Васил Цонев
Чичо Кръстник

Чичо Кръстник все разправяше:

— Не ми върви, майка му стара, и това си е!

Ние вървяхме с него хванати за ръце по шосето от спирка „Овча купел“ до овчакупелската баня и си разправяхме разни истории. Всъщност разправяше ги чичо Кръстник, а аз го слушах. Другите някак си не му вярваха. Щом започваше да разправя, майка ми започваше да дрънчи с чиниите, баща ми запяваше „сборинката“, а останалите дечурлига крещяха:

— Шменти-капели! Шменти-капели!

С което искаха да кажат, че всичко, казано от чичо Кръстник, е мента, която можеш да си метнеш на шапката.

Само аз го слушах с огромно удоволствие и не можех да разбера защо на другите не им харесват чудните и странни неща, които разправяше.

— Все ми се иска да ида на луната — казваше например чичо ми, — ами ако там няма кафенета, а?

А чичо Кръстник не можеше без кафенета. Не че играеше много-много, а просто не можеше да не влезе в кафене, щом го види.

— Кафенето е особена работа, моето момче — каза веднъж чичо ми, — както си седиш там, и изведнъж може да станеш толкова богат, че да си купиш собствен трамвай и да се возиш, където си искаш.

Тази мисъл му се видя толкова интересна, че той веднага започна да я развива:

— Разбира се, трамвай. И то не какъв да е, а наш. И се качваме в него. Аз съм ватман, а ти — кондуктор. Разбира се — той потриваше ръце и продължаваше да развива идеята си, — и събираш пари. От всички. Без разлика на пол и възраст. От баби, деца, пеленачета, бременни… Слушай — перваше се той по челото, — от бременните ще взимаме по два билета, разбира се! Това е идея. Ето ти допълнителни пари.

— Ами ако бременната няма пари? — попитах аз.

Тук чичо Кръстник веднага се предаде:

— Разбира се, че няма да й вземем. Дори може да й дадем, а, как мислиш? Представи си, че е някоя много бедна бременна. Ще й дадем пари като нищо. Сума ти пари може да й дадем.

— Ами ако и другите нямат пари?

— Много просто. От тези, които нямат пари, няма да взимаме, разбира се — тук чичо се вдъхнови, — чудесна идея! Ще возим само бедни. Само тези, които нямат пари. Представяш ли си — цял трамвай с бедни. Ще фучим от спирка на спирка и ще се плезим на богатите. Това ще бъде един чудесен трамвай. Ще си завиваме, където искаме. Може и в Пазарджик да отидем… Е, да — спираше се за малко, — ако, разбира се, прокарат трамвайна линия дотам. Но слушай — той пак се пляскаше по главата, — а защо да не вървим по жп линиите? Разбира се.

Ние така ще го направим, че да върви и по жп линиите. Видя ли — кресна зарадван той — каква, идея! Как никой не се е сетил. И можем да отидем тогава направо в Париж, а оттам — в Монте Карло. — Тук изведнъж чичо Кръстник спря изумен. — Монте Карло! Знаеш ли какво значи това? Ами това направо значи, че ще станем милионери! — Той се огледа. — Слушай, аз имам една страшна система за печелене на рулетка. Сам я измислих… всъщност аз отдавна си я мисля. Тя е следната… — И започна да обяснява своята система, която беше обяснявал на всички до втръсване и до ужас и за която баща ми казваше, че ако я чуе още веднъж, ще му посинее косата и щяло да бъде много страшно да ходи из улиците с посинели коси за смях на циганите.

Изведнъж чичо Кръстник ме дръпна за ръката и хукна с мен обратно към трамвайната спирка.

— Бързо, бързо — крещеше той, — представи си, че на друг му хрумне същата система? Просто ще ме ограби.

Ние се качихме на трамвая и чичо Кръстник започна да моли ватмана да кара много бързо, защото леля му раждала, а тя раждала много мъчно и без него можело да стане някаква беля, за която после ватманът ще отговаря лично пред самия съд.

Ватманът се ядоса и каза, че това са глупости — как така ще го дава под съд и каква е тая леля, дето ражда — тя сигурно е над сто години, на което чичо Кръстник отговаряше, че е много млада, тъй като му е леля от втория брак на майка му и била сестра на втория му баща, а когато майка му се оженила, тази сестра била само на три месеца, защото фактически била доведена сестра на втория му баща от втория брак на бащата на втория му баща, и за доказателство бъркаше във вътрешния си джоб и вадеше снимка на някакво бебе — това било именно тримесечната му леля, когато майка му се оженила за втори път, и бебето фактически било изрезка от общата снимка, направена по случай сватбата.

Ватманът млъкна, засипан от този водопад, и за всеки случай караше така бързо, че сума ти баби го проклинаха — нито можеха да слязат като хората, нито да се качат по спирките.

Изведнъж чичо каза:

— Стой!

И смутеният ватман наистина спря между две спирки.

— Ама къде тук има болница?

— Каква ти болница — кресна чичо Кръстник, като скачаше заедно с мен от трамвая, — тука е кафенето.

През стъклото на трамвая видяхме как ватманът скочи почервенял и навярно би хукнал след чичо с дръжката, с която караше трамвая, но добре, че хората се развикаха да кара, иначе щеше да стане някоя беля.

— Заради този ватман ще ми отиде системата — викна задъхан чичо, като летеше заедно с мен из тесните улички. — Бързай, моето момче, от това зависи всичко!

Едва пред входа на кафенето се плесна по главата:

— Брех, майка му стара, ами ние нямаме и пукнат лев!

Но смущението трая само за миг.

— Разбира се, разбира се — каза чичо и влезе решително вътре.

Сетне свали сакото си, отиде до някакъв човек с металически рамки на очилата и започна бързо да ръкомаха, като му пъхаше в ръцете сакото. Човекът се дърпаше и пищеше с тънък гласец, като нападнат от оси, но чичо така ръкомахаше и така се пляскаше по главата и от време на време пляскаше и човека, че той накрая махна с ръка, извади няколко монети и му ги подаде, като прибра сакото.

Чичо веднага ги стисна и отиде на масата, където се играеше на „комар“. Какъв беше точно този „комар“, и сега не мога да разбера, но за мен това беше магическата дупка, в която пропадаше всичко, което можеше да се продаде на десет метра около къщата на чичо Кръстник. Останали бяха само голи керемиди и леля Кръстница ни молеше да не споменаваме думата „керемиди“ пред чичо, защото — току-виж — някоя сутрин осъмнат и без керемиди.

Чичо Кръстник крещеше, размахваше ръце, потеше се, пляскаше се по главата, като повтаряше неизменното си:

— Е, това, ако е късмет! Ама хич, може ли така бе! Я виж-виж — едно на сто хиляди, и пак се падна.

Десет минути след това той остана без стотинка и се опита да обясни, че само по една случайност е загубил, но понеже никой не искаше да го слуша, започна да обяснява на играещите как да играят, за да спечелят. Накрая го изхвърлиха с ритници навън и му казаха, че ако стъпи в кафенето, краката му ще счупят.

Едва сега той ме забеляза отново и като размаха юмруци към кафенето, започна да ми обяснява, че ще дойде веднъж той, ама не как да е, а качен на файтон и не какъв да е файтон, а тъкмо три файтона — на единия той, на другия бомбето му, на третия бастунът му. Ще слезе и с един замах ще обере всички, съдържателят на кафенето ще се обеси пред вратата от скръб по изгубените си пари, а чичо ще се грабне, ще се метне на влака и — в Монте Карло. А като ограби и там самия Ротшилд, ще си кривне капата и ела да видиш тогава какви неща ще станат. На мен например ще ми купи шапка. Ама не каква да е шапка, а шапка-самосвалка. Щом видя някой познат, шапката сама ще се сваля и ще поздравява, след което ще се мята сама на главата ми до следващия познат.

— А баща ти ще има да зяпа, да зяпа…

Чичо Кръстник се хилеше и показваше как баща ми щял да зяпа, сетне показваше как майка ми щяла да зяпа, сетне братята, но когато дойде до леля Кръстница, изведнъж се умърлуши:

— Брей, майка му стара, ами какво да кажем за сакото? Тя, жената, толкова се трепа, докато ми купи сако, а аз взех, че го изиграх… Но слушай, ти няма да казваш, че съм го изгубил на комар. Не. В никакъв случай. Ще кажеш, че са ни го откраднали. Както сме си вървели, и изведнъж ни нападат. Трима… не — четирима. С ножове и пистолети. Или не — по-добре да кажем, че… — И той започваше да измисля най-различни невероятни истории и се смееше, и се пляскаше по бедрата, като си представяше как леля Кръстница го слуша и се кръсти: „Добре, че поне живи останахте! — Точно така ще каже, познавам я — казваше чичо Кръстник, — аз ако не я познавам, та кой! Слушай бе — аз я познавам като пръстите на краката си. Аз ако не я метна, кой?“

Но щом я видеше, целият му ентусиазъм отиваше по дяволите.

А леля Кръстница само се усмихваше, но не така, както когато ни носеше подаръци, а някак съвсем иначе.

— Тази усмивка ще ме умори — казваше чичо ми, — поне да ми се скара като хората, да ме наругае, а тя — само се усмихва. А бе може ли да се живее с такъв човек?