Енчо Халачев
Бележки на режисьора

з.а. Енчо Халачев

… Жестока действителност. Страшна в своята алчност еснафска настъпателност. Смазан и духовно осакатен човек. Нарушена хармония. Прекъсната комуникация между хората. Зрелите плодове на късната буржоазна цивилизация.

Красотата е поставена на изпитание.

Честността е поставена на изпитание.

Истината е поставена на изпитание.

На прага стои Смъртта. Ще се примири ли Истината с лъжата и с двуличието!

Но дали само докосването до биологическата смърт носи разрухата на индивида, или убиването на красотата вътре в себе си ни умъртвява преждевременно!

Дали отвращението от лъжата и копнежът по красотата не са една илюзия, една игра, която си създаваме сами, за да продължим да играем в нея, извън общоприетите морални норми и възприятия. В състояние ли сме да видим собствената си вина и доколко.

В желанието си да се докоснем, да общуваме, да взаимодействуваме, предавайки си натрупания опит, като че ли внезапно и неумолимо алиенираността хвърля своята студена сянка и ние изведнъж се намираме между двете страни на черните й очертания.

Дошла е самотата. Настанила се е удобно.

Но чувствителните и деликатните човешки артерии продължават да пулсират, да ни свързват един с друг. С ЖИВОТА.

Дали ще обърнем гръб на лъжата и двуличието и гордо ще се затворим в себе си, за да съхраним, разрушавайки себе си и идеала по красотата, и яростта на бунта ще бъде наше вътрешно дело, или ще крещим, ще се борим за своята любов. Ще изстрадваме невинната си „вина“, за да докажем своята единствена позиция, че животът трябва да продължава.

Или, когато легне сянката на смъртта виждаме, че „човекът-животно е звяр, който умира и ако има пари, той купува и купува и мисли, че причината да купува всичко, което може да се купува, с надеждата, че неговата последна покупка ще бъде вечният му живот“. Което е невъзможно.

Остават вярата, съмнението, надеждата.

В озарения поетически миг е скрита светлината, която ражда метафората за истината на човешкия живот.