Асоциация на истинското сърце
Птицата и моят син

Във Франция вкъщи нямаме телевизор, конзола за видео игри и съответно видео игри. Мобилният телефон на малкия ми син е от най-простите модели. За сметка на това имаме компютър, който ни позволява да поддържаме контакт с модерния свят. Напоследък се сприятелих с много китайски будисти по Фейсбук. От време на време гледаме заедно видеоклиповете, публикувани във Фейсбук от приятелите ми. Изборът да нямаме телевизор или видео игри е тясно свързан, от една страна, с желанието ни да позволим на децата да се развиват по здравословен начин, а от друга, с практиката на будизма. Това е избор, който заслужава да бъде подробно обсъден, и положително ще намерим тази възможност по-нататък.

Един от приятелите ми във Фейсбук веднъж спаси една птица на улицата. Той е много мил и положи най-внимателни грижи за това малко птиче.

Като заговорихме за птици, синът ми обожава животните. Той често взима от библиотеката книги, посветени на птиците, и ние редовно гледаме видеоклиповете, публикувани от нашия приятел във Фейсбук.

Днес бих желал да ви разкажа историята за моя малък син и неговото птиче.

От съвсем малко момчето ми искаше да си има птица. Той имаше много силна кармична връзка с този животински вид. Доколко си спомням, той все още почти не можеше да говори, когато ми каза, че иска да гледа птиците. Можеше да ги наблюдава един цял следобед. Когато го водехме в супермаркета, той често искаше да купуваме семена за диви птици и след това ги слагаше в градината ни. После наблюдаваше птиците, които идваха да се хранят. Понякога слагаше купчина семена на балкона на стаята си и чакаше птиците да дойдат да се нахранят.

Помня, че беше още съвсем мъничък — беше преди Коледа — когато го попитах какъв подарък би искал да получи, за да го поръчаме заедно на дядо Коледа (той все още вярваше, че го има). Синът ми посочи една снимка с пират, който имаше папагал на рамото си. Като гледах снимката, му казах, че няма никакъв проблем и че дядо Коледа със сигурност ще му донесе подаръка, който си е избрал.

Купих му пиратски костюм, включително пиратска сабя, като си мислех, че ще е много доволен. На Коледа синът ми грижливо разопакова подаръка си и когато го отвори напълно, започна да търси нещо из цялата къща, като гледаше навсякъде и докато претърсваше къщата не спираше да повтаря с малката си уста: „Невъзможно, невъзможно, защо е изчезнал? Трябва да се крие някъде…“

След няколко минути започна да плаче и ми каза, че не е намерил подаръка си, че дядо Коледа не му е донесъл каквото е искал, а той е бил толкова послушен и добър. Следователно се чудеше защо дядо Коледа го наказва.

Тогава му показах снимката на пирата и му припомних, че е искал именно този пиратски костюм. Защо плачеше?

Синът ми, без да спира да плаче, ми показа не дрехите, а папагала, който се намираше на рамото на пирата. (Тук бих искал да уточня, че нашето подсъзнание ни показва това, което искаме да видим или да чуем. Ето защо не можем да твърдим, че видяното или чутото винаги е вярно).

Когато погледнах папагала, всичко ми стана ясно: „Господи — си казах — наистина съм разбрал погрешно желанието му!“

Набързо му обясних, че дядо Коледа е много стар и му е трудно да хване папагал. Предложих му да не иска твърде трудни неща от дядо Коледа. След това го попитах дали е съгласен с мен. По-големият ми син ми се захили и каза на брат си, че дядо Коледа е все още много гъвкав и ловък, но коремът му е станал твърде голям (като през това време сочеше моя собствен добре закръглен корем!). Синът ми добави, че дядо Коледа вече не успява да скочи много високо, така че му е невъзможно да хване папагал. Аз поклатих утвърдително глава и се усмихнах на малкия ми син, който на свой ред ми се усмихна. Той дори каза, че ще остави бонбони за дядо Коледа. Батко му побърза да му обясни, че последното е излишно, тъй като коремът на дядо Коледа и без това е достатъчно голям… Така свършва историята за папагала.

Една неделя през месец юни мой приятел ме покани на гости на вечеря. Точно преди да тръгна, видях едно малко птиче почти без пера. Предположих, че току-що се е излюпило и че умира. Взех го бързо и го внесох вкъщи. Дадох му вода. Нямах време да се чудя какво ли яде. Погледнах в хладилника — имах още няколко твърдо сварени яйца с чай. Отрязах парченца от едно яйце и ги сложих в една дървена кутия. Казах на нашата котка да не закача птичката и след това излязохме бързо със сина ми, за да отидем при приятеля ми.

Там синът ми през цялото време настояваше да се прибираме. Стана ми ясно, че много се притеснява за птичето. Празнувахме рождения му ден предишната неделя. Едва бяхме празнували рождения му ден и намерихме това птиче без пера. Това изобщо не беше случайно и беше един прекрасен подарък за него… Това птиче беше толкова малко и толкова сладко! Мислех си, че момчето ми щеше да е щастливо да се грижи за него.

Щом се прибрахме вкъщи синът ми направи гнездо със сламките, които беше събрал. Той внимателно постави птичето в него и му даде да яде с много нежност… Когато виждаше сина ми, птичето винаги широко отваряше човка. То подскачаше и чуруликаше най-щастливо. Вълнуваше се толкова, колкото и сина ми. На другия ден след закуска синът ми показа нагледно движенията, който правеше птичето. Имитацията му беше възхитително точна — не можех да кажа коя беше истинската птица и кой беше по-щастлив — синът ми или птицата!

Синът ми сложи гнездото на балкона на стаята си, като се надяваше, че майката на птичето може да намине да го навести. Когато малкият му пернат приятел станеше готов да лети, щеше да може да отиде при другите птици, а и да идва при него от време на време. Тази идея много радваше момчето ми.

През следващите дни, щом се прибереше вкъщи, синът ми веднага почваше да говори на птичето и да го храни. Те имаха да си казват много неща.

След няколко дни един следобед температурата рязко спадна. Внезапно стана студено и се изви буря. Когато се прибрах вкъщи, ми казаха, че синът ми е плакал много, понеже птичето е умряло.

По-големият ми син ми каза, че брат му е плакал цял следобед и че не е успял да го успокои по никакъв начин. Неговият пернат приятел беше умрял в гнездото си! Отидох да видя сина си в неговата стая, но той продължаваше да плаче. Каза ми, че птичето наистина му е било приятел и не е искал да го напусне така внезапно… Навремето не бях станал будист официално, но в сърцето си отдавна бях убеден, че учението на Буда е вярно. Затова и се възползвах от възможността да обясня на сина ми, че птичето не е мъртво, че неговото истинско аз („татхагатагарбха“) не може да умре и че птичето може да се прероди дори като човек, за да могат по-късно да се срещнат и без съмнение да станат много добри приятели… просто защото истинското аз („татхагатагарбха“) на това птиче е способно да почувства неговото приятелство. Обясних му, че трябва бързо да започнем да рецитираме името на Буда, за да може неговият пернат приятел възможно най-бързо да се прероди като човек…

Обикновено когато говоря на сина си за будистката Дхарма, той никога няма особено желание да слуша. Този път обаче се съгласи с всичко съвсем покорно. Слушаше ме много внимателно. Това беше благодарение на появата на тази птица бодхисатва. Синът ми и аз застанахме на колене пред статуята на Буда и се молихме и призовавахме неговото милосърдие и състрадание, за да помогне на пернатия приятел на моя син да се роди като човек. Ние също така повтаряхме името на Буда, за да може пернатият приятел на сина ми да получи благословията на Буда. Молихме се, за да може бардото на птичето да приеме трите убежища — убежището в Буда, убежището в Дхарма и убежището в Сангха.

„Намо Буда Шакямуни, Намо Буда Шакямуни, Намо Буда Шакямуни“

Щом свършихме молитвата ни, синът ми каза, че е много гладен. Същата вечер той изяде две купички с китайско фиде, а после погребахме птичето в нашата градина.

По-късно разказах тази история на един член на нашата будистка асоциация, който на свой ред ми разказа друга история — историята с почитаемия Ананда и динята. Ето я и нея:

Един ден почитаемият Буда вървял с двама свои ученици, почитаемия Касапа и почитаемия Ананда. Към обяд почувствали, че жаждата започва да ги измъчва. Тогава спрели под едно голямо дърво край пътя близо до един бостан.

Почитаемият Буда го видял и помолил почитаемия Ананда да отиде и да поиска една диня, за да могат тримата пътници да утолят жаждата си.

Почитаемият Ананда тръгнал, за да изпълни молбата. Той видял една млада жена, която явно се грижела за бостана. Приближил се до нея и учтиво я заговорил:

„Благодетелке, моят учител почитаемият Буда Шакямуни, който е съвсем наблизо, един негов ученик и аз самият сме гладни и жадни. Бихте ли могли да ни дарите една диня и да ми позволите да я занеса на Буда?“

Преди още да завърши изречението си младата жена се разгневила и отхвърлила молбата му. Тя го обидила и нагрубила и му наредила веднага да се маха от бостана.

Почитаемият Ананда се завърнал тъжно при Буда и му разказал случилото се. Буда не проявил никаква изненада, а усмихвайки се, се обърнал към почитаемия Касапа:

„Касапа, сега е твой ред — отиди и поискай една диня“.

Почитаемият Ананда бил красив младеж, а почитаемият Касапа бил стар човек. Обикновено младите момичета харесват красивите младежи. Почитаемият Ананда си помислил, че след като девойката му е отказала на него, то почитаемият Касапа няма никакъв шанс.

Почитаемият Касапа бил чул какво се било случило с Ананда. Той не бил сигурен, че ще успее да получи диня, но си мислел, че Буда никога не дава случайни разпореждания. Знаел, че всички думи и действия на Буда са пропити с дълбок смисъл. Така че се изправил и отишъл да види младата жена.

Това, което му се случило, било също толкова изненадващо — тя била много щастлива да го види. Коленичила пред него и го попитала дали има нужда от храна. Почитаемият Касапа дори не успял да отговори, а тя вече била избрала най-узрялата и най-голяма диня.

Почитаемият Ананда видял, че почитаемият Касапа се връща заедно с младата жена, като последната носи една голяма диня. Въпреки че обмислил странното поведение на младото момиче, той не могъл да разбере нищо. Точно в този момент Буда обяснил кармичните връзки между девойката и Ананда и Касапа:

Преди десетки хиляди калпи Касапа и Ананда били двама монаси, които често вървели заедно. Един ден Ананда крачел пред Касапа, когато видял на пътя пресния труп на една котка. Телата на умрелите котки много бързо се напълват с паразити и привличат гризачите. Последните тъкмо се хранели с плътта на котката. Ананда при вида на умрялата котка си запушил носа с две ръце, изкривил лице в ужасна гримаса и бързо се отдалечил. Касапа също видял мъртвата котка, но изпитал силно състрадание. Той дори направил малка церемония, за да може умрялата котка да приеме трите убежища. Молил се за нея и изкопал дупка, за да я погребе вътре.

Буда погледнал двамата си ученици и им казал:

„Тази млада жена е преродената котка и благодарение на молитвата на Касапа е успяла да се роди като човек. Следователно е съвсем нормално сърцето й да се изпълни с радост при вида на Касапа. За сметка на това Ананда изпитал голямо отвращение в миналото и заради това вместо диня получил обиди.“

След като изслушали проповедта на Буда двамата му ученици и младата жена вече нямали никакво съмнение относно закона на карма.

Когато свърших да разказвам тази история на децата ми, те ми казаха, че за в бъдеще, ако получат вкусна диня, със сигурност ще я споделят с всички.

Тук свършва тази история. Надявам, че всеки ще успее да получи вкусна диня.

АМИТОФО!