Васил Цонев
Леля Кръстина отваря магазин

Извинявам се предварително, че ще трябва да се отклонявам от време на време от темата си, но невъзможно е да се обяснят едни неща, без да се спомене и за свързаните с тях подробности.

Така например, ако започна да говоря за сестрата на баща ми — леля Кръстина, — веднага трябва да кажа нещо и за сина й Кольо, защото тя живееше при него. И докато леля Кръстина приличаше на фойерверк, разпръскващ сияния в мрачно небе, Кольо седеше по цял ден на едно място, като изговаряше най-много четири-пет думи за едно денонощие. Думите обаче подбираше много внимателно и правеше голямо впечатление с тях. Веднъж например, когато вечеряше вкъщи и имахме леща, той вдигна пълната лъжица, вгледа се в нея и кимна одобрително:

— Едра леща. Като дървеници.

А при друга вечеря разчовърка цялото ядене и когато намери най-сетне това, което търсеше, вдигна го да го видят всички и каза:

— Косъм!

Единствената слабост, която имаше, беше неговият бегач. На младини бил състезател, но когато паднал на един завой и си избил зъбите, се отказал. Остана му само бегачът и бялата колоездачна фланелка със зелена ивица около яката.

С тоя бегач и с тая фланелка отиваше сутрин на работа и се връщаше привечер. Слизаше от колелото съвсем бавно, подпираше го на оградата, влизаше вкъщи и се връщаше обратно с топка груби конци за чистене и шише бензин. Клякаше до колелото и започваше да го чисти. Чистеше го бавно и внимателно, докато то цялото лъсваше и започваше да хвърля отблясъци от лъчите на залязващото слънце. Беше съвсем спокоен и уравновесен човек. За него разправяха, че боядисвал една стая по три месеца, докато най-сетне на собствениците втръсваше, плащаха му двойно и го отпращаха. Видях го само веднъж да побеснее.

Беше се върнал от работа и влезе вкъщи за топката груби конци за чистене и шишето бензин.

Но когато излезе, на оградата нямаше никакъв бегач. Не мога да си представя по-смаяна физиономия. Дойде бавно до оградата, пипна я с ръце, а сетне започна да я клати — сякаш беше дърво, от което трябваше да се обрули колелото му. Сетне седна до оградата и започна внимателно да я гледа. Така може би щеше да я гледа с часове, ако в този миг с викове и крясъци от завоя не се бяха задали бати Ванко и бати Митко. Бати Митко седеше на рамката на бегача, а бати Ванко въртеше отзад педалите. Навярно те си представяха, че чичо Кольо ще се зарадва много, като види как яздят бегача му.

Но стана нещо неочаквано. Изведнъж този спокоен и хрисим човек получи онази енергия, която бе наследил от майка си и която кротко спеше, замразена в клетките му. Цялата тази енергия, събирана в продължение на десетки години, избухна в един миг и се изрази в див отчаян рев, от който чандиите на околните къщи затракаха като кастанети.

Смразени от рева, бати Ванко и бати Митко спряха, обърнаха бегача назад и хукнаха с него по полето, което отделя Овча купел от Красно село.

Чичо Кольо се понесе зад бегълците като вълна „цунами“, помитаща всичко след себе си. Навярно такъв дим е оставял след себе си бързоходецът от приказката на Братя Грим.

Като видяха, че ги настига, бати Ванко и бати Митко хвърлиха колелото и побягнаха пеша. Чичо Кольо се метна върху бегача и завъртя педалите.

Преследваните и преследвачът вдигаха след себе си облаци прах, което ми позволи да наблюдавам преследването от овчакупелските възвишения. Прахът стигна до Красно село, запердаши по кривите улички, мина по хиподрума, пресече квартал „Иван Вазов“, тухларните фабрики, погребите, село Дървеница, стигна до Симеоново и някъде към Плана планина спря.

Точно там чичо Кольо спукал гума. Изведнъж ядът му минал, той слязъл спокойно, залепил внимателно гумата и се върна.

Разказвам ви тази случка, за да си представите какво представляваше леля Кръстина. Това, което чичо Кольо направи само веднъж в живота си, леля Кръстина вършеше всеки ден. Тя беше въплъщение на думата „енергия“.

Още към шест часа сутринта се чуваше някакво странно бръмчене, което постепенно се усилваше — като моторетка, която загрява. Най-сетне шумът добиваше връхната си точка и започваше да обикаля квартала. Леля Кръстина вдигаше този шум около себе си, защото, дори и сама, приказваше с висок и писклив глас, който остана в мен заедно с крякането на овчакупелските жаби, скърцането на завиващите към депото трамваи и звъна на далечния детски смях от августовските привечери.

Хората я приемаха така, както се приемат градушката, земетресенията и изригванията на вулканите.

Природно бедствие, което не може да бъде спряно.

От разказите й излизаше, че тази нощ тя е сънувала всеки един от съкварталците поотделно, и то с такова тълкуване, че винаги изкрънкваше я чашка ракия, я курабийка, я обещание, че на другия ден, ако дойде, ще бъде почерпена.

Тя определяше кой за кого ще се ожени и предопределените дори не опитваха да се съпротивяват — навеждаха глави и тръгваха към черквата.

В черковния хор беше нещо като сегашните инспициенти в театрите — няколко часа преди спявките обикаляше къщите на хористките, за да ги подсеща, а по време на самата спявка пееше с високия си пищящ глас някъде настрани от всички.

И много се радваше, когато чуваше шепненето на слушателите:

— Това е гласът на Кръстина. Вижте как се отделя от останалите.

Та точно тази моя леля Кръстина взе, че отвори магазин.

Не мога да си представя нищо по-несъвместимо от леля Кръстина като бакалка. За да си бакалин, би трябвало да си тих и спокоен като чичо Гаро — потомък на стар род бакали, — човек, на когото целият квартал дължеше и който въпреки това даваше още на вересия, защото не можеше да си представи, че може да върне клиент с празни ръце. Чичо Гаро можеше да седи по шестнадесет часа на ден пред бакалницата с броеница в ръце, със своята кротка усмивка, прилична на гальовно слънце от циганско лято.

Сега, като си мисля, струва ми се, че именно от леля Кръстина съм взел тази моя особеност да не се задържам на едно място повече от секунда. За нея говореха, че може да се появи едновременно от пет места, да обясни едновременно на сто души какво да правят от сега нататък до края на живота си и след миг да бъде вече към трамвайната спирка, за да се кара на ватманите, че тръгват, преди да са се качили всички пътници.

Когато Добруджа се освободи, леля Кръстина изчезна за няколко мигчета и се върна с една торба пари — беше продала къщата си в Силистра и с капитала отвори бакалница.

В бакалницата имаше всичко, което може да се намери в една тогавашна бакалница — и халва, и пирони, и локум, и газ, и мухоловки, и шоколадени лотарии, които обещаваха футболни топки. Различното от другите бакалници беше подреждането на продуктите. Всъщност това не беше никакво подреждане, а по-скоро разреждане. За да намери нещо, което искат клиентите, леля Кръстина се втурваше из бакалницата и започваше да бърка из всички шкафчета. Оказваше се, че халвата е полепена с пирони, защото беше пъхната именно при тях, локумите бяха увити в мухоловки, а сиренето и газта след няколко дни получиха идентичен вкус и мирис.

Случваше се клиентът да е вече на улицата, а леля Кръстина търчи след него и иска да му върне хартията, с която е увито маслото, защото се сетила, че увила маслото не с хартия, а с хардалени пластири. Всъщност леля Кръстина седя в бакалницата само три дни. Когато обърка всичко до такава степен, че вече не можеше да намери нищо, тя махна с ръце и нареди ние да продаваме, докато успеем да продадем всичко и да си възвърне оборотния капитал.

Беше лято и всичките ние шестимата — свободни от всякакви училищни занятия — се нахвърлихме върху бакалницата да я продаваме. И досега още чувствувам как някъде под лъжичката ми нещо дращи. Мисля си, че е истинско чудо човек да остане жив след това ядене, каквото му дръпнахме.

Отначало ядяхме сдържано, като се срамувахме да се гледаме в очите, но после започна някакво състезание по ядене, в което постепенно взеха участие всички хлапетии от квартала. Месеци след това ни развеждаха из болниците да ни прочистват стомасите от тези странни смесици между пирони и халва, газ и сирене, локуми и мухоловки.

Когато от бакалницата останаха само скелите, леля Кръстина пристигна, плесна с ръце и успя да каже:

— Е, това е чудесно!

И секунда след това вече я чувахме да се кара с баба Ангелица за това, че държи буйния си петел невързан, с баба Василка, че ясновидството й се оказало точно обратното, и с поп Георги, че по време на пеенето й в църковния хор й направил бележка да пее заедно с всички.