Асоциация на истинското сърце
Един предишен живот в Тибет — историята на един развод

Когато пътувам в Тайван или в околните държави заедно с децата си, хората се изненадват колко интересни са лицата им — евразийските им черти привличат вниманието и разпалват любопитството. По-общителните ме заговарят и ме питат за причината, поради която съпругата ми не пътува с нас. В такъв случай винаги ме изненадва колко неудобно се чувстват събеседниците ми, когато им отговоря, че съм разведен. В Азия разводът се възприема като нещо много негативно.

Веднъж един приятел на брат ми ни покани — мен, децата, родителите ми и децата на брат ми да похапнем в дома му. Този човек вече беше гостувал няколко дни в дома ми при едно негово пътуване до Париж. Тогава се беше запознал с жена ми. Когато обаче ме попита къде е тя и му отговорих, че сме се развели, той остана изумен. Разговорът около масата замря напълно и всички се споглеждаха смутени. На тръгване от дома на нашия домакин и докато вървяхме към колата, баща ми не пропусна да ме упрекне:

„Хубаво, че си разведен, но за какво ти трябваше да го казваш пред всички? — попита той. Не можа ли да измислиш някакво благовидно обяснение защо жена ти я няма? Много ме изложи тази вечер! Направо си кръгъл идиот!“

Аз не му отговорих. Предпочетох да оставя баща си да даде израз на гнева си, но без да забравям, че по-късно ще трябва да издебна удобен момент и да му обясня насаме моята гледна точка. За съжаление това така и не се случи, защото, като по-малък син, семейството ме считаше за неособено разумен и никой не смяташе един подобен разговор за необходим. Усмихвах се кисело, когато ми напомняха за този предразсъдък.

По онова време все още имах много съмнения относно това какво точно е да бъдеш практикуващ будизма Махаяна, защото бях само обикновен последовател на будизма с посредствена практика. И все пак аз твърдо заявявах на всички, които желаеха да чуят, че изучавам истинското учение на Буда. В тази връзка бих желал да ви представя как възприемам моя развод.

Когато ви кажа, че съм разведен само произнасям една дума, нали? Тази дума има ли начало и край? Да, естествено. Следователно тази дума е онова, което наричаме функционална дхарма, едно проявление — в случая на тялото и на неговата способност да говори. Изразът „аз се разведох“ принадлежи ли на даден език? Естествено! Следователно какво е това? Просто непрестанното действие на нашето мисловно съзнание, докато поражда езика. Това е процес, който позволява на мисловното съзнание да прояви даден език. Следователно става дума за част от петте агрегата^[1], както се наричат в будизма.

В Сърдечната сутра се казва, че петте агрегата са празни, че не са „истински“. Следователно, е напълно лишено от смисъл да се ядосваме за нещо, което не е истинско или да мислим, че сме се опозорили заради нещо толкова незначително. Освен това, в случая „достойнството“, което толкова се страхуваме да не изгубим, няма и най-малката стойност. Фразата, която казах по повод моя развод, е нетрайна и няма нужда да се губи самообладание заради нея. Разводът ми вече беше факт и приятелите ми рано или късно щяха да узнаят за него. Защо тогава да не говоря открито пред всички?

Преди да се разделим с жена ми, тя често отсъстваше, като твърдеше, че става дума за служебни командировки. Случваше се и да ми казва, че е трябвало да купи това или онова, когато искаше да ми обясни защо се прибира толкова късно. Понякога използваше като претекст, че трябвало да купи торта за някакъв рожден ден, но се прибираше вкъщи късно и то без тортата, за която беше говорила. Когато й говорех, не ме слушаше. След смъртта на баща си беше нестабилна психически и беше похарчила голяма сума пари за посещения при психолог. И все пак тя не смяташе, че има какъвто и да е проблем. Напротив, вярваше, че аз съм човекът с проблеми, като настоя да се консултирам с психолог и за да ми „помогне“ дори ме придружи на сеансите. Тя се възползва от тези посещения, за да му говори на свой ред. След третия сеанс психологът прецени, че е излишно да ходя повече, тъй като така и не можа да открие в мен нещо, за което да е необходима неговата компетентна помощ. За сметка на това, той беше на противоположното мнение по отношение на жена ми и й препоръча да проведе продължителна терапия. По този повод се сещам за една китайска поговорка, в която се казва, че онзи, който се чувства зле, си мисли, че и всички останали се чувстват зле. Мнението на психолога изобщо не хареса на жена ми, така че тя си намери друг лекар, при който започна да ходи редовно.

Давах си сметка, че все повече се отдалечаваме един от друг. Тя престана да споделя с мен своите проблеми, страхове или болки. Предпочиташе да говори за тях с психолога си. По това време започна да ходи на уроци по салса и често да посещава сама салса партита. Освен това ми отказваше всякаква близост. За тази цел използваше най-различни предлози и решително отказваше да разговаряме. Между нас вече нямаше откровени дискусии както преди.

Един ден бяхме посетени от една тайванска приятелка и нейния съпруг, които останаха на гости за събота и неделя. Жена ми се възползва, за да замине в командировка още в неделя — грижливо гримирана и с много елегантни дрехи. Приятелката ми се досети, че това заминаване не беше свързано с професионална командировка, както твърдеше жена ми, а по-скоро с посещение при нейния любовник. Когато жена ми се прибра, й поставих ребром въпроса:

„Имаш ли си любовник?“

Отначало тя отричаше. Но тъй като й беше невъзможно да обясни разумно защо непрекъснато отсъства, накрая си призна, че може би има любовник.

„Няма «може би»! — казах аз. «Може би» означава, че със сигурност имаш любовник. По-добре да се разведем!“

След това разговарях с моя учител по кунгфу и той ми препоръча да й дам втори шанс. Последвах съвета му и проведох дълъг разговор с нея, като й напомних, че трябва да запазим семейството, което сме създали. След като й казах това, тя дълго плака. Оставих й една седмица за размисъл, което пък я накара да ми каже, че съм много мил. През следващите месеци тя отново имаше множество „командировки“, до такава степен, че домът ни беше само хотел за нея.

Един ден ми заяви, че ще замине в командировка с нейна колежка. За съжаление обаче същия ден въпросната колежка ми се обади, за да я свържа с лекар, практикуващ китайската медицина. Тя се възползва от случая, за да ме попита дали не искам да говоря с жена си, понеже тя била в нейния офис. Стана ми ясно, че „командировката“ е била само претекст, за да може жена ми да отиде при любовника си.

„Пак ме излъга!“ — си казах аз, докато кръвното ми рязко се вдигна и за малко да припадна на работното си място.

Тя се прибра вкъщи след няколко дни. Възползвах се да я попитам дали обича много любовника си, на което най-после получих като отговор едно честно „да“. Беше ми ясно, че вече няма никакво друго решение, освен да се разведем. Отидох да разговарям с адвоката на моята фирма с твърдото решение да започна процедурата.

След като уредихме първите формалности, жена ми поиска да получи половината къща, а аз да поема изцяло разходите за децата. Тъй като заплатата й беше ниска, тя желаеше, освен това, в продължение на седем години да получава специална издръжка, с която да поддържа досегашното си ниво на живот. Така щеше да продължи да живее охолно и след раздялата ни. Това е една особеност на френските закони — да се позволи на човек с ниски доходи да запази добро ниво на живот и след развода. Не става дума обаче за неотменимо право — съдията е онзи, който взима крайното решение.

От адвоката на фирмата ми научих, че всъщност бих могъл да се отърва от жена си, без да й платя и един евроцент. Тази идея обаче определено не ми допадаше и не се чувствах добре. От друга страна, не ми се искаше да пожертвам част от къщата. Чувствах се толкова объркан, че от време на време дори мразех жена си, но и се борех с това чувство.

По същото време получих възможността да се запозная с будизма Махаяна благодарение на моя учител по кунгфу. Разгърнах първите книги на Асоциацията на практикуващите истинското просветление и въпреки че много от идеите им не ми бяха ясни, успях да прочета на един дъх голям брой от тези произведения.

Учителят ми, освен това поиска от мен всеки ден да поздравявам Буда и да изповядвам пред неговата статуя всички си дела. Изминаха няколко седмици. Буда ми показа насън мое преживяване при предишен живот в Тибет — някой ме преследваше, за да ме убие. Въоръжени лами ме търсеха и за да им избягам, трябваше да сляза от планината толкова бързо, колкото ме държаха краката. Докато бягах отчаяно, срещнах едно дете. То беше самичко, без покрив и семейство. Обхванат от състрадание, аз му обещах, че ако намеря някаква храна, ще я споделя с него. Освен това му казах, че ако е сирак, ще се опитам да заместя родителите му. Качих детето на гръб и продължих да бягам. В този момент получих странно усещане — в мига, в който докоснах момченцето, си дадох сметка, че то всъщност е по-малкият ми син.

Не изпитвах никакъв страх по време на моето бягство, тъй като се намирах в състоянието, наречено „Помнене на Буда“, и знаех, че сме безсмъртни, че нашето истинско аз не се ражда и не умира. И все пак не успявах да сдържа сълзите си, всеки път, когато момченцето се разплакваше. Плачех за моите преследвачи, толкова заблудени, толкова невежи за безценното учение на Буда и едно от моите желания бе да се завърна в Тибет, за да им предам Дхарма, словата на Буда, въпреки тяхното желание да ми отнемат живота.

И така плачейки ние слязохме от планината и стигнахме до една скромна странноприемница. Съдържателката прояви гостоприемство спрямо нас, като ни предостави убежище и тайно ни носеше храна, така че никой да не разбере, че сме там. Ламите обаче претърсиха странноприемницата, а след това я изгориха. Бях принуден отново да тръгна на път с детето. Но успях да кръстосам поглед с преливащите от гняв и страх очи на съдържателката преди тя да загине от ръцете на тибетците. В този момент си дадох сметка, че тази жена беше сегашната ми съпруга. Тя ме считаше за отговорен за пожара и съответно вярваше, че й дължа един живот и една къща.

Най-после се събудих и застанах пред статуята на Буда. Разплаках се, разбирайки колко е верен законът на карма — има причина за всичко, което ни се случва. След този сън престанах да преговарям с жена си. Тя искаше половината къща? Чудесно! Искаше да получава специална издръжка в продължение на седем години? Предоставих й я. В крайна сметка се съгласих с всичките й условия, без да чакам повече. Тя поиска и моя Ситроен. Подарих й го — впрочем колегата, който ми го беше продал, не остана възхитен и заяви, че съм прекалено мил.

Къщата обаче не се продаде веднага — трябваха ни две години, като през това време жена ми и аз имахме трудно съжителство. Продължавах да готвя за нея и я утешавах, когато се скараше с някой от любовниците си. Понякога прибягвах до И-дзин^[2], за да й помогна (бях наясно, че често сменя любовниците си).

Скоро обаче реших да не обръщам внимание на личния й живот — прецених, че е по-добре да не се меся. Държах се като човек, който наблюдава своя приятелка от разстояние, без да се бърка в личните й дела. Разведохме се малко след като къщата беше продадена. Този ден я поканих на обяд и до днес поддържам с нея добри отношения. Все още й се случва да поиска от мен да й купя билети за кино или за някой увеселителен парк, защото аз мога да ги получа на специална цена чрез моята фирма, и й ги осигурявам на драго сърце. След развода й дадох също един стол, един радиатор и един отличен тайвански чай от марката Улонг.

По време на ежегодната благотворителна разпродажба в училището на децата ни, бившата ми жена ми помогна да преброим събраните пари. В крайна сметка, трябваше да се разведем, за да станем приятели. Аз искрено се надявам един ден тя да се заинтересува от учението на Буда и да се просветли.

Някои хора ще си помислят, че едва ли е особено разумно да се даде половин къща някому въз основа само на един сън. Но кой го интересува! Исках просто да споделя гледната си точка — жена ми, децата ми, къщата, колата, градината… всичко това са привързаности към външни неща, т.е. към нещо, различно от истинската ни същност. На всичкото отгоре сме заблудени от илюзията, че ги притежаваме. Нека ви задам един въпрос: дали жена ви ще ви напусне един ден? Със сигурност, тъй като един от вас двамата ще почине. Смъртта е последната раздяла. Същото е валидно за къщата ви, децата ви или парите ви. В мига на смъртта вие няма да вземете със себе си нищо от всичко това. Следователно струва ли се да се привързвате към всички тези неща? Дали те са вашето истинско аз, вашата основна природа? Не, вие не сте всичко това. Тогава какъв е смисълът да се измъчвате за тези неща, които не са вашата истинска същност? Не се притеснявайте за всичко това, тъй като е напълно безполезно.

Защо се привързвате толкова към децата си, след като те не са ваша собственост и не ви принадлежат? Не изисквайте от тях да правят онова, което бихте желали вие самите. Не ги карайте да получат образованието, което само на вас ви се струва най-подходящо за тях, и не ги насочвайте към професията, която само според вас ще им хареса. Осигурете на вашите деца достатъчно пространство, за да израснат като пълноценни личности. Ролята ви като родители е да помогнете на деца си, а не да ги принуждавате да реализират вашите мечти. Децата се раждат със собствен кармичен багаж и в този живот ще трябва да се сблъскат с последствията и да изплатят дълговете си. По никакъв начин не можете да попречите на този процес. Не се притеснявайте твърде много за децата си.

Впрочем всичко, което е вярно за децата ви, важи и за житейския ви партньор — вие не го притежавате, той не е ваша собственост. Най-доброто, което можете да направите, е да си помагате взаимно, да изградите помежду си здрави връзки на състрадание, тъй като в такъв случай ще формирате отлични кармични отношения, които ще ви помогнат да довършите живота си заедно и в хармония.

Учителят Гуан Цин отбелязва, че повечето хора биха желали децата им да станат важни хора и да имат добра кариера. Като цяло, те искат да ги видят в елитен университет, как стават лекари или инженери, как построяват хубав дом… Затова родителите са готови на множество жертви. Но много деца, веднъж станали важни хора, престават да се интересуват от своите родители. Въпреки това родителите не спират да си мислят, че децата им са самите те и че професионалният успех на децата им е изцяло тяхна заслуга. До сетния им час тяхната привързаност към децата и внуците им си остава силна.

Тази привързаност е форма на страдание, което задържа родителите в цикъла на преражданията. Бъдете внимателни, ако в ролята си на родители проектирате върху децата си собствените си желания, защото това е една от причините, които ще ви накарат да се преродите отново.

Вие сте наясно, че онова, към което се привързвате, не може да ви последва в следващото ви съществуване. А бихте ли желали да узнаете кое е онова нещо, което ще ви придружава от живот на живот, без да се отдели от вас и за секунда? Ако отговорът е „да“, ви приветствам в нашата асоциация на практикуващите истинското просветление!

АМИТОФО^[3]!