Джефри Дивър
Пътникът

Понеделникът започна зле.

Както всеки работен ден Чарлз Монроу пътуваше с влака в 08:11 от Гринуич. Докато вадеше телефона от джоба си, за да започне сутрешните си обаждания, Монроу започна да жонглира с куфарчето и кафето си, което беше безнадеждно изстинало и имаше отвратителния вкус на изгоряло.

Телефонът изцвили високо. Звукът го стресна и Монроу разля кафето върху себе си, като получи голяма кафена запетайка върху бежовия си панталон.

— По дяволите — прошепна той, отваряйки капачето. — Ало?

— Скъпи.

Съпругата му. Беше й казал никога да не го търси по мобилния телефон, освен ако не е нещо спешно.

— Какво има? — попита той, триейки яростно петното, сякаш ядът му щеше да го накара да изчезне.

— Слава богу, че успях да те хвана, Чарли.

Мамка му, имаше ли друг чифт панталони в офиса? Не. Но той знаеше откъде може да намери, а когато осъзна, че жена му започна да плаче, бързо забрави за проблема си.

— Хей, Кат, успокой се. Какво има?

Тази жена постоянно го дразнеше — с непрестанните си доброволни участия в благотворителни акции и училища, с купуването на дрехи за себе си от разпродажби, с непрекъснатото опяване да се прибира вкъщи за вечеря… Но сега беше различно. Защото плачът не беше измежду обичайните й пороци.

— Намерили са още един — изхлипа Кати, като подсмръкна шумно.

По дяволите! Защо тази жена започваше да говори така, все едно той трябваше да знае точно за какво става въпрос.

— Кой е намерил още един какво?

— Още един труп — изхлипа отново Кати.

Аха, това било. През последните няколко месеца двама местни жители бяха убити. Убиецът от Южния бряг, както го беше кръстил един от таблоидите, наръгваше жертвите си, а после ги изкормяше с ловджийски нож. На практика и двамата бяха убити без всякаква причина. Единият, след някакъв незначителен спор на пътя, а другият, както предполагаше полицията, заради това, че кучето му не спирало да лае.

— И какво? — попита Монроу.

— Скъпи — изшептя Кати, след което дълбоко си пое дъх, — станало е в Лоудън.

— Това е на километри от нас — отбеляза Монроу.

Тонът му беше снизходителен, но в действителност усети лек хлад. Да, вярно беше, минаваше с кола през Лоудън всеки ден на път към гарата в Гринуич и имаше възможност дори да е минал край самия труп.

— Но с него вече стават трима!

Аз също мога да броя, помисли си Монроу, но каза спокойно:

— Кат, скъпа, шансът да нападне теб е едно на милион. Просто забрави за това. Не разбирам за какво се тревожиш.

— Не разбираш за какво се тревожа? — повиши глас тя.

Очевидно не разбираше. Монроу не отговори и тя продължи:

— За теб се тревожа. Ти какво си мислиш?

— За мен?

— Всички жертви са трийсетинагодишни мъже. И всички са живеели близо до Гринуич — долетя от другия край гласът на Кати.

— Мога да се грижа за себе си — разсеяно каза Монроу, загледан през прозореца в редицата деца, чакащи на перона на гарата. Всички бяха намусени. Колко странно, зачуди се той, защо ли не се радваха на предстоящата разходка в града?

— Връщаш се вкъщи толкова късно, скъпи. Тревожа се, че вървиш пеш от гарата до колата. Аз…

— Кат, наистина съм зает. Погледни на това по следния начин: убиецът очевидно си избира жертва веднъж месечно, нали така?

— Какво?

— Току-що е извършил поредното убийство — продължи Монроу. — Е, за известно време можем да бъдем спокойни.

— Това… Шегуваш ли се, Чарли?

Монроу повиши глас:

— Кати, наистина трябва да приключваме. Нямам време за подобни разговори.

Някаква бизнес дама, която седеше пред него, се обърна и го изгледа гневно. Какъв й беше проблемът на тази? После чу глас:

— Извинете, сър?

Мъжът, който седеше до него — счетоводител или адвокат, предположи Монроу — му се усмихваше мрачно.

— Да? — попита Монроу.

— Съжалявам — каза той, — но не смятате ли, че говорите доста високо. Някои от нас се опитват да четат.

Монроу огледа близкостоящите пътници. Раздразнените изражения по лицата им ясно му показаха, че се чувстват по същия начин. Господи! Той нямаше настроение за лекции. Всички използваха във влака клетъчните си телефони. Когато един звъннеше, дузина ръце се устремяваха към собствените си телефони.

— Да, обаче — възропта Монроу — аз бях тук първи. Видяхте, че говоря по телефона и седнахте. А сега, ако не възразявате…

Мъжът примигна от изненада.

— Е, нямах предвид това. Просто се чудех дали не можете да говорите малко по-тихо.

Монроу въздъхна и се върна към разговора.

— Кат, просто не се тревожи за това! Чуй сега, за утре ще ми трябва ризата с монограма.

Мъжът го погледна обидено, въздъхна, взе вестника и куфарчето си и се премести на седалката зад Монроу.

Прав му път.

— За утре? — попита Кати.

Всъщност ризата не му трябваше, но с това обаждане Кати го раздразни, а още повече се раздразни от грубото отношение на мъжа, който седеше до него. Затова каза по-високо, отколкото бе нужно:

— Току-що казах, че ще ми трябва за утре.

— Скъпи, днес денят ми е доста натоварен. Ако беше споменал за това снощи…

Последва мълчание.

— Добре де — продължи Кати. — Ще го направя. Но Чарли, обещай ми, че ще внимаваш довечера, когато се прибираш вкъщи.

— Да. Добре. Трябва да приключвам.

— Дочуване…

Монроу натисна бутона за прекратяване на разговора. Страхотно начало на деня, помисли си той.

И набра друг номер.

— Кармен Форет, моля.

На следващата спирка във влака се качиха още пътници. Монроу бутна куфарчето си на съседната седалка, за да не може друг човек да седне там.

Миг по-късно в слушалката прозвуча женски глас.

— Ало?

— Здравей, бебчо, аз съм.

Последва мълчание.

— Щеше да ми се обаждаш снощи — хладно каза жената.

Беше се запознал с Кармен преди осем месеца. За нея се говореше, че е талантлив брокер на недвижимо имущество и се предполагаше, че в много отношения е и благородна жена. Но онова, което Монроу знаеше за нея — единственото, което му трябваше да знае — беше, че тя има меко, палаво тяло и дълга коса с цвят на канела, която се разпиляваше по възглавниците като топъл атлаз.

— Съжалявам, сладурче, срещата се проточи повече, отколкото очаквах.

— Секретарката ти не мислеше, че се е проточила чак толкова.

По дяволите. Кармен се беше обадила в офиса. Толкова рядко го правеше. Защо точно снощи?

— Излязохме да пийнем по едно, след като преработихме писмото за сделката. И накрая се озовахме в „Четири сезона“. Знаеш как е.

— Знам — кисело отговори тя.

— Какво ще правиш днес на обяд? — попита той.

— Ще си направя сандвич с риба тон, Чарли. А ти какво ще правиш?

— Чакай ме, ще дойда при теб.

— Не, Чарли. Не днес. Бясна съм ти.

— Бясна си ми? Защото пропуснах да ти се обадя по телефона?

— Не, защото си пропуснал около триста пъти да ми се обадиш по телефона, откакто ходим заедно.

Ходим заедно? Това пък откъде й хрумна? Тя беше само негова любовница и толкова. Да, спяха заедно. Но не ходеха, не излизаха заедно и не се ухажваха.

— Знаеш колко много пари мога да спечеля от тази сделка, скъпа. Не мога да си позволя да се проваля.

По дяволите. Грешка. Кармен знаеше, че нарича „скъпа“ Кати и не обичаше да се обръща по този начин към нея.

— Е — студено каза тя, — заета съм на обяд. Може би ще бъда заета доста пъти за обяд занапред. Може би ще съм заета за всички останали обеди през живота ми.

— Хайде сега, бебчо.

По смеха й почувства, че това беше добър опит — право в десетката. Но не му беше простила за грешката с онова „скъпа“ преди малко.

— Добре де, ще имаш ли нещо против ако само мина да си взема нещо?

— Да си вземеш нещо? — повиши глас Кармен.

— Чифт панталони.

— Искаш да кажеш, че ми се обаждаш само защото искаш да си вземеш някакви гащи?

— Не, не, бебчо. Исках да те видя. Наистина. Току-що разлях кафе върху панталона си. Докато говорехме.

— Трябва да приключвам, Чарли.

— Бебчо…

Щрак.

По дяволите!

Понеделници, помисли си Монроу. Мразеше скапаните понеделници.

След това набра номера на бижутерски магазин близо до офиса на Кармен и помоли да приспаднат от сметката му петстотин долара за обеци с диаманти и нареди да й ги доставят възможно най-бързо. Бележката, която продиктува, гласеше: „На моята първокласна любима. Нещо дребно към сандвича с риба тон. Чарли“.

Втренчи очи през прозореца. Влакът вече наближаваше града. Големите имения и по-малките къщи, но с огромни дворове, които също имаха претенции да бъдат имения, отстъпиха място на долепени една до друга къщи и ниски бунгала, боядисани в многообещаващи пастелни тонове. В пустите дворчета се търкаляха сини и червени пластмасови играчки или части от тях. Едра жена, която простираше пране, спря и намръщено изпрати с поглед бързодвижещия се влак, сякаш наблюдаваше по CNN клип за катастрофа по време на въздушно шоу.

Монроу набра друг номер.

— Искам да говоря с Ханк Шапиро.

— Да — миг по-късно прозвуча груб глас в слушалката.

— Здрасти, Ханк. Аз съм, Чарли Монроу.

— Чарли, как, дявол да го вземе, върви нашия проект? — изстреля въпроса си Шапиро.

Монроу не очакваше въпроса толкова скоро след началото на разговора и затова замълча.

— Страхотно — каза той след малко. — Върви страхотно.

— Но?

— Но какво?

— Струва ми се, че се опитваш да ми кажеше нещо — заяви Шапиро.

— Не… Просто нещата вървят малко по-бавно отколкото предполагах. Исках да…

— По-бавно? — повиши глас Шапиро.

— Въвеждат част от информацията в нова компютърна система. Малко по-трудно е да се открие, отколкото беше преди. — Той опита да се пошегува. — Нали знаеш онези стари дискети? Викаха им папки за архива?

— Чувам „малко по-бавно“ — изръмжа Шапиро. — Чувам „малко по-трудно“. Това не е мой проблем. Тази информация ми трябва и то колкото се може по-скоро.

Сутрешното раздразнение отново връхлетя Монроу и той прошепна гневно:

— Слушай, Франк, работя в „Джонсън, Левин“ от години. Никой не разполага с онази вътрешна информация, която аз имам, с изключение на самия Фоксуърт. Затова, успокой топката, а? Ще ти осигуря онова, което обещах.

Шапиро въздъхна, а след това попита:

— Ти сигурен ли си, че той нищо не подозира?

— Кой, Фоксуърт? Той си няма никаква представа.

През съзнанието на Монроу бързо премина дразнещия го образ на неговия началник. Тод Фоксуърт беше едър и хитър мъж, изградил огромна агенция от малка фирма за графичен дизайн в Сохо. В момента Монроу беше главен специалист по счетоводство и вицепрезидент на фирмата. Беше се издигнал до възможно най-високото стъпало в компанията, но Фоксуърт не се беше поддал на предложенията на Монроу да създаде специална титла за него в агенцията. Между двамата мъже съществуваше напрежение и през последната година Монроу реши, че Фоксуърт го е нарочил и го преследва, оплаквайки се непрекъснато от разходите на Монроу, от немарливото водене на счетоводната документация, от необяснимите му отсъствия от офиса… Най-накрая, след като беше получил само седем процента повишение на заплатата след годишната атестация, Монроу реши да си отмъсти. Отиде в „Хънтър, Шапиро, Стийн & Артър“ и предложи да им продаде вътрешна информация за клиентите на компанията. В началото тази идея го смущаваше, но след кратък размисъл стигна до извода, че това е друг начин да получи двадесетпроцентното повишение на заплатата, което смяташе, че му се полага.

— Не мога да чакам още дълго, Чарли — каза Шапиро. — Ако не видя нещата на бюрото си, може да се наложи да се откажа.

Шантави съпруги! Груби пътници! А сега и това. Господи! Каква сутрин.

— Тази информация ще бъде чисто злато от най-висока проба, Ханк.

— Дано. Засега знам само едно, че със сигурност плащам като за злато.

— Към края на седмицата ще имам страхотни неща за теб, приятелю. Защо не дойдеш на вилата ми, там ще можеш да ги разгледаш. Ще бъде хубаво и спокойно.

— Ти имаш вила?

— Не съм тръгнал да го разтръбявам. Работата е там, че Кати не знае. Ходя понякога там с една приятелка…

— Приятелка?

— Тя пък има една-две приятелки, които може да покани, ако ти искаш да дойдеш.

— Две?

Или три, помисли си Монроу, но не каза нищо. Последва дълго мълчание. После Шапиро се засмя тихо.

— Мисля, че трябва да доведе само една приятелка, Чарли. Вече не съм млад. Къде е тази вила?

Монроу му обясни. После каза:

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно довечера? Ще те заведа в Chez Antibes.

Последва отново тих смях.

— Ще го преживея.

— Добре. Към осем.

Монроу се изкушаваше да помоли Шапиро да доведе Джил, младата служителка от счетоводния отдел, която работеше в агенцията на Шапиро, и която, между другото, беше жената, с която прекара вечерта в Холидей Ин вчера, когато Кармен се е опитвала да го намери. Но реши, че не трябва да предизвиква съдбата.

Двамата с Шапиро затвориха почти едновременно.

Монроу затвори очи. Надяваше се да подремне няколко минути. Но влакът неочаквано се наклони на една страна, той залитна и се разсъни. Загледа се през прозореца. Наоколо вече нямаше къщи. Само почернели от сажди тухлени блокове. Монроу скръсти ръце и прекара останалата част от пътуването до гара „Гранд сентръл“ във възбудено мълчание.

 

 

Следващите часове от деня преминаха по-добре от очакваното.

Кармен хареса обеците и почти му прости (макар да му беше ясно, че пълното опрощаване щеше да включва скъпа вечеря и една нощ в Шени Недърланд).

В офиса Фоксуърт беше в учудващо добро настроение. Преди това Монроу имаше усещането, че старецът ще го подложи на строг разпит за последната доста раздута сметка разходи. Но Фоксуърт не само я одобри, но и похвали Монроу за добрата работа, която беше свършил по сделката с Брийди Фармасютикъл и дори му предложи следващата седмица да поиграе някой следобед голф в ексклузивния кънтри клуб на Фоксуърт на Лонг Айлънд. Монроу презираше голфа, а още повече презираше кънтри клубовете на Северния бряг. Но пък му хареса идеята да заведе Ханк Шапиро да поиграе голф за сметка на Фоксуърт. Все пак се отказа от идеята. Беше твърде рискована, макар че тази мисъл поддържаше веселото му настроение през останалата част от следобеда.

 

 

В седем часа — когато наближи времето за срещата с Шапиро — той изведнъж се сети за Кати. Обади се у дома. Никой не отговори. После се обади в училището, където наскоро беше работила на доброволни начала и оттам разбра, че днес не се е появявала. Обади се отново у дома. Кати продължаваше да не вдига телефона. За миг се притесни. Не че се тревожеше за Убиеца от Южния бряг, но изпитваше инстинктивно безпокойство, когато съпругата му не си беше у дома — боеше се, че може да го хване с Кармен или с някоя друга жена. Освен това не му се искаше тя да разбира за сделката с Шапиро. Ако знаеше, че изкарва повече пари, щеше и тя да иска повече. Обади се още веднъж и попадна на телефонния секретар.

Стана време за вечеря и тъй като Фоксуърт вече си беше заминал, Монроу поръча лимузина и вписа разхода в сметката за общи служебни разходи.

Отпивайки на малки глътки вино, Монроу пропътува разстоянието до центъра. Вечерята с Шапиро беше чудесна и той похапна много добре. В единайсет часа остави Шапиро на гара „Пен“ и нареди лимузината да го откара до Гранд сентръл. Хвана влака за Гринуич в 11:30, стигна до колата си, без да бъде намушкан от някой луд и се добра спокойно до дома си.

Кати беше изпила две мартинита и спеше дълбоко. Монроу погледа малко телевизия, заспа на дивана и на сутринта се успа — хвана влака в 08:11 само половин минута преди да потегли.

 

 

Както всеки ден в девет и половина Чарли Монроу влезе в офиса. Мисълта, че проклетият понеделник е минал и днес е нов ден, го ободри. Реши да прекара сутринта пред компютъра — време беше да влезе в новата компютърна система и да разпечата за Шапиро списъците с предполагаемите клиенти на фирмата. След това щеше да покани Кармен на романтичен обяд. А по-късно да се обади на Джил и да я склони да пийне нещо с него довечера.

Монроу влизаше в офиса си, когато Тод Фоксуърт, дори още по-приветлив от вчера, му махна с ръка и го попита дали могат да си поговорят. Иронична мисъл мина през ума на Монроу — че Фоксуърт е променил мнението си и в края на краищата ще му предложи по-голямо повишение на заплатата. Щеше ли при това положение да продаде поверителната информация? Това си беше истинска дилема. Но Монроу реши, че трябва да е точен с Шапиро, защото, дявол да го вземе, това щеше да компенсира обидното пет процентно увеличение на заплатата му миналата година.

Монроу седна в разхвърляния кабинет на Фоксуърт.

В агенцията се шегуваха, че Фоксуърт не може да проведе свързан разговор — той скачаше от мисъл на мисъл, отплесваше се, дори съчиняваше думи. Клиентите намираха това за очарователно, докато Монроу не можеше да търпи разпиляната личност на този човек. Днес обаче бе в прекрасно настроение и се усмихна учтиво на разрошения възрастен мъж, дърдорещ безспирно.

— Чарли, само няколко неща. Боя се, че изскочи нещо и тази покана за голф през уикенда… Знам, че сигурно ще ти бъде приятно да удариш някоя и друга топка, очаквал си го с нетърпение, но се страхувам, че не мога да удържа на обещанието си. Съжалявам, съжалявам.

— Няма нищо. Аз…

— Добър клуб е този Хънтърс. Играл ли си някога там? Нямат басейн, нямат тенис кортове. Човек отива там да играе голф. Точка. Край на историята. Не играеш ли голф, само си губиш времето. Разбира се, има го онзи остър завой на седемнайсета дупка… неприятно, неприятно, неприятно. Никога не съм успявал. Невъзможно. От колко време играеш?

— Започнах в колежа. Наистина благодаря…

— А сега другото нещо, Чарли. Пати Клайн и Сам Егълстън от нашия правен отдел, познаваш ги, снощи били в Chez Antibes. На вечеря. Работили до късно и отишли да вечерят.

Монроу замръзна.

— Аз никога не съм ходил там, но чувам, че мястото е проектирано доста интересно. Имало някакви прегради, като параваните в японските ресторанти, само че не били японски, разбира се, защото това е френски ресторант, но изглеждали като японски. Както и да е, да си дойдем на думата. Та те чули всяка дума, която сте си разменили с Ханк Шапиро. Така. Охраната в момента разчиства бюрото ти, а няколко от охранителите идват насам, за да те изведат от сградата и най-добре си намери добър адвокат, защото кражбата на търговски тайни — Пати и Сам ми казаха това, аз колко ли разбирам… аз съм просто един обикновен бърборко — била твърде сериозна работа. Така. Май няма да ти пожелавам успех, Чарли. Но ще ти кажа — махай се от моята агенция! О, и между другото, ще направя всичко, което мога, за да съм сигурен, че никога няма да работиш на Медисън авеню. Сбогом.

Пет минути по-късно Монроу беше на улицата с куфарче в едната ръка и телефон в другата. Наблюдаваше как товарят кашони с личните му принадлежности в камион, който щеше да отпътува за Кънектикът. Не можеше да разбере как се беше случило. Никой от агенцията не ходеше никога в Chez Antibes — ресторантът беше собственост на корпорация, която бе конкурент на един от големите клиенти на Фоксуърт, така че посещаването му беше недопустимо. Пати и Сам не биха отишли там, ако Фоксуърт не им беше казал да го направят — за да шпионират Монроу. Дявол да го вземе! Някой се беше разприказвал. Секретарката му? Монроу реши, че ако това беше Айлийн, щеше да й го върне тъпкано.

Повървя няколко пресечки, опитвайки се да реши какво да прави и когато нищо не му хрумна, взе такси до Гранд сентръл.

Свит във влака, който потракваше на север и бързо се отдалечаваше от сивия град, Монроу отпиваше джин от малката бутилка, която купи от вагон-ресторанта. Вцепенен, той гледаше мръсните жилищни блокове, после бледите бунгала, после малките имения, после големите имения, докато влакът се носеше първо на север, а после на изток.

Е, все щеше да измисли някакъв изход от тази ситуация. Биваше го за това. Той беше най-добрият. Играч, комисионер… Той беше върхът.

Монроу отвори капачката на втората бутилка и в този момент го споходи мисълта, че Кати трябваше отново да започне да работи. Нямаше да иска. Но той щеше да я убеди. Колкото повече мислеше за това, толкова повече идеята му харесваше. Все пак тя се беше мотала из къщата години наред. Сега беше негов ред. Нека за разнообразие тя да се справя с напрежението на ежедневната работа от девет до пет. Защо трябваше той да се примирява с всички тези глупости?

 

 

Монроу паркира на алеята. Вече навън, спря за малко, пое няколко пъти дълбоко дъх и влезе в къщата. Кати беше във всекидневната, седнала на люлеещия се стол с чаша чай в ръка.

— Рано се прибираш.

— Трябва да ти кажа нещо — започна той, като се облегна на полицата над камината.

Помълча известно време, за да я изнерви и да събуди съчувствието й.

— В агенцията имаше големи съкращения, Фоксуърт искаше да остана, но не им стигат парите. По-голямата част от високопоставените служители също си заминават. Не искам да се плашиш, скъпа. Заедно ще се справим. Това е наистина добра възможност и за двама ни. Ще ти даде възможност отново да започнеш да преподаваш. Само за малко. Мислех си…

— Седни, Чарлз — каза Кати и едва сега той усети някаква странна студенина в гласа й.

Чарлз? Тя го нарече Чарлз! Само майка му го наричаше Чарлз.

— Та казвах, възможност…

— Седни. И замълчи.

Той седна.

Кати отпи от чая без ръката й да трепне. Очите й обхождаха лицето му като прожектори.

— Тази сутрин разговарях с Кармен — каза тя.

Косъмчетата по тила му настръхнаха. Наложи си да се усмихне.

— Кармен?

— Твоята приятелка.

— Аз…

— Какво ти? — тросна се Кати.

— Нищо.

— Стори ми се приятна. Жалко, че я разстроих.

Монроу мачкаше облегалката на креслото, тапицирано с изкуствена кожа.

— Нямах намерение да го правя — продължи Кати. — Да я разстройвам, имах предвид. Но отнякъде й беше хрумнало, че двамата с теб сме в процес на развод. — Тя се изсмя тихо. — В развод, защото съм се била влюбила в момчето, което поддържа басейна. Откъде й е хрумнало това, питам се?

— Мога да ти обясня…

— Ние нямаме басейн, Чарлз. Не ти ли хрумна, че това е много глупава лъжа?

Монроу събра ръце и започна да си гризе нокътя. Беше обмислял възможността да каже на Кармен, че Кати има връзка с някой от съседите или с някакъв предприемач. Но когато започнаха разговора, момчето, което се грижи за басейна, беше първото, което му дойде на ум. А след това не мислеше, че изборът е доста глупав… Направо тъп.

— И ако се чудиш — продължи Кати — какво се е случило, ще те осветля по въпроса. Обади се някакъв човек от бижутерския магазин. Искаше да знае дали да изпрати касовата бележка тук или в апартамента на Кармен. Между другото, тя ми каза, че обеците били страшно безвкусни. Но така или иначе щяла да ги задържи. Казах й, че трябва да го направи.

Защо, по дяволите, служителят беше направил това? Когато поръча обеците, изрично предупреди да изпратят касовата бележка в офиса.

— Не е това, което си мислиш — каза той.

— Прав си, Чарли. Мисля, че вероятно е доста по-зле.

Монроу отиде до бара и си наля още един джин. Главата го болеше, чувстваше се сгорещен от твърде многото изпит алкохол. Той преглътна джина и се загледа в чашата. Спомни си кога бяха купили този кристален комплект — от някаква разпродажба в Сакс. Тогава му се прииска да поиска телефонния номер на продавачката, но Кати стоеше наблизо.

— Три часа говорих с адвокат по телефона — продължи тя и си пое дълбоко дъх. — Според неговите думи, не му било нужно много време, за да те направи последен бедняк. Е, Чарли, това е. Няма за какво повече да говорим. Приготви си куфар с дрехи и се изнеси някъде.

— Кат… Моментът е много лош за мен…

— Не, Чарлз, моментът ще бъде лош. Но все още не е лош. Сбогом.

 

 

Половин час по-късно той беше приключил с приготовленията.

Докато слизаше тежко по стълбите с големия куфар, Кати го огледа внимателно. По същия начин оглеждаше листните въшки, когато ги пръскаше с отровен спрей и наблюдаваше как се сгърчват на малки мъртви топчици.

— Аз…

— Сбогом, Чарлз.

Монроу беше на половината път към коридора, когато някой позвъни на вратата. Той остави куфара и отвори. Пред него стояха двама едри помощник-шерифи. Отпред бяха спрели две полицейски коли, а на моравата стояха още двама помощник-шерифи. Ръцете им бяха твърде близо до пистолетите.

О, не, Фоксуърт беше предявил обвинения! Господи! Какъв кошмар.

— Господин Монроу? — попита най-едрият помощник-шериф, вперил поглед в куфара. — Чарлз Монроу?

— Да. Какво има?

— Питам се дали не бихме могли да поприказваме с вас за момент.

— Разбира се. Аз… Какво има?

— Може ли да влезем?

— Да, добре, разбира се.

— Къде отивате, сър?

Монроу изведнъж си даде сметка, че няма представа.

— Аз… не знам.

— Заминавате, но не знаете къде?

— Малък семеен проблем… Знаете как е.

Полицаите го гледаха с каменни лица.

— Предполагам, че ще отида в града — продължи Монроу, — в Манхатън.

Защо не, това беше не по-лошо място от което и да е друго.

— Разбирам — каза по-дребният помощник-шериф и погледна към извисяващия се над него партньор. — Извън щата — многозначително заяви той.

Какво искаше да каже с това?

— Това номерът на вашата Мастеркард ли е, господин Монроу — попита вторият помощник-шериф.

Той погледна към листчето, което полицаят беше протегнал към него.

— Хм, да, той е. Защо е всичко това?

— Вие ли сте направили поръчка вчера в Грейт Нордърн Аутдор Съплайс във Върмонт?

Грейт Нордърн? Монроу никога не беше чувал за тях. Което каза и на полицаите.

— Разбирам — каза едрият полицай, но на всички присъстващи бе повече от ясно, че не му вярва.

— Вие притежавате имот на Харгюсън лейк край Хартфорд, нали?

Монроу отново почувства смразяващите тръпки по гърба си.

Кати го гледаше с поглед, който казваше, че вече нищо не може да я изненада.

— Аз…

— Съвсем лесно е да се провери, сър. Можете да отговорите честно.

— Да, притежавам.

— Кога се сдоби с него, Чарлз? — попита Кати отегчено.

Това трябваше да бъде изненада… Нашата годишнина… Тъкмо щях да ти казвам…

— Преди три години — каза той.

По-ниският от помощник-шерифите продължи да настоява.

— И не сте получавали стока, изпратена ви по поръчка от Грейт Нордърн по куриер в къщата на този имот?

— Поръчка? Не. Каква поръчка?

— Ловджийски нож.

— Нож? Не, разбира се, че не.

— Господин Монроу, ножът, който сте поръчали…

— Не съм поръчвал никакви ножове.

— … който е бил поръчан от някого, представящ се за Чарлз Монроу и използващ вашата кредитна карта, и изпратен във вашата къща, е подобен на ножовете, използвани при последните убийства в района.

Убиецът от Южния бряг.

— Чарли! — ахна Кати.

— Не знам нищо за никакви ножове! — извика той. — Не знам!

— Щатската полиция получи анонимна информация за някакви окървавени дрехи на брега на Харгюсън лейк. Оказа се във вашия имот. Фланелка на жертвата отпреди два дни. Освен това открихме и друг нож, скрит близо до фланелката. Кръвта по него съвпада с тази на жертвата, убита преди два месеца близо до Шосе петнайсет.

Господи, какво ставаше?

— Не! Това е грешка! Никога не съм убивал когото и да е.

— О, Чарли! Как си могъл?

— Господин Монроу, имате право да мълчите.

Едрият помощник-шериф продължи да го запознава с правата му по поправката Миранда, докато другият му надяна белезниците.

Извадиха портфейла от джоба му. Мобилния му телефон също.

— Не, не, оставете ми телефона! Трябва да се обадя. Знам, че трябва.

— Да, но ще използвате нашия телефон, сър. Не вашия.

Изведоха го навън, като го стискаха здраво за бицепсите. Паникьосан, той се съпротивляваше. Когато наближиха полицейската кола, Монроу случайно вдигна поглед. Отсреща на улицата стоеше дребничък човек с пясъчноруса коса. Докато наблюдаваше ставащото, той се облегна на едно дърво с доволна усмивка на лицето.

Стори му се много познат…

— Чакайте! — извика Монроу. — Чакайте!

Но помощник-шерифите не чакаха никого и безцеремонно вкараха Монроу на задната седалка в колата.

Едва когато минаха край мъжа и Монроу го огледа по-внимателно, той успя да го познае. Това беше онзи пътник — същият, който седеше до него във влака вчера сутринта. Грубият, който го беше помолил да говори по-тихо.

Чакай… О, не. Не!

Монроу започна да разбира. Човекът беше чул всички негови разговори — с Шапиро, с Кармен, с бижутерския магазин… Беше записал имената на всички, с които Монроу говори, беше записал номера на неговата Мастеркард, когато поръча обеците, името и адреса на любовницата му и подробностите за срещата му с Ханк Шапиро… а също и местонахождението на вилата му!

Той се беше обадил на Фоксуърт, на Кати, той беше поръчал ловджийския нож…

И той се беше обадил на полицията.

Защото той беше Убиецът от Южния бряг…

Човекът, който убива заради някаква незначителна обида — лека катастрофа, лаещо куче…

Като се опита да се изтръгне, Монроу се извърна и забеляза как мъжът гледа след отдалечаващата се полицейска кола.

— Трябва да се върнем! — извика Монроу. — Трябва! Той е там! Убиецът е там!

— Да, сър, ще ви бъдем благодарни, ако вече млъкнете. За нула време ще стигнем до участъка.

— Не! — изхленчи Монроу. — Не, не, не!

Поглеждайки за последен път назад, видя как мъжът вдигна ръка до главата си.

Какво правеше той?

Махаше?

Монроу присви очи. Не, той… Той имитираше жест на човек, който държи телефон до ухото си.

— Спрете! Той е там! Там отзад!

— Сър, достатъчно — каза едрият помощник-шериф.

Когато между тях остана цяла пресечка, пътникът най-сетне свали ръка, обърна се и пое обратно по тротоара, крачейки енергично, явно доволен от добре свършената работа.