Васил Цонев
Чичо Кръстник и тайният агент

Един ден край колибата на отровеното куче Барон се появи тайнствена личност. Личността бе облечена с шлифер с вдигната яка, нахлупена мека шапка и черни очила.

Ние седяхме с чичо Кръстник и гледахме напред, вперили очи в червените викингски лодки, които плаваха над залязващото слънце.

Тайнствената личност се появи зад ябълката, като подаде първо бомбето си. Сетне се появи зад дънера и подаде бомбето от другата страна.

Но ние не й обърнахме никакво внимание и продължихме да си гледаме към залеза.

Тогава тайнствената личност изсвири някакъв условен сигнал. Сигналът се състоеше от три бързи изсвирвания и едно дълго и проточено.

Отново без резултат.

Личността не издържа и прошепна:

— Господине!

Господин беше името на чичо ми.

Но чичо и не помръдна дори. Само каза:

— Здрасти, Спасе.

Бомбето клюмна.

— Аз пък мислех, че няма да ме познаеш — каза Спас, като седна до нас.

— Хайде холан — каза чичо Кръстник, — подуших те още преди да се явиш.

— Така ли? — сепна се Спас.

— Ами да — няма по-миризливо нещо от глупостта.

Спас се обиди. Но сетне тупна бомбето си с пръст и отново стана важен.

— Със стария Спас е вече свършено. Със Спас вие вече няма да си играете. Спас ще си играе вече с вас.

— На „ринги-ринги рае“ или на „жмичка“? — попита чичо Кръстник, все така вперил очи напред, без да се извръща.

— Спас вече не е този Спас — продължаваше да важничи личността, — сега вече Спас има мека шапка. И шлифер. За Спас вече ще заговорят иначе.

— Това е Спас бунака — представи ми го чичо. — Добър човек, но глупав.

Спас се наежи, но изведнъж махна с ръка, бръкна в джоба на шлифера и извади една пачка банкноти.

Навярно такъв е бил ефектът от избухването на първата атомна бомба. Седят си хората кротко и тихичко — е, някакъв си самолет се появил отгоре — де да не сме ги виждали и повече, — най-много, най-много да изтресе еднотонна бомба. Какво повече! А след миг — огън, пламъци, дим и… нищо.

Тихите спокойни очи на чичо Кръстник избухнаха от ядрени взривове, появиха се атомни гъби и аз получих облъчване от първа степен.

Нищо не бе останало от тихия, замислен човечец, който гледаше плуващите викингски лодки над горнобанските възвишения. Сега той представляваше една топка от ядрена плазма, която излъчваше милиарди топлинни калории.

За да не се пръсне на хиляди частици, чичо Кръстник скочи, грабна парите и започна да обикаля с тях дърветата в градината — той подскачаше, хвърляше къчове във въздуха, пееше песни с измислени в момента мелодии и думи, разперваше ръце и искаше да прегръща къщите, поляните, въздуха и залеза.

Това бе ритуален танц на древен жрец, който празнуваше победата на добрия бог Армуз над злия Ариман.

Слънцето спря да залязва, облаците замръзнаха по местата си, вселената замря от смайване и възхищение.

Мечтата на Ламартин се сбъдна — времето бе спряло своя бяг.

Най-сетне чичо Кръстник падна на тревата и зарови очи в пачката банкноти. Годините бяха отлетели от неговия изстрадал гръб и той приличаше на детенце, получило огромна шарена топка от любимата си леля.

Спас изчака още няколко мига, сетне се надигна, протегна ръка, издърпа пачката банкноти и отново ги сложи в джоба си.

— Това е Спас сега — каза той. — Спас сега е вече нещо друго.

Чичо Кръстник го гледаше с влюбени очи:

— Наследство? Лотария? Кажи, Спасчо!

Спас тупна бомбето си и вдигна пръст:

— Спас сега е…

Но изведнъж трепна и ме погледна:

— Без него.

— Разбира се, разбира се… е хайде, махай се де! Ама махни се, моля те — задърпа ме чичо, — ама иди да играеш де, хама-ха…

Заприлича ми на приключенски роман, който изведнъж спира на най-завързаното място с надпис „следва“.

Но трябваше да изчезна. Кимнах и се отдалечих. Сетне извих зад оградата, промъкнах се по корем и легнах зад ябълката, която беше точно до колибата на отровеното куче Барон.

— Я, ти? Ха-ха! — ревна изведнъж чичо и се запремята по тревата. — Ама, Спасе, оха, ха!

— Да — каза Спас, — сега Спас е таен агент. Сега вече Спас е друго. Сега Спас разполага с хората, а не те с него.

Изведнъж чичо Кръстник утихна:

— А защо ми показа тия пари?

— Защото Спас иска да му помагаш.

Чичо Кръстник изригна:

— Ама, разбира се, Спасе, ти не ми ли вярваш. Охо, това ще бъде чудесно! Просто слушам какво си приказват хората, и ти го казвам. Нали това искаш?

— Това иска Спас.

— Готово! — хлъцна чичо Кръстник. — И знаеш ли къде най-много говорят хората? В кафенето. Разбираш ли? Това е чудесно място. Когато човек губи или печели, не мисли какво приказва. А ние с тебе слушаме и — готово.

Чичо Кръстник скочи:

— Бързо, бързо — точно сега има най-много хора там. Хайде!

Той грабна за ръка новоизпечения таен агент Спас и двамата затърчаха към трамвайната спирка.

Чичо Кръстник се появи едва след три дни. Беше, както се вика, дъвкан и плют, но странно, от лицето му се излъчваше някакво сияние на благородство. Той седна до колибата на отровеното куче Барон, разроши косата ми, сетне въздъхна, протегна се доволно и се излегна на тревата.

Бях смаян.

— Да не си спечелил?

— Глупости — усмихна се чичо Кръстник, — но извърших едно благородно дело. Един човек е отново върнат сред честните.

Като видя, че примигвам, чичо Кръстник се изясни:

— Кошариха Спас. Пипнаха го едва третия ден, когато се беше настървил така, че губеше повече и от мен. Бяха двама. Висок и нисък. Първо му удари шамар високият. После му обърса един ниският. Сетне започнаха да го бият едновременно. Накрая го подбраха с ритници. Това е голямо престъпление, моето момче, да пропилееш служебни пари. Спас ще отиде най-малко една година на кино.

— И ти се радваш?

— Ами, разбира се. Спас може да е бунак, но е добър човек. Как мога да го оставя да стане ченге? А сега — като излезе от киното — отново ще може да гледа хората в очите. Това беше голяма битка, моето момче, и ние я спечелихме. Много съм доволен.

И като се размърда от удоволствие, чичо Кръстник подложи смачканата си шапка под главата и заспа съня на праведните.