Good King Hátam ^[0]

Хума, птицата на щастието

There was once a poor man, who used to earn a few pánsas by cutting and selling wood. It was a hard struggle to support himself and wife and seven daughters. Never a bit of meat touched his lips, never a shoe covered his feet, and only a rag covered his back.

One day, when not feeling very well, he lay down under a tree to rest. The lucky-bird Humá^[1] happened to be flying about the place at the time, and, noticing the man’s poverty and sickness, pitied him. So it flew down beside him and deposited a golden egg by his bundle of wood. In a little while the woodcutter awoke, and seeing the egg, picked it up and wrapped it in his kamar-band^[2]. He then took up his load and went to the woni who generally bought it. He sold him the egg for a trifle. He did not know what a wonderful egg it was, but the woni knew, and asked him to go and get the bird that laid it, and he would give him a rupee as a gift. The man promised, and on the following day went to the jungle as usual to prepare his load of wood. On the way back he sat down to rest under the tree where he had found the egg, and pretended to sleep. The bird Humá came again, and noticing that he was still as poor and as ill-looking as before, thought that he had not seen the egg, and therefore went and laid another close by him, in such a spot that he could not possibly miss seeing it; whereupon the woodcutter caught the bird, and rose up to carry it to the woni. “Oh! What are you going to do with me? Do not kill me. Do not imprison me, but set me free,” cried the bird. “You shall not fail of a reward. Pluck one of my feathers and show it to the fire and you shall at once arrive at my country, Koh-i-Qáf^[3], where my parents will reward you. They will give you a necklace of pearls, the price of which no king on earth could give.”

But the poor ignorant woodcutter would not listen to the bird’s pleadings. His mind was too much occupied with the thought of the rupee that he felt certain of getting, and therefore he fastened the bird in his wrap, and ran off to the woni as fast as his load would permit. Alas! however, the bird died on the way from suffocation. “What shall I do now?” thought the woodcutter. “The woni will not give me a rupee for a dead bird. Ha! ha! I will show one of its feathers to the fire. Perhaps the bird being dead will not make any difference.” Accordingly he did so, and immediately found himself on the Koh-i-Qáf, where he sought out the parents of the bird and told them all that had happened. Oh, how the parents and other birds wept when they saw the dead body of their beloved relative!

Attracted by the noise, a strange bird that happened to be passing at the time came in and inquired what was the matter. This bird carried a piece of grass in its beak, with which it could raise the dead.

“Why do you weep?” it said to the sorrowful company.

“Because our relative is dead. We shall never speak to it again,” they replied.

“Weep not,” said the strange bird. “Your relative shall live again.” Whereupon it placed the piece of grass in the mouth of the corpse, and it revived.

When the bird Humá revived and saw the woodcutter, it severely upbraided him for his faithlessness and carelessness. “I could have made you great and happy,” it said, “but now get you back to your burden of wood and humble home.” On this the poor man found himself back again in the jungle, and standing by the load of wood that he had prepared before he was transported to Koh-i-Qáf. He sold his wood, and then went home in a very sad frame of mind to his wife and daughters. He never saw the bird Humá again.

Имало някога един бедняк, който припечелвал по няколко медни монети, като сечал и продавал дърва. С голяма мъка той едва успявал да изхрани себе си, жена си и седемте си дъщери. Устата му никога не била вкусвала месо, краката му не познавали обувки и само една дрипа покривала гърба му.

Един ден, когато не се чувствал много добре, той полегнал под едно дърво да си почине. Случило се така, че точно по това време оттам прелетяла Хума̀, Птицата на щастието и като видяла колко е беден и болен този човек, съжалила се над него. Тя се спуснала долу и оставила едно златно яйце до вързопа му с дърва. Скоро след това дърварят се събудил и като видял яйцето, взел го и го увил в пояса си. После нарамил дървата и отишъл при дюкянджията, който обикновено му ги купувал. Продал му и яйцето, почти без пари. Човекът не знаел, че това яйце е необикновено, но дюкянджията знаел и му казал да отиде и хване птицата, която го е снесла, а той ще го възнагради с една рупия.

Човекът обещал и на другия ден отишъл в джунглата както обикновено да приготви товара си с дърва. На връщане седнал да си почине под дървото, където бил намерил яйцето и се престорил на заспал. Птицата Хума̀ дошла отново и като видяла, че той е все така беден и измъчен като преди, помислила, че не е намерил яйцето и затова отишла и оставила друго яйце близо до него, на такова място, че със сигурност да го забележи, при което дърварят я хванал и начаса скочил на крака да я носи на дюкянджията.

— Ах! Какво смяташ да правиш с мен? Не ме убивай. Пусни ме, не отнемай свободата ми! — извикала птицата. — Няма да съжаляваш за това. Отскубни едно от перата ми, нагрей го и тутакси ще се озовеш в моята страна Кох-и-Ка̀ф, където родителите ми ще те възнаградят. Те ще ти дадат една бисерна огърлица, цената на която никой цар на земята не би могъл да плати.

Но простият беден дървар не се вслушал в молбите на птицата. Умът му бил прекалено зает с мисълта за рупията, която знаел със сигурност, че ще получи, и затова вързал птицата в наметката си и хукнал към дюкяна на търговеца толкова бързо, колкото му позволявал товарът. Ала, уви, докато стигне, птицата се задушила и умряла.

— Какво ще правя сега? — помислил си дърварят. — Дюкянджията няма да ми даде една рупия за умряла птица. Аха, сетих се! Ще нагрея едно от перата й. Сигурно за тази работа е все едно дали птицата е жива, или мъртва.

Така и направил, и незабавно се намерил в Кох-и-Ка̀ф, където потърсил родителите на птицата и им разказал всичко, което се било случило. О, как плакали родителите и другите птици, като видели трупа на своята любима родственица!

Привлечена от шума, една непозната птица, която случайно минавала в момента, влязла и попитала какво се е случило. Тази птица носела в човката си къс трева, с която можела да съживява мъртвите.

— Защо плачете? — запитала тя опечалената компания.

— Защото нашата родственица е мъртва. Никога вече не ще чуем гласа й — отвърнали те.

— Не плачете — казала непознатата птица. — Вашата родственица пак ще оживее.

При тези думи тя пъхнала късчето трева в човката на мъртвата и тя оживяла. Когато птицата Хума̀ отворила очи и видяла дърваря, сурово го упрекнала заради неговото вероломство и безсърдечие.

— Аз можех да те направя щастлив и могъщ — казала тя, — а сега се връщай при товара си с дърва и мизерния си дом.

И беднякът се намерил отново в джунглата, застанал до товара дърва, който бил приготвил, преди да бъде отнесен в Кох-и-Ка̀ф. Той продал дървата и после с натежало сърце поел към дома си, при жената и дъщерите си.

Той никога повече не видял птицата Хума̀.