Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Едно време в Овча купел

Издател: Български писател

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“, клон 2, София

Излязла от печат: 30.III.1970 г.

Редактор: Ивайло Петров

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Лиляна Диева

Художник: Александър Денков

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5070

История

  1. — Добавяне

Като се сетя за детинството, винаги си спомням невероятните цветни къщички и хвърчащите перки, подарени от леля Кръстница. Тя идваше с огромна широкопола шапка, прилична на цариците от списанията, хващаше ни за ръце и играеше с нас на овчакупелските поляни.

Баща ми се сърдеше:

— А бе хляб няма да яде, а подаръци купува!

Сега и аз се чудя — откъде намираше пари за тези подаръци. Но тогава хич и не се замисляхме, а си знаехме — зададе ли се някакъв празник, леля Кръстница ще дойде и ще ни донесе подаръци. И то не какви да е подаръци, а най-шарените и най-невероятните, които могат да се намерят под слънцето: къщи, направени от блестящ картон, перки, които се въртят във въздуха, влакчета и автомобилчета.

Тя ходеше по къщите, переше, гледаше болни жени и малки деца. Викахме й „леля Кръстница“, защото беше сестра на майка ми и защото ни беше кръстила и шестимата.

И досега си спомням как ме държеше на колене и ми казваше:

— Ще пораснеш и ще ме забравиш.

— Не е вярно — казвах, — като порасна, ще си купя файтон и ще те возя.

— Къде ще ме возиш?

— На бирария и на гробищата.

А така се случи, че пораснах и нито веднъж не я заведох на бирария, а като умря, не отидох на погребението й.

Но ако беше жива, тя нямаше да ми се разсърди. Тя изобщо на никого не се сърдеше. Майка ми разправяше, че всички мои лели си правели шеги с леля Кръстница — дърпали й косата, боцкали я и я щипели. А тя нищо не казвала и все се усмихвала. И чак когато по усмихнатото й лице започвали да текат сълзи — тогава я оставяли на мира.

Била много красива, но се разболяла от едра шарка. Лицето й се покрило със струпеи и очите й се затворили.

Баба Ирина казала на дядо ми Васил:

— От това дете човек няма да излезе. Качи я на каруцата и я хвърли в реката.

Дядо ми я качил на каруцата и я подкарал към реката. Но когато стигнали до моста, обърнал се и видял, че болната се усмихва.

— Защо се смееш? — попитал я.

— Помниш ли — ти ми обеща, че като порасна, ще ми купиш пръстенче със синьо камъче?

Дядо ми се облещил, сетне извил каруцата, върнал се вкъщи и без да каже нещо, взел една тояга и я счупил в гърба на баба ми.

— Трябва да е бил много сърдит — казваше майка ми, — в живота си мушичка не беше убивал.

Леля ми оздравяла и прогледнала, но лицето й останало набраздено — такова, каквото го помня. Само усмивката й си била предишната.

Като я видял за пръв път, чичо Кръстник се пернал по главата и казал:

— Е, такава жена да имам, друго не ми трябва.

После той ми обясняваше:

— По усмивките се познават хората. Хора с такива усмивки цена нямат.

И наистина — леля Кръстница цена нямаше. Ако беше някаква друга, отдавна би го напуснала. Но тя търпеше и все се усмихваше.

— Какъв красавец беше чичо ти Кръстник! Държеше кафене във Фере и имаше бастун. Много хубаво кафене. Чичо ти седеше в него като цар. Щом пийнеше малко, не даваше на никого да плаща, а черпеше всички подред.

И всички яли и пили и кафенето отишло по дяволите.

— Не ми върви, майка му стара — чудеше се чичо ми. — Толкова клиенти имах, а фалирах.

Той се впускаше в най-различни и рисковани предприятия. Когато оземляваха бежанците, пръв се хвърли с главата напред.

— Довиждане — каза на всички, — отивам и ставам чифликчия. След една година, като построя чифлика, ще ви извикам да ми дойдете на гости.

Три месеца не получихме писмо, а сетне чичо пристигна и подари бастун на баща ми.

— Заповядай, баджанак! Аз винаги съм те уважавал!

Баща ми усети, че нещо мирише в цялата работа, грабна се и след два дни доведе леля ми и братовчедите. Една седмица мина, докато ги изчистим от въшките. Леля Кръстница се усмихваше и разправяше, че още като пристигнали, чичо ми продал конете и каруцата, сетне продал и земята и отишъл в Бургас на рулетките.

— Булка — казал на леля ми, — или ще бъдем хора, или няма. Ако спечеля — ще построя чифлика, а ако изгубя — прощавай!

И, разбира се, изгубил. Запазил само пари, за да дойде в София и да купи бастун на баща ми.

Когато баща ми го удряше с бастуна, той крещеше:

— Полека, баджанак, ще го счупиш. Цял ден съм го избирал. Такъв бастун няма да намериш никъде.

Баща ми реши да го направи бояджия и го взе при себе си, но скоро се отказа. Чичо не работеше нищо, а само разправяше на работниците, че тази работа е временна — щял да отиде в Австралия, да стане голям земевладелец и след две години ще се върне с цепелин, за да ги повози.

Когато баща ми му каза да върви по дяволите, чичо много се зарадва.

— Аз си знаех, че тази работа не е за мен — за мен трябва нещо голямо. Намислил съм една работа — ще ти хвръкне капата!

След два дни леля Кръстница дойде и каза каква работа е измислил чичо. Продал креватите и завивките и ги изиграл на рулетките. Върнал се пиян и разперил ръце:

— Нямаш късмет, булка. Исках да те направя царица, ама на.

Леля Кръстница само се усмихваше. Само веднъж усмивката й малко се измени.

Ние се връщахме от сватба — баща ми беше кум на един от своите колеги бояджии. Леля Кръстница седеше в кухнята и се усмихна, но някак си съвсем иначе.

— Чичо ти умря — каза ми тя.

И оттогава — тридесет години подред — ходеше по къщите, переше, гледаше болни жени и малки деца.

Щом идваше някакъв празник — ние си знаехме, сега ще дойде леля Кръстница и ще ни донесе подаръци.

И тя идваше с огромна широкопола шапка, прилична на цариците от списанията, с ръце, отрупани с най-шарените и най-невероятни подаръци, които могат да се намерят под слънцето, хващаше ни за ръце и играеше заедно с нас на овчакупелските поляни.

А сега ме е яд — поне веднъж да я бях завел с файтон на бирария.

Край