Владимир Колев
Закованата звезда

Печката започва да отделя равномерна, топлеща душата омара. Сядаме край нея. Дадена е великолепна идея — да си печем филийки. Ароматът на препечения хляб, усмивките, цялата скромна непретенциозност на обстановката създава усещане, което може да се нарече… войнишко братство. Може, ама е много сантиментално.

Хубаво е.

Трети ден чакаме да долети самолет, за да довършим програмата за парашутни техници. Предстои най-важното — скоковете. Но майката природа явно си има друга ценностна скала, по която нашето важно просто не е важно. Декемврийското небе е затиснато от пастелно бели облаци. Самолетът си стои на другия край на татковината. Нищо чудно летците там също да си пекат филийки.

Както вървят нещата, по-голяма част от групата ще си останат парашутисти теоретици. За случая Оги сътворява сентенция: парашутистът теоретик е толкова парашутист, колкото лирикът не пипнал жена — любовник. „Комплексарите“ сме трима — Алеко, с невъобразимата цифра от 130 скока, Румен — със 75 и моя милост, с 15. Скромно, ама съм в тройката. Другите не са се качвали на самолет.

Когато ме определиха за старши на курса не изпитах никакъв възторг. На тази позиция трябва да умееш да убеждаваш почти непрекъснато и за всичко тези нелоши, но коравоглави момчета. В същото време, каквото и да стане, виновните са двама: някой и ти. Да си малък вожд е свързано с големи неприятности. Защото винаги има по-голям вожд, който има задача да ти стъжнява живота. А над него — още по-голям със същата задача. И така, до безкрай. Реализация на теорията за разумното подчинение на най-висшия. Който, вероятно обитава територията над облаците. Никой не го познава, но всеки има някаква представа за него. Тази неопределеност стои в основата на подчинението на човек от човека.

Добре, че майорът е печен. На моменти мярвам насмешка в очите му. Но докато проверя вярно ли я има, нея вече я няма. Не мога да се оплача, не ми виси над главата, но ми държи каишката изкъсо. Нищо де, курсът свършва…

В един следобед става чудо. Съобщават, че Ли-2 е излетял и след около два часа, ако е рекъл господ, трябва да е при нас. И се започва една… Инатът камион не ще да запали. Затова парашути, платнища и цялото безкрайно разнообразие от багажи и апаратура се носят на гръб до старта. Луд, умора няма. Машината вече каца, а ние още мъкнем. После започва слагането на парашутите, строй, проверки, указания. Заповедите се сипят една през друга, всичките уставни, често — взаимно изключващи се. Шегаджийският термин за такова състояние е: кипи безсмислен труд.

Първият скок от програмата е опознавателен. Петият, който няма да бъде извършен — скок с оръжие. Петият става първи — направо скок с оръжие. Под запасния парашут на корема, като тояга, вече се мъдри карабина.

Адреналиновата реакция приятно ме тресе. Но нещо подсъзнателно се мъчи да ме подсети за проста истина, която се възприема на първо ниво. А, да! — Вече е четири. А към четири и половина се стъмва. Да му мислят тия, които командват…

Малко след като самолетът излита, поглеждам към земята. Тя вече сивее на нощ. Отварянето на вратата и буботенето на струята е мигът на истината. Тогава всеки „заек“ стига до баналния извод, че е сбъркал, като се е качил в самолета. Ама всеки!

Като капак, спускачът е новак в занаята. И него го тресе. Нервността му се предава на групата. Сирената изчегъртва. Команди: „Стани!“, „Приготви се!“. Очите на първия, Данко, са кръгли и изпразнени от мисъл.

„Скок!“ Данко, неочаквано енергично, тръгва да се отдели и… става весело. Ама много весело! Вратата на Ли-то е доста тясна и малка. Мъжагата напира навън, но карабината се е запречила напреко и не го пуска. В това време самолетът си лети. Спускачът вика нещо, откъм пилотската кабина се чува и гласът на щурмана. И той се опитва да даде съвет. Данко напира, самолетът лети, лети…, лети… Няма ли да се сети тоя нервак спускачът, че карабината минава през вратата само по диагонал?!

Най-после и той вдява и поусуква цевта на Данко. Якото момче изхвърча навън. Щурманът отново се обажда откъм пилотската кабина. Спускачът го гледа въпросително, явно не се разбират. Отново надвикване. Някаква сила ме тласка в гърба, напирам към вратата. Най-после спускачът ми изкрясква нещо, вероятно заповед за скок. Предвидливо намествам моята цев, оттласквам се от борда, струята ме грабва. Чувам характерния пришляпващ звук. Куполът на парашута се напълва. Оглеждам го, няма проблеми. Оглеждам се наоколо за други парашутисти. Няма наблизо. Добре!

Да видим сега пистата и светлинната маркировка. Пистата не се вижда. Не се вижда и маркировка. Явно сме доста далеч от летището. Това размотаване на вратата… Не е добре!

Опитвам се да съобразя посоките. Как летя самолетът, накъде трябва да е полосата. Господ сигурно знае. Аз — не! Просто ми е необходима светлина. Каквато и да е. А, да… На няколко километра прозират светещи точки, като на новогодишна елха. Село. До самото приземяване трябва да внимавам да не сбъркам посоката към него.

Студено е. По-точно — ледено! Куполът тромаво се полюлява от пулсовете на вятъра. През бонето се чува острото вж-жи-и-и… на северняка. Някъде, много далеч на хоризонта залязва сребърната, лъщяща монета на слънцето. След секунда и тя се скрива.

Тупвам в някаква слънчогледова нива. Докато събера парашута, под обувките ми се набива половин педя глинеста кал. Ходя като на кокили и се пазя да не посуча крак. Една травма сега не е само временна неподвижност. Нощ в това поле може да ме обездвижи завинаги.

Колко трае пътя до селото не зная. Но е много. Поради неизбежни, излишни размотавки. Когато стигна до дълбок дол, се налага да шаря край него, докато намеря проход. Държа под око луната. Намествам я напред и леко надясно. Май ме гледа и тя. Насмешливо. Последният километър ми помага лаят на кучетата.

Селските къщи дремят, оваляни в мъглата. Движа се през царството на поспаланковците. Някъде сънливо изкъркорва кокошка, после се чува авторитетното кресчендо на петел: „Спи бе! Спи!“ Това е вожд! Кокошките го слушат безпрекословно. При хората разумната йерархичност се получава доста паянтово. При кокошките — без грешка! Не върви да тропам по вратите. Ала в селото трябва да има кръчма, а в кръчмата — хора. Така откривам отговора на терзанията на стареца Диоген. Ако се появи сега с фенера, просто ще го посъветвам: „Търси човека в кръчмата!“

Затварям вратата зад гърба си и оглеждам помещението. Голямо, с няколко маси и огромна печка — варел. До масите, неколцина чичовци и лели. Пийват вино и ме гледат въпросително: „Момче, от небето ли падна?“.

Добър въпрос. Точно от небето! И да ви разкажа…

Виното зачервява ушите, стопля сърцето, развързва устата. Препечената сланина е върхът. Хубаво нещо е приключението, особено когато има на кого да го разкажеш. Хората са на годините на родители ми и явно виждат в мен свой син. Глезят ме с внимание. Разпитват ме с респект, най-често употребяваната фраза е: „Абе, не те ли е страх да се качваш на дърво без корен?!“. И приемат за нормален отговора ми: „Има страх, ама има и маймунско любопитство. Защото…“.

Постепенно започвам да усещам, че ако има нещо, което наистина ми е липсвало в последните месеци, това е точно вниманието на добронамерено настроени хора. Около полунощ сладките приказки все пак привършват. Следва лек спор в коя къща да спя. Всички ме съблазняват. Печели лелката с обещанието за пухен юрган. По дипломатически съображения, преди заспиване изслушвам казармена история от мъжа й. Добрият човек така приспивно разказва… След тази нервачка бързаница кой да ти предположи, че ме е очаквала такава хубава вечер?…

На сутринта бодро се изтърсвам от натоварения с чували камион точно пред портала. Оказва се, че съм първият прибрал се. До вечерта от сметката на дванайсетте липсват само двама, но за сметка на това — най-големите панти. При бог — син също е имало проблем с един от апостолите. Има група, има проблем.

Майорът до последно се надява те да се появят. Даже иска да остане да спи в поделението, но успявам да го разубедя. Лови последния автобус, като ми оставя домашния си телефон. С нареждането, когато ония двамата се появят да звънна, независимо от часа.

Не ми се налага да му развалям съня. Ония ги няма.

На сутринта майорът, с торбички под очите, се появява с първия автобус. И отива да пише в щаба карта — донесение, мислено разменяйки голямата звезда за четири по-малки. Разбирам го. Всеки може да си представи как се става от капитан майор, но обратното е не служебен акт, а хирургия.

Телефонът звъни. Дежурният от портала строго нарежда да дойдем да си приберем две неща. „Нещата“ са в етап на начално изтрезняване. Все още не са стигнали до самоход, даже и на зигзаг. Замъкваме ги как да е до спалното. Чак на другия ден научаваме одисеята им. Нашите „апостоли“ се приземили до най-близкото село. Там попаднали на „дами — самарянки“, които ги нахранили. Напоили ги. Облекчили ги по приятен начин от изживяното. Пак ги нахранили, пак ги напоили… и така близо две денонощия. Накрая ги натоварили на попътен камион и се отървали от тях.

Тъкмо се прибирам в залата, пристига майорът. Мълчаливо ми подава картата — донесение. Да чета, да си правя изводите какво може да ти сервира животът. Рядко срещащ се жест на съпричастност между началник и подчинен. Наистина съм доволен, като му казвам, че може да скъса вредния лист. Новината е така неочаквано хубава, че ледът на субординацията се топи и лицето му просветва: Появиха ли се?

Кимвам утвърдително.

— Веднага при мен на доклад! — по бащински строго нарежда той.

Пояснявам, че би било проява на мъдрост, ако не се интересува от тях в този момент.

— Пийнали ли са? — проявява умерено любопитство майорът.

— Меко казано… — бягам от точния отговор.

— Пияни? — въпросът е зададен вече с леко строг тон.

— На дърво! — изплювам камъчето. Щом толкова иска — да знае!

Можеше да се направи на завеян, ама не, та не…

Поглежда ме поучително. И пояснява:

— Пияни са момчетата. Нищо, ще изтрезнеят. Ще ги накажем. По устав, разбира се.

И господ обича грешниците. Защото се чувстват виновни. След акта на осъзнатото прегрешение, те са най-послушните. Как да не ги обичаш?

Не знам дали майорът се занимава в този момент точно с божествена психоанализа. Все пак тя е абстракция, а военните са хора конкретни. Но има и един, съвсем конкретен факт. Голямата звезда си остава закована на пагона.