Кристин Юрукова
В рамката на огледалото

Това беше първата година на съзнателния ми живот сред хората. Мисълта ми се блъскаше в непроницаемостта на заобикалящото ме, объркваше врати и входове, но вече бе израсла до надеждността на свидетел.

Голямата ми зряла глава върху пухкавото детско телце бе блъскана насам-натам от напора на нещастията в тотално банкрутиралото ни семейство. Имаше нещо трагично в това необикновено и безгранично усещане за безпомощност пред тържеството на човешката нищета.

От първите четири години си спомням само цветове, миризми, интериори, пейзажи, но не и хора. Тъмна кадифена стая, сияеща с копринените си тапети и персийски килими, на които котка остри нокти, изпънала в дъга тигрово тяло, тайната география на коридори, свършващи в слепи килери, изригващи медни тави, кантари, порцеланови кани и нощни гърнета, счупени виенски столове, захвърлени като ръкавици, след като ги няма ръцете, които са били пъхнати в тях. Тополите край Марица, нарязали със сенки бляскавата шуба на тревите на ивици, малката ми фигура се щура ту в слънчевите води, ту в тъмните подмоли, докато се здрависва с косматите лапи на храсти и се окичва със зелените езичета на дребни листенца, опитвайки се да събуди у маришката джунгла доверие в себе си.

Каменният градеж на лятната кухня пали фантазията ми, виждам я градена от добри великани, които имат достатъчно сили да вдигнат и наредят огромните й камъни и да ги залепят един за друг с вълшебната си плюнка. Разчитам на вълшебната им плюнка и все пак се оглеждам със страх да не се срути тази каменна грамада отгоре ми. На входа са наредени чинно налъми, напомнящи дебели сиви жаби със зяпнали усти, лятната кухня се ползва целогодишно и като баня и склад на книги, които преливат от къщата.

С колене и лакти върху каменните плочи надупен разлиствам с часове атласи с разноцветните оперения на птици, с рисунки на листа, разперили паяжинките на жилките си, с кафяво-бежови като прогорени фотографии от далечни страни, страниците са отделени една от друга с листчета от полупрозрачна хартия. Галя коприната, погълнат от съзерцанието на света извън мене, и късам страници тайно и от себе си, които да пъхна под възглавницата си, за да ги разглеждам преди сън с надеждата, че ще ги сънувам.

Чуех ли да плющи водата вътре от медния бойлер с ангелчетата и да трополят налъми, си представях как сапунените води носят листа от книги, а ангелчетата с дебелите медни бузи се опитват да разчетат написаното на тях. Не позволявах да ме къпят в лятната кухня-баня-склад, лятото ме поливаха на двора със слънчева вода, а зимата с баба ми с бохчичката храна и лимонада посещавахме след месеци канене и приготовления петстотингодишната квартална баня — Чифте баня.

Това бе време на първото ми сдружаване със светлината, обливаща възлестите клонаци на старата афъзка, с искриците слънце, съхранени в съкровищниците на безбройните вазички и фруктиери вкъщи, с купела на двора, пълен със слънце, в който се кръщавахме всички, със своенравието на диворастящите цветя в двора, сред които котки кокореха зелени зеници като тигри в джунгла, с мириса на кожа и прах в кабинета на татко, но и сдружаване с тънкото ми невежо тяло — години ми бяха нужни да разбера, че ръцете и краката принадлежат на мене, а не на въздуха, че ги движа аз, а не вятъра.

В този период не забелязвах другите, понеже аз бях човекът, който се разтваря подобно цветен прашец в меда и затова почти не запазва спомен за околните. В тези четири години съм бил така окръглено щастлив, че сякаш живеех в една търкаляща се стъклена сфера, която събираше подобно око всички блясъци на този свят — в нея нямаше място за никой друг.

През петата ми година изведнъж в хоризонта ми нахлуха възрастните, понесли на шиите си воденичните камъни на историите си, разказващи презглава някакви си свои истини. Бе все едно на самотен остров да настъпят нашественици, закриващи изведнъж с грубите си фигури и слънцето, и морето.

Братовчедът Миро, най-старият от братовчедите, с лице с напълно липсващ израз, разхождащ напред-назад тиролските си панталони с кожени тиранти с еделвайси и с цвят на старо злато. Той дори спи с тези панталони, напомнящи му аромата на детството, минало неусетно като едно извикване „Ойларипи“ от върха.

Марина, средната от сестрите на майка ми с добре подредени букли и мигли, с кожа, намазана с тлъст слой помада, съдържаща основно живак, макар че е аптекарка, тя разчита основно на живака да я избели като Снежанка, мечтата й е да се случи това, което тя твърди, че вече се е случило:

„Дай, дай да те пипнем, Снежанке, казват отвсякъде мъжете, откъдето минавам. Дай да те пипнем, за да станем и ние златни като тебе.“

Вера, най-малката сестра, куца, подпирайки се на бастунчето си, цял ден се катери и слиза по криволиците на дървеното стълбище, създадено сякаш специално за изтезание на изваяното й сакато телце. Вера има вяра в излишък, тя чака любимия, заминал след нещастното й падане и още по-нещастната операция на ябълката на десния й крак. Косата й е навита на книжки, които фарсово красят главата й като пеперуди, ще ги развие, за да се посипе рижавия залез на косите й едва когато се появи годеникът й, избягал от сакатостта й чак в чужбина.

Баба ми с бархетната рокля, с бялата мазна коса седи пред кристалното огледало с изронена гипсова рамка с позлата. Храненичето, спасено от нея от гладна смърт, е вече петдесетгодишна жена, която не се отделя вече половин столетие от полата й. Реши дългата й до кръста коса, пърхотът се сипе като благослов, плитките, които й плете са тънки като пепелянки. Баба ми после пак в същата поза като пред огледалото — със свити ръце, положени в скута, с леко разтворени обезформени от ревматизъм колене — седи на пейката в двора пред лятната кухня под закачените на стената и дебели дървени ски, неизползвани от десетилетия, но предмет на много истории от семейната митология, и помрънква между две заспивания: „Любов, любо-о-ов, финита ла комедия“.

От време на време извиква: „Злато, Злато, виж какво става на улицата“.

Тя не е била на улицата от толкова време комай, отколкото ските на баща ми не са се спускали по планински склон. След часове в същата поза привиква храненичето: „Злато, да вземеш да скриеш джезвето, Моларката пак идва, наближи и часът за гости“.

Госпожа Моларова е най-добрата й единствена приятелка, с която се надпреварват в свидливост.

През това лято се сближих с баща си, образът му е ослепително ясен и днес под лятното слънце, виснало сред прашните валма в хола, сякаш купът книги, над които се е навел, е димящ жертвеник. Избухнали в синьо, зелено и жълто зеници под възпалените клепачи, смъкнати рамене с хвърлено върху тях като одеяло сако, седнал е на детското ми столче, очилата му едва се крепят на върха на носа му, изтеглени от магнита на книгите напред. Книгите са струпани на пирамида на пода, рафтовете на пропукващата от облекчение библиотека са празни.

Кабинетът на баща ми с разсеяната белота на светлината, с млечните пространства между светкавиците на блясък и все по-сгъстяващите се щрихи на сенките, свършващи в черни блата, е гравюра от старинна книга. Може би от томчето на Шекспир, в което на по-тънка от дъх хартия са събрани всичката поезия и драматургия на автора. Отгоре се мъдри надпис с лилаво мастило: „Купил в Лондон, лето 1892-ро“. И подписът на щастливия ми дядо, за когото все още е имало семейни пари да стигне до Лондон и да учи в него.

Кабинетът е барикадиран срещу агресията на външния свят със зидове от книги. С братовчедка ми Зизи смеешком ги прескачаме отвън навътре и отвътре навън, съревновавайки се кой ще събори по-малко книги при прескока. С интуицията си отгадаваме, че прескачаме една много важна граница, тъй като нещата, които са съществени от едната страна, са без никакво значение от другата и обратното, две пространства със съвършено различни измерения.

Той нарича четенето си „пресяване“ — на недосегаеми книги, на резерв и на стока, определена за превръщане в пари. Не позволяваше на майка ми никаква намеса в хаоса: „Ти в твоя ред имаш безредие, аз в своето безредие имам ред“. Често повтаряше на латински с иронична усмивка „Патиор, расус, рати“ („Търпи, понасяй, страдай“). Другата му любима сентенция е: „Дон лицет йови, нон лицет бови“ („Което е позволено на боговете, не е позволено на воловете“), част от разбиранията му за патриархата.

Разпродажбата на библиотеката бе не само един останал изход на безработния адвокат, но и своеобразен отказ от своя произход. Той измъкваше ценните екземпляри от купа с треперещи ръце подобно горещи въглени от жарава, мърмореше: „Хм, вражески произход — ето го моят произход!“. „Кървава песен“ с автограф на П. Славейков, първи издания на Йовков и Райчев, сборници от народни умотворения, карти от миналия век, той стои пред водопада от книги, хипнотизиран от образа си, хилядократно умножен. Понякога проговаря на нас — на мене и братовчедка ми, с която играем на криеница в неузнаваемия хол: „Винаги съм мечтал да си вадя хляба от книги, но никога по този начин. Това е все едно да гориш книги, за да се стоплиш. Ще се стоплиш ли? По-скоро ще те втресе“.

Четенето ставаше с еуфоричното участие на мене и братовчедка ми Зизи, хладнокръвно амбициозно създание. Сред шума от скандали и файтонджийски подвиквания от съседните стаи, пълни с принудително настанени наематели, баща ми ни четеше на глас стихове. Сега все още й се подчинявах, защото вярвах, че е наясно с това, което се случваше, след време щях да я слушам от съжаление — когато „прибраха“ баща й, моя чичо.

В началото на разпродажбата баща ми се измъкваше гузно с по една-две пазарски чанти с фриволни френски романчета, не бе дошъл още редът на тъжните походи до антиквариата с цели годишнини „Философски преглед“, които и без това антикварните книжарки не искаха. Бащиният коментар: „Интелигентът — и жив, и мъртъв — е неудобен, пречи им“.

Аз съм един заложник на света на възрастните. Разходката с баща ми е колекциониране — събираш класове на една претърпяла корабокрушение действителност. Води ме бащината ръка, тази толкова сигурна ръка, още не съм научила от близките, че сърцето може да се пръска като стъклена чаша, още не се налага баща ми да спира на всяка витрина, за да си поеме дъх — той още не е получил инфаркт, нарамил чувала в задругата. Затова аз още съм дете, пристъпвам на пръсти по непавираната улица — да не полепва прахът по жълтите ми лачени обувки, да не полепва прахът по лачените ми обувки.

„Искам да знаем всичко един за друг — захваща темата за възрастни баща ми. — Но все пак чул ли си как ме наричат?“

Ръката му погалва запотения ми от възбуда тил. „Хората нямат много въображение, затова говорят един за друг лошо.“ Така мама ми обясняваше думите „народен враг“.

Баща ми очевидно започва разговор, свързан с нощния шепот в спалнята на родителите ми, докато крушката от уличния стълб е забила ножа на металната си светлина в леглото ми, та аз не смея заради нея да шавна.

„Не може да се живее така.“

Думичката „така“ отпада от устата на майка ми, търкулва се нейде в тъмното и остава съвсем друго изречение: „Не може да се живее… Защо живеем, миличък, в този град?“.

Майка ми се опитва да прикачи ужаса само на града ни. Тя носи пришит в сутиена си часовника на баща си, една „Омега“ със зацапан, сякаш прояден от червейчета циферблат. От цялото му човешко време е останал само този механичен брояч на последните му минути, този развъдник на минути и след излизането му от времето. Отстранен от всякъде заради „Никола-Петковски уклон“ и пратен официално за пълномощен министър в чужбина, той бе имал безумието да се върне след процеса срещу Никола Петков. Арестували го още на летището, а на жена му предали часовника му — знак, че наистина се е появил в страната преди „безследното си изчезване“.

Слънцето е рукнало неспасяемо, размесвайки се с уличната прах, замазва кирпичените зидове, махленските къщи се съсухрят под сухото му горене. Произволът на белите, ошашавени от слънцето дни, разработващи златната жила на лятото. Площадът представлява истинска библейска пустиня, жълта и бълваща прах. Потокът от руски басми и домашно боядисан американ, обръщаните по веднъж и дваж панталони, белите престилки на продавачите на сладолед и сироп се е изсипал на Главната улица. „Да живее“ — чета из нахлузените като усмирителни ризи върху кирпича плакати.

Влачат се часовете на скуката като краката на обутия на босо в галоши местен луд. Миньо, лудият, е дребен с огромен нос и уши, които сякаш принудително са зашити към главата. Миньо е протегнал напред ръка, в която държи чепка иззобано грозде. Тананика си весело: „Ти, моме, ти, моме, ти, луда ли си?“. Краката в галошите потропват игриво. „Какво е това?“ — интересуват се зевзеци. Миньо почесва виснал нос като го клати наляво и надясно и под него фъфли: „Как какво? Армаган за мама“. „Миньо, ама грозденцето е изядено бе.“ „Е, изядено, ама да види, че й нося грозденце.“ Тълпата се разтваря, пропускайки каруца с мърляво конче. Каруцата се движи сред бляскав гъст облак от конски мухи, които лъщят изумрудено и оставя дълга опашка от миризми, влизащи под кожата и каращи я да настръхне. Някакъв чичко се е настанил върху камарата жълтеникави и синьо-лилави кокали, подскачащи като живи, и пее. Шансони, Марсилезата, приспивни песни — все на френски. Кара недоизчистените кокали от кланицата за Екарисажа. Човекът е неописуемо театрален — с разкъсан фрак, облечен на голо, с карамфил в петлицата — прилича на Смъртта, готвеща се да хвърли ласото, подобно каубой.

„Виж, това е Сорбоната. Да му кажем «Добър ден».“ Баща ми се възползва от възможността да обсъди правни каузи с юридическото светило от скорошното минало — завършилия във Франция със златен докторат по право Жоро Сорбоната. Следват джунгли от непонятни думи — корпус деликати, иманентна даденост, субординация, субкординация, чувам не за пръв път името на Венелин Ганев, Цеко Торбов, Михалчев.

„Видите ли, разделението на властите било буржоазна глупост, затова се отменя, нищо че без това разделение правото неминуемо ще е произвол. За една петилетка настъпва такава справедливост, че хората ще бъдат превъзпитани и такава измишльотина на Римската империя — правото — ще умре ведно с тъмното минало.“

Все повече приятели на баща ми оставаха без работа и затова все по-голям брой от тях ни идваха на гости, учейки се взаимно на безделие и нищета. Прииждаха в дома ни, наречен от тях „Розата на ветровете“, и се настаняваха в паметта ми с латинските си сентенции, с вечното търсене на аналог за съвременните събития в древногръцката и римската история (всички бяха възпитаници на класическата мъжка гимназия), с убеждението, че за интелигента и сред най-големите сътресения има някакъв трети път извън световните бъркотии. Събираха се вечер около газената лампа и цигулката на баща ми, за спрелия ток някой цитира забранен руски автор: „Когато огнярите започнат да се събират само за да пеят революционни песни, с топлината и със светлината е свършено“.

Дворът ни отделя от общото небе, късче чисто наше небе, което бе по-цъфтящо в звезди от другото, защото у нас токът е отрязан и затова не е конкуренция на звездната светлина. Всеки от нас, който се препъва в плътните сенки, едва изведени от мрака от мъждукането на вонящите газени лампи. Газените лампи висят по стените, снабдени са с бляскавото листенце на огледало, което не само уголемява пламъка на фитила, но лови и като огън пеперудите на образите ни, които изпърхват край огледалото. Нощните пеперуди саможертвено търсят пламъка и гибелта си на тяхната клада. Огледалцата са пълни с перипетиите на нашия семеен живот, с илюминациите и карнавалите му. Гледах ги с подозрението, че ако почукам по тях, ще изскочат стари сцени като в куклен театър.

В полутъмното звуците са ярки като вода на капчук, променят измеренията на пространството, обемът му зависи от цигулковата струя на бащината ми цигулка, която така рядко излиза от ухаещата на карамфил и забрава хралупа на бюфета, побрал сребърен кръст от турско време, сватбени дантели от началото на века и ноти за продан. Всъщност и цигулката е за продан. Лъкът с триона, който срязва лъскавото тяло на цигулката, за да рукне кръвта на музиката. Чичо ми Георги със силно виснала тежка глава притиска цигулката, тялото му я е обхванало от всички страни като легло, цигулковата кръв клокочи в гърлото ми, дави ме, започвам да кихам или плача, все едно спирам терора на екстаза. Чичо ми свири предимно Вивалди и Паганини, следва наученото от лудия виртуоз арменец, който изнася концертите си в съседния двор гол, подобно на Уилям Блейк. Чичо Георги е бивш търговец и бивш член на БЗНС, като търговец е без дюкян, като николапетковист е останал без партия. „И тази власт се нуждае от кадърни хора, които да печелят за нея. А аз ще печеля. Вече съм се разорявал и забогатявал неколкократно, сегашните загуби не могат да бъдат по-страшни от разорение.“

Фантазиите на чичо ми за дейност го обземат като топъл вятър, разчистващ всяко кътче от живота му. А и реални възможности се бяха отворили — властта се бе сетила за безукорно честния и надарен търговец на машини, в личен разговор му бе поръчал внос на селскостопанска техника от Англия.

Чичо Георги е тежък и достолепен като бюфета с кристалните витрини в хола, с тревожни сиви очи, с вечната тревога на предприемчивия човек, един инициативен самотник, който се бори не с конкуренти, а с преградите, които падат наоколо му като решетки и постепенно го затварят в клетка.

Той ни напусна на 6.V., тъкмо след отпразнуването на имения му ден (празникът бе държан в тайна — светиите вече бяха под запрет). Тръгна за София да получи някакви документи за вече сключената сделка с англичаните: „Сключих най-изгодната сделка в живота си. Не се страхувам, че държавата ни вече ни сделки, ни изгоди гледа, сякаш вече не съществува“.

Край на музиката, край на гостите, един след друг приятелите на семейството ни „си плюят на петите“, както хулигански определя изчезването им баба. Не искат да бъдат допълнително уличавани в неподходящи връзки. Майчинското чувство у майка се насочи с нежност без граници към братовчедка ми, сякаш е готова да я износва под сърцето си, докато минат неприятностите. Способностите й да обича от нещастията се увеличават стократно. Тя осинови някак и леля ми, която се бе превърнала в безпомощно момиченце без мъжа си.

Прозорецът към улицата е вечно замърсен от лицето ми, което притискам о него, преравяйки улицата и видимия хоризонт в търсене на чичо. Вместо него се вмъкват вкъщи никому неизвестни съседки с глупостите им: „Как ще изчезне човек днес, хич не може, нали има паспорт, има милиция“.

Лицето на леля ми побледнява с всеки час на отсъствието му и тя заприличва на стълб бяла пепел от изпушена и неизтърсена цигара. Всичко в нея е стегнато и прибрано, роклята с висока яка е закопчана догоре, косата й е сресана нагоре над челото и от три страни е захваната с гребен, сълзите й са издули торбичките под очите й, плуват в очите й, но не потичат. Идва ми да я хвана с две ръце и да я стръскам като кукла, която само при поклащане би казала „Мамо“, дано потекат сълзите й, за да не я задавят.

На перваза на прозореца е легнала къса кремава кутийка кибрит, която сама се пъха между пръстите ми, докато чакам. Кибритените клечки са нискокачествени, трябва да щракаш няколко пъти, за да се покаже кратко синьо езиче, ако въобще реши да се появи. Паля клечка след клечка, приближавайки синкавото цвете на пламъка все по-близо и по-близо до меката вътрешност на дланта ми, докато болката се врязва в мозъка ми и поне за миг измества другата болка.

Когато идват за обиск, леля ми е все така побита на кол, стои така и не мърда. Едва когато си отиват, се разбързва: „Защо го търсите тук, той излезе на шести към седем и половина вечерта и още не се е върнал, смешно е да го търсите под леглото му“.

Възкресявам дните на процеса без всякакво усилие, удивена съм от това първо тържество на паметта ми, съхранила дори цвета на емпримето (лилаво-розово) на лелината рокля, дори извивките на бронзовите топки по вратите на Съдебната палата. Няма нужда да поставям на фокус спомена и да чакам избистрянето му, процесът срещу чичо Георги е врязан в паметта ми, сякаш е оставил в нея материални следи със скулптурната обемност на фигурите си. В дълбините на детството ми той е изправен като античен, леко помпозен фриз, само че без голи гърди и нозе в сандали, а със строги костюми и добре сресани коси.

С тракащите токчета на леля ми навлизаме в големите прохладни пространства на Съдебната палата, която леко ни успокоява със зеленикавия си мрамор („Карарски“ — баща ми се държи като гид). Тюркоазените жилки на чуждоземния мрамор трептят, а върху голата ръка на леля се спуска малък хеликоптер — водно конче, лято е, водните кончета объркват гората със съдилищата. Усещам погледът на леля ми често да ме докосва, погледът й ми помага да вървя изправен като нея. Аз съм всъщност с нея, защото тя държи, че мястото на дъщеря й в този момент е до бащата, над който виси гилотината на правосъдието, колкото и неподходяща за детската душа гледка да е. Братовчедка ми пък е решила точно сега да се глези, мрънка и иска да си ходи, прави се на дете.

Тишина — памук — обвива античния фриз с официалните костюми и с портретите на вождовете по стените. Цялата Съдебна палата бе изпразнена, процесът срещу чичо ми бе закрит, беше допусната само група роднини. Сред тишината — железен тропот, изкарващ на преден план плътно притиснати един зад друг милиционери. Спрени близо до мене, те изпълват изцяло хоризонта. Остава като единствена възможност за облекчение от равния цвят на униформите им възможността да надничам в пролуките и да се радвам на мрамора, да топя очи в прясната зеленина, в нежното му трептене като повърхност на планинска река. Зад гърбовете на милиционерите беше и чичо ми, но аз не го търсех, чувствах се изоставен от неговия образ — за месеците му отсъствие не можех да си го представя.

Зеещата врага отсреща пропуска униформените хора с чичо ми, аз се оглеждам с чувството за неудобство в залата, че участвам в някакво представление, куклен театър (още не бях ходил в театър за възрастни). Някак не с разума си, а с чувствата си осъзнах, че ние сме поставени върху пейките тук не като близки, а като публика, доведена както и той за представлението. Според правилата на театралната игра чичо ми се бе преобразил на някой друг и не ни поглеждаше, сякаш не ни познава. Обикалях с оцъклени от напрежение очи висналата дрипа на станалото гнуснаво като спукан балон тяло, изскочилите буци на врата му (години по-късно чух обяснението — възпалени жлези от глад), огромните му морави клепачи — разперени прилепи над едно изронено, издълбано сякаш от природни катаклизми лице. „Това е човек от друг свят“ — един глух звук като от пукот на клони в есенна гора дойде откъм страна на леля ми. Нейната фраза подреждаше нещата, премахваше загадките — ние бяхме невидими за него, затова не се втурна към нас, не ме нацелува, а така обичаше да залепва дебелите си гладки устни о врата ми. Аз също не можех да се кача на сцената — между нея и останалия свят имаше ров, бездънен ров, затова не можех да го пипна и да установя истински ли е.

Внезапно се свестих от забити в ръката ми нокти — леля ми ме дърпаше навън: „Бързо, да купим нещо за ядене, разрешиха ни“. След минути чичо ми бе вече залегнал над бюрека с цялата си торба кокали и го разкъсваше на крачка от празния съдийски стол в почивката. Буците на врата му се наливаха в синьо, а клепачите му за миг не се повдигнаха да ни погледнат. Когато го издърпаха за ръкавите да стане при влизането на съда, той целият бе посипан с трохи и бършеше пръсти в панталона. Докато четяха смъртната му присъда, погледът му бе залепен о неизядения къшей. Сграбчването на бюрека, впиването на венците му в мазната маса (зъбите му ги нямаше, устата му стогодишна чернееше) бяха повече от онова, което той можеше да ни разкаже с думи за преживяното в ареста. Напускайки ни окончателно с току-що произнесената смъртна присъда, за миг се отскубна от водачите си и с две ръце прегърна вестника с остатъка от бюрека.

През цялото си детство маниакално се вглеждах в кристалното огледало на коридора. То бе истинският хроникьор на събитията в дома ни. В неговата рамка се появяваха хора сякаш отникъде и също така абсурдно отиваха наникъде, излизаха от огледалния свят и преставаха да съществуват за него. Често ми се привиждаше уголемяващата се, най-сетне заемащата цялата му повърхност фигура на чичо Георги, винаги поприведена под тежестта на раиран дюшек. (Наш съсед бе почукал на прозореца на къщата си след пет години лагер и жена му до ден-днешен не преставаше да недоумява: „Откъде го е взел този дюшек и защо го е носил дотук — така и не смея да го попитам“.) Бях сигурна, че чичо ми е някъде наблизо, но че нашият свят е като огледалото вкъщи — в рамката си той хваща само образите на хората, застанали пред него, тези встрани са вече несъществуващи и невидими. След десетина години, когато дойде съобщението за реабилитация, ми се струваше, че от своето тъмно кътче той надничаше над рамото на леля ми, четеше тъй сериозния и официален документ и питаше, задавяйки се от смях — отменена е присъдата, а смъртта ми? Да сляза ли отново в рамката на огледалото?