Владимир Колев
Религия за оптимисти

… Без да бързаме, тръгваме към самолета.

Настъпващата нощ постепенно попива акварелната пъстрота на залиняващото лято. Край нас проскърцват милион щурци, някъде откъм крайните къщи на селото се донася блеене на капризна коза.

Самолетът заръмжава и изкашля облак белезникав дим. Ловката ръка на летеца изравнява нестройното му първоначално бучене до равномерен, внушаващ доверие звук.

Излитаме.

И попадаме в свят на болка и истинска, неподправена красота. Под нас горят запалени стърнища. По тялото на безкрайната равнина на Марица припламват, гърчат се и светлеят с огромни и малки пламъци хиляди нажежени язви. Димът се вижда ясно до няколко десетки метри над огнищата, а после, постепенно, тръгва да се топи.

Набираме височина.

През деня изкачването е съпроводено с друсане от пресичането на турбулентните потоци. Сега е друго. Плавно се доближаваме към звездите. Тананикам си под нос фрагмент от мелодия, „Мечтанието“. Почти реално чувам звученето на оркестъра, тихо и упойващо…

Оркестър?! — Комар! Прави шампионски полет гратис… Но звучи почти като Шуман.

… Парашутизмът е странен занаят. Основава се на рационалното познаване на ефектите на гравитацията. И на усета към магията. Не, не си противореча!…

Спомен. Фотография на миг, когато бързотечащото време внезапно спира.

… Около шест сутринта. Стисках здраво опакованият в целофан букет магарешки тръни. И фучах към земята. По време на свободното падане трябваше да настигна момиче, което правеше скок с кръгъл номер.

… Деляха ни само десетина метра. Бях почти изравнил височините. Момичето ме търсеше с поглед, ала не ме виждаше. Струята леко го поклащаше, но изработените рефлекси държаха устойчиво тялото му. Зад него, на фона на утринната мътилка, с режещ очите цикламен пламък, нетърпимо блестеше слънцето.

В този миг мярнах в женските очи, трудното за описване, но съвсем естествено за възприемане излъчване. То съдържаше в себе си много: събуждащата се и дишаща под нас земя; блясъкът на странното и познато, абстрактно цикламено слънце; небето без дъно… Усетих и по-важното — момичето не беше лекомислена кокетка, в чиито очи светът само се отразява. То също се беше потопило в този познат, но различен, почти надсетивно възприеман фрагмент от вселената. Рядко се случва, но се случва. Тази моментна, надсетивна обвързаност с познатото непознато.

След секунди се сближих с нея. Малко грубо, но тя ме подпря с ръце. Подадох й пърхащия букет и сглобихме нещо като целувка. Каските ни пречеха, пък и височината се топеше. В следващия момент тя изпусна букета и той излетя някъде над нас.

Защо ви разказвам всичко това? Като изпълнение, в скока нямаше нещо особено. Просто поредица от усвоени технически рефлекси. Нормално е всяка от бързите секунди да носи свой заряд от някакъв вид напрежение.

Интересна, запомняща се, бе само магията на излъчването на очите. И като всяка истинска магия, тя се стопи, оставяйки насмешливо съзнанието да се двоуми — било ли е, или не? Спомен или фантазия?

Вероятно, в последните години на старостта, човек си задава подобни въпроси и за най-основната магия — живота…

… Парашутизмът е странен занаят. Основава се на доброто познаване на ефектите на гравитацията. На усета към магията. И на неприемането на факта на възможната смърт.

Друг спомен. От раздела „екстремни изживявания“.

Когато горе стане нещо, реакцията, поне моята, не е нито благородна, нито еднородна. В нея има малко страх, но не точно страх; малко инат, но не точно инат; доста възбуда; и… най-близката дума е хазарт, но не е хазарт.

… Бях дръпнал ръчката на доста по-малка височина от здравословната. Основният купол се беше засукал при отварянето и ме въртеше. А единият от коланите отказваше да се отцепи. Почти сигурния резултат вървеше към… мелодичен и тържествен звън на камбани. Звън, който аз вече нямаше да мога да чуя. Компютърът в главата ми пушеше. Коланът не се отцепва. Трябва да извадя ножа, за да го срежа. Но докато измъкна острието изпод таблото с приборите, докато го вдигна, докато го срежа — все пак ще ударят камбаните! Освен ако…

Ако тръгна срещу формалния здрав разум на инструкцията… Ако все пак разконтря раницата на запасния, хвана го на пакет и го хвърля изпреварващо по посоката на въртене на основния купол? Ако изтеглящото парашутче на запасния мине край него, ще стане. Ако не, тържествен звън на камбани!

Чувал съм и съм чел, че уж в такива случаи, като на филмова лента минавал целия досегашен живот, само че с голяма скорост на кадрите. При мен, в такива случаи, такъв филм никога не е прожектиран. Докато съм жив ще го помня — след изхвърлянето на запасния, изтеглящото му парашутче „близна“ периферията на основния купол, но се размина с нея. Папагалчето ми изтегли печеливш билет.

… Стоях на добрата земя, ухаеща с аромата на наскоро окосена трева. Събирах, без да бързам парашута и бавно осъзнавах — ако има разминаване на косъм, при мен днес, косъмът е бил цепнат на две.

Усещах и нещо като… уважение към гравитацията. Благодарение на нея ни има. Заради безпардонното й действие, едва не се разделих с живота си. Гравитацията не се съобразява с хората. Хората трябва да се съобразяват с гравитацията. Всеки що-годе образован човек знае формули, определящи гравитацията. Никой, дори и прецизният физик, не знае точно какво е това, гравитация. Макар че, и последният червей познава действието й. По инстинкт.

… Парашутизмът е странен занаят. Основава се на познаването на гравитацията. На усета към магията. На неприемането на факта на възможната смърт. На вкуса към живота — такъв, какъвто е. И какъвто може да бъде. Ако имаш куража да си го поискаш!

… На Марк Галлай, доктор на науките и известен летец изпитател принадлежи „диагностичен“, професионален афоризъм: „Ако тръгваш към самолета с идеята, че отиваш да извършиш подвиг, ти просто не си готов за полет!“.

… Преди да се отделиш от самолета, започва навлизането в скока. Преговаряш мислено, за последно, последователността на действията, които ти предстои да извършиш през следващите бързи секунди. После заставаш на вратата с ускорен, адреналинов пулс, и се оттласкваш от борда. За секундите докато скоростта нараства, си припомняш резултата от урока по обемна география — след малко картата под теб ще оживее.

След това, чувствайки по вътрешен усет, че моментът е дошъл, завърташ земята и слънцето. През бързите секунди те непрекъснато менят местата си. Ту под теб, ту над теб, ту някъде встрани… За части от секундата, трябва да улавяш ориентирите, и спрямо тях да наместваш взаимното разположение на блестящия диск и всичките ниви, ливади и гори…

Знам, че тази игра на земя и небе се основава на една особеност на вестибуларния апарат. На негово несъвършенство. Всъщност нито земята, нито слънцето променят своите орбити. Човекът променя позициите. Но това не прави играта по-малко интересна и завладяваща.

… За самопреодоляването. И за…

Изучаването на един занаят е свързано с придобиване на кръг от познания и умения. Усвояването на един занаят, или така наречения професионализъм, е нещо повече от придобити познания и умения. Професионалист е човекът, който е поддал на една вътрешна тръпка, която работата същностно носи в себе си. Ако глината в ръцете ти е само кал, от която се каниш да направиш гърне, ти може да си добър занаятчия. Но нямаш шанс да достигнеш до нивото на изкуството, на магията. Дори да искаш, няма да можеш и успееш да изваеш фигура, която предизвиква тръпката на възхищението. Мой приятел, археолог, ми е разказвал за разкопките като за навлизане в някакъв друг, различен свят. Запомнил съм описанието му за това как усещаш ток по тялото си, когато извадиш от земята делвата с изрисувани по нея живи, пластични тела на хора и животни. Защото това не е обикновено гърне, а послание, което земята ни предава от нашите предци.

И понеже заговорихме за глината ще напомня, че и нашият праотец също е направен от глина. А всички носим един глуповат Адамов комплекс от този благороден материал.

Професията се усвоява от човека. Ако използвам метафората за глината, човек въздейства на глината. Но и глината прави от човека друг човек. Казано още по-директно, професията прави от човека друг човек.

След години работа, свързана с небето достигаш до една проста истина. Професионализмът ти е неприложим по аналогия. Уменията, които си придобил там, са неприложими в другия живот.

Излъгах! Работата в небето е един много полезен занаят. Той развива в човека едно универсално качество. Той учи човека да се самопреодолява.

… Парашутизмът е занаят за устойчиво закрепване в небето — доколкото това е възможно. И пасва на тия, които имат вътрешната тръпка. Тези хора, искат или не, усвояват и правилата за търпелива работа. Както работата с глината. Тези хора, искат или не, непрекъснато превъзмогват себе си и здравите си инстинкти.

… Деветстотин метра.

Картината под нас е претърпяла едва забележимо изменение. Пламъците изглеждат по-малки, но хоризонтът се е уголемил. Докъдето стига окото навътре в полето, все същата огнена безнадеждност — златни огнища, огрени от огромната златна монета на луната. Колко много злато… Макар и по-слабо, все още се усеща лютивината на размазания, мастилен дим.

Хиляда метра. Стоя пред отворената врата и гледам пред себе си. Небето гори с безбройните искри на звездите си. Под мен гори земята. От високо, пламъците изглеждат по-малки, но заливат хоризонта.

Раздвоен съм от красотата на безумието, предизвикано от човека.

Петимата от първия екип, на равни интервали, се губят зад борда и като белезникави сенки затъват в тъмнината. За около минута пилотът прави нов заход и ни докарва отново над точката за отделяне. Пръв съм от групата и трябва да внимавам, да не се сближа опасно с последния парашутист от предишния екип. Десетина секунди след оттласкването, успявам да видя сянката на купол под себе си. По усет отварям на стотина метра над него.

Земята гори. А над мен, безучастни и красиви, блестят с диамантена светлина звездите. Някъде в далечината, жълтее насмешливо лунният диск.

Струята около парашута свисти едва доловимо. Движа се като платноход в лагуна. Чувствам се удобно в нощта. Бавно правя пълно развъртане и пред мен последователно изникват разноцветните светлини на древния Филипополис, редките матови петна на лампи в индустриалната зона, пожарите в полето, стигащи до хоризонта… Аз съм любопитен пътник в пулсиращия от енергия и болка свят.

Бавно захождам към осветената с прожектори площадка. Странна, белееща се територия, под златната светлина на луната.

Небето е място за временно пребиваване. Гравитацията винаги ни връща към неотменната същност на земята.

… Парашутизмът е странен занаят. И те прави религиозен. Оптимистично религиозен. Научава те да уважаваш гравитацията. Защото тя създава и отнема живота! Тя изравнява хората. Даже прецизния физик по-скоро я усеща по интуиция. Като всеки, що-годе образован човек.

Защо човекът поема риск и тръгва към небето? — Вероятно, защото чувства необходимост да усеща тръпката в граничната зона на риска. Вероятно, защото красотата на земята действа като магнит и те кара всеки път, отново и отново, да затаяваш дъх.

А може би, защото така се сближава със звездите?…