Владимир Колев
Приятно топла земя

Месец май също може да създава усещане за бодлив хлад. Дори когато нещата вървят по календарната пътека. В природата всичко позеленяло, едно напъпило, друго разцъфтяло, но… студено. През такава мръчкава пролет почти се губят ароматите. Като несполучливо влюбване. Той, човекът, я обича, а тя — пролетта — се държи студено с него.

… Липсваше естествения ход на развитие. Липсваше нормалното пролетно безумие. „Amantes — amentes“ е древноримската сентенция. „Влюбените са безумни“. През тази пролет сентенцията не работеше.

По това време бях студент. Следвах история. В някакъв период от време, ми се наложи да запаметявам латински сентенции за един изпит. Според данни на разузнаването, дядото професор гледаше с добро око, когато така, между другото, изсипеш някоя характерна фраза на латински. Още малко знания по темата, философски общения в предизвестена посока и изпитът е взет. После зубренето на фрази ми хареса и ми стана нещо като хоби. Винаги се намираха подходящи думи за типовите случаи, които животът непрекъснато предлага. За такава студена пролет например, също има характерен израз: „At kalendas Graekas“. Буквално „По гръцкия календар“. Другата, шегаджийска трактовка е: „Когато цъфтят налъмите“. Нещо, което е възможно само като чиста теория.

Очаквах съобщение, че съм станал баща. Тогава още нямаше видеоапаратури. Имах приятел математик. Той беше извел формула за определяне пола на бъдещото отроче: Диаметърът на женската талия плюс броя на врабчетата на дървото пред южния прозорец, разделено на количеството рибки в аквариума на съседа от третия етаж. Ако резултатът е четен — момиче. Ако е нечетен — момче. Предстоеше ми, несъмнено, да стана мъжки баща.

… Летището се намираше всред безкрайна, тропически зелена равнина. Сграда тип конюшня, за спане. Парашутна зала. Хангар за самолетите. Село, почти залепено до поляната на летището. Къщите на селото бяха покрити не с керемиди, а със сиви, каменни плочи. Обраснали в диво зелено. През тази пролет — студено диво зелено.

Бях прекъснал за година следването, защото парашутизмът ме беше обсебил. Буквално. Всичко друго се случваше като възможност, едва след като биваше решен въпросът със скачането.

Имах понатрупан опит. През главата ми бяха минали и два-три случая, при които можех да се разделя с живота. Бях се справил. Вярвах си. Мислех за себе си като за непотопяем кораб. С днешна дата знам, че това е здравословна, понякога полезна, самозаблуда.

Но… Когато се качваш на борда на кораб, с който искаш да прекосиш океана, трябва да си оптимист. И да не мислиш за участта на „Титаник“. Споменах за известната катастрофа и си помислих за своя първи, сполучлив опит да си опазя живота. И той се случи на 14 април. За разлика от големия кораб, аз оживях.

Станах задочен приятел с телефонистка, на която познавах само гласа. Вече беше отминала датата, за получаване на съобщение, че съм станал баща. На син, както вече казах. И затова, всяка сутрин се обаждах от телефона от старта. На стандартната фраза „Нещо ново?“, получавах всеки път различен отговор. „За да станеш мъжки баща трябва търпение“; „Явно имаш някакви грехове към жена си“. За гъдел водехме приблизително такъв спор.

— … защо точно син? Кой е най-добрият женски подарък за един мъж? Да му роди дете. Без значение какъв е полът му.

— Така е. Най-добрият подарък от жена към мъж е да му роди дете. Син.

— Дете! Но къде пише, че трябва да е точно син? — смях в слушалката.

— За рождението Христово са изписани хиляди книги. Освен Новия завет. Подсети ме за коя женска твар е писано поне наполовина?

— Ако някой ти каже, че си инат, не му се сърди. Не те лъже, човекът…

— Това е едно от достойнствата ми. Жена ми го цени особено… — Думи за сутрешна словесна гимнастика. Ремито се знаеше и приемаше от двете страни. Появата на сина ми щеше да реши по категоричен начин задочния спор.

Имах милион проблеми. И вероятно съм бил… да речем — щастлив. Имах два важни притегателни полюса: едно небе и една надежда. Те ми действаха като силен, естествен наркотик.

Бяхме се събрали десетина яки момчета с амбиции в скачането. Имаше здравословна, леко ехидна надпревара. Кой ще дава по-добри технически резултати. По природа не съм хазартен човек. Винаги съм обичал парашутизма заради неподправената възможност да възприемам света в най-естественото му състояние. Земята, движеща се на хиляди метра, под краката ти, е нещо доста по-различно от сивото й, делнично състояние. Но, за да имам възможността да преживявам точно тази тръпка, трябваше да се боря за прилични резултати. Получаваше се. Бях от добрите в групата.

На края на селото, от страната на летището, имаше кръчма. Малка къщичка с маси, разхвърляни сред дивото зелено пред нея. Надвечер, често ходехме там — да пийнем по бира и да си бърборим. За скокове и мацки, естествено. Компанията експлоатираше най-редовно инцидентните ми познания по латински. „Кажи нещо за женската глупост“. „Barba crescit, caput nescit“ — отговорих аз. „Което значи?“ „Дълги коси, къс ум“. Отговорът пример беше коварен. Защото въпросът ми беше зададен от приятел, който беше дългокос. Компанията се засмя спонтанно. Приятелят, след моментен размисъл, също пусна нещо като усмивка. Леко кисела.

Веднъж, един от групата извади списание с някаква статия, от която ни засърбя кожата. Всичките. Усещането беше сравнимо със състоянието на котарак, който стои на ръба на покрив. Под него има гнездо с малки, вкусни врабчета. Но е на ръба. Ако не се справи както трябва със задачата, полита от осмия етаж.

… Самолетът излита. На 800 метра вратата се отваря. Показва се парашутист, вързан с петнайсетметрово въже за борда на самолета. Двама-трима здравеняци от групата го пускат постепенно, докато въжето се изпъне по парабола и той тръгне да се ветрее — назад и надолу, под самолета. После машината започва да губи височина. И тръгва хоризонтално по релефа, като парашутиста е на петдесет метра над земята. Трикът се прави, за да бъде впечатлена някаква публика. Примерно на стадион. Обективно погледнато, угаждаш на ниските инстинкти на тълпата. Но го има и другото. Проверяваш границата на възможностите си да се справиш със задача в рисковата зона.

След като подмине стадиона със зяпащата и коментираща публика, самолетът поема нагоре. На безопасна височина, парашутистът реже края на въжето, изчаква няколко секунди и отваря парашута. Цялата „радост“: излизане, снижение, преминаване над публиката, набор на височина, трае около половин час.

Възбудата бе заменена с размисъл. Явно тая, с влека, хич не беше от лесните…

… Ако скочиш от две хиляди метра, падаш около трийсетина секунди, преди да отвориш парашута. Тридесетина, доста изморителни секунди. Буквално се бориш със струята. Хабиш много енергия, само за половин минута. При трика с влек под самолета, става въпрос за тридесет минути! Ясно е, че умората би била, меко казано, огромна. А напрежението…

През следващите два-три дни падаше голямо групово мислене. Голямо обсъждане. По негласно споразумение, обсъждахме въпроса в присъствието на тренера. Впрягахме го да вземе отношение. Той усети подтекста на непрекъснатите коментари и ги резюмира с уж категоричното:

— Мислете с главите си! Струва ли си?… Владо, кажи им го на латински.

— Vivere est cogitare. Да живееш значи да мислиш — леко измених смисъла аз. Познанията ми не бяха на ниво буквален превод.

В края на краищата човекът поддаде. Съгласи се по принцип. С уговорката, че трябва да разнищим детайлно задачата. А и кой ще го направи пръв? — Сериозен въпрос. На всеки от групата му се искаше да е пръв. На всеки от групата му се искаше да не е пръв. Има и такива състояния…

От друга страна, имаше вероятност нещото да не се случи. Просто защото бяхме на това летище само за три седмици. Но точно тогава се получи заявка за демонстративни скокове на стадион до огромен промишлен комплекс. Тренера си плю в пазвата и включи зеления семафор.

За постигане на справедливо решение кой да изпълни скока, тренерът обяви контролно състезание. Който даде най-добри резултати, се класира до възможността да покаже какво може по полуизвестна програма. Получава бонус: тренировъчен влек на летището. Номерът се повтаря на стадиона. Две проветрявания. Явно — впечатляващи.

Бях в тройката. На предпоследния скок още един отпадна. При последния, трябваше да изпълним комплекс от фигури по време на свободното падане. Хронометърът решаваше.

… Но хронометърът се задействаше от пръста на дясната ръка на тренера. Ставаше въпрос за разлика десети части от секундата. Не искам да споменавам имена. Ще обознача конкурента си с неистинското име Стефан. Предполагах, че по чиста случайност, пръв ще бъде точно той. Беше от местния клуб. Тренерът беше човек, от който съм купувал акъл и не съжалявам за това. Но, той си имаше виждане: „Своето куче си е свое куче“. А аз бях гостенин.

Втората позиция ми позволи да действам спокойно. А Стефан сбърка комплекса. Изпълнените фигури бяха в друга последователност. Хронометърът вече не играеше. Когато се приземи, конкурентът ме погледна мрачно и нищо не каза. Не знаех да се радвам ли, да съжалявам ли? И си наредих: „Негово Величество случаят погледна към мен. Няма накъде да ходя. Ще се радвам!“. Съчетанието студен май и експеримент с много неизвестни леко ми опъваше нервите. И не само леко…

… Когато застанах на вратата, усетих, че ме е направо страх. В парашутизма страхът е полезен, стига да не прескача някаква граница. Имах вътрешното усещане, че при мен той е… около граничната линия. Помня израженията на приятелите, които трябваше да ме пускат постепенно под самолета. Внимателни, по особен начин — деликатни. Надничаха в очите ми. Съпреживяваха.

Но аз бях на топа на устата!

Трябваше да балансирам с ръце и крака на насрещната струя. Получаваше се. Но от първата секунда осъзнах — голямо мръзнене ще пада. Бях навлякъл доста дрехи. По съвет на Дани, бях обул даже дамски чорапогащник върху бельото. Срамно няма.

… Срамно нямаше, но студът беше наистина в изобилие.

Започна снижаването на машината. Под триста метра вече ми беше силно притеснено. В главата ми светна червена лампичка — „опасно малка височина“. А самолетът продължи да затъва. Ето там по трасето, има хълмче с кичур от дървета. Едно забиване в короната на дърво означава…

На малка височина скоростта вадеше очи. Профучах над селските къщи, клатейки се леко ту вляво, ту вдясно. Теренът буквално се помазваше под краката ми. В този момент си спомних за филм, гледан някога. Казваше се „Фифи перото“. Френски. За някакъв летящ, левитиращ човек. Сега аз бях Фифи. А ако имаше състояние, в което не исках да бъда в тези минути, това бе точно позицията на Фифи. При едно леко непремерено движение, струята размести очилата. Трябвало е да ги стегна малко повече. Но откъде съм можел да знам. Посегнах да ги наместя с една ръка. Струята ме завъртя, после ме метна встрани. Знаех, че в този момент пилотът ме псува. От такъв мах се разлюлява задната част на самолета. И шурвала започва да го бие през ръцете. Постепенно успокоих колебанията. И тъкмо навреме. Пред мен беше стартът с групата. Тук трябваше да размахам ръце за поздрав. Премерено, за да не наруша симетрията, защото пак щеше да ме метне встрани.

В този момент, кой знае защо, си помислих, че въжето може да се протрие на ръба на вратата на самолета. И да се скъса. На тая, никаква височина, това означаваше само едно — помазване в земята. Знаех, че е нормално да ми минават черни сценарии през главата. Знаех също, че не трябва да им поддавам. И не поддавах…

Обикновено пилене на нерви.

После машината започна бавно да набира височина. Чак тогава погледнах нагоре, към отворената врата. Видях три надвесени глави. Струята ги блъскаше, но те се кокореха в мен. Махнах им. И разбрах, че ще ми бъде наистина трудно през следващите минути, докато наберем безопасна височина. В този момент предпочитах да съм… гребец на претоварена галера. Дори някой да размахваше камшик, пак би ми било доста по-леко. В случая, ролята на бияча се изпълняваше от яката на гащеризона. Ципът беше поддал, струята блъскаше яката и тя започна да ми бие шамари по врата. Непрекъснато. Нямаше смисъл да опитвам да затегна ципа — нямаше да се получи. Като се наложи, отнасяш и шамари.

И така — безброй дълги минути. Беше ми писнало, но това не променяше положението. Реагирах механично при управлението на тялото, като се стараех да мисля за нещо различно от ставащото. Психотерапията почти не се получаваше.

Самолетът набираше височина нормално. По моята мярка в момента — бавно, та бавно.

Най-после машината изхоризонтира и влезе в курс.

Въпреки че бях сложил дебели ръкавици, ръцете ми бяха леденясали и трудно ме слушаха. Не смогнах да срежа достатъчно бързо въжето. Още с отварянето на парашута знаех, че няма да успея да се приземя върху мекия, пясъчен център. Щях да попадна на стотина метра от него. Беше ми все тая. Бях помазан от умора. Трябваше само да внимавам да не се травмирам от недоглеждане при приземяването.

Кой знае защо, под мен се затичаха пет-шест души. Как да им кажа, че съм изморен, но ще се справя?! Не съм чуплива госпожица, мъж съм. И чакам мъжки наследник. Да не се грижат чак толкова за мен.

Връхлетяха ми. И ме запрегръщаха.

— Честита дъщеря! Ще черпиш… — Уж се усмихвах. Но първите ми думи бяха: — Благодаря! Майтапите се, нали пичове? Син е, нали?

Избухнаха в смях. Всичките. Няма да цитирам и най-милостивите им коментари. Не им се сърдех, но… Бях измръзнал. Жестоко. И, като капак, ме сурвакаха с новината, че съм станал баща на дъщеря! И това ако не е подигравка… За такъв случай древните са казали… Майната им на древните! Няма значение какво са казали!

Тренерът беше добър психолог. Видя завехналата ми физиономия. Прегърна ме, честити ми. После сложи мъжка лапа на рамото ми и ме отведе встрани от групата.

— Слушай, Владо! Не им обръщай внимание на тия диванета. Хубаво е да си точно женски баща. Казвам ти го от позицията на двоен мъжки. Женското знае по инстинкт как да се гали и умилква. Дъщеря се обича повече от син. Ще прекарате много, хубави години заедно. А после, когато дойде време, женското ще си хване пътя. Ако е син, ще ти виси на главата и кесията до Второто пришествие. — Изреди ми още доста, полусериозни, полумайтапчийски аргументи. Почти ме успокои.

Като позатихна шумотевицата, отидох до стартовия телефон. И звъннах на задочната си позната. Тя веднага ми честити дъщерята. Предпазливо подпитах за точния текст на телеграмата. Дали пише „Честита дъщеря“, а не „Честито момиче“. Защото може да е момче. Да не стане грешка…

Никога няма да забравя язвителния й смях в отговор.

— Абе, мъжки глупчо! — Това беше първата фраза. И тук ще икономисам останалите. Финалът беше: — Слушай текста на телеграмата, която жена ти ще получи от твое име! Чета: „Благодаря за радостта, която ми подари. Имаме най-хубавото дете на света. Твой, обичащ те безкрайно…“ Името ти беше Владимир, нали? Значи „Твой обичащ те безкрайно Влади“.

— Не може ли да икономисаме поне това „безкрайно обичаш те“? Не ми е в речника — опитах се да възразя несмело.

— Не може! — чух категоричен женски глас. После се засмя в слушалката. Другият й глас беше със съвсем различно звучене: — Честито, татко! Свиквай с думата. Ама и ние, жените не сме в ред. Щом ви обичаме, мъже досадници… И даже ви позволяваме да ни правите бебета. Чао!

— Чао!

След малко, край мен се завъртя Стефан. Подпита без грам любопитство. Уж от немай-къде:

— Как е?

— Вече си чул — дъщеря.

— Левак. Женско всеки може да направи. Ама те питам за влека.

— С латински лаф ли да ти го кажа, или предпочиташ на роден език?

— Не ми се фукай колко много знаеш.

— Ами… орел с ориз… И кисело мляко за десерт. Доста кисело.

Не, че се заяждам с него днес, но… Стефан се обзаведе впоследствие с две дъщери. Да са му живи и здрави!

Пропуснах само една машина. Докато отшумят поздравленията и учтивите, приятелски подигравки. След това сложих парашута. Батерията ми бързо се възстанови. Отново усетих приятната тръпка желание да се кача в самолета.

При следобедния разбор обясних преживяното си от игла до конец. Технологично. За ластика на очилата. За шамарите от яката. За балансирането. За необходимостта от още по-стабилно обличане. „Доста е студено“. Споделях множество детайли. Питаха. Уточнявахме. Стараех се да не влагам никакви емоции. Въобще не ми мина през ума да се оплаквам. „Тарикат мъж не плаче!“

На другия ден сутринта, докато се изнасяхме към старта, забелязах, че Стефан се залепи до тренера. И започна да му говори нещо. Интимно, на уше. В главата ми се роди работна хипотеза. Оптимистична. Дай боже да… Малко по-късно, тренерът ме извика. Постави мъжка лапа на рамото ми и предложи:

— Ела да се поразходим.

Поразходихме се. Разговорът беше приблизително следният:

— Как е, свикваш ли с мисълта, че си женски баща?

— Даже се правя, че точно това съм искал.

— Правилно. Знам, че си адаптивно момче. Виж сега, искам да те питам нещо. Но, само питам. Да знаеш, че няма грам натиск от моя страна. Вярваш ми, нали?

— Защо да не ти вярвам? — Наистина му вярвах. И, по човешки го обичах. Беше олицетворение на живата мъдрост и здравословния тарикатлък.

— Така. На демонстрациите утре ще присъства много хубава мацка. Руса. Имат си свалка със Стефи. Би бил ефектен жест от твоя страна, ако му преотстъпиш възможността той да направи влека. Би било хубав, приятелски подарък. Той би го оценил. Не ти нареждам, само споделям. Вярваш ми, нали?

— Защо да не ти вярвам? Нали може да си помисля, преди да дам отговор?

— Умният човек първо мисли, после отговаря. — В този момент засякох очите на Стефан. Наблюдаваше ни напрегнато, но моментално отклони поглед настрани.

Разиграх етюда с колебанието. Всъщност, работата бе ясна. Нямах желание втори път да се правя на Фифи. Чудо голямо, че се лишавам от възможността много празноглавци да реват възторжено по мой адрес. От едната страна на везните — малко приятна суета. От другата — много студ. Видях какво е, стига толкова. Нека и Стефан да се порадва на качествен студ. А после да ми благодари. Едва ли не…

За този ден, дядо Боже прояви нещо като разбиране. Но скъперническо. Върху филтрираното от облаци небе грееше анемично, жълтеникаво слънце. Не беше кой знае какво, но вчера и това го нямаше… А метеоролозите обещаваха подобряване с всеки изминал час.

Скочих пръв, за уточняване на разчета. Докато се снишавах, огледах още веднъж подхода на самолета, който щеше да мине след малко с окачен на въже парашутист. И си помислих колко е хубаво, че не съм аз окаченият на въже.

Когато се приземих, помолих тренера да се обади по радиостанцията и да предупреди пилота да мине не на петдесет метра, а на сто. Имаше препятствия.

С интерес наблюдавах фигурата, която се отдели от машината. Знаех какво му е на Стефан във всеки един момент. С чиста съвест уверих русото му гадже, че си има приятел — герой. И, през цялото време, доста обстоятелствено му обяснявах как се чувства нейният човек под самолета. Ограничих „ледената информация“. Женско е, трябва да му се икономисват главоболните моменти.

Когато машината профуча над главите ни, даже малко се сепнах. На сто метра над земята, полетът на Стефан беше направо впечатляващ. Фигурата се виждаше до детайл пръсти, даже от късогледите дядовци. Публиката ревеше и ръкопляскаше. В този момент, повярвайте, хич не завиждах на славата на човека, ветреещ се под самолета.

Какво ли чудо съм бил аз, преминавайки на петдесет метра?!

Стояхме на центъра на стадиона с приятелката на Стефан. Куполът му постепенно започна да нараства с приближаването към нас. Някакво конферансие с апломб обясняваше по уредбата, че „… ето го, лети, идва към нас нашият славен герой, който…“ Публиката отново ревна, когато парашутистът остана на крака. Стефан започна бавно да прибира купола си. Момичето отиде, целуна го, но той реагира някак хладно на проявата на любовта му.

Погледна към мен. Изражението му беше като при зъбобол. Доближи ме. И промърмори под нос:

— А пък аз се чудех как така, арабийската, се съгласи да ми отстъпиш мястото?

— Не аз пратих парламентьор при теб. Ти прати при мен. Тренерът даже спомена, че ще ми благодариш.

— Откъде съм можел да знам какъв автогол си бия?

— И с мен беше така…

Засмяхме се. Момичето ни доближи, също се усмихна и подпита:

— За какво си говорите?

— За… футбол. И за подаръци. Тарикатът ми направи страхотен подарък днес. — И нареди на момичето: — Я го накарай тоя многознайко да ти каже нещо за футбол на латински.

— Timeo danaos et dona ferentes — удовлетворих желанието му аз.

— Какво каза?

Вместо мен, отговори русата:

— Страхувай се от данайците, що носят дарове. Ама това, според мен, няма никакво отношение към футбола.

— Към футбола няма. Ама към бахара дето брах има. От тук нататък ще знам. Видя ли жив данаец, ще трябва яко да внимавам. Ако очаквам аванта от него.

— Aquala non captat muscas — Орелът не лови мухи. Бъди доволен, че се изяви на ниво като мъж. И ми благодари, че ти дадох тази възможност. Не мърмори като баба — посъветвах го за последно.

Противно на навика си да слага капака на разговора, тоя път Стефан замълча. Прегърна през рамо момичето. Двамата се отдалечиха от мен, смеейки се на нещо…

Имаха основание да се смеят. Върху небето вече грееше слънце, почти изчистено от облаци. А земята бе така приятно топла…