Кристин Юрукова
Отпечатъци от Ахилесова пета

Борещият се с живота е точно такъв,

какъвто трябва да бъде войникът

на собствената си съдба —

железни лакти и глава,

единственото продължение

на ръката му е копието.

Унищожението е признак на мъжественост.

 

Представата му за щастие —

бойно поле, покрито с трупове,

до един повалени от него.

 

Само че както марширува

като повелител на битките,

се спъва в нещо меко и податливо,

в една от жертвите си,

в едно пронизано и изпразнено

от живот тяло като толкова други.

 

Спъва се в него и вече

не може да продължи нататък,

за нищо на света

не би се отделил вече от него,

ако ще и най-великите победи

в най-грандиозните битки

да му предстоят. Погледът му

не може да се откъсне от лицето,

което няма нищо общо

с лицата на робините в шатрата му.

 

Мускулите на войника са

още напрегнати за движение напред,

но нозете му са вече вързани

от косите на мъртвата Пентелизея.

 

Към въоръжените му ръце

безпомощно е протегнало връхче

зърното на единствената й гърда.

Откровението на прекършено цвете,

потрепването на тичинките,

излъчващи непоносимо сгъстената сладост

на последните капки нектар-живот.

 

Непримиримият блясък

в мъртвите й зеници

продължава да оказва съпротива

срещу вълните нежност,

които покосяват краката му.

Той се взира в ужаса

на изоставеността си,

току-що е открил любимата

от гладните си войнишки сънища,

току-що се е влюбил за пръв път —

в убитата от него.

 

След безбройните убийства

копието му се е насочило

към самия него. Душата му кърви.

 

Защо трябваше да завладява света,

за да я загуби? Защо изследваше

пространството с копието си, а не с чувствата си?

 

Беше ли страх, а не смелост това,

което движеше ръката му с копието?

Страхът от капката смъртност

в безсмъртното му тяло?

 

Бойното поле бе единственото място,

където можеха да се срещнат

войникът и амазонката,

единственото място,

където се кръстосват

съдбите на бойните врагове.

 

Отчаянието го прегазва като бойна кола:

Бъдещето ми ще е без нея,

значи нямам бъдеще.

 

С железния си шлем

той стърчи самотно

като хищна птица до нея.

 

Те двамата толкова си приличат в този момент!

Същият шлем, същите копия и стрели,

същият копнеж за грабеж и победа.

 

С настръхнала коса и кожа

той си задава въпроса:

Тя не се ли бе спуснала към мене,

за да съблече въоръжението ми

и да спре бойните ми викове с целувка?

 

Той чувства как

с всяко негово вдишване

красотата й се приближава към него

и става все по-заплашителна,

един капан, от който няма измъкване.

 

Тази смърт е стъпка по пътя

към самоубийството му.

 

Делът му в смъртта й,

делът й в бъдещата му смърт

са интимността, която ги свързва

толкова силно като любовта —

те си принадлежат завинаги.

 

Каквото и по-нататък да се случи,

Ахил няма да излезе никога

от тази омагьосана сцена.

 

Небето над бойното поле

е черно от сенките на отлетелите надежди

надеждите на победителите,

надеждите на победените.

Замахът на крилете им

измерва празнотата в гръдта му.

 

Ризницата му се притиска

о ризницата й като тяло о тяло.

Прегръдката им отменя за миг

окончателността на земните истини.