Асоциация на истинското сърце
Среща с абортираното дете

Буда говори за чувстващите същества — „саттва“ на санскрит, като „чувстващи“ означава, че тези същества имат чувства, мисловно съзнание и чувствителност към живота. Те, разбира се, имат също чувства към другите същества, чувства, които след това пораждат различна карма. В резултат животът на всеки е различен. Така силата на карма ни насочва непрестанно през шестте различни пътища на прераждането.

Какво означава още изразът „чувстващи същества“? Буда казва, че всички чувстващи същества са равни. И все пак всички ние сме различни: едни са богати, други — могъщи, а трети са неми, глухи, луди, слепи. Следователно ми се струва, че не всички сме равни. Но Буда твърди съвсем ясно, че ние всички сме равни. Защо? За какво равенство говори той?

Учителят по Чан (Дзен) будизъм често си задава този въпрос — къде сме били преди раждането си? Къде ще отидем след смъртта си? Каква връзка има между тези въпроси и равенството, за което говори Буда?

В тази връзка бодхисатва Ваджрагарбха отговоря на Буда следното:

„Алаявиджнана (истинското аз) на всяко чувстващо същество винаги е съществувала. Тя притежава всичко необходимо и е чиста. Тя е отвъд трите свята. Тя е в нирвана. Тя е като луната, която се вижда от различните континенти: чувстващите същества я виждат ту пълна, ту като полумесец. Луната обаче никога не променя обема си — нито нараства, нито намалява. Татхагатагарбхите (истинското аз) са като луната: те се намират в различните светове и всяка от тях е цяла. Като луната те никога не намаляват и не се увеличават, никога нищо не губят и нищо не печелят.

Но хората, на които им липсва мъдрост, имат нелогични мисли в това отношение и се привързват към тези си мисли. Ако някои хора успеят да се сдобият с истинско разбиране, те ще постигнат състояние на незаразеност. След като постигнат това състояние, те могат да разберат различните функции на алаявиджнана (истинското аз).“

Преживявал съм някои много странни неща. Една сестра от нашата будистка асоциация ме помоли да напиша историята на малкия призрак от моята предишна къща. Публикувах тази история (първо на китайски, а по-късно и на френски език). След това някои приятели ме помолиха да продължа и да напиша и други истории. Всъщност аз съм съвсем обикновен човек и нямам никакви свръхестествени способности, но дълбоко вярвам в закона на карма (закона за причините и следствията).

Всичко, което съществува или се случва, със сигурност е предизвикано от нещо и на свой ред ще предизвика други неща. С други думи то е следствие от някаква причина, а след това ще бъде причина за ново следствие. Хората могат да се срещат и да създават връзки помежду си и тези срещи никога не са случайни. Практикуващите будизма трябва да използват тези връзки, за да създават добри кармични взаимоотношения. Разбира се, ако ви се случи нещо свръхестествено, ако наблюдавате нещо странно, си кажете, че не трябва да се страхувате, че това е удобен случай, за да създадете добри отношения със същества, които са различни от вас, защото това е една добра и рядка възможност да помогнете на тези чувстващи същества да установят добри връзки с Буда. Това за вас е възможност да практикувате Махаяна. Това са обетите на Буда и всички останали бодхисатви.

Не бих могъл да обясня моя опит със свръхестественото, ако се основавам единствено на познанията на съвременната наука. Не бих могъл също така да искам от вас да повярвате на тези истории, ако не желаете. Моля ви само да прочетете историята ми както бихте прочели един фантастичен роман. Можете да си помислите, че случилото се е само поредица от съвпадения. Аз наистина не искам нищо от вас в тази връзка и впрочем нямам нито сили, нито желание да споря по темата.

Първо, нека поговорим малко за френския език. Лесно е да се установи, че за французите от предишните поколения е изключително трудно да научат някой чужд език. В момента, с промените, свързани с глобализацията, новите поколения французи изглежда вече нямат този проблем.

Преди много време един приятел французин ми разказа един виц: как се нарича някой, който говори три езика? Трилингвален. А как се нарича човек, който говори два езика? Билингвален. А човек, който говори само един език? Монолингвален? Не, французин!

За това впрочем си има сериозна причина. През XVIII век европейската аристокрация обожава френския език, който естествено се превръща в език на кралските дворове. Дълго време френският език е езикът на дипломацията и се използва широко от различните администрации.

От своя страна английският език е повлиян в голяма степен от френския. И днес можем да намерим много английски думи с френски произход. Например „beef“ („вол“) идва от френската дума „bœuf“. Това не е съвпадение. Французите винаги са били много горди със своя език.

През колониалната епоха обаче Британската империя налага английския в колониите си, а след Втората световна война САЩ продължават да разпространяват английския език в останалата част на света. Така френският език постепенно изгубва привилегированото си място в международен план. Последното, разбира се, поражда недоволство сред французите. Френската държава влага значителни усилия, за да предпази френския език от нахлуването на чужди езици. Въпреки това се наблюдава навлизането на някои термини от английски.

Следователно ако французите не са особено добри в изучаването на чужди езици, то това не е без причина. Всъщност винаги и дори и днес аристократичните европейски училища са училища с преподаване на френски. Например кралят на Испания е потомък на френско аристократично семейство. Той е учил във френско училище в Испания. Веднъж гледах по телевизията как френски журналист му задава въпроси. Кралят се изразяваше много добре на френски. Даже ми се стори, че говори го говори по-добре от майчиния си език.

Моята бивша съпруга е родена в Испания, като баща й е испанец, а майка й — французойка. Майка й работеше в едно френско училище в Мадрид. Нейните деца са имали предимството да могат да посещават училището, без да плащат. Бившата ми съпруга, братята й и нейните бивши съученици често ми казваха, че са учили в един клас с потомците на различни европейски крале.

Една бивша съученичка на жена ми на име Сайда е потомка на богато аристократично семейство от Мароко.

Срещнах я за първи път в Париж. По онова време тя живееше под наем в много изискан апартамент в скъп парижки квартал. Бившата ми жена я чувстваше като сестра, а на мен тя ми приличаше на принцесата от анимационния филм на Дисни „Аладин“. Само че я намирах за много по-красива от персонажа на Дисни. Тя беше по-елегантна и с по-светла кожа от анимационната героиня.

Навремето Сайда подготвяше докторат по литература в парижкия университет. Тя обаче създаваше впечатление, че е дошла в Париж на почивка. Дори ми каза, че не ходи особено често в университета и че предвид богатството на нейното семейство всъщност няма нужда да работи. И харчеше парите си без никаква мярка…

Първия път, когато я видях да говори с жена ми, намерих разговора им за много забавен — те започваха изреченията на испански и ги завършваха на френски. Беше много интересно.

Прекарах част от детството си в Южна Америка. С други думи израснах, говорейки испански, така че можех да се включа без проблем в техните дискусии. Липсата на езикова бариера помогна на Сайда да ме почувства много близък. Тук започвам историята с нея.

В един момент в живота на Сайда се случиха много непредвидени неща — промените бяха наистина сериозни. Годината беше катастрофална за нея. Първо, тя внезапно изгуби майка си, а малко след това приятелят й я напусна. Това обаче не се оказа най-лошото. След смъртта на майка й баща й набързо се ожени отново и то за жена, която беше по-млада от Сайда. На всичкото отгоре това младо момиче, което стана мащеха на Сайда, вече беше успяло да се разведе и имаше дете от предишния си брак. Сайда не можеше да понася създалото се положение. Бракът на баща й с млада разведена жена я изпълваше със срам. За нея този съюз наистина бе унизителен и когато научи, че мащехата й е бременна, тя много се натъжи и разочарова от баща си (преди това тя го смяташе за добър мюсюлманин и за най-честния човек на света). Тя беше много нещастна от факта, че веднага след смъртта на майка й баща й вече беше срещнал отново любовта и то с младо и бременно момиче. Мнението й за баща й рязко се беше влошило.

Тя замина за Мароко, за да се срещне с него, а след това се върна в Париж изпълнена с много гняв. Повече не желаеше да го вижда. Баща й пък искаше тя да се омъжи възможно най-бързо. Беше й представил младежи от добри семейства, но тя, разбира се, не желаеше и да чуе за тях.

Баща й реши да спре издръжката й. Той спря да й дава пари, за да я накара да се омъжи. Сайда беше свикнала да харчи големи суми пари за кратко време. След решението на баща си тя се уплаши, започна да взима заеми наляво и надясно и й беше много трудно във всекидневния й живот. Ние, разбира се, й помогнахме. Тя многократно идва при нас за помощ. Започна да си търси работа, напусна луксозния си апартамент и си потърси стая с нисък наем.

През този период тя често идваше вкъщи — изпълняваше ролята на бавачка и се грижеше за по-големия ми син. Плащахме й на час, което й осигуряваше малък доход.

По това време големият ми син беше на две години. Сайда често му говореше на арабски. Един ден синът ми видя едно малко арабче да пада на улицата. Той му помогна и му каза няколко думи, които не разбрах. Майката на детето беше много изненадана, че синът ми говори арабски. Тя дойде да ме попита как е възможно това. Аз впрочем също бях много изненадан. Мисля, че днес синът ми напълно е забравил този език.

Промените в живота на Сайда през последните години бяха наистина значителни. Тя ставаше все по-отговорна. Най-после реши да завърши възможно най-бързо своя докторат. Ходеше често в университета, сприятели се с много студенти и по-късно заживя заедно с едно момче с хомосексуална ориентация и една италианка. Те наеха заедно малък апартамент. И така трите „момичета“ заживяха заедно.

Аз лично така и не отидох да видя мястото, където живееха, но жена ми ми каза, че апартаментът е наистина съвсем мъничък, а кварталът е ужасно шумен. И въпреки тази обстановка Сайда съумя да завърши доктората си и да направи блестяща защита. Тя беше толкова щастлива, че дойде вкъщи да ни разкаже как е минало. Ние също бяхме много щастливи за нея и я поздравихме горещо. Тя ми каза съвсем честно, че някога в своя луксозен апартамент просто не е намирала смелост да напише доктората си, но че в деня, в който наистина е решила да го напише, е намерила необходимите сили и способности да свърши работата, независимо от мястото, на което се е намирала.

Въпреки докторската титла по литература за нея не беше особено лесно да си намери подходяща работа във Франция. Тя често сменяше работното си място и се занимаваше с различни неща. По този начин, постепенно успя да върне дълговете си.

Наблюдавах как през последните години в Сайда настъпиха някои промени. Беше ми трудно да повярвам на това, което виждах. Например, не можех да си представя, че тя би могла да живее в квартала, в който живее и до днес. Мисля, че някога тя дори нямаше да поиска да изпие една чаша кафе с хората от този квартал, ако я бяха поканили. Със сигурност щеше да намери някакви извинения, като например че кварталът не е особено сигурен.

Някога беше само аристократична принцеса, а сега се беше превърнала в смел човек, проявяващ постоянство в преодоляването на трудностите. И преди всичко бе станала принцеса, която общува дори с обикновените хора.

Сега бих искал да споделя с вас една положителна мисъл: когато започваме да работим, не бива да си търсим предлози и извинения, за да не свършим работата — трябва да направим онова, което се изисква от нас, и да го направим както трябва. Отначало това сигурно няма да е лесно и ще имаме желание да спрем, защото ни е много трудно. Всъщност просто не сме свикнали да вършим тази работа. Ако обаче упорстваме и направим нещото един или два пъти, ще видим, че всъщност то не е толкова трудно, колкото ни е изглеждало отначало.

Например Буда е свикнал да помага на чувстващите същества. За него е много лесно да бъде щедър, защото той не усеща страдание дори при най-лоши и отвратителни условия. Буда е абсолютно свободен от страданието. Каквото и да прави, където и да се намира, той няма чувството, че полага някакви усилия или че прави нещо трудно. Впрочем Буда никога не си мисли, че помага на чувстващите същества със своето състрадание. Той им помага, без да иска нищо в замяна. Ето едно правилно поведение, към което трябва да се стремим и самите ние.

Сайда е един чудесен пример. Когато тя все още живееше в луксозния си апартамент, се случваше бившата ми съпруга да си уговори среща с нея. По най-малкия повод обаче Сайда беше способна да не уважи уговорката. Случваше се да предупреди, че няма да дойде, в последния момент. По онова време, честно казано си мислех, че Сайда не е човек, заслужаващ доверие.

След трудния период, който преживя, Сайда напълно се промени — тя изобщо спря да закъснява. Когато идваше вкъщи да гледа децата, винаги го правеше навреме. Дори реши да ни помага да почистим къщата. Имахме и възможността да опитваме вегетарианския кускус, който тя старателно готвеше.

Примерът със Сайда съответства точно на казаното по-горе — щом свикнем да правим нещо, вече не ни се струва, че да го правим, е много трудно. Следователно не бива да ни е страх от трудностите в живота, защото и в най-лошата ситуация можем да упражняваме своята упоритост и да развием мъдростта си.

Веднъж старият монах Гуан Цин каза следното: „Животът е подобен на телевизионен сериал. В него всички играят различни роли. В зависимост от това в кой епизод се намираме, се налага да играем в различни сцени. Понякога е достатъчно да участваме в сцена на радост или на тъга и нашите емоции се променят съответстващо. Всъщност радостта или тъгата са само непостоянни сцени на нашето сърце. Тези емоции са само продукт на различаващите анализи на нашето мисловно съзнание. По същия начин виждаме и този нечист свят — независимо дали преживяваме добри или лоши моменти, дали трупаме положителен или отрицателен опит или се сблъскваме с доброта или злоба, нашето настроение зависи от анализите на мисловното ни съзнание и съответно се повишава или пада.

От безкрайно много калпи лошите ни навици ни насочват към злото. Трудно е да се изградят нови навици, които да ни водят по правилния път.

Всъщност сме доволни да наблюдаваме проявата на лошите ни привички и изцяло им се отдаваме. Буда и бодхисатвите могат да понесат онова, което е непоносимо, и да продължат с добрите практики и при най-трудни условия. Като си дадем сметка, че най-трудните неща са за Буда и бодхисатвите, ние ги поздравяваме. Ние самите обаче не практикуваме.

Ако ни е толкова трудно да практикуваме будизма, това е просто защото сме обикновени хора. Не сме се научили да следваме добрите практики. И ако оставим ума си да бъде привлечен от лошите навици, ние се отдалечаваме все повече от пътя на бодхи.

Всичко казано дотук съответства на възгледите на едно обикновено същество. Причината е, че не сме взели твърдо решение или че ни липсва воля, което е твърде жалко.“

По-късно Сайда си намери постоянна работа. Вече не можеше да идва толкова често вкъщи. Понякога все пак я виждахме и тя често ни говореше за семейството си. Разбира се, знаех, че все още изпитва гняв към баща си. Възползвах се от едно нейно гостуване, за да й обясня будистката дхарма. Говорих й за причинно-следствената връзка (карма) и макар че тя не повярва в прераждането, често ми казваше, че Аллах говори с моята уста (всъщност по онова време все още не бях станал будист официално и не разбирах съвсем добре будистката дхарма. Бях обаче убеден в противното и й говорих за основните положения, касаещи прераждането и кармата).

Често й казвах, че е необходимо да възстанови добрите отношения с баща си. В началото тя често проявяваше недоволство и се гневеше. Бившата ми съпруга ми препоръча да й помогна с китайско гадаене (И-дзин).

Възползвах се от всеки удобен случай, за да я посъветвам да се свърже отново със семейството си и особено с баща си. Отначало тя не искаше да ме слуша. В крайна сметка обаче се съгласи да му се обади по телефона. Тогава му разказала, че е успяла да завърши образованието си и е защитила доктората си в парижкия университет. По гласа на баща й станало ясно, че бил много развълнуван. Едва говорел и й казал, че е изключително горд с нея. Когато Сайда ми разказа тази история, аз също много се развълнувах.

Накрая Сайда отиде да посети баща си и дори успя да приеме мащехата си. Когато се върна в Париж, тя дойде вкъщи с кутия, пълна с арабски сладкиши. Ние, разбира се, добре хапнахме от тези лакомства!

Във връзка с тази история тук мога да потвърдя, че това да се съветват хората да живеят в хармония със семейството си носи отплата под формата на сладкиши! Наистина си струва!

Сайда често говореше за своята съквартирантка — студентка от Италия. Тя беше станала нейната най-добра приятелка. Те често излизаха заедно, гледаха филми… Един ден ми каза, че италианската й приятелка се е влюбила в един французин. Усещах, че Сайда не е във възторг от това, че приятелката й излиза с този мъж. Съквартирантката й обаче беше много влюбена. Веднъж Сайда ми каза, че приятелката й трябва да се е побъркала, за да се влюби в подобен човек.

Един ден Сайда дойде вкъщи. Тя искаше да чуе мнението ми за абортите и ми каза, че приятелката й е забременяла. Сайда смяташе, че това италианско момиче е твърде младо и беше проявило много голяма небрежност.

Френският й приятел знаеше, че е забременяла. Той я беше отблъснал жестоко и беше скъсал с нея.

Затова Сайда искаше да знае какво мисля за абортите. Естествено бях твърдо против. Решението обаче зависеше изцяло от нейната приятелка. Накрая си помислих, че това момиче положително ще абортира. Затова взех един лист хартия и написах: „Намо Бодхисатва Кситигарбха“. Казах на Сайда, че, ако приятелката й махне детето, ще трябва да рецитира тези думи всяка вечер, докато заспи. Обясних й също кой е бодхисатва Кситигарбха. Видях, че Сайда грижливо прибра листчето в чантата си. Веднага щом се навечеря, тя побърза да си тръгне. Отново си помислих, че това италианско момиче сигурно ще махне бебето. Не знаех дали ще иска да повтаря името на бодхисатвата или не. Така или иначе това вече не беше мой проблем. Не можех да я накарам насила.

След няколко седмици на гости ни дойде един тайвански приятел. Вечеряхме заедно, поговорих доста с него и си легнах сравнително късно. На следващия ден, когато вечерта взех метрото, за да се прибера вкъщи, изведнъж усетих много силна умора да се разпространява в тялото ми. Това не беше обичайна умора. Първо си помислих, че това се дължи на късното лягане предишната вечер. Но беше странно да съм чак толкова уморен. Впрочем докато бях на работа през деня, се чувствах добре. Защо в такъв случай изведнъж се почувствах толкова уморен?

Стигнах до вкъщи вървейки съвсем бавно. Усещах тялото си ужасно тежко. Вече вкъщи докоснах челото си. Изглежда имах температура. От малък тренирах бойни изкуства и се разболявах много рядко. Следователно случващото се беше много странно.

Щом бавачката на сина ми си тръгна, му казах, че трябва да си легна, за да си почина и че ако огладнее, може да яде от бисквитите, които бяха оставени на масата, а за вечерята щяхме да мислим по-късно. Завърших изречението си и си отидох в стаята.

Изведнъж ми стана черно пред очите. Имах чувството, че земята се въртеше. Чувствах се много слаб и щом легнах на леглото, изобщо спрях да мърдам. След това тялото ми започна да трепери цялото, сякаш някой искаше да проникне в него. Това е много трудно поддаващо се на описание усещане, но във всеки случай изключително неприятно. Изведнъж усетих присъствието на дете (или по-скоро бебе). То беше до мен. Всичко беше размазано, но някак си различавах една червена светлина.

Детето ми каза, че мрази майка си. Питаше се защо не му е позволила да се роди. Искаше да бъде дете на майка си и преди всичко да бъде гушкано от нея. Надяваше се да стане нейният малък любимец. След това ми каза, че съм дал на майка му едно определено име. Че майка му произнася това име ежедневно и че всеки път, когато иска да се доближи до нея, там има „хора“, изпълнени със светлина, които му пречат. Виждах, че това дете беше много тъжно. То ме попита защо не го оставят да се доближи до майка си и защо не може да е до нея? То беше изпълнено с гняв, омраза и желание за мъст. Искаше да се разболея, мразеше майка си и баща си. Мен, естествено, ме мразеше също, защото беше изпълнено с много гняв. Аз все пак виждах, че в него едновременно имаше обич и омраза — то беше едно бедно дете. Тогава то ми каза, че търси начин да навреди на здравето ми. Искаше животът ми да бъде измъчен.

За мен това дете беше наистина тъжно. Подозирах какво се беше случило. Тогава започнах дълъг разговор с него. Отначало трябваше да му кажа истината, която не му беше много приятна — че майка му е една бедна италианска студентка, изоставена от баща му. Че ако все пак се беше родило, животът му нямаше да е лесен. Майка му нямаше да може да продължи да учи, защото щеше да трябва да се грижи за него. Това би означавало, че тя не би имала дори университетска диплома и съответно щеше да й е трудно да си намери добра работа във Франция.

Знаех също, че семейството на майка му е традиционно католическо италианско семейство. Ако си представим, че се беше родило, майка му може би въобще нямаше да посмее да се върне в Италия. Щеше да се наложи да остане в Париж, където животът е много скъп — детето щеше да води доста беден живот в семейство със само един родител.

Ако се бяха върнали в Италия, може би баба му и дядо му щяха да са лоши с него. Кой би искал да живее по такъв начин? Хората около него биха го презирали. А и майка му имаше вече достатъчно тъжна съдба — беше изоставена от своя приятел. Защо то, това малко дете, искаше да й причини още по-голяма вреда? То ми беше казало, че би искало да бъде гушкано от майка си. Защо тогава искаше да й навреди? Това не беше ли противоречие? Усещах, че сърцето на това дете е разбито и наистина ми беше мъчно за него.

След това говорих още дълго време с него. Попитах дали знае името, което майка му рецитира, преди да заспи. То не отвърна и аз му казах: „Това е бодхисатва Кситигарбха. Знаеш ли, че този бодхисатва е изпълнен със състрадание и че е много могъщ?“ То продължаваше да мълчи, а аз продължавах да му говоря: „Би ли желало да помоля този бодхисатва да те отведе на едно хубаво място?“ Усетих, че детето е съгласно, така че му казах: „Когато напуснеш тялото ми, ще стана и ще рецитирам сутрата на основните обети на Бодхисатва Кситигарбха («Ksitigarbha Bodhisattva Purvapranidhana Sutra»). След това ще върна към теб всички заслуги, получени по време на рецитирането на сутрата. Ще помоля бодхисатва Кситигарбха да те отведе на хубаво място.“

Усетих, че гневът му започва да уталожва. Помолих го да напусне тялото ми, тъй като щях да ставам. Усетих, че си е тръгнало. Тъкмо щях да стана, но то бързо се върна отново в мен. Думите ми не бяха достатъчни, за да го успокоят. Попита ме защо не може да целуне майка си, защо не може да се роди в този свят, защо това му се случва на него, а не на другите, и защо не го оставят да се доближи до майка си. Трябваше отново да му обясня ситуацията и да го уверя, че Буда е изпълнен със състрадание и че ако създанията от светлина не го оставят да се доближи до майка си, това е защото тези същества на светлината са способни да го заведат на друго място.

Още веднъж усетих, че е съгласно с мен и го помолих отново да излезе от тялото ми. Започнах да се изправям. То си беше тръгнало.

Но малко след това се върна отново. Беше наистина много разгневено и не искаше да се помири с мен толкова лесно. Завърна се с много „защо“ и ние отново си поговорихме на дълго и на широко. И то отново се съгласи да напусне тялото ми. Най-после всичко приключи — то наистина напусна тялото ми.

Събудих се и видях, че съм облян в пот. Дрехите ми бяха ужасно мокри, но вече нямах температура, сякаш бях имал тежка болест и току-що бях оздравял. Чувствах се много уморен. Видях, че жена ми се е прибрала вкъщи и я помолих да сготви за сина ми и преди всичко да не ме безпокои. Взех сутрата и я изрецитирах съвсем бавно. След това се помолих на бодхисатва Кситигарбха да отведе това дете на добро място и всички заслуги от това рецитиране да се върнат към него. Щом свърших, обясних всичко на жена си. Тя настръхна и ми каза, че това е нещо наистина невероятно. Посъветва ме да не разказвам тази история на италианското момиче и на Сайда. Тя се страхуваше, че те много ще се натъжат.

Сайда се ожени по-късно и имах честта да й бъда кум. На тази сватба видях за първи път италианката. Тя дойде да ме поздрави. Видях тъга в очите й, неизказана мъка. Тя отвори уста и имах чувството, че иска да ме попита нещо. Не успя обаче да каже нищо. Аз също замълчах за случилото се и така или иначе важното е, че детето беше отведено от бодхисатва Кситигарбха на мястото, където трябваше да отиде.

Това е краят на моята история с това дете. Надявам се, че то отново ще може да се роди в този свят и се надявам, че скоро ще е способно да чуе истинското учение на Буда. Като завършек на тази история искам да изрецитирам три пъти името на Бодхисатва Кситигарбха:

Намо Бодхисатва Кситигарбха.

Намо Бодхисатва Кситигарбха.

Намо Бодхисатва Кситигарбха.

АМИТОФО (в името на Амитабха).

С най-добри чувства!