Уилям Шекспир
Плачът на влюбената

От хълма, отразил с утроба куха

плача на свойта долина-сестра,

слязох да диря сладост и разтуха

в двугласа, който жалбите им сбра,

и зърнах дева близката гора

да пълни с дъжд и ураган от скръб

и пръстени да чупи, спомен скъп.

 

Тя с плетена капела на главата

лик пазеше от ярките лъчи,

де мисълта трупа на красотата

изтляла смогваше да различи.

Не я косачът Време помрачи

и красотата й докрай не бе

скрило под бръчки злобното небе.

 

Все с кърпичка си бършеше очите,

извезана с изящни словеса

и буквите им квасеше в сълзите,

избликнали от взора начаса.

И сякаш че им чуваше гласа,

та стонове и вопли всеки път

изпускаше страдалната й гръд.

 

Ту взорът й, качен на колесница,

във сферите се цели с две дула,

ту пък се свежда бедната зеница

до кръглата земя за миг дошла,

ту носи се напред като стрела,

и никъде не си е у дома,

че погледът й смесва се с ума.

 

Ни пуснати, ни сплетени, косите

подсказваха небрежна, горда длан.

От шапката й кичур непокрит е,

докосва й страната друг със свян,

а трети е в корделата прибран

и като предан роб стои така,

неприкован от ничия ръка.

 

Хиляда дара вади от торбата,

все пъстър кехлибар или кристал,

и във реката час по час ги мята

откъм брега, със нея заридал,

скъпернически влага с влага сбрал —

като владетел, дето ще дари

не нищия, заможния с пари.

 

И свитъци със рими като ято

летяха към пенливия въртоп,

и пръстени от кост и чисто злато

намериха в калта дълбока гроб,

и листи, писани със кръв, цял сноп

с червен печат и свилени конци,

препятствие за взори-чужденци.

 

О, колко често къпе ги с очите,

целува ги и къса ги от яд

със вопли „Кръв, обител на лъжите,

гласът ти е свидетел слабоват!

Мастило тук е нужно, с черен цвят.“

И гневно ги раздира ред по ред

със дух, от възмущение обзет.

 

Мъж беловлас пасеше там овцете,

сред дворцова и градска суета

на времето пилял си часовете,

но проумял значимите неща.

Той с правото, що дава старостта,

до тази бедна дама доближи

да я попита за какво тъжи.

 

Пристъпил със чепатата тояга,

по бащински далече на брега

присяда и сърдечно й предлага

да сподели дълбоката тъга

и ако може с нещичко сега

на мъката утеха да дари,

на старостта му да се довери.

 

Отвръща тя: „О, татко, виждаш в мене

покрусата на часове-главни,

но не от старост този лик бразден е.

Печал го е дълбала, погледни.

Щях цвят да съм, напъпил в майски дни,

да бях дарила себе си една

със толкова любов и топлина.

 

Уви! Аз рано дадох си ухото

на млади просби, милост да въздам

комуто всичко даде естеството

и който всички взори грабва сам.

Лика му Любовта превърна в храм

и заживяла в дивните черти,

оттам сега по-царствена блести.

 

Къдрици кестеняви от коприна

при всеки лъх на кичури летят,

та да допрат на устните кармина.

Към сладостта отвежда лесен път.

От взора му се смайваше умът

и сбрала бе изящната уста

всичката дивна райска красота.

 

Брадичката разкриваше момчето.

Мъха си феникс сякаш бе му дал.

Ала на кожата пред кадифето

кой свилената мрежа би избрал?

И как сияеше ликът му цял!

Не би отсъдил никой съдник жив

със мъх или без мъх е по-красив.

 

А нравът надминаваше лика му,

като девойче речовит и мил,

ала разсърден, как фучеше само,

същински вятър, който през април

ухае, но и дъб би повалил.

И младостта, и тоя дух сърдит

обличаха лъжата в честен вид.

 

Щом яхне коня, ахваше тълпата:

«Ездачът дава дух на тоз юнак,

с покорство горд, същински лорд с юздата,

как стъпва само, как повдига крак!»

И спор се вдига до небето чак

краси ли конят своя господар,

или пък коня — славният товар.

 

Накрай ездачът грабва всички взори.

Красеше неговият вид напет

юздечка, пищна сбруя, златни шпори

и украшенията им безчет.

И всеки накит биваше приет

като придатък, сложен там със цел

да дава хубост, както я е взел.

 

И сбрали сладостта, на връх езика

въпроси и причини се тълпят

и доводи, в които мъдрост блика.

Едни се будят, други кротко спят

и става плач смехът и смях плачът.

Такава дарба Бог му бе дарил,

че беше хорските сърца пленил.

 

Царуваше еднакво във гърдите

на мъж, жена и старец беловлас

и ходеха му всички по петите

и мислено, и явно, час по час,

без той да е поискал тая власт.

И с волята си спорейки дори,

му всеки свойта воля подари.

 

С портрета му сдобиха се мнозина

за радост на очите, но ума

им грабна ненагледната картина.

Глупакът, който мисли, че дома

си е във хорския имот, нима

така не влага всичкия си труд,

та господарят мисли го за луд?

 

И не една, дланта му непознала,

«любима» се нарече пред света.

И аз, която се владеех цяла,

отдадох се накрай на лудостта

и с млада ловкост ловко младостта

ме грабна като вихър непознат

и стрък останах, дала своя цвят.

 

Не го преследвах като други дами

и отведнъж не му се покорих.

Не позволяваше това честта ми,

затуй на разстояние я скрих

и с крепостна стена се оградих

от кървави свидетелства, обков

на бисера на мнимата любов.

 

Но от беда коя ли дева млада

спасили са невкусени беди?

Коя ще спре желаната наслада

със притчи как насладата вреди?

Едничък миг покой ще породи

съветът. Притъпява той гнева,

ала изостря всички сетива.

 

И яростно бунтува се кръвта ни,

че разкази могли са да я спрат

от сладостта омайна със забрани,

та да не се повтори в нас грехът.

В ума не се намесвай, жадна плът.

Не обуздават твоя апетит

протестите на разума сърдит.

 

Неверен, знаех, този момък беше

с лукавства, ясни като летен ден,

и чувах, в чужди дворчета садеше,

измамник, от усмивки позлатен.

Обетът, знаех, срам ще е за мен.

И в думите на всяко писъмце

съзирах плод на двойствено сърце.

 

Така се борех с дългата обсада.

Тогаз «Девойко мила, рече той,

смили се над сърцето, дето страда.

От святите ми клетви не се бой.

Шепти ги първи път езикът мой.

Зован съм бил на нежни пиршества,

без да съм молил с пламенни слова.

 

Че с моите пороци и неволи

грешил е не умът ми, а кръвта.

Аз просто лицедействах в разни роли,

далеч от правдата и любовта.

Срам дириш ли, намираш срам в света.

Срамът ми се смалява всеки път,

щом двете ме за него укорят.

 

Сред многото, видени от очите,

с любовен плам не сгря ме ни една

и моето спокойствие в гърдите,

не разтревожи никоя жена.

Злини творях, нестигнат от злина.

И на сърца в ливреи господар,

в държавата си бях единствен цар.

 

Виж даровете на души ранени,

все бледи перли и червен рубин.

Те знак са, че са чувствата им с мен и

в безкръвна белота, в кървящ кармин,

са скрили скръб и трепет не един,

боязън прежна, нежен свян преди,

затворени в девичите гърди.

 

Виж златните таланти от къдрици,

заплетени във нишки скъп метал.

Подарък са ми все от хубавици,

от отказа ми хвърлени в печал.

Красят ги, гледай, бисер и корал.

Сонети славят тяхната цена

и свойства, и дълбока същина.

 

О, диамантът с красота корава,

родена в тайните му глъбини,

смарагдът, дето светлина дарява,

отслабнали очи да проясни,

опал, сапфир небесен, погледни,

красят ги, всеки камък при това

възпят изкусно в горестни слова.

 

Уви, трофеите на тия страсти,

на скривани желания залог,

природата не дава в моя власт и

ми повелява те да са оброк

на теб, начало мое, край жесток.

И щом ти аз принасям всичко в дар,

богиня си ми, аз съм ти олтар.

 

О, протегни дланта си несравнима,

везната наклонила на речта,

та с огнен дъх прошепнатата рима

да възхвалява тая белота.

На твоя жрец покорните неща

прииждат да ти служат час по час,

отделни, ала сбрани в обща власт.

 

Тоз накит монахиня ми го прати.

Позната светостта й е навред.

Тя изостави царските палати,

от юношата сторила поет

и спряла благородници с обет

за сдържаност и за живот суров,

отдадена на вечната любов.

 

Но, ненагледна, мъчно ли е дело

да овладееш порив нероден,

да браниш място, форма неприело

и необсаждан, да не паднеш в плен?

Не, който с туй гордее се, за мен

не иска белези от славен бой

и с бягство, не с триумфи е герой.

 

Прости ми, но хвалбата ми е права.

Събрала ни за миг, случайността

от сили монахинята лишава

и хлопва манастирската врата,

че вярата надмогва любовта.

Тя от съблазън там се подслони,

а търси свобода да съблазни.

 

О, твоят поглед значи страховит е,

щом всяка гръд, която завладях,

във моя ручей влива си водите,

пък аз във твоя океан се влях.

Надмогнала надмогналия тях,

в една любов сбери ти всички нас,

дано те сгрее толкоз много страст.

 

Успях и монахиня да омая,

навикнала на строг набожен ред.

На взора си повярва тя накрая,

отрекла се от святост и обет.

Любов всесилна! Кой ли дълг поет

пред теб запазва дух и здравина,

щом всичко се побира в теб една!

 

Сразиш ли ни, какво са правилата

и примери мухлясали? Ти с плам

надмогваш всяка пречка на земята —

закон, покорство, род и пост голям —

и кротко побеждаваш власт и срам,

че вливаш с болка сладостен нектар

в алоето на земния товар.

 

Тези сърца, на моето васали,

усещат болката му и кървят.

И всякое с молби слуха ти гали

да не обстрелваш бедната ми гръд

и да послушаш само този път

обетите, шептяни с искрен глас

от любовта, която чувствам аз.»

 

И свежда той очи, във сълзи цели,

до тоя миг загледани във мен.

Реки са по страните му поели

и в тях се е излял потоп солен,

от дивното си русло украсен.

Че под кристала розов цвят гори

и двете струи греят от искри.

 

О, татко! Колко вещерство в кълбото

на мъничка сълзица се таи!

Обливано с порои от окото,

кое сърце-скала ще устои?

В коя ли гръд любов не ще струи?

Двояк ефект! И свян студен, и бяс

оттам набират пламъци и мраз.

 

Уви, уви! Престорена, страстта му

стопи в сълзи ума ми изтерзан

и мантията девствена през рамо

захвърлих, и захвърлих страх и свян,

и в плач облях се, както в плач облян

стоеше той, налял отрова в мен,

ала от моя извор съживен.

 

О, в него всяка хитрина лукава

приема своя образ чудноват.

Реки изплаква и се изчервява,

припада блед с добре намерен цвят,

в измамите най-верния похват —

червен от грубост, заридал от жал,

от тъжни гледки треперлив и бял.

 

Така умело целеше сърцата,

подложил ги неспирно на обстрел,

и често с кротостта на добрината,

превземаше без битки свойта цел,

жадуваното в проповед проклел.

И славеше в пожара на кръвта

невинната девича чистота.

 

Така под одеянието честно

на дявол голотата беше скрил.

Невинните във грях да вкарва лесно,

той пърхаше, същински ангел мил.

Кой толкоз млад не би се изкушил?

Да, паднах! Но мечтая, ето на̀,

да падна пак на същата цена.

 

О, тоя плам лъжовен на лицето!

О, влагата на поглед заразен!

О, грохотът престорен на сърцето!

О, дъх-убиец, долетял до мен!

О, всеки жест, привидно откровен!

Готова е да падне пак за тях

таз, що плати за сторения грях.“