Владимир Колев
Кафе с развитие

За какво най-често, човек си слага главата в торбата? — За пари, естествено. В случая, имах оправдание за сребролюбието си. Намерението ми бе да понапълня общата касичка. Работех като инструктор в аероклуб, а парите започнаха хронически да не достигаха. След кратко почесване, набелязах някакъв план. Започнах да търся добри хора, от добра фирма, които са склонни да развържат кесията си. Не беше обикновена просия. Те ни дават пари, а ние…

Една сутрин пътувах с трамвая с нелеката задача да открия хипотетична госпожа. Нямах никаква предварителна информация. Млада ли е, стара ли е, разбрана или опърничава? Трябваше да я съблазня с рекламен проект. Ако попадна на разбрана жена, шансът нараства. Ако се случи кисела леля, затънала в тресавището на климактериума, картинката губеше оптимистичното оцветяване. Ако е госпожа с показно делова външност, ще трябва да я корумпирам с неустоим подарък. Поднесен по дискретен, ненатрапващ се начин.

Стигнах до спирката, оплетен в делови размисли. Слязох предпоследен. А зад мен, буквално се изсипа симпатична жена на високи токчета. Залитна. Механично я подпрях с ръка, икономисвайки неизбежните, насмешливи реплики на двама тийнейджъри.

Тръгнахме заедно към комплекса от сгради пред нас. Заговорихме. Попитах я, не знае ли случайно къде се намира рекламния отдел на фирмата? За моя радост и тя отиваше точно там. Извадих от джоба си листчето и попитах как мога да намеря Таня? Тя ми се усмихна и обеща: ще уредим въпроса.

Остави ме пред голяма маса в преддверието и ми каза да изчакам. Влезе в съседната стая. След малко излезе, леко освежена, сменила обувките с високи токчета с други, по-ниски и удобни.

— Кажете сега — подкани ме тя. — По какъв повод насам?

— Наистина ми е приятно да си говоря с Вас, но все пак търся точно Таня. Тя може да ми реши проблема.

— Намерихте я. Аз съм Таня.

Животът рядко ме глези с лесни решения. Но тогава се случи. Жената имаше добрата настройка, аз започнах да я съблазнявам с „атрактивните възможности на въздушната реклама“.

До тук добре — казал габровецът, който паднал от десетия етаж, профучавайки край третия. След два дни се срещнах с Таня и още двама нейни колеги. Моя милост, срещу комисия.

Добрите хора искаха да скочим с два парашута и да се приземим до палатата им на Пловдивския панаир. В определен ден и час. На куполите трябваше да бъде изрисувано лого на фирмата. Усложнението идваше от следващото изискване. Единият от парашутистите трябва да влачи след себе си транспарант с името на фирмата. Хората поставиха конкретно условие: транспарантът да е дълъг 12 метра, висок метър и двайсет. Който е по-ориентиран в парашутизма ще се досети, че такова чудо би създало доста проблеми. На въпросът, не може ли да минем с нещо по-скромно като геометрия, те отговориха, че не може! Транспарантът трябва да бъде достатъчно голям, за да може да се чете и от хора с увредено зрение. Личното ми виждане беше, че се престарават, но… Добре де, ще уважим и хората, носещи очила. За последно, дискретно погледнах към Таня, но тя не ме забеляза. Сега беше председател на комисията. Това и само това!

Нямах конкретна представа, като се пакетират, колко ще са тия дванайсет метра. Но приех условието. Подписахме договора.

Оттук нататък нямаше мърдане.

Платът беше плътен и дебел. Като се навиеше на руло, чудесията ставаше с диаметър малко под половин метър. Трябваше да яхна това „рекламно прасе“ и така да се отделя от самолета. Когато застанах на вратата на самолета, започнах да се тутам, защото беше неудобно, та неудобно. Останалите парашутисти ме гледаха със смесица от състрадание и интерес. А Ицо, който стоеше на дясна седалка до пилота, се заливаше от смях. Ако бях на неговото място, може би и аз бих се смял. Все пак, успях да се закрепя на струята. Издърпах ръчката за отваряне, без да се преметна.

На земята, Ицо започна да ми обяснява колко било смешно това, което правя. Много забавно. На мен не ми беше хич забавно. Предложих му, ако иска, да се посмее с „прасето“, вързано пред неговия пъп. Контрира ме аргументирано: „Аз съм пилот. Ти — парашутист. Не е моя работа, а твоя!“. Прав беше, аз поех ангажимента.

След няколко сполучливи, но всеки път костващи нерви опита, идваше ред и на следващата радост. Скок от по-малък самолет. Разбирай — още по-завързан вариант. Там пък трябваше да изляза на стъпенката, да наместя, балансирайки „прасето“ между краката си и сам да се закрепя, преди отделянето. А после да яхна струята, да… И с това се справих. Но, при всеки скок ми бе свито отвътре. Нямаше как да е иначе!

Беше си чиста проба трикаджийски номер. И определено — опасен. А, ако се наложеше, не дай боже, да отворя запасен парашут, ставаше направо криминално… Да не навлизам в подробности…

В уреченото време пристигнахме в Пловдив. Срещнахме се с добрите хора. Уговорихме се. На другия ден, в 11:00, трябваше да се приземим край палатата. За да могат да ни хванат камерите, монтирани на покрива на сградата. Чертахме схеми откъде точно трябва да минем. Тази педантичност допълнително ми поразвали настроението.

Надвечер заваля. А на сутринта, над града се бяха наместили тлъсти, плътни облаци. Не знаехме каква бе височината на долната им граница. Откъдето можехме да имаме нормална видимост към земята. Натоварихме се с Любо и излетяхме. Вратата на десния борд беше махната. Резултатът: освен че ми бе притеснено, беше и студено. Нищо де, ще го преживеем.

Долната граница на облаците се оказа 500 метра. Равно отрязано. А разрешената минимална височина по инструкция и по правилата на здравия разум беше 700. Опитахме да се договорим с пилота да мине на 500, а да докладва, че е на 700. Пилотът бе железен професионалист и педант. И обяви: 700! Другото си е ваша работа… През шума от двигателя направихме кратко съвещание с Любо. Разбрахме се той да гледа през борда. Ако има моментно разкъсване на облаците и види, че сме горе-долу в района на панаира, трябваше се изтърся възможно най-бързо.

Неприятно дълго като усещане, се носихме сред рошавите валма сивота над града. Без да знаем къде точно сме. От взиране, даже през очилата, очите на Любо се зачервиха като на заек. По едно време, цепнатина все пак се появява. Той се вторачи и ми махва нервно с ръка „Хайде!“.

Изтърсих се бързо и отворих в облаците. Поне парашутът не ми направи номер. Напълни се нормално. Разблокирах управлението. Въздухът бе тежък и студен, като в мазе. Въртях се в лека спирала, защото не знаех точно къде съм. На 500 метра земята прозираше.

… Мамо-о, далеч бях… Насочих купола директно към алеята за приземяване. И „опънах врат“. Все още не знаех, дали ще успея да достигна до там, закъдето се бях запътил. Другите възможности бяха приземяване на покрив на сграда; на дърво; в коритото на реката. Варианти, един от друг по-съблазнителни…

Все пак, додрасках някак си. На 200 метра развързах пакета и го пуснах под себе си. Транспарантът беше спирачка. Инстинктите ме дърпаха към най-краткия път до алеята. Но трябваше да се отклоня встрани, за да мина над покрива, на който бяха монтирани камерите. Профучах на два метра над тях. Браво! Видяха ме хиляди скучаещи кибици пред екраните.

… Влачех се мъчително към алеята. Над земята трябваше да придобия още малко скорост. Добре, получи се.

Десертният сюрприз ме дебнеше в последния момент. Над върховете на дърветата имаше опънат кабел. Нито да минеш под него, нито — над него!

… Как го сработих — не знам, но успяха да се подвра под кабела. В последните метри усещах, че по гърба ми лазят мравки. Щипливи. Отвратителни…

Приземих се и в този момент усетих, че въпреки студеното време, от дрехите ми може да се изцеди литър пот. Към мен се приближи възрастен свещеник, подаде ми ръка и заговори. Учтив, внимателен и добронамерен. Отговарях му в същия тон. Събраха се още хора. Коментираха, споделяха. Потупваха ме по рамото. Даваха съвети.

Симпатична, бъбрива дама, с която при други условия с удоволствие бих пофлиртувал, ме попита как се чувствам? И какво бих искал да изживея още след този толкова интересен полет? Подтекстът не беше сложен за дешифриране. При нормални условия знаех как да подведа разговора. Жените го имат в програмата си: да поддават на мъже герои. В случая, като даденост бях точно това.

Сега бих могъл да ви развия сюжет как аз… А дамата… А после аз… А после аз и дамата… И накрая как аз… А дамата, възхитена… Сюжетът може да бъде озаглавен разбираемо, например: Кафе с развитие.

… Нищо такова не се случи. Бях изцеден като лимон. Смачкан. И въобще не ставах за герой. Затова вдигнах ръце:

— Може да ми се смееш, но… искам да спя. Сам. В тъмна стая, в която има обикновено легло с меко одеяло. Под което да се завра така, потен и изцеден. — Мина ми през ума, че говоря за съня като алкохолик за гроздова ракия с шопска салата. Жената ме погледна с разбиране, позасмя се и ми пожела приятен сън. Не се нацупи. Потъна в тълпата.

… А аз затънах в съня. Петнайсетина минути по-късно. На задната седалка на колата, която ме връщаше обратно към летището.