Михайло Пантич
Ден за кленове

Михајло Пантић
Дан за кленове

 Щом слънцето се наклони на запад и за миг, сякаш подновявайки всекидневното коронясване на света, заседне на върха на голямата планина, слизам към реката. Летният ден е дълъг, несвършващо дълъг, и до нощта е още далече, цели три часа. През мочурливата ливада и гъст върбалак стигам до водата, чист, като че отивам на свето кръщене. Повърхността на реката е неподвижна; няма дори полъх на вятъра, нито бразда по водата. Надвесвам се. Две пъстърви, мои стари добри познайници, с достойнство, без прекалено бързане, се отдалечават от края към дъното на вира. Пъстървите са удивителни създания, наподобяващи риби: сигурен съм, че се създават чрез кристализация в сините водни дълбини, там, далече от погледа, дето водата се сгъстява до самозабрава и се преобразува в ново, рибовидно тяло, нещо подобно на раждането на ларвата на змиорката от земната утроба, както е учил един средновековен хиромант, мистик и зоолог.

Винаги започвах риболова на тази река — чието име заради нейната святост не искам да спомена — оттук, от този вир. Отначало не правех нищо. Сядах на тревата и четях водата. Пъстървите щяха да ми кажат всичко: ако главите им бяха обърнати по посока на течението, а телата им срещу течението и при това леко наклонени към повърхността, имаше на какво да се надявам. Реката в тази си част е всякога толкова бърза, че в един момент хипнотично ви се привижда като да е застинала неподвижно в своята мощ. Не знаех колко щях да стоя така унесен над водата. Понякога само минута-две, понякога час или повече, а понякога, ала изключително рядко, щях да изпадна в някаква далечна и дълбока самозабрава, в състояние, интензивно придружено с отсъствие на всякакви чувства и мисли, изхвърляйки от ума си защо съм всъщност тук. Щях да стана след това и да се върна вкъщи, без капка двоумение и без съжаление, че съм прахосал ловните часове. Просто така се е случило и, съвсем естествено, така е трябвало да бъде.

В действителност, обикновено щях да започна, улавяйки онази незабележима сянка, която предупреждава, че денят е почнал да остарява. Едва се е усетило как тази сянка пада над водата и, след стъпка или две, си отива светлото. Ако мигнете в неподходящ момент, ще пропуснете да видите как въздухът около вас за част от секундата светкавично ще се разреди и после веднага ще се смеси с първия бледосив нюанс на едва загатнатия летен здрач. То — това преобразяване, това стареене на деня — раздвижва рибата. Тя го усеща много по-добре от нас, защото рибата е безпогрешно туптящо сетиво, божествено създадено като водата, дъжда, вятъра, въздуха, билките, слънцето и месеца.

Само този, който учи, който е готов непрестанно да учи, може, понякога, изостряйки инстинкта си в такъв момент, да се научи да чете водата.

Подир тази сянка, като някакъв набързо роден неин син, се втурва първият вечерен ветрец. Ако е полъх от север, свеж, може би ще има добър лов, ако е южен, влажен и сънлив, рибата ще бъде незаинтересована и ленива. Най-напред от края, в сянката, над водната трева, която се полюшва в бързея, изпод гъстите върбови корони, изскача малка пъстърва. После още една и още една, чува се вече и едно примамливо „плюс“, охо-хо, господин Глад, придружен от госпожица Игра, размърдаха великата господарка на вира и вече навсякъде наоколо се чува весел плясък по повърхността на реката. Тромава жълта мушица, за кратко, със залитане се залюлява над огледалната вода, и вече я няма.

Рядко ловех пастърви. Има безброй обяснения защо правех това някак неохотно. Главно, бях уверен, че с лова на пъстърви отнемам нещо от това безупречно равновесие, че съвсем непоканен руша един ред, който е по-стар от мене, от всички нас. Оставях ги на мира, освен в дните, когато у мен избуяваше неустоимия прастар зов на ловеца, когато демоните на някакви далечни предци чрез мен постигаха своето. Повече обичах кленове^[1], риба, която в тоя край не беше смятана за ценна, напротив, гледаха на нея, по много причини, като на необходимо зло. А ако все пак някой път клен се хванеше на мушица, предназначена за пъстърва, биваше с ругатня връщан във водата, а понякога, ей Богу, ръката на някой ядосан рибар, съвсем варварски го трясваше в брега. Кленът от бистрата вода — а забравих да ви кажа, че това беше най-бистрата река на света, наистина, без преувеличение, най-бистрата река на света — та казвам, кленът от бистрата вода е лукавец, предпазливец и умник от най-висша класа. Първите години, дори и при удобни случаи, не можех нищо да хвана.

Почти съм се отчайвал, ала не напълно — знаех, че трябва да бъда търпелив; бавно, да чакаме, всички един ден ще си получим своето. Не си въобразявам: кленовете ми се надсмиваха — на всяко мое погрешно движение, на всеки неуместен опит, на всяка предложена стръв. Излизам, да речем, до водата, и подплашвам ято кленове, които се излежават на слънце. Те се измъкват на сигурно място, пак се повдигат на повърхността и започват любопитно да ме наблюдават, честна дума, да ме наблюдават. Друг път пък, друга история: промъквам се, пълзейки през тревата, направо съм спрял дъха си, и се надвесвам над вира. Спускам въдицата със съблазнителна стръв — вишня, червей или скакалец — до самата уста на най-хубавото парче. Той го докосне презрително, пък се обърне — нещо му се струва подозрително, не знае какво, затова се и съмнява…

Или, сещам се и това. Заставам до такова място на реката, на което обикновено се събират големи кленове. Ако в момента не са тук, ако преди мене е минал някой риболовец или овчар, ако някое зверче е отишло да се налочи с вода в жаркия летен ден и ги е подплашило, това не ме смущава. Вземам шепа ситни камъчета, сядам така, че сянката ми да не пада на реката и бавно започвам на едно и също място, на равни интервали, да хвърлям камъчетата. Бух-бух-бух. Не са минали и две-три минути, и ето ги. Първо някакъв дребосък бързо прелита през мястото, а после пристигат и останалите, бавно, но уверено, като под някакъв ред, всеки следващ по-голям от другия, а накрая — сякаш против волята си и само за да провери какъв е случаят, и да потвърди несъмнения си авторитет — лениво се носи и главният клендак^[2], с широка и сплесната глава и тяло като малко торпедо, от ония, на които от десет метра може да се види небцето, щом на повърхността се потопи голям скакалец.

Така, сега сме при скакалците. Големият, зелен ливаден скакалец, който в летни дни, особено по време на косенето на крайречните ливади, има обичай безгрижно да скача във водата. Право в челюстите на клена, а и пъстървата не се отказва от него, напротив. Кленът, както казах, в тези краища не го ловят, и на моите въпроси към редките риболовци („рибарите“ там ги смятат за безделници, но достолепни безделници, с репутация) как би трябвало да го ловя, получавах обикновено все същият, небрежен отговор: „Не знам, братле, може би със скакалец.“ Не е кой знае какво изкуство да се лови клен в сура^[3] или мътна вода, правил съм го много пъти и на езера, и в реки. Като не забелязва добре, кленът взема стръвта самоуверено, някак радостно и решително, но това беше прозрачна река — повтарям, най-бистрата река на света — и тук кленът можеше да ме види как привечер слизам по планинския склон към брега (а че ме бе видял, това е ясно), а още-повече, когато наивно се опитвах да му навра стръвта под устата, макар и тази стръв да се наричаше зелен ливаден скакалец.

И така, от десет години се приготвях за този ден, денят за кленове. Отначало, казах ли вече, не знаех почти нищо. Ала постепенно, незабележимо, отначало опипом, напълно интуитивно, а едва по-късно и с разума — който за риболова не е най-важното нещо (важно е, но не е най-важното) — започнах да се потапям в този свят и да ставам част от него. Десет години, мерено с някакви други мерки, може и да е много време, повече отколкото е нужно напълно да се променим и ние, и всичко около нас, ала десет години за риболова е само един скромен период, точно колкото е необходимо за основно разпознаване на онези сили, на които почива тази страст, стара, колкото е стар и нашият род. В тази страст се ангажира всичко, и предчувствието, и всичките сетива, и знанието, и разума, и таланта, и умението, и късмета, и, разбира се, онова нещо, което е най-дълбоко у нас, онова мигновено потъване в първичното. И случая, естествено, защото риболовът не е нищо друго, освен опит да подготвим и предизвикаме този чародеен случай, в който рибата точно на този ден, точно на това място, точно в този миг, точно нашата въдица да налапа, с точно тази, предложена от нас стръв. Не ще и дума: риболовът е точно обратното на смъртта, чието настъпване се опитваме да предотвратим с някакво друго изчакване, изчакването на нечия друга смърт; той е абсолютната, радостна възхвала на живота, вечният пулс на възраждащата се материя.

Десет години, гледайки, дебнейки и учейки всеки ден по нещо ново, събирах енергията, която се изля в едно утро. Всичко, което ми бяха казвали, бях го проверил, защото риболовът, в самата си същност, е почти непредаваемо изкуство. Всичко в него можете и да научите, но онова неповторимото, онова главното, онова усещане за рибата и за четенето на водата, то се отглежда като най-скъпоценен талант, то не се натрупва, а само се усъвършенства, при условие че имате у себе си какво да усъвършенствате. Моето учение започна със зеления скакалец, който трябва да се употребява като стръв в точно определено време на годината, в точно определени часове на деня, часът след разсъмване или часът преди смрачаване. Понякога в зори, понякога в здрач, понякога никога — но никога, никога посред бял ден, по ведрина, по слънце и в безветрие. Тогава кленът се припича на слънцето и дреме, и не му е до ядене, та дори и ято скакалци, големи колкото врабци, да паднат изведнъж в реката. Ако целия ден ръми дъждец и духа вятър, който предизвиква малки вълни, то е вече нещо друго, тогава, раздразнен, кленът се храни цял ден, кленът е активен в дъжда. Но след дъжд кленът не взема от повърхността. След дъжд той се успокоява и можете, привечер, да хванете който и да е неопитен клен. Когато водата се размъти, кленът излиза в края, в плиткото, и от време на време похапва, а ако е бистра водата, той се връща на своите обичайни, любими места. На едно място кленът се храни, на друго се припича, а ако му е обърната главата надолу по течението, той само минава, не е разположен да закусва.

На тази река научих още нещо. Нещо много повече. Не се показвай на клена, твоята сянка в никакъв случай да не бъде върху водата, и хвърляй или пускай стръвта колкото се може по-далече от тебе, по правило, винаги към онзи бряг на реката, на който не стоиш: всичко това съм си говорил след много неуспешни дни, в които съм вършил точно обратното. След време започнах да избягвам онези места, които ме привличаха от пръв поглед, защото в риболова първият поглед винаги лъже; вместо това, трябва да се разчете някой таен знак, да се открие едва видим сигнал, да се избягва това, което ти се предлага само; предлагано, значи лъжливо. Всичко трябва да се заслужи. А после, когато кленът вземе стръвта и свие с нея в дълбочината, най-важното е да се овладее онова вълнение, което нахлува в пулса и в гърлото, силно да се поеме въздух и да се запази самообладание до онзи съдбоносен миг, когато трябва да го набодете на въдицата, с решително, но едва забележимо, съвършено съгласувано дръпване на пръчката и ръката, от лакътя, не от китката. Колко пъти само съм избързвал да дърпам и колко пъти съм гледал как надхитрилият ме, огромен клен, откачен от въдицата, се оттегля във водата, за да не се върне повече това лято, на пук на всички следващи и напразни опити да го примамя отново. Набоден клен не подновява удара, но ненабоден, а преждевременно теглен, може и да повтори. По-точно, понякога ще повтори, понякога не, опитайте. Почти съм сигурен, че дали ще се върне на предложената стръв, която вече е гълтал, или няма да се върне, зависи от индивидуалните особености на всяка отделна риба, всяка от тях има нещо свое, нещо, което колкото и невероятно да звучи, я отличава от останалите представители на вида. Кленовете, все пак, не са скакалци, те ядат скакалци.

Вечерта преди деня за кленове излязох на реката, повторих своя малък ритуал, но не лових риба, нещо не ми позволи. Върнах се вкъщи спокоен, знаейки безпогрешно, че всичко трябва да оставя за сутринта, не само защото утрото е по-мъдро от вечерта, а и защото през горещи дни — а този ден беше наистина пъклено зноен юлски ден — кленът яде само на ранина, по времето на кратката утринна свежест. Налових скакалци в полето, недалеко от мястото, където щях да ловя, а това съвсем не е без значение, на клена трябва да му се предлага храна от вида, който най-често яде и спрямо която е най-малко недоверчив. Отидох да си легна, спокоен, като пред причастие. Събудих се без усилие, точно на секундата — за риболов не ми е нужен часовник — още веднъж проверих от снощи приготвените такъми и се спуснах по моята пътека до реката, да, пътеката по която освен мене никой никога не е ходил, или е ходил толкова отдавна, че дори не си спомня.

Стигнах до водата, поздравих се с двете познати пъстърви, двата живи кристала в прозрачната планинска вода, и отидох на мястото, където ме чакаха големите кленове.

Това място беше всъщност там, където се съединяват моята река и един неин малък, но силен приток, на края на полето, преди тя да навлезе в клисурата. Малката палава река задържаше на устието си, колкото можеше, мощта на моята река, като същевременно й добавяше още по някоя капка сила… Утринна мъглица се носеше над водата, свежестта в средата на лятото влизаше под кожата, слънцето още не се беше показало. Застанах, добре прикрит, до голямата върба над големия зелен разлив. Първата светлина падаше над водата така, че нито в нея, нито от нея нещо можеше да се види. Разгънах въдицата, поставих плувката на точно определена дълбочина, проверих здравината на влакното и разположението на дребните оловни тежести, отворих кутията със скакалците и нанизах два на кукичката, от главата към опашката. Откъснах им краката и големите ципести крила и с леко движение на въдицата я хвърлих на десетина метра от себе си, там, където бързата вода се отделя от бавната. Не чаках нито секунда, нямаше нужда да чакам, това беше денят за кленове. В момента, в който плувката се изправи, а аз отпуснах първия метър на кордата, така че стръвта да се плъзне естествено по водното течение, кленът се появи. Взе стръвта самоуверено. Наистина, имаше защо да бъде самоуверен, на километри наоколо никой не ловеше кленове, особено не тази сутрин, бях сам, абсолютно сам, над водата, в утрото, сам във всемира, с кленовете, които искаха да играят старата игра на рибата и въдичаря.

Както казах, кленът взе стръвта хладнокръвно, плувката рязко се устреми косо, в дълбочината, спрях да дишам, преброих до пет и задърпах върха на пръта към себе си, точно така както трябва и колкото трябва. Прътът се огъна и две-три секунди нищо не се случи, съвсем нищо. Времето спря, а после отново потече, заедно с водата, долу, отвъд погледа ми. На самия край на продължението на ръката ми — защото кордата е удължена ръка — нещо все пак се случи. Държах пръта, без да отпускам, решен да чакам на това място, докато не дойде ако трябва и краят на света, или, добре, поне до онзи миг, докато не усетя, че идва. Бавно, много, много бавно, рибата се запъти към повърхността, ала не задълго; изведнъж се обърна и заби в устремен бяг към дълбочината. Издържах на тоя бяг, после на още един, и още един, всеки по-слаб от предишния. Бяха ми нужни няколко минути да довлека големия клен под краката си, до тревата, онзи същият, който последен идва на моята покана за игра с камъчетата. Обърна се на хълбок, видях го в цялото му великолепие: кървавочервени перки, сребристобял корем, кафеникаво-жълти страни с магично сложни люспи, в които е записана историята и съдбата на света, смарагденозелен гръб и едра, заоблена глава с голяма, широко разтворена уста. На два-три пъти вече беше поел въздух и лежеше тук, пред мене, на една ръка разстояние, омаломощен, като помръдваше само с хриле. Наведох се, без да отпускам кордата, и се опитах да го хвана с лявата си ръка. Брегът беше висок. Клекнах на колене — брегът и сега беше висок. Повдигнах му главата над водата. В момента, в който посегнах с ръка към неговото изправено тяло, той с последно, отчаяно движение, тръсна с опашка и влакното се скъса. Кукичката беше дълбоко забита в гърлото му, видях това съвсем ясно, ала тънкото влакно не беше издържало и кленът, като някакъв голям бял камък, просто потъна в дълбините.

Потръпнах. Не бях нервен, не бях отчаян, не бях уплашен, просто потръпнах, това беше чисто органическо потръпване, моят отговор на кленовото потръпване, среща на една енергична жизнена тръпка с един не по-слаб предсмъртен гърч. И това се разреши така, както трябваше да се разреши.

Отворих торбата, извадих нова кукичка с влакно, нагласих я на основната корда, пак повторих хвърлянето, всичко точно по конец, и пак всичко се повтори по конец, като че ли удари^[4] неговият брат близнак, само дето него не го довлякох до брега — той откъсна кукичката след кратка борба, веднага след като за първи път му извлякох главата на повърхността. Беше див и храбър боец и не ми се даде. Това, което последва, си струва разказа, защото се случи за трети, а после и за четвърти път, и всичко се повтори точно по-същия начин, по-точно не можеше и да бъде, и всичко това за по-малко от петнайсет минути, и само за четири хвърляния. Това беше едно голямо кленово семейство с много братя близнаци и сестри близначки в този утринен лов. Третия го влачих доста дълго, откачи се, когато вече мислех, че ми е сигурен. Никога не бива да си казваме, че имаме нещо, преди наистина да го имаме, особено не тогава, когато то е почти сигурно, дори не и миг преди това, още повече в риболова. Четвъртият, най-големият — а за неговата истинска големина не трябва да се говори, защото няма думи да се опише — се хвана по възможно най-глупавия начин. Направих всичко както сам Бог повелява, а той, Бог, ме гледаше това утро от небето и се любуваше, готов да пожелае да хвърли и той веднъж, защото това беше божествен ден за кленове, един на десет години, или един след десет години чакане, а десет години са достатъчни, за да се промени светът; та казвам, направих всичко, както е речено и записано във великата звездна книга на съдбата, издържах на всички негови удари, на всички лукавства, изхвърляния из водата, безумен бяг по течението, опит да се забие в тревата и накрая го довлякох до брега. Виждайки, че не мога нищо да му направя, че няма начин как да го хвана, скочих във водата, в студената утринна вода, трупешката, до пояса, хлъзгайки крака по стръмното дъно, като се опитвах внимателно да го прихвана с пръсти изпод хрилете. Той беше по-хладнокръвен от мене. Само ме удари с глава в бедрото и изпадна от кукичката.

Това вече беше прекалено. Стоях във водата, съвсем побеснял и отчаян, извън себе си. Като че изтръгнат от някакъв мигновен, почти безсмислен сън, внезапно се пробудих — хванат бях в най-съвършената игра, в която всички, абсолютно всички, според най-строгите възможни правила, въпреки моите усилия и вещина, играеха против мен. Но в следващия момент знаех, че греша, че съм в заблуждение, че красотата на тази игра не е в това да играеш срещу някого, красотата е в това, че сме играли всички, и рибите, и аз, и реката, и господин Бог, и господин Случай, десет години изкристализираха в една-единствена секунда просветление, десет години ми бяха потребни да схвана, че същността на ловната красота е в това, всички да играят и никой да не бъде победител.

Някак си се измъкнах от водата и се изправих. Вода се стичаше от мен, последните вълма утринна мъгла се вдигаха от реката, слънцето изпращаше първия си лъч. Стоях прогизнал до кости и се питах какво да правя по-нататък. Утрото вече настъпваше, във водата се открояваше всеки детайл, всеки камък и всеки стрък, и аз осъзнах, че отговорът е само един, че играта трябва да продължи дотогава, докато съществува и най-малката възможност да бъде играна. Отново отворих кутията с кукичките и, противно на предишните правила за тънко влакно и малка кукичка, избрах една голяма кукичка с много здраво влакно. Нанизах три скакалеца. Над главата ми премина онази сянка, която възвестяваше, че новият ден е настъпил. Всичко наоколо, във водата и въздуха, се виждаше ясно, можеше с часове да наблюдаваш мълчаливо нещо, и после това нещо — дърво, камък, планина, вода или риба — да ти се разкрие на своя безмълвен език и да ти разкаже какво е то всъщност. Хвърлих кукичката колкото можах по-далече, под надвисналите клони от другия бряг, в последния затъмнен квадрат вода, не по-голям от отвора на кладенец, в който отказваше да се събуди някой закъснял демон на мрака. И рибата удари веднага, ако щете вярвайте, повлече като да й беше за последно, а беше й за последно. Извлякох я и грижливо я положих във влажната висока трева, не се бореше, прие това спокойно, като последен знак на съдбата. Тогава хвърлих в най-бързата част на реката и пуснах кордата да се отмотава свободно дотогава, докато можех с поглед да следя плувката. И едва когато ми се изгуби от погледа, когато вече само предполагах, че това е все още моята плувка (дали беше или не беше?), стори ми се, че е отишла под водата. Затеглих с всичка сила и усетих силно дърпане, много, много силно дърпане, към което се прибавяше и силата на речното течение. Влачих го дълго и внимателно срещу течението, без да мисля за нищо, без да мисля, че го имам, докато наистина не стана мой. И него спуснах в тревата, беше досущ като първия.

Не ми се искаше да свършвам, само че вече не знаех къде да хвърлям. Тогава ръката ми сама заметна кордата с кукичката и стръвта във водата на бързата, палава речица; дълбочината не беше добре преценена и плувката подскачаше срещу речните камъни, ала щом навлезе в спокойната вода на голямата река и се изправи, веднага потъна. Силите постепенно ме напускаха, едва го извлякох някак си. Беше достатъчно за този ден, най-божият ден измежду всички божествени дни, макар че на тази страст истински пристрастеният не може да се насити, никога, докато ходи по този свят. Знаех това тогава, докато с кленовете в торбата се изкачвах по слънчевия планински склон, знам го и сега, десет години по-късно, защото още веднъж се промени светът, а и аз заедно с него. Само рибите, тази река и тази страст никога не се променят. И аз заедно с тях.

Понякога, насън, или в мислите си, отивам на тази река. Сядам над водата и мълча.

 Чим се сунце приклони западу и, за тренутак, обнављајући чин свакодневног крунисања света, заседне на врх велике планине, силазим на реку. Летњи дан је дуг, непролазно дуг, и до ноћи је још далеко, готово пуна три сата. Кроз мочварну ливаду и густи врбак долазим до воде, чист, као да идем на свето крштење. Површина реке је непомична; ни дашка ветра, ни најмањег таласа. Нагнем се. Две пастрмке, моје старе, добре познанице, достојанствено, не превише журно, одмакну се од краја, према дубини вира. Пастрмке су необична створења, налик рибама: сигуран сам да настају кристализацијом дубоке водене плавети, тамо, изван погледа, где вода гусне до далеког заборава и преображава се у ново, риболико тело, нешто слично рађању ларви јегуље из земљине утробе, како је учио један средњовековни хиромант, мистичар и зоолог.

Риболов сам на тој реци — чије име због њене светости не желим да поменем — увек почињао одатле, од тог вира. Најпре не бих ништа чинио. Сео бих на траву и читао воду. Пастрмке би ми све рекле: ако би њихове главе биле окренуте према матици, а њихова тела уз то још била благо искошена према површини, имао сам се чему надати. Река је у том делу увек толико брза да ће вам се у једном тренутку хипнотички привидети да у својој силини у ствари стоји. Не знам колико бих тако снатрио над водом. Понекад свега минут-два, понекад сат или дуже, а понекад, мада изнимно ретко, и сам бих падао у некакав далеки и дубоки самозаборав, у стање интензивно присутног одсуства свих чула и свих мисли, смећући с ума због чега сам заправо ту. Устао бих после тога и вратио се кући, без трунке двоумљења и без кајања што сам пропустио ловне сате. Тако је једноставно било и тако је, још једноставније, морало бити.

У ствари, обично бих почињао лов хватајући ону неприметну сенку која упозори дан да је почео да стари. Једва се да наслутити како та сенка падне на воду и за степен или два збије светлост. Ако трепнете у погрешан час, пропустићете да видите како се ваздух око вас, у магновењу вида, муњевито разреди и одмах потом слије у прву блеђесиву нијансу тек изгледног летњег сутона. То, тај преображај, то старење дана, покрене рибу. Она то осети много боље од нас, јер је риба чисто, пулсирајуће чуло, божански створ у сагласју са водом, кишом, ветром, ваздухом, биљем, сунцем и месецом.

Само онај ко учи, ко је спреман да непрестано учи, може, једном, избрусити инстинкт за тај тренутак, може научити да чита воду.

После те сенке, као неки њен брзорођени син, наиђе први сутонски поветарац. Ако је дах од севера, свеж, можда ће се десити добар лов, ако је југ, млак и поспан, риба ће бити незаинтересована и трома. Најпре у крају, у хладу, над воденом травом која лелуја у брзаку, испод густе врбове крошње, искочи мала пастрмка. Затим још једна, па још једна, чује се већ и једно замамно пљус!, охо-хо, господин Глад удружен са госпођицом Игром покренуо је и велику господарицу вира и већ се свуда унаоколо чује весели пљусак по површини реке. Трапава жута мушица, закратко, тетураво залелуја над огледалом воде, и већ је нема.

Ретко сам ловио пастрмке. Постоји безброј објашњења због чега сам то некако нерадо чинио. Углавном, био сам уверен да ловом пастрмки откидам нешто из те беспрекорне равнотеже, да сасвим непозван рушим један ред који је старији од мене, од свих нас. Остављао сам их на миру, осим у данима када је у мени бујао неодољиви, прастари зов ловца, када су демони неких далеких предака кроз мене долазили по своје. Ја сам више волео кленове, рибу која у том крају није била на некој нарочитој цени, напротив, сматрана је, из многих разлога, нужним злом. А ако би се, и када би се, клен већ и ухватио на мушицу намењену пастрмки, био је уз псовку враћан у воду а понекад би, богме, рука неког љутитог риболовца, сасвим варварски, њиме трескала о обалу. Клен из бистре воде — а заборавио сам да вам кажем да је то била најбистрија река на свету, заиста, без претеривања, најбистрија река на свету — велим, клен из бистре воде је лукавац, опрезњак и паметњаковић првог реда. Првих година нисам му, чак ни светим случајем, могао ништа.

Готово да сам очајавао, али не превише, знао сам да треба бити стрпљив, полако, чекајмо, сви ћемо једном доћи на своје. Не уображавам: кленови су ми се подсмевали, сваком мом погрешном покрету, сваком наопаком покушају, сваком понуђеном мамцу. Изађем, рецимо, на воду и расплашим јато кленова које се излежава на сунцу. Они се измакну на сигурно одстојање, опет се подигну на површину, и стану да ме радознало посматрају, часна реч, да ме посматрају. Други пут, да променим причу, прикрадам се, пузећи кроз траву, готово прекинем дах и наднесем се изнад вира. Спустим удицу са заносним мамцем, вишњом, црвом или скакавцем, најлепшем мацану до самих уста. Он га презриво дотакне и окрене се, нешто му је ту сумњиво, не зна шта, па баш зато и сумња…

Или, сећам се и овога. Застанем пред делом реке на којем се обично окупљају велики кленови. Ако тренутно нису ту, ако је пре мене прошао неки пецарош или чобанин, ако је неко звере сишло да се налопће воде у жарки летњи дан и поплашило их, ништа зато. Узмем шаку ситног шљунка, седнем тако да ми сенка не пада на реку и полако почнем да на једно те исто место, у правилним размацима, бацам каменчиће. Бућ-бућ-бућ. Не прође више од два-три минута, ево их. Најпре неки малишан брзо прелети тај простор, па потом пристигну и остали, полако али сигурно, као по неком реду, све један већи од другог, а на крају се некако преко воље, али да овери тај догађај и да потврди свој несумњиви ауторитет, лењо доваља и главни мацан, широке и пљоснате главе и тела као мањи торпедо, онај коме се са десет метара забеласа ждрело када са површине покупи великог скакавца.

Дакле, сада смо код скакаваца. Великог, зеленог ливадског скакавца који у летње дане, нарочито за време кошевине околоречних ливада, зна да, неопрезан, скочи у воду. Право у кленове чељусти, а ни пастрмка га не одбија, напротив. Клен се, рекох, у тим крајевима не лови, и на моје питање ретким риболовцима (јер „рибаре” тамо сматрају дангубама, али достојанственим дангубама на гласу) како би га требало ловити, добијао сам махом исти, незаинтересован одговор: „Не знам, брате, ваљда на скакавца.” Није то нека вештина ловити клена у сијерој или замућеној води, чинио сам то много пута и на језерима и на рекама. Када не опажа добро, клен узима мамац самоуверено, некако радосно и без двоумљења, али ово је била прозирна река, понављам, најбистрија река на свету, и ту је клен могао да ме види како пред ноћ низ планинску падину силазим на обалу (и видео ме је, него шта), а некмоли када наивно покушавам да му потурим мамац под њушку, макар се тај мамац звао велики зелени ливадски скакавац.

Елем, десет година спремао сам се за тај дан, дан за кленове. Испрва, рекох ли већ, нисам знао готово ништа. Али полако, неприметно, најпре кожом и ребром, чистом интуицијом, а тек потом и разумом који за риболов није најважнија ствар (јесте важна, али не и најважнија), почео сам да урањам у тај свет и да постајем његов део. Десет година је, мерено неким другим мерама, много времена, више него довољно да се променимо и ми и све око нас, али десет година у риболову је само један пристојан период, неопходан таман за основно распознавање оних сила на којима почива та страст, стара тачно онолико колико је стар и наш род. У тој страсти се ангажује све, и предосећај, и сва чула, и знање, и разум, и таленат, и вештина и срећа и, коначно, оно нешто најдубље у нама, једно магновено тоњење у пралик. И случај, наравно, јер риболов није ништа друго него покушај да припремимо и изазовемо тај чаробни случај да риба баш тога дана, баш на том месту, баш у том тренутку, баш нашу удицу прогута, са баш тим, нашим, понуђеним мамцем. Нема збора: риболов је чисто наличје смрти, чији случај покушавамо да поништимо неким другим ишчекивањем, ишчекивањем нечије друге смрти; он је апсолутна, радосна похвала животу, вечни дамар набујале материје.

Десет година сам, гледајући, ловећи и учећи сваког дана понешто ново, скупљао енергију која се излила једног јутра. Све што су ми рекли, проверио сам, јер је риболов, знатним својим делом, заправо непреносиво искуство. Све се у њему да научити, али оно непоновљиво, оно главно, онај осећај за рибу и за читање воде, то се негује као најдрагоценији таленат, то се не стиче, већ са само усавршава, под условом да имате у себи шта да усавршавате. Моје учење је почело са зеленим скакавцем, који се као мамац мора употребљавати у тачно одређено доба године, у тачно одређени део дана, сат после праскозорја или сат пре сутона. Некада у свануће, некада у сутон, некада никада, а никада никада усред бела дана, у ведрини, по сунцу и безветрици. Тада се клен сунча и дрема и није му до јела, па макар јато скакаваца великих као врапци пало одједном у реку. Ако цео дан сипи кишица и дува ветар који прави мале таласе, то је већ нешто друго, тада се клен, раздражен храни цео дан, клен ради у киши. Али после кише клен не узима са површине. После кише он се примири и можете, пред вече, ухватити тек покојег неискусног рипца. Када се вода помути, клен избије у крај, у шшћак, и слабо узима, а ако се вода бистри, он се враћа на своја уобичајена, омиљена места. На једном се месту клен храни а на другом сунча, а када му је глава окренута низ матицу, он само пролази, није расположен да презалогаји.

На тој реци научио сам још нешто. Још много тога. Не показуј се клену, твоја сенка нипошто не сме бити на води, и мамац бацај или пуштај што даље од себе, по правилу увек уз ону обалу реке уз коју не стојиш: све то говорио сам себи после много неуспешних дана у којима сам чинио управо супротно. С временом, почео сам да избегавам она места која су ме мамила на први поглед, јер у риболову први поглед увек вара, ваља прочитати неки тајни знак, открити неки једва видљив сигнал, избегавати оно што ти се даје само од себе, прелагано, значи лажно. Све треба заслужити. А када већ клен узме мамац и крене са њим у дубину, најважније је савладати оно узбуђење које надолази у билу и у грлу, снажно удахнути ваздух и остати прибран до оног судбинског трена у којем га треба набости на удицу, одлучним а једва приметним, савршено усаглашеним трзајем штапа и руке, из лакта, не из зглоба шаке. Колико пута сам само пожурио са трзајем и колико пута сам гледао како, надмудривши ме, велики клен, откачен са удице, одлази у воду да се тог лета више не врати, упркос свим поновљеним а узалудним покушајима да га поново преварим. Набоден клен неће поновити ударац, али ненабоден а превремено потегнут, можда хоће. Тачније, понекад хоће, понекад неће, пробајте. Готово сам сигуран да то хоће ли се вратити понуђеном мамцу који је већ једном гутао, или му се неће вратити, зависи од индивидуалних карактеристика сваке појединачне рибе, свака од њих има нешто своје, нешто што је, ма колико то невероватно звучало, издваја од осталих представника врсте. Кленови, дакле, нису скакавци, они једу скакавце.

Вече пре тога дана за кленове изашао сам на реку, поновио свој мали ритуал, али нисам пецао, нешто ми није дало. Вратио сам се кући спокојан, непогрешиво знајући да све треба оставити за ујутру, не само зато што је јутро мудрије од вечери, већ и зато што за спарних дана, а тај је дан заиста био паклено спаран илинштак, клен једе само зарана, за време оне кратке јутарње свежине. Нахватао сам скакавце у пољу, недалеко од места на којем ћу ловити, а то никако није без значаја, клену треба нудити храну од оне врсте коју најчешће једе и према којој је, стога, најмање неповерљив. Отишао сам на починак, миран, као пред причест. Пробудио сам се лак, тачно у секунд, мени за риболов не треба сат, још једном проверио већ синоћ спремљен прибор и спустио се, својом стазом, на реку, да, стазом којом осим мене нико никада није ишао, или је ишао тако давно да сам се једва тога сетио.

Дохватио сам се воде, поздравио са две знане пастрмке, са два жива кристала у пребистрој горској води, и отишао на место на којем су ме чекали велики кленови.

То место је у ствари било саставак моје реке и једне њене мале али снажне притоке, на крају поља, пре уласка у клисуру. Мала, кочоперна река заустављала је на свом ушћу, колико је могла, силину моје реке, додајући јој још понеку кап снаге… Јутарња измаглица вукла се над водом; свежина је, усред лета, улазила под кожу, сунце се још није промолило. Стао сам поред велике врбе, добро скривен, изнад великог зеленог разлива. Прва светлост падала је на воду тако да се ни у њој, али ни из ње, ништа није могло видети. Расклопио сам штап, наместио пловак на тачно одређену дубину, проверио јачину предвеза и распоред ситних куглица олова, отворио кутију са скакавцима и нанизао два на удицу, од главе према репу. Откинуо сам им ноге и велика опнаста крила и лаганим покретом штапа одбацио их на десетак метара од себе, тамо где се брза вода дели од споре. Нисам чекао ни секунд, није било потребе да чекам, био је то дан за кленове. Тек што се пловак исправио, а ја отпустио први метар струне да мамац природно клизне воденим током, јави се клен. Узео је мамац самоуверено. Право говорећи, имао је разлога за ту самоувереност, километрима унаоколо нико није ловио кленове, нарочито не тог јутра, био сам сам, апсолутно сам, над водом, у праскозорје, сам у свемиру, са кленовима, који су хтели да се играју једне старе игре рибе и риболовца.

Рекох, клен је узео мамац хладне главе, пловак је жустро скренуо укосо, у дубину, зауставио сам ваздух, избројао до пет и повукао врх штапа ка себи, тачно онако како треба и онолико колико треба. Штап се савио и две-три секунде ништа се није дешавало, баш ништа. Време је стало, а онда изнова потекло, заједно са водом, доле, изван мог погледа. На самом крају моје продужене руке, јер струна је продужена рука, нешто се ипак збило. Држао сам штап, не попуштајући, намеран да чекам на том месту до краја света, ако то буде потребно, или, добро, барем до онога тренутка док не сазнам шта се збива. Полако, врло, врло полако, риба је кренула ка површини, али не задуго; одмах је узвратила наглим бегом у дубину. Издржао сам тај бег, потом још један, па још један, све слабији од слабијег. Било ми је потребно неколико минута да под ноге, до траве, привучем великог клена, баш оног који последњи долази на мој позив у игри са шљунком. Окренуо се на бок, видео сам га у свој његовој раскоши: крвцрвена пераја, сребрнобели трбух, загасито жуте бокове са магично сложеном крљушти у којој је записана историја и судбина света, смарагднозелена леђа и крупну, затупасту главу са великим, широко отвореним устима. У два-три наврата већ се био напио ваздуха и лежао је ту, преда мном, надохват руке, сморен, померајући само шкрге. Сагнуо сам се, не попуштајући струну, и покушао да га дохватим левом руком. Обала је била висока. Клекнуо сам на колена, обала је и даље била висока. Подигао сам му главу из воде. У часу када сам руком посегао према његовом усправљеном телу, он је последњи, очајнички пут отресао репом и предвез је пукао. Удица је била дубоко заривена у његовом ждрелу, видео сам то сасвим добро, али танки предвез није издржао и клен је, као некакав велики бели камен, напросто пропао у дубину.

Дрхтао сам. Нисам био нервозан, нисам био очајан, није ме било страх, једноставно, дрхтао сам, био је то чисти органски дрхтај, мој одзив на кленов дрхтај, сусрет једног интензивног животног трена и једног ништа мање снажног предсмртног грча. И то се разрешило тако како се морало разрешити.

Отворио сам торбу, извадио нову удицу са предвезом, наместио је на основну струну, опет поновио избачај, све тачно у длаку, и опет се све тачно у длаку поновило, као да је ударио његов брат близанац, само што њега нисам довукао до обале, откинуо је удицу после краће борбе, одмах пошто сам му први пут извукао главу на површину. Био је диваљ и неустрашив борац, и није ми се дао. Оно што је потом уследило, вредно је приче, јер се поновило по трећи, па затим и по четврти пут, све исто да истије не може бити, и све то за мање од петнаест минута, у цигло четири избачаја. Била је то велика кленовска породица са много браће близанаца и сестара близнакиња у јутарњем лову. Трећег сам вукао доста дуго, откачио се када сам већ мислио да га сигурно имам. Никада не треба себи рећи да нешто имамо пре него што га заиста имамо, нарочито не онда када је то већ готово извесно, час пре, и никако не у риболову. Четврти, највећи, а о њиховој стварној величини ни не треба гово-рити, јер то превазилази причу, отишао је на најглупљи могући начин. Учинио сам све како сам Бог заповеда, а он ме је, Бог, тога јутра гледао са неба и уживао, готов да затражи да и он једном забаци, јер, био је то божански дан за кленове, један у десет година, или један после десет година, а десет година је довољно да се промени свет; велим, учинио сам све какао је речено и записано у великој звезданој књизи судбине, издржао сам све његове ударе, сва лукавства, избацивања из воде, суманути бег у матицу, покушај забијања у траву и најзад га довукао до обале. Видећи да му не могу ништа, да не постоји начин да га некако дохватим, скочио сам у воду, хладну јутарњу воду, трупачке, до појаса, клизајући ногама по косом дну и покушавајући да га пажљиво прихватим прстима испод шкрга. Он је био присебнији од мене. Једноставно је ударио главом у мој кук и спао са удице.

То је већ било превише. Стајао сам у води, готово сулуд и очајан, на ивици себе. Као тргнут из неког магновеног, једва замисливог сна, одједном пробуђен, затечен савршеношћу игре у којој све, ама баш све, према најчистијим могућим правилима, упркос мом труду и вештини, игра против мене. Већ следећег тренутка знао сам да грешим, да је то заблуда, да лепота тога чина није у томе што играм против некога, лепота је у томе што смо сви играли, и рибе, и ја, и река, и господин Бог, и господин Случај, десет година сажело се у једну једину секунду просветљења, десет година било ми је потребно да схватим да је суштина ловне лепоте у томе да се сви играју и да нико не буде победник.

Некако сам се извукао из воде и усправио. Вода се цедила са мене, последње прамење јутарње магле дигло се са реке, сунце је промолило свој први зрак. Стајао сам испуњен до последњег дамара и питао се шта даље да радим. Јутро је већ освајало, у води се разазнавала свака ситница, сваки камен и свака влат и ја сам знао да је одговор само један, да игру треба наставити све док постоји и најмања могућност да она буде играна. Опет сам отворио кутију са удицама и, мимо дотадашњих правила о танком предвезу и мањој удици, изабрао једну велику удицу са врло јаким предвезом. Нанизао сам три скакавца. Над главом ми је минула она сенка која упозорава дан да је постао млад. Све унаоколо, у води и у ваздуху, било је прозирно видно, могао си сатима да гледаш, ћутке, у нешто, и да ти после тога то нешто, дрво, камен, планина, вода илириба, само од себе, својим немуштим гласом, објави сопствену суштину и каже шта заправо јесте, то нешто. Забацио сам удицу што сам даље могао, под гране изнад друге обале, у последњи затамњени квадрат воде, не већи од отвора бунара, у којем је одбијао да се пробуди неки одоцнели демон мрака. И риба је ударила одмах, немојте мислити да није, вукла је као да јој је то било последње, и било јој је последње. Извукао сам је и пожљиво положио у влажну, високу траву, није се отимала, прихватила је то мирно, као последњи знак судбине. Онда сам забацио у најбржи део реке и пустио струну да се слободно одмотава, све негде тамо докле сам могао да погледом пратим пловак. И кад ми је већ излазио из вида, када сам само претпостављао да је то још увек мој пловак (да ли је или није), учинило ми се да је отишао под воду. Повукао сам најснажније што сам могао и осетио јак трзај, врло, врло јак трзај, појачан снагом речне матице. Довлачио сам га дуго, и пажљиво, уз воду, не мислећи ни на шта, не мислећи да га имам, све док га заиста нисам имао. И њега сам спустио у траву, био је исти као и претходни.

Нисам хтео да престанем, само више нисам знао где да забацим. Онда ми је рука сама хитнула струну са удицом и мамцем у воду плахе, кочоперне речице, дубина није била добро подешена и пловак је скакао преко облутака, али чим је ушао у мирну воду велике реке и усправио се, одмах је потонуо. Снага ме полако напуштала, једва сам га некако извукао. Било је доста, за тај дан, божији дан међу свим божанским данима, мада се у тој страсти прави страсник не може надостити, никада док хода овим светом. Знао сам то, тада, док сам се са кленовима у торби пењао уз осунчану планинску падину, као што то знам и сада, десет година после, пошто се још једном променио свет, и ја заједно са њим. Само се рибе, та река и та страст никада не мењају. И ја заједно са њима.

Понекад, у сну, или у мислима, одем на ту реку. Па седнем на воду, и ћутим.