на чиста формалност.

О, дълбоко в сърцето си Карнеги беше сигурен, че Мълър стои зад обира на „Анко“ и се беше заел усърдно да разследва бизнесмена със същата енергия, която го беше превърнала в знаменитост сред жителите на Анандейл. Откакто преди две години Карнеги бе назначен за началник на отдел „Крупни престъпления“, кражбите, продажбата на наркотици и дейността на бандите бяха спаднали наполовина. Анандейл имаше най-ниският процент престъпност сред околните градове. Освен това прокурорите го харесваха — доказателствата срещу заподозрените, които предоставяше на обвинението, бяха непоклатими.

Но случаят „Анко“ се оказа костелив орех за него. Точно след като арестува Джейк Мълър миналия месец, се появи свидетел, който твърдеше, че мъжът, забелязан да напуска района на „Анко“ след кражбата, изобщо не приличал на Мълър. Карнеги настояваше, че хитър престъпник като Мълър сигурно е използвал дегизировка, за да се измъкне. Но щатският прокурор реши, че няма достатъчно доказателства срещу Мълър и разпореди бизнесменът да бъде освободен. Карнеги беше бесен от неудобното положение, в което изпадна и от черната точка в работното си досие. Затова след като не бяха открити други улики, детективът отново подхвана Мълър с удвоена енергия. Той продължи да се рови в живота на бизнесмена и бавно започна да попълва разследването с косвени доказателства: Мълър често беше играл голф на игрище в близост до офиса на „Анко“ — идеалното място за наблюдение на компанията, притежаваше ацетиленова горелка, достатъчно мощна, за да среже вратата на товарната рампа на „Анко“. Детективът използва тази информация да подтикне шефа си да засили наблюдението над Мълър.

Това беше и причината за прекъснатата дрямка днес — смайващата информация за банковите сметки на Мълър.

— Е, какво ще кажеш за парите в Портланд? — попита доволно Карнеги.

— Какво да кажа?

— Откъде са дошли парите?

— Откраднах диамантите на короната — отговори Мълър. — Не, не! Не бяха ли парите от големия влаков обир в Нортфийлд… Добре де, излъгах. Обрах едно казино във Вегас.

Уилям Карнеги въздъхна и за миг притвори клепачи, които завършваха с идеални нежни мигли.

— А другият заподозрян? — попита Мълър. — Работникът от пътното управление? Нали щяхте да го проверявате.

Някакъв мъж с униформа на пътното управление на общината бил забелязан по време, приблизително съвпадащо с обира, да измъква куфар от храстите близо до главния портал на „Анко“. Един от минаващите шофьори помислил, че това изглежда съмнително и записал номера на служебния автомобил, след което съобщил информацията на пътната полиция. Камионът, който седмица преди това бил откраднат в Бейкърсфийлд, по-късно бе открит изоставен на летище „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти.

Адвокатът на Мълър държеше на твърдението, че точно този мъж е бил крадецът и че Карнеги трябва да го издирва.

— Не ни потръгна с откриването му — отговори детективът от Анандейл.

— Искаш да кажеш — мрачно заяви Мълър, — че тази възможност е била малко вероятна, че той е извън твоята юрисдикция и че е дяволски по-лесно да разчепкваш моя живот и да ми досаждаш, отколкото да откриеш истинския крадец? Мамка му, Карнеги — тросна се той, — единственото прегрешение, което съм извършил в живота си, беше, че послушах няколко приятелчета, вместо да си седя на задника, когато бях седемнайсетгодишен. Взехме на заем…

— На заем? — прекъсна го Карнеги.

— … една кола за два часа и си платихме за дяволъка. Просто не разбирам защо така ме притискаш.

В действителност обаче Мълър знаеше отлично отговора. В своята дълга и пъстра кариера той беше срещал не един и двама мъже и жени като самодисциплинирания Уилям Карнеги. Те бяха машини, задвижвани от безсмислената амбиция да смажат онзи, когото смятаха за свой конкурент или враг. Те се различаваха от хората, като самия Мълър, които също бяха амбициозни, но чиято тръпка идваше от самата игра. Хора като Карнеги бяха тласкани единствено от собствената си нужда да побеждават, а процесът не значеше нищо за тях.

— Можеш ли да докажеш, че средствата са дошли от законен източник? — официално попита сержантът.

Мълър погледна към Карнеги.

— Какво стана с другия ти помощник-детектив? Как се казваше той? Карл? Харесваше ми. Нещо не издържа дълго с теб.

За времето, през което разследваше Джейк Мълър, Карнеги смени двама помощници. Мълър подозираше, че макар гражданството и репортерите да бяха впечатлени от амбициозния полицай, той превръщаше живота на сътрудниците си в истински ад.

— Добре — каза детективът. — Щом не искаш да приказваш, твоя работа. О, но искам да ти кажа: получихме нова информация, която в момента проучваме. Доста интересна е.

— Аха, и тя е резултат от наблюдението, така ли?

— Може би.

— И какво точно открихте?

— Да кажем само, че информацията е доста интересна.

— Интересна — повтори Мълър. — Два пъти каза това, детектив… Хей, искате ли бира? Ти, сержант?

— Не — отговори за двамата Карнеги.

Мълър донесе един Хайнекен от кухнята.

— Значи казвате — продължи той, — че след като проучите тази „интересна информация“, ще имате достатъчно доказателства да ме арестувате. Но този път наистина. Затова пък ако призная, всичко ще стане много по-лесно. Така ли е?

— Хайде, Джейк. Никой не е пострадал в „Анко“. Ще лежиш… колко… няма и пет години. Ти си млад. Ще го изтърпиш.

Мълър кимна, отпи голяма глътка бира и каза сериозно:

— Но ако призная, ще трябва да върна парите, нали така?

За миг Карнеги замръзна. После се усмихна.

— Няма да спра, докато не те пипна, Джейк. Знаеш това. — После се обърна към сержанта: — Да тръгваме. Само си губим времето.

— Е, поне има нещо, за което сме единодушни — подхвърли Мълър и затвори вратата след тях.

 

 

На следващия ден Уилям Карнеги, облечен в идеално изгладен сив костюм, бяла ризи и раирана червена вратовръзка влезе в стаята за дежурства на полицията в Анандейл, следван от Хейгър и кимна на осмината полицейски служители, седнали на евтините столове от стъклопласт. Мъжете и жените се смълчаха, когато детективът огледа войнството си. Няколко от полицаите отпиха от кафето си, други потропваха с моливи, трети драскаха по бележниците си… Един-двама погледнаха часовниците си.

— Предстои ни да направим пробив в разследването — обяви Карнеги. — Вчера се срещнах с Мълър. Пуснах му стръв и той захапа въдицата. Снощи следях електронната му поща и Мълър направи превод на петдесет хиляди долара от банка в Портланд в банка в Лион, Франция. Убеден съм, че се готви да избяга от правосъдието.

Карнеги беше успял да издейства наблюдение втора степен на Мълър. Този високо технологичен подход към разследванията включваше установяване на връзки в реално време към неговия интернет доставчик и компютрите във фирмите, издали кредитни карти на Мълър, в банките, мобилния му оператор и какво ли не още. Всеки път, когато Мълър направеше покупка, влезеше в интернет, обадеше се по телефона, изтеглеше пари и така нататък, полицейските служители, разследващи обира на „Анко“, узнаваха почти мигновено.

— Биг Брадър ще наблюдава всичко, което нашето момче прави — гордо заяви Карнеги и доволно огледа полицаите пред себе си.

— Кой? — попита един от по-младите полицаи.

— „1984“ — отвърна Карнеги, учуден, че човекът не беше чувал за романа. — Книгата? — попита саркастично той.

Когато полицаят продължи да гледа недоумяващо, той добави:

— Биг Брадър е правителството. То наблюдава всичко, което гражданите правят. — Карнеги кимна към запрашения компютърен терминал в съседство и отново се обърна към полицейските служители. — Вие, аз и Биг Брадър затягаме мрежата около Мълър.

Забелязал сподавените усмивки, му се прииска да не беше вкарвал толкова драматизъм в думите си, но, дявол да го вземе, нима не разбираха, че Анандейл се беше превърнал в посмешище на всички ченгета в Южна Калифорния заради това, че все още не бяха приключили разследването за „Анко“? Отдел „Убийства“ в Окръжното полицейско управление, Полицейското управление на Лос Анджелис и дори ченгетата в малките градчета наоколо не можеха да повярват, че полицията в Анандейл, въпреки че разполагаше с най-големия бюджет на глава от служителите в Ориндж Каунти, все още не беше пипнала нито един участник в обира.

Карнеги раздели групата на три екипа и разпореди да се редуват на смени пред компютрите, като незабавно му докладват за всичко, което Мълър вършеше във виртуалното пространство.

Докато вървеше към кабинета си, за да анализира отново паричния превод на Мълър във Франция, чу глас зад себе си:

— Татко.

Обърна се и видя сина си да приближава към него по коридора. Беше облечен в типичната за седемнайсетте си години униформа: обеци, развлечена фланелка с щампа на „Тум Райдър“ и панталони, които бяха толкова увиснали, че изглеждаха така, все едно всеки момент ще се изхлузят от задника му. И косата, разбира се: оформена на шипове и боядисана в яркожълто. Все пак Били се справяше в училище над средното ниво и в никакъв случай не беше от онези нехранимайковци, с които Карнеги си имаше работа в качеството си на полицейски служител.

— Какво правиш тук? — попита той. Беше началото на май. Ваканцията все още не беше започнала, нали така?

— Днес има родителска среща, нали не си забравил? Очаква се двамата с мама да се срещнете с господин Гибсън в десет. Минах, за да съм сигурен, че ще отидеш.

Господи!… Карнеги беше забравил за срещата. А очакваше да осъществи конферентна връзка с двама френски следователи във връзка с паричния превод на Мълър. И тази конферентна връзка беше уговорена за десет без петнайсет. Ако я отложеше, по-късно френските полицаи нямаше да са на линия заради часовата разлика и връзката трябваше да бъде отложена за утре.

— Отбелязал съм си в календара — разсеяно отвърна детективът; нещо беше започнало да смущава мислите му. Какво беше то? — Просто може да закъснея малко — добави той.

— Татко, важно е — каза Били.

— Ще отида.

В този момент мисълта, която се въртеше из съзнанието на Карнеги, придоби конкретен вид.

— Бил, все още ли учиш френски?

Синът му примигна.

— Да. Не си ли спомняш, че подписа бележника ми?

— Кой ти преподава?

— Мисис Вандел — отвърна момчето.

— Тя в училище ли е сега?

— Предполагам. Защо?

— Имам нужда да ми помогне за една конферентна връзка. Ти се прибирай. Кажи на майка си, че ще отида на срещата веднага щом успея.

Карнеги остави момчето да стои в средата на коридора и като подтичваше, се отправи към кабинета си. Беше толкова силно развълнуван от гениалното си хрумване да използва учителката по френски като преводач за конферентната връзка, че за малко щеше да се блъсне в някакъв работник, наведен над саксиите с цветя в коридора, който подкастряше листата им.

— Съжалявам — извика той и бързо влезе в кабинета си.

Карнеги се обади на учителката по френски на Били и когато й обясни колко важно е разследването, тя неохотно се съгласи да му помогне с превода.

Конферентната връзка се осъществи според уговорката и учителката по френски помогна много. Без гениалното му хрумване да прибегне до услугите й, той изобщо нямаше да успее да се разбере с двамата полицаи. Въпреки това френските следователи обясниха, че не са установили нищо нередно в инвестициите или финансовите трансакции на Мълър — редовно си плащал данъците и никога не бил попадал в полезрението на жандармите.

Карнеги попита дали телефонът му е бил подслушван и дали действията му в интернет и в банките са били следени.

Настъпи мълчание, после един от полицаите отговори. Учителката по френски на Били преведе:

— Те казват, че не разполагат с подобно високотехнологично оборудване като вас. Предпочитали да ловят престъпници по старомодния начин. Съгласиха се да предупредят митничарите да проверят внимателно багажа на Мълър при следващото му влизане в страната.

Карнеги благодари на двамата мъже и на учителката и прекъсна връзката.

Предпочитаме да ловим престъпници по старомодния начин…

И точно заради това ние ще го пипнем, а вие — не, помисли си детективът, като се завъртя на стола и отново насочи вниманието си към монитора на компютъра на Биг Брадър.

 

 

Джек Мълър излезе от универсалния магазин в центъра на Анандейл, следвайки младежа, когото беше забелязал на щанда за бижута.

Навело глава, момчето бързо се отдалечаваше от магазина.

Докато вървяха по малката странична уличка, Мълър внезапно се затича напред, сграбчи хилавото хлапе за ръката и го издърпа в сянката.

— Господи! — прошепна изненадано то.

Мълър го притисна към стената.

— Не си мисли за бягство. — Погледна към джобовете на момчето. — И не си мисли за нищо друго.

— Нямам… — започна момчето с треперлив глас, — нямам пистолет… и нож нямам.

— Как се казваш?

— Аз…

— Име? — излая Мълър.

— Сам. Сам Филипс. К’во искаш?

— Дай ми часовника.

Момчето въздъхна и завъртя очи.

— Дай ми го. Нали не искаш сам да го взема. — Мълър беше по-тежък от момчето с двайсетина килограма.

Хлапето бръкна в джоба си и му подаде сейкото, задигнат от щанда в магазина. Мълър го взе.

— Кой си ти? От охраната? Ченге?

Мълър го изгледа внимателно и бавно пъхна часовника в джоба си.

— Много си непохватен. Ако пазачът не беше отишъл до тоалетната, щеше да те пипне.

— Какъв пазач? — настръхна момчето.

— Това имам предвид. Онзи дребен тип с износеното сако и мръсните джинси.

— Той е бил от охраната?

— Да.

— Но… Как го забеляза?

— Да кажем — отвърна мрачно Мълър, — че съм имал достатъчно вземане-даване с подобни типове.

Момчето погледна за миг нагоре, огледа Мълър, после продължи да изучава асфалта на уличката.

— Как ме забеляза?

— Не беше трудно. Моткаше се дебнешком из магазина, сякаш вече си бил арестуван.

— Какво ще правиш, ще ме пребъркаш ли?

Мълър предпазливо огледа уличката.

— Имам нужда някой да ми помогне утре за една работа, дето съм организирал — каза той.

— Но защо аз?

— Има разни типове, които ми кроят шапката.

— Ченгета?

— Абе… разни типове. — Мълър кимна към часовника. — Но тъй като те видях да задигаш това, знам, че работиш самостоятелно.

— Какво трябва да направя?

— Нищо особено… Трябва ми шофьор. Работа за половин час.

— И колко ще кихнеш? — донякога уплашено, донякъде развълнувано попита момчето.

— Ще ти платя пет стотака — каза Мълър и погледна хлапето в очите.

Момчето отново огледа улицата.

— За половин час? — невярващо попита то.

Мълър кимна.

— Мамка му. Пет стотака?

— Точно така.

— Какво ще правим? — попита момчето, вече с известна предпазливост. — Точно, искам да кажа.

— Трябва… да прибера някои неща от една къща на Тремонт. Искам да паркираш на уличката зад къщата, докато аз вляза вътре за няколко минути.

Момчето се ухили.

— Аха, значи се каниш да чопнеш нещо? Това е обир, нали?

Мълър му изшътка да мълчи.

— Дори така да е, да не мислиш, че ще го кажа на глас?

— Съжалявам. Не съобразих. — Момчето присви очи. — Слушай, имам едно приятелче. Имаме стабилна връзка. Снабдява ни с добра стока. Искам да кажа, че става лесно. Можем да я завъртим за седмица. Ако влезеш с една-две хилядарки, той ще ни направи по-голяма отстъпка. Можеш да си удвоиш парите. Интересува ли те?

— Дрога?

— Да.

— Стоя далеч от нея. И ти стой. Ще ти съсипе живота. Имай го предвид… Ще се срещнем утре, нали?

— Кога?

— По обяд. На ъгъла на Седма и Мейпъл. Пред Старбъкс.

— Ще стане, предполагам.

— Не предполагай! Бъди там! — Мълър понечи да тръгне.

— Ако утре всичко мине нормално, смяташ ли, че може да има и друга работа за мен?

— Вероятно ще отсъствам известно време — каза Мълър. — Но, да, защо не. Ако не оплетеш конците, естествено.

— Аз си върша добре работата, господине. Но ти… Как се казваш?

— Няма нужда да знаеш.

Момчето кимна.

— Добре. Разбира се… Още нещо. Ами часовника?

— Аз ще се отърва от доказателството вместо теб.

След като хлапето си тръгна, Мълър стигна бавно до началото на уличката и надзърна навън. От екипа за следене на Карнеги нямаше и следа. По-рано се беше постарал да се измъкне от тях, но внимаваше, защото куките явно притежаваха вълшебни способности да се появяват изневиделица и да го следят и подслушват с проклетите си микрофони и телеобективи.

Мълър нахлупи бейзболната си шапка с емблемата на Оуклънд, наведе глава, излезе от уличката и тръгна бързо по тротоара, сякаш сателити следяха позицията му от хиляди километри в космоса.

 

 

На другата сутрин Уилям Карнеги пристигна по-късно на работа. Беше се провинил — пропусна родителската среща вчера и това беше причината да закуси със съпругата си и с Били.

Когато влезе в полицейското управление в девет и половина, сержантът бързо му докладва:

— Мълър пазарува някои неща, за които съм сигурен, че искате да знаете.

— Да?

— Излезе от дома си преди час. Момчетата го проследиха до мола. Там са го загубили, но не след дълго получихме квитанция от една от компаниите, които са му издали кредитна карта. В Буукс ен’ Джава купи шест книги. Засега не знаем точно какви, но според кода на продуктите в книжарницата става дума за пътеводители. След това е излязъл от мола и е похарчил тридесет и осем долара за две кутии деветмилиметрови амуниции в оръжейния магазин на Тайлър.

— Господи! Винаги съм си мислел, че този тип е стрелец — с доволство в гласа възкликна Карнеги. — Момчетата от охраната на „Анко“ са щастливци, че не са го чули, когато е влизал — със сигурност щеше да ги застреля. Знам… Успя ли екипът по проследяването отново да го намери?

— Върнаха се при къщата му — докладваха му на мига. — Ще го изчакат там.

— Има и още нещо — намеси се млада полицейска служителка. — Купил е инструменти за четиридесет и четири долара от Хоум Депоу.

— Охо, значи е въоръжен и явно планира друг обир — каза Карнеги. — А след това ще напусне щата.

Като се загледа в един от компютърните екрани, Карнеги разсеяно попита:

— Какво си намислил да обереш този път, Мълър? Къща или компания?

Телефонът на Хейгър иззвъня. Сержантът вдигна слушалката и се заслуша.

— Това беше нашият човек пред къщата на Мълър. Върнал се е. Има нещо странно, обаче. Върнал се е пеш. Сигурно е паркирал някъде нагоре по улицата. — Хейгър отново се заслуша. — Казват, че в двора му имало камион на бояджийска фирма. Сигурно това е причината.

— Не, не — завъртя се на стола си Карнеги. — Този тип е намислил нещо. Нямам доверие на нищо, което той прави.

— Още едно съобщение! — извика един от полицаите. — Влязъл е в интернет.

Екипът не разполагаше със съдебно разпореждане, разрешаващо им да проверяват съдържанието на онова, което Мълър теглеше, макар че можеха да виждат сайтовете, към които беше свързан.

— Така, той е на сайта на Андерсън и Крос.

— Това не е ли компанията за системи за алармена сигнализация срещу обири? — попита Карнеги. Сърцето му се разтуптя силно от вълнение.

— Точно така.

След няколко минути полицаят извика:

— Сега проверява Травъл Сентър дот ком.

Охо, искаше да си направи онлайн резервация за самолетен полет.

— Кажете на наблюдаващия екип, че ще ги уведомим веднага щом излезе от интернет. Трябва да са готови да го последват. Имам чувството, че всичко ще стане много бързо.

Ето сега те пипнахме, помисли си Карнеги. После се засмя и огледа с любов компютрите.

Биг Брадър те наблюдава, Мълър!

 

 

Седнал на седалката до шофьора в собствената си кола, Джейк Мълър кимна към високата ограда в уличката зад Тремонт стрийт.

— Сам, спри.

Колата бавно спря.

— Това там е, нали — нервно попита хлапето, като кимна към бялата къща от другата страна на оградата.

— Слушай сега. Ако се появи някое ченге, просто се изнеси оттук бавно. Обиколи квартала, но завий наляво по улицата. Разбра ли? Каквото и да правиш, стой далеч от Тремонт.

— Мислиш, че някой може да се появи ли? — притеснено попита момчето.

— Да се надяваме, че няма.

Мълър взе от багажника инструментите, които беше купил същата сутрин, огледа внимателно уличката, мина през външната порта и изчезна от другата страна на къщата.

Върна се след десетина минути и бързо мина през портата. Носеше тежък кашон и малка пазарска чанта. След това изчезна и след малко се върна с още няколко кашона. Натовари всичко отзад в колата, избърса потта от челото си и се отпусна тежко на предната седалка.

— Да изчезваме оттук!

— Къде са инструментите? — попита момчето.

— Оставих ги отзад. Какво чакаш? Тръгвай!

Момчето натисна съединителя и колата се понесе в средата на улицата. Когато излязоха на магистралата, Мълър му обясни как да стигне до някакъв отдалечен евтин мотел. Там Мълър слезе от колата, влезе във фоайето и се регистрира за две нощи. После се върна.

— Стая 129 — каза Мълър.

Двамата намериха стаята, паркираха и слязоха от колата. Мълър подаде на момчето ключа за стаята, то отвори вратата и двамата заедно внесоха кашоните и пазарската чанта вътре.

— Не е кой знае какво — отбеляза хлапето, като се огледа наоколо.

— Няма да остана за дълго.

Мълър се обърна с гръб към него и отвори пазарската чанта. Извади пет банкноти от по сто долара и му ги подаде. После добави още двадесет долара.

— Ще се наложи да вземеш такси до града — каза той.

— Божичко, плячката трябва да е наистина добра — каза момчето, като кимна към чантата с парите.

Мълър не каза нищо. Напъха чантата в един куфар, заключи го и го пъхна под леглото. Момчето прибра парите в джоба си.

— Добра работа за днес свърши, Сам. Благодаря.

— Как ще те намеря, господине? Имам предвид, ако поискаш пак да ме наемеш?

— Ще оставя съобщение в Старбъкс.

— Аха. Добре.

Мълър погледна часовника си и започна да изпразва съдържанието на джобовете си на тоалетката.

— Сега смятам да се изкъпя, а после ще се срещна с едни хора — каза той.

Двамата си стиснаха ръцете. Момчето си тръгна и Мълър затвори вратата след него.

В банята пусна душа с топла вода докрай, облегна се на клатушкащата се мивка, загледа се в парата, която излизаше като буреносни облаци от душкабината и се замисли накъде щеше да тръгне животът му.

 

 

— Има нещо съмнително — извика сержант Хейгър.

— Какво?

— Някаква неизправност в системата. — Той кимна към един от компютрите. — Мълър все още е в интернет у дома си… Виждате ли? Само че току-що получихме съобщение от компютъра за кредитни карти на Националната банка. Някой, използващ картата на Мълър, е наел стая в Старлайт Лодж на Симсън преди около четиридесет и пет минути. Има някаква грешка. Той…

— О, Господи — възкликна Карнеги. — Няма никаква грешка. Мълър е оставил компютъра си включен, за да си мислим, че си е вкъщи. Затова е паркирал колата от другата страна на къщата — за да не могат нашите хора да го видят, когато тръгва. Измъкнал се е през някой от съседните дворове или през задната врата.

Карнеги грабна телефона и се разкрещя на екипа по наблюдението, че заподозреният им се е измъкнал под носа. Нареди им да проверят, за да са сигурни. След това затръшна слушалката. Миг по-късно един от полицаите се обади плахо, за да потвърди, че според бояджиите Мълър излязъл преди около час.

Детективът въздъхна.

— Значи докато сме дремали, той е ударил следващата мишена. Не мога да повярвам. Направо не мога…

— Току-що е платил с кредитна карта — извика един от полицаите. — Седемдесет литра бензин от бензиностанцията на Мобил на Лоренцо и Принсипъл.

— Заредил е догоре — кимна Карнеги и се замисли. — Може би се кани да пътува до Сан Франциско, за да хване някой полет. Или пък до Аризона. Защо не до Лас Вегас?

Детективът се приближи до картата на стената и забоде флагчета на местата, споменати от сержант Хейгър. Почувства се по-спокоен. Да, Мълър може и да се беше досетил, че ще наблюдават действията му в интернет, но очевидно не си даваше сметка за степента на тяхното наблюдение.

— Изпратете необозначена кола да го следи — нареди той, без да се обръща, все още вперил очи в картата.

— Детектив, току-що получих съобщение от главния компютър за пропускателните пунктове на магистралата — извика един полицай от отсрещния край на стаята. — Мълър е завил по 408-ма при Стантън роуд преди четири минути. Влязъл е през пункта в посока север.

Малкото устройство, което автоматично отчиташе таксите за магистралите, мостовете и тунелите можеше да докладва кога и къде точно човек го използва. А това беше чудесно — още едно флагче на картата.

Хейгър обясни на полицаите, осъществяващи следенето, как да стигнат до детелината.

Петнадесет минути по-късно полицаят, наблюдаващ компютъра на пропускателните пунктове по магистралата, отново извика:

— Току-що е отбил от главния път. При Маркъм роуд. Пунктът в източна посока.

На изток в района на Маркъм? Карнеги се замисли. Е, в това имаше смисъл. Това беше опасната част на града, населена с изпаднали бедняци и рокери, които живееха в паянтови бунгала и каравани. Ако Мълър имаше съучастник, Маркъм предлагаше голям избор от наемници за целта. А наблизо беше пустинята, с хиляди квадратни километри площ, където можеше да се скрие плячката от „Анко“, а защо не и някой труп.

— Все още нямаме визуален контакт — каза Хейгър, заслушан по телефона в доклада на полицаите, отговарящи за проследяването.

— Дявол да го вземе. Ще го изпуснем.

В този момент се обади друг полицай.

— Току-що получих съобщение от телефонната компания на Мълър — включил е телефона си и се обажда. В момента проследяват…

Миг по-късно, той извика:

— Окей. Пътува на север по Ла Сиена.

Поредното синьо флагче на картата.

Хейгър подаде последната информация на полицаите в необозначената кола. После се заслуша и се засмя.

— Засекли са колата!… Мълър влиза в паркинга за каравани Дезърт Роуз… Така… Спира пред една от караваните… Слиза от колата… Говори с някакъв бял мъж, трийсетинагодишен, с бръсната глава, татуиран… Мъжът кима към някаква барака в задната част на паркинга… Тръгват заедно натам… Измъкват някакъв пакет от бараката… Сега влизат вътре.

— Това е достатъчно за мен — обяви Карнеги. — Кажи им да внимават да не ги забележи. Ще бъдем там след двайсетина минути. Предупредете ни, ако заподозреният се опита да се измъкне.

Докато вървеше към вратата, Карнеги се помоли на ум, като благодари и на Бог, и на Биг Брадър за оказаната помощ.

Пътуването продължи почти четиридесет минути, но когато пристигнаха, колата на Джейк Мълър все още беше паркирана пред ръждясалата, килната на една страна каравана.

Полицаите, които бяха там, докладваха, че крадецът и неговият гологлав съучастник са все още вътре, като най-вероятно планират как да се измъкнат от ръцете на правосъдието.

Четирите полицейски коли от управлението бяха паркирани през няколко каравани и девет полицаи от Анандейл, трима от тях въоръжени с пушки, бяха залегнали зад бараки, бурени и ръждясали коли. Всички бяха изключително предпазливи, знаейки, че Мълър е въоръжен.

Карнеги и Хейгър се промъкнаха внимателно към караваната. Трябваше да действат предпазливо. Ако не успееха да зърнат парите от „Анко“ през вратата или прозореца, или ако Мълър не ги изнесеше навън пред погледите на всички, те нямаха основателна причина да го арестуват.

Двамата обиколиха караваната, но не успяха да надзърнат вътре — вратата беше затворена, а пердетата плътно спуснати.

Дявол да го вземе, обезкуражено си помисли Карнеги. Може би щяха да…

В този момент обаче се намеси съдбата.

— Усещаш ли миризмата? — шепнешком попита Карнеги.

Хейгър се намръщи.

— Какво?

— Идва отвътре.

Сержантът пое дълбоко дъх.

— Марихуана или хашиш — каза той и кимна.

Това беше достатъчно добра причина да влязат.

— Да действаме — прошепна Хейгър и махна на другите полицаи да отидат при него.

Един от полицаите от отряда за борба с безредици попита дали искат той да разбие вратата с ритник, но Карнеги поклати глава.

— Не. Мълър е мой.

Карнеги свали сакото си, облече бронежилетка и извади пистолета си. Като огледа останалите, той безмълвно произнесе:

— Готови ли сте?

Те кимнаха.

Детективът вдигна три пръста и започна да ги свива един по един. Едно… Две…

— Давайте!

Той блъсна вратата с рамо и нахлу в караваната, следван от останалите полицаи.

— Не мърдай, не мърдай, полиция! — извика, като огледа наоколо, присвил очи, за да вижда по-добре в сумрака.

Първото, което забеляза, беше голяма найлонова торба с марихуана до самата врата. Второто, че посетителят на мъжа с татуировките изобщо не беше Джейк Мълър. Това беше собственият син на Карнеги, Били.

 

 

Детективът влетя в полицейското управление на Анандейл, следван от Хейгър. Зад тях имаше още един полицай, съпровождащ нацупения и окован в белезници младеж.

Собственикът на караваната — рокер, неколкократно арестуван за притежание на дрога, беше отведен в отдела за борба с наркотици, а иззетият килограм марихуана, приложен като веществено доказателство. Карнеги беше заповядал на Били да им обясни какво става, но той беше млъкнал — отказваше да говори.

При претърсването на имота и колата на Мълър не беше открита и следа от парите на „Анко“. Полицаите от управлението на Ориндж Каунти, следили колата на Мълър, бяха реагирали хладно на гневния му въпрос как така са взели собствения му син за бизнесмена.

Не си спомням някога да си ни изпращал снимката му, детектив, припомни му един от тях.

— Доведете ми Джейк Мълър — излая Карнеги към един от полицаите, седнал пред компютъра си.

— Няма нужда — каза друг. — Той е тук.

Мълър седеше срещу сержанта в приемната. Той стана и изненадано погледна Карнеги и неговия син. Посочи към момчето и кисело отбеляза:

— А, значи вече са те пипнали, Сам. Доста бързо. Няма и пет минути, откакто попълних оплакването.

— Сам? — попита Карнеги.

— Да, Сам Филипс — каза Мълър.

— Името му е Били. Той ми е син — измърмори Карнеги. Презимето на момчето беше Самуел, а Филипс беше бащиното име на съпругата на детектива.

— Твой син? — попита Мълър невярващо. После погледна към онова, което един от полицаите носеше — кашон за доказателства, в който имаше куфар, портфейл, ключове и мобилен телефон, намерени в колата на Мълър. — Открили сте всичко — каза той. — Как е колата ми? Успя ли да я потрошиш?

Хейгър започна да обяснява, че колата му е в ред, но Карнеги махна с ръка, за да накара едрият полицай да млъкне.

— Добре, какво по дяволите става? — попита той Мълър. — Каква работа имаш с момчето ми?

— Ей, това хлапе ме обра — гневно отговори Мълър. — Аз се опитвах да му направя услуга. Нямах представа, че е твой син.

— Услуга?

Мълър огледа момчето от глава до пети.

— Вчера го видях да краде часовник от магазина на Максуел, на Харисън стрийт.

Карнеги изгледа смразяващо сина си, който продължаваше да стои с наведена глава.

— Последвах го и го накарах да ми даде часовника. Съжалих го. Стори ми се, че не му е провървяло. Наех го да ми помогне за час-два — исках да му покажа, че има хора, които са готови да платят добри пари за съвсем законна работа.

— Какво направи с часовника? — попита Карнеги с нескрито вълнение в гласа.

Мълър го изгледа раздразнено.

— Върнах го в магазина. Какво мислиш, че ще направя? Ще държа крадени вещи ли?

Детективът погледна сина си и попита:

— За какво те нае?

Момчето не отговори и Мълър обясни.

— Платих му да наглежда колата ми, докато изнеса някои неща от къщи.

— От твоята къща? — изненадано попита момчето. — На Тремонт?

— Точно така — обърна се Мълър към баща му. — Изнесох се на мотел за няколко дни — в момента боядисват къщата и не мога да спя там с тези изпарения от боята.

Камионът в двора на Мълър, спомни си Карнеги.

— Не можех да използвам предната врата, защото ми е писнало твоите копои да тръгват подир мен всеки път, когато изляза от къщи. Наех сина ти да остане в колата в уличката — там е забранено за паркиране и спиране. Не можеш да оставиш колата си дори за пет минути, ако вътре няма човек. Натоварих някои инструменти, които бях купил сутринта, взех някои неща и потеглихме към мотела. — Мълър поклати глава. — Дадох му ключа да отвори вратата и забравих да си го взема, когато си тръгна. Върнал се е, докато вземах душ и ме е обрал. Колата ми, телефона, парите, портфейла, куфара… — Той добави с отвращение: — Дявол да го вземе, а пък му дадох толкова пари. И го помолих да се стегне и да стои далеч от наркотиците.

— Така ли ти каза? — попита Карнеги.

Момчето неохотно кимна.

Баща му въздъхна и кимна към куфара.

— Какво има тук?

Мълър сви рамене, взе ключовете и отвори куфара.

Карнеги предположи, че бизнесменът нямаше да окаже подобно съдействие, ако вътре бяха парите от обира на „Анко“, но все пак почувства прилив на доволство, когато забеляза, че хартиената кесия вътре беше пълна с пари. Възбудата му обаче бързо отшумя, когато забеляза, че там има само триста или четиристотин долара, предимно употребявани банкноти от по един и пет долара.

— Пари за домакински разходи — обясни Мълър. — Не исках да ги оставям в къщата. Не и при положение че бояджиите са там.

Карнеги презрително хвърли кесията в куфара и гневно затръшна капака.

— Господи! Да не би да смяташ, че това са парите от „Анко“? — възмути се Мълър.

Карнеги огледа компютърните терминали около себе си — по мониторите безучастно премигваха курсори.

Проклетият Биг Брадър… Най-доброто наблюдение, което може да се купи с пари. А виж какво стана!

— Ти си проследил сина ми! — Гласът на детектива трепереше от емоции. — Наел си бояджиите, за да можеш да се измъкнеш, без да те видят, купил си патроните, инструментите… И каква работа имаше, дявол да го вземе, да се ровиш из сайтове за алармени инсталации?

— Сравнявах цените — логично отвърна Мълър. — Ще си купувам алармена сигнализация за къщата.

— Това е постановка! Ти…

Мълър го накара да замълчи, като огледа колегите му, вперили погледи в своя началник със смесени чувства на загриженост и отвращение към неговите параноични брътвежи. Мълър кимна към кабинета на Карнеги.

— Какво ще кажеш двамата с теб да влезем там. Да си поговорим.

Щом се озоваха вътре, Мълър затвори вратата и се обърна към вбесения детектив.

— Ето какво е положението, детектив. Аз съм единственият свидетел на обвинението по дело за кражба и противозаконно отнемане на автомобил срещу твоя син. Това е углавно престъпление и ако реша да повдигна обвинение, чедото ти доста време ще търка наровете, особено след като при арестуването му сте го заварили, подозирам, в компанията на някои доста неприятни приятелчета. Е, разбира се, има го и дребния въпрос с траекторията на татковата кариера, след като новината за ареста на сина се появи във вестниците.

— Искаш да се договорим?

— Да, искам. Писна ми от тази твоя тъпа самозаблуда, Карнеги. Аз съм нормален бизнесмен. Не съм откраднал парите за заплатите на „Анко“. Не съм крадец и никога не съм бил. — Той изгледа детектива внимателно, после бръкна в джоба си и подаде на Карнеги малко листче.

— Какво е това?

— Номерът на полета на Коустъл Еър преди шест месеца — следобеда, когато е станал обирът на „Анко“.

— Откъде взе това?

— Моите компании имат делови отношения с авиолиниите. Пуснах някои връзки и шефът на охраната на Коустъл ми го даде. Един от пътниците в първа класа от този полет платил в брой за билет от летище „Джон Уейн“ до Чикаго четири часа след онзи обир на „Анко“. Пътувал е без багаж — само с ръчна чанта. Не поискаха да ми дадат името на пътника, но за усърдно ченге като теб няма да е трудно да го открие.

Карнеги се взря в листа.

— Искаш да кажеш, че това е онзи тип от общинското пътно управление, когото свидетелят видял с куфар близо до „Анко“?

— Може би това е съвпадение, детектив — завъртя глава Мълър. — Аз обаче знам, че не съм откраднал парите. Може би той го е направил.

Листчето изчезна в джоба на Карнеги.

— Какво искаш?

— Да отпадна като заподозрян — бързо заговори Мълър. — Да преустановиш наблюдението над мен. Искам си живота обратно, детектив. Искам и писмо, подписано лично от теб, че доказателствата сочат, че съм невинен.

— Това няма да има никакво значение пред съда — отбеляза Карнеги с доволство в гласа.

— Но затова пък ще изглежда твърде неприятно, ако някой друг реши да ме разследва отново.

— Имаш предвид, че ще е неприятно за моята работа?

— Точно това имам предвид — кимна Мълър.

След малко Карнеги промърмори:

— От колко време си планирал това?

Мълър не отговори. Беше започнал да го обмисля точно след като двамата полицаи прекъснаха дрямката му онзи ден.

За да подхрани подозрението на полицаите, че се готви да напусне страната, беше превел със запис известна сума в една от банките във Франция. Сметките във Франция бяха съвсем законни — само някой глупак би скрил пари от обир в Европа. След което се зае с наблюдението. Е, това наблюдение не можеше да се окачестви като високотехнологично — беше облякъл работен гащеризон, беше надянал очила и шапка и се беше промъкнал в полицейското управление, въоръжен с лейка и ножици за подкастряне, за да се погрижи за растенията, които забеляза в участъка, когато го арестуваха. Беше прекарал половин час на колене с наведена глава, подрязвайки и поливайки в коридора пред стаята за дежурства. По този начин узна за степента на досадното електронно наблюдение, на което беше подложен. Освен това чу и разговора между Били Карнеги и детектива — класически пример на незаинтересован баща и проблемен, изпълнен с гняв син.

Мълър се усмихна вътрешно, като си спомни как след срещата между баща и син Карнеги беше толкова погълнат от разследването, че когато почти се спъна в Мълър в коридора, изобщо не забеляза кой всъщност е градинарят.

След това в продължение на няколко часа беше следил Били, докато не го пипна с откраднатия часовник. А да подмами момчето, като му внуши, че ще му помогне, беше съвсем лесно — нае бояджии, за да освежат стаите в къщата, а това му осигури извинение за паркирането на колата на друго място и изнасянето му в мотела. После, като използва наблюдението, което осъществяваха над него срещу тях самите, Мълър заблуди полицаите да повярват, че наистина е извършил обира в „Анко“ и че се кани да извърши още един последен обир и да напусне страната. Затова си купи пътеводители, патрони, инструменти и влезе в сайтовете на производителите на аларми и на пътническите бюра. След това беше лесно — в мотела изкуши Били Карнеги да открадне куфара, кредитните карти, телефона и колата — всичко, което би позволило на полицаите да проследят хлапето и да го заловят с откраднатите вещи.

— Съжалявам, детектив — каза Мълър. — Но вие не ми оставихте никакъв избор. Дори и да откриехте факти в моя защита, те нямаше да ви бъдат достатъчни, за да приемете, че съм невинен.

— Ти си използвал сина ми — повиши глас Карнеги.

Мълър сви рамене.

— Нищо лошо не е станало. Погледни откъм добрата страна — арестуват го за пръв път и попада на жертва, която желае да оттегли обвиненията си. Ако беше някой друг, синът ти нямаше да извади такъв късмет.

Карнеги хвърли поглед през щорите към сина си, който стоеше отчаян до бюрото на Хейгър.

— Това момче може да бъде спасено, детектив — каза Мълър. — Но ти трябва да го направиш, не аз… Е, договорихме ли се?

Карнеги въздъхна недоволно и кимна.

 

 

Щом излезе от полицейското управление, Мълър хвърли куфара си в колата, която беше изтеглена с камион до паркинга и подкара към дома си. Бояджиите явно току-що бяха приключили, защото миризмата на боя все още беше силна. Мълър мина по стаите и отвори широко прозорците.

Докато се разхождаше из градината, огледа огромната купчина тор. Трябваше да я разхвърли още в деня, в който ченгетата прекъснаха следобедната му дрямка. Погледна часовника си. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора, но реши да ги отложи с един ден. Сега беше в настроение да поработи на открито в градината. Мълър се преоблече, влезе в гаража и взе чисто нова лопата, част от покупките, които беше направил сутринта в Хоум Депоу. После започна внимателно да разхвърля черно-кафявия тор из цялата градина. След като поработи около час, спря да си почине и да изпие една бира. Седнал под един клен и отпивайки от хайнекена, той огледа празната улица пред къщата си. Господи, колко добре се чувстваше — вече никой не го шпионираше. После очите му се плъзнаха към малката скала, която се издигаше като зъб от земята между последния ред царевични стъбла и корените с домати. На метър под нея се намираше чувалчето с 543 300 долара от хранилището на „Анко“ — зарови ги там веднага след обира, точно преди да изхвърли униформата на служител на пътното управление и да откара откраднатия камион до летището на Ориндж Каунти за полета до Чикаго под фалшиво име — предпазна мярка, в случай че се наложеше да насочи следователите по фалшива следа, както и се оказа необходимо, благодарение на вманиачения детектив Карнеги.

Джейк Мълър планираше всичките си обири до най-малката подробност — ето защо никога не го бяха залавяли след близо петнайсет години стаж като крадец.

От месеци искаше да изпрати парите на човека, който се грижеше за финансовите му дела в Маями — Мълър не обичаше парите от обирите да стоят затворени, без да носят лихва — но тъй като Карнеги непрекъснато дишаше във врата му, не посмя да го стори. Може би трябваше да ги изрови сега и да ги изпрати?

Не, реши той. Най-добре беше да изчака нощта. Освен това времето беше топло, небето беше ясно, а нищо не можеше да се сравни с работа в градината през един красив пролетен ден.

Мълър довърши бирата си, взе лопатата и пое към купчината миризлива тор.

Край