Васил Цонев
Василевска баница

Седя пред камината, гледам навън и се чудя, къде изчезнаха преспите от моето детинство?

Януарският вятър натрупваше такива преспи по овчакупелските ливади, че ние се разхождахме на равнището на комините и крещяхме в тях:

— Ууууууууу тука са вампирите!

Пък и баниците бяха съвсем други, дявол да ги вземе! Сега витрините на хлебарските магазини са пълни с баници и бюреци. Ние минаваме край тях, гледаме ги със студено безразличие и отминаваме. Защото това не са наши баници. Това са купешки баници, направени от непознати хора. Как могат да се сравняват те с новогодишните баници с късметчета, които правеше майка ми?

Василевски баници с късметчета!

И сега, като затворя очи, я виждам пред себе си. Огромна, тлъста, криеща в себе си щастието, което ще ти се падне за през цялата година.

Към осем часа вечерта майка ми започваше да меси корите. Ние стояхме край нея, прилепили гърбове към стените на кухнята, и се стараехме да не дишаме. Когато майка ми правеше новогодишна баница, приличаше на актьор, играещ на сцената на Народния театър. Тя се съсредоточаваше и преживяваше всяка кора така, както навярно Кин е преживявал Шекспировите герои. Но затова й беше нужна тишина, абсолютна гробна тишина, и тежко на този, който се опита да мръдне или да се изкашля. Мигновено върху главата му се стоварваше дървената точилка и той биваше изгонван в другата стая.

И досега не мога да разбера как тази иначе мила и кротка женица, която не ни пипаше с пръст, щом започваше да готви, се преобразяваше и можеше да изгори с огън и меч всичко, което иска да й попречи да направи ястието такова, каквото тя иска.

Помня, веднъж я гледах как прави мекици. Взимаше късчета тесто, разпъваше ги с ръце и ги слагаше във врящото олио. Мекиците се зачервяваха, набъбваха и се топяха в устата като направени от въздух. Но на мен ми се струваше, че има някакъв дефект в мекиците на майка ми. Мекиците, които продаваха пред вратата на църквата, бяха много по-тънки и по-деликатни.

— Мамо — не се сдържах аз, — не ги прави така, а така. — И й показах с ръце да разтегля повече тестото.

— Я покажи как? — запита майка ми.

Аз й показах и в същия миг изплющя страшен шамар. Бях толкова засегнат, че избягах чак на отсрещния баир, отвъд Владайската река, и там останах целия ден, като лижех сълзите си и копаех дупчици в земята. Бях дълбоко уверен, че вече няма да се върна никога вкъщи и ще си изкарвам прехраната, като копая дупчици на другите деца. По пет лева дупчица, по пет лева — ето ти, мога цели петдесет лева да изкарам за един ден. И ще ходя на кино, ще ходя на въртележките… Но когато започна да се стъмва, аз се появих пред майка ми с огромен букет цветя…

Всяка източена кора майка ми слагаше в тавата и я поръсваше с чисто масло. На третата кора освен масло тя поръсваше и малко смачкано с ръце сирене, смесено с яйца и няколко лъжици кисело мляко. А върху шестата кора освен маслото и смесеното с яйце и кисело мляко сирене тя нареждаше и късметчетата.

Тук вече взимахме участие и ние.

Майка ми взимаше дряновата пръчка, от която се правят сурвачките, откъсваше по едно клонче, но така, че всяко клонче да е различно от другите, показваше ни го и го заричаше:

— Това ще бъде бояджилъкът.

— Това ще бъде бояджилъкът! — ревяхме в хор ние, като се стараехме да запомним кое именно клонче е бояджилъкът, та да гледаме да не ни се падне.

Ей че ни беше омръзнал тоя бояджилък! Докато всички съседски деца играеха през лятната ваканция, та дим се вдигаше, ние търчахме след баща ми с кофите и четките и мацахме гарите по новите железопътни линии.

Майка ми поставяше бояджилъка върху кората и вдигаше ново клонче:

— Това — курникът с кокошките!

— Това — курникът с кокошките! — ревяхме с радост ние, защото, признайте си, че е много по-хубаво да бъркаш в курника и да взимаш тайно яйца, с които можеш да се люлееш на люлките от великденския панаир, отколкото да мацаш стени на гари.

След курника с кокошките идваше редът на дюкяна (дявол го знае откъде майка ми го беше измислила този дюкян, когато никой — ни по майчина, ни по бащина линия — не е имал никога дюкян), сетне на терзийството, къщата, щастието, писмото и, разбира се, парата.

Парата!

Истинска сребърна пара от Фердинандово време, която баща ми заменяше с десет лева.

Падне ли ти се парата — хоп, — получаваш десет лева. Ей, кой като тебе! Можеш тъкмо два пъти да идеш на кино. Кеф ти Крачун и Малчо, кеф ти Чарли Чаплин!

Майка ми я слагаше, без да каже нищо, но ние реввахме:

— Това ще бъде парата!

Майка ми ни махаше заплашително с пръст и покриваше късметчетата с нова кора.

Ние гледахме втренчено в ръцете й и се стараехме да запомним къде е парата, но уви! Майка ми така плясваше отгоре новите кори и така завъртваше всеки миг тавата, че всичките ни усилия да излъжем съдбата оставаха напразни.

След деветата, последна кора, майка ми изсипваше върху баницата две разбъркани в оливия яйца, размазваше ги хубаво и слагаше баницата в печката.

Сега вече оставаше да зяпаме и да чакаме кога ще се изпече.

Няма по-приятно и по-неприятно нещо от това да точиш слюнки и да чакаш да се изпече баницата. Притваряш очи и едновременно си представяш как разтваряш баницата и пред теб блясва парата и как в същото време в устата ти се топи топлата, ухаеща на теменужки хапка.

И досега не мога да разбера как ставаше така, че минута преди да стане готова баницата, вратата се отваряше и в кухнята влизаше баща ми. Дъхваше познатата миризма на безир и прясна боя, вратата се затваряше с трясък, баща ми тропваше силно с крака, за да се отърси от снега, и плясваше с ръце:

— Давайте баницата!

Всички скачахме и сядахме край кръглата маса със зяпнали, пълни със слюнки уста.

Майка ми изтриваше ръце в престилката си, отваряше бавно фурната и подръпваше крайчеца на тавата към себе си. Помирисваше внимателно, притваряше очи и казваше:

— Готово!

Ха! Има си хас да не е готово!

Устите ни чаткаха като челюсти на гладни вълчета, готови всеки миг да завият от болката, която режеше стомаха.

Но майка ми не бързаше. Увиваше ръцете си в престилката, обгръщаше тавата и бавно я слагаше върху дървената маса. Ние всички се навеждахме и помирисвахме. Мдааааа — това е, брат!

Сега вече идваше редът на баща ми. Взел огромния касапски нож, той започваше да ни брои — сякаш никога досега не е знаел колко синове има, — сетне преброяваше себе си и майка ни и едва тогава започваше да реже. И винаги с две парчета повече — едно за умрелите и едно „за скитниците, които тази вечер треперят в студа и нямат ни дом, ни стряха“, както казваше майка ми.

Ей че ни беше яд на тези умрели и тези скитници, когато се падаше на тях парата. С някакъв тих, сподавен смях баща ми прибираше парата в малкото си джобче и потриваше ръце:

— Ето че започнахме годината с десет лева печалба.

Но да не се отплесваме. Сега идва най-важното.

Баща ми хващаше тавата с две ръце и я завърташе три пъти.

Край. Връщане вече няма. Взимаш това парче, което стои точно пред теб.

С треперещи ръце, рискувайки да се изпарим от димящата баница, ние разгръщахме парчетата.

Вой и рев на изненада, разочарование и радост.

— Парата, парата! — ревеше някой от нас и подскачаше до тавана.

Баща ми кимаше с глава, взимаше парата и я заменяше с блестяща никелова монета от десет лева.

А ние останалите стояхме с курника и кокошките, с бояджилъка, дюкяна, терзийството, къщата и писмото в ръце и подсмърчахме.

Ех, дано догодина да се падне на нас парата!