Владимир Колев
Червеният кон Бирсент

Още от студентските години дозаработвах към анемичната стипендия и като нещатен журналист. Съветският съюз имаше над двеста космонавти. При едно от посещенията си успях да получа обещание от двама от тях за разговор.

Името на първия няма да цитирам. Беше мъжко момче с азиатски черти… Виждаше се, че подборът е не само за професионалист, но и на личност. Но личността доста силно ухаеше на водка още в десет сутринта. Разговорът въобще не тръгнаха в желаната за мен посока. След кратко шикалкавене от негова страна, предложих:

— Нека приемем, че имате основание да откажете разговора! Но не беше ли по-добре просто да не го обещавате?

— Установих, че няма за какво да говоря!

— Да се разберем ли по мъжки? Явно не става въпрос, че няма за какво да се говори, а защо не Ви се говори…

Бившият космонавт се почеса по темето, като типичен руснак. Голяма работа е това, взаимодействието на нациите в затвореното пространство, наречено държава. Примерно, азиатци започват да се почесват като славяни…

— Все пак трябва да разправя някои неща, за да схванете логиката на отказа. Аз съм момче, израснало в малко градче. Хлапе, което чака с нетърпение лятото, за да отиде в аула при дядо си. Дядо ми подари кон. Бирсент. В превод — само ти единствен. Животът на човека с коня е нещо различно от другия живот, без него. Има неща, за които няма измислени точни думи. Знаеш ли какво е да усещаш вятъра в ушите си, когато ти и конят сте едно цяло? Конят е недоверчиво животно, лесно се плаши. Но приеме ли те веднъж, те обича до живот. Когато се обичате и полетите срещу вятъра, е неповторимо. Летял съм със самолети, с космически кораб. Но най-истинските полети са онези, от детството…

Другото е наистина стандартна биография. Техникум, аероклуб, авиационно училище, лейтенантски пагони. Опиянението, когато се гордееш със себе си, че летиш вече не само на два метра над земята. Няколко интересни години в далечно летище. И… до тук! Не можеш да разбереш точно от кога е започнало, но това е чувство, което те разяжда отвътре. В един момент признаваш пред себе си, че… небето е вече друго. Фалшиво ти звучи тая военната романтика и… Не знам дали си го чувал?… Ние, разбира се не хвалим, че го има. Но е така…

Отначало живеех в землянка! Наистина в землянка! Летището е построено непосредствено след Втората световна война. Родината трябва да бъде защитавана! Парите се харчат за самолети и оборудване. За едно летище — десетки милиони. Но не могат да се дадат няколко десетки хиляди за домове. И няколко хиляди — за летателни екипи. Отнякъде ни попадна списание със снимка на американски летец. Отрови ни! Младок, горд със занаята си, горд с външността си, горд с поставянето си пред света. Неволно ти минават разни неприятни аналогии — и ти се занимаваш със същото, а… Чувстваш се унизен в лочените дрехи, с които летиш. Имаше дни, в които намразвах самолета. Усещах се като прост придатък към машината! Може да е лудизъм, но искаш или не, така стоят нещата…

Три години в землянката. След това се преселих в дома на капитан Малик, приятел, когото обичам и сега. Ако започнеш да заделяш от лейтенантската заплата, като капитан се обзавеждаш със собствен дом — две стаи с антре.

Имаше вечери, в които са прибирах след полунощ? Спях в една стая с Андрей и Таня. А тяхното беше любов по график…

Друго. След час, прекаран във въздуха на свръхзвуков изтребител, губиш два-три килограма тегло. Което трябва да се навакса с качествена храна. А дават рибни консерви, които и куче не би яло. И то — понякога. Танюша бе злато. Гладен не оставах, но бе унизително…

Имаше и хубави моменти. Тайгата, ловът. Пристрастих се, но само това не стигаше. Усещането, че животът изтича безсмислено, е съсипващо. Ставаш и приятел с бутилката…

Извадих късмет. С това, че не съм руснак. Попаднах в подбор за космонавти — благодарение на дръпнатите си очи. Необятната страна дава равен шанс на всички и това трябва да се демонстрира, светът да го види! Преминах програмата, полетях в космоса. Землянката остана в миналото, за което не исках да си спомням. Апартамент в Москва. Жена, дете.

След полет в космоса, по традиция те пускат да се наситиш на славата. В родния град, в аула, където си се надбягвал с вятъра. В безброй заводи, колхози, училища. Няма какво да си кривя душата, отначало ми харесваше. Но чувстваш режисурата. Започва се с приветствени речи, завършва се със запой.

Отново започнах да усещам, че нещо не е в ред. С Валя нещата просто не тръгнаха, разделихме се. Когато поставих въпрос за включване в програма за следващ полет, ми отговориха: „Вие сте дали своето на родината. Животът на заслужилите хора трябва да бъде пазен. Споделяйте опита си. Възпитавайте младото поколение в дух на…“. Глупотевини. Безсмислено беше да напомням, че някои са летели по два, три, четири пъти. Явно не съм удовлетворил някакви критерии… Какви — отделна тема! Сега съм шеф на федерация. И щатен пияница.

На тридесет и седем години имам минало, но никакво бъдеще. И смътното усещане, че истинското нещо, което ми се случило в този живот, е било това сливане с коня в детството. За съжаление, никое детство не продължава безкрай…

Би ли написал това, което ти разказах?

Направих си записки, които едва сега виждат белия свят.