Владимир Колев
Божият бастун

Утрото е сиво, навъсено, размазано. Слънцето не се вижда. Подухва лек, но студен вятър. До последно се колебая, дали да сляза на спирката на училището или да продължа към летището. Не знам защо, но продължавам към летището.

През нощта из главата ми вилняха кошмари. Нямам спомен за сюжет, но утайката от преживяното бе: на някого, за нещо се оправдавах. Обяснявах. Обясненията май не се приемаха…

Нощният объркан сън сгъстява кръвта ми. Светът не е нито приятен, нито интересен. Би трябвало да избутам как да е деня. А утре да се надявам на нещо по-красиво и смислено.

Обикновено пътуването към летището ме зарежда с адреналин. Сега отивам да изпълня неприятно задължение. Казват, че парашутизмът бил непрекъснато самопреодоляване. Днес ще се затисна, а следващият път ще грее слънце, адреналинът пак ще ме тресе, ще се чувствам като състезателен кон пред бариерата на пистата. За да имаш дни със слънце, трябва да можеш да надживяваш тия, сивите. Така е поне според теорията на константните оптимисти.

Оказва се, че около половината от записалите се снощи не са дошли. Умните инструкторски глави се събират и решават: Ще се направи само една машина и то след замерване на силата на вятъра. Изнасяме се на средата на поляната, разстиламе старта.

Вятърът… бива.

Ще скачаме в двойка с Тони. По-тежкият трябва да бъде пръв, а ние сме на едни килограми. Умните глави решават: Тони води. Знам, че този скок не е по-опасен от предишните, но свитото отвътре не ме отпуска. Ако ще треперя така преди всяко възнасяне, май ще е по-добре да се върна на стадиона и да тренирам бягане… В този благороден спорт, даже според черните сценарии се стига до навяхвания. Най-много до скъсан менискус. Но не се трошат глави.

Дик ни помага да поставим парашутите и обяснява:

— Отделяне с хваната ръчка. Броене: 121, 122, 123, 124, 125 и рязко дърпане. Ясно ли е, новобранци?

— Ясно.

— Ъхъ.

— Не чувам в гласовете ви ръмженето на тигър. Ясно ли е!?

— Ясно! Р-р-р…

— Ясно! Ръ…

— Бройте високо на глас, за тренировка!

Броим. Филип стои отстрани и се подсмихва:

— Тук стигате до петата секунда. Ама горе ще дръпнете ръчката още на втората. Шубе, мамо…

Че сме зайци, зайци сме. Ама стига подигравки! Озъбвам се:

— Ще отворя на петата секунда, а не на втората!

— А да видим…

— Тихо. Равнис! Мирно! Към самолета! — командва спускачът.

Не знам защо, но нещо ме наежва в този човек. Още от първия ден. Не ми се е карал, напротив, хвали ме, но… просто не мога да му повярвам. Обяснимо е в този момент да мисля така. Отвътре ми е натегнато почти като при първия скок.

… Земята не синее, а сивее, някъде много надолу. Днес не ми е ден за летището. Липсва ми вдъхновението. И защо ми трябваше да се заяждам с Филип, че няма да бързам да отворя? Хем съм новобранец, хем много знам. Червената лампа светва, сирената изчегъртва: „Стани!“ „Приготви се, ръка на ръчката!“ Зелена лампа. „Скок!“

Тони изхвърча, държейки здраво желязото. Като тапа от шампанско, почти залепен за него, излитам и аз. Бързо изброявам и а-ха да дръпна, в съзнанието ми присветва присмехулната физиономия на Филип. Забавям още малко.

Парашутът бързо се напълва. Ура!

… Какво ти ура?! Вися на двайсетина метра над купола на Тони. Зоната на понижено налягане може да ме засмуче. Тегля бързо предни колани и се разминаваме. Тони остава някъде зад гърба ми.

Напирах на вратата, инструкторът е трябвало да ме задържи две-три секунди, за да се получи здравословен интервал. Не го е направил — от хуманно уважение към порива ми. Може да е проспал момента, човекът?

Какво да правя с ръчката? Да я нахлузя на ръка? Не, ръката ми не влиза. Да опитам да я вържа за колана? Опитвам, но не се получава. А ни предупредиха да пазим скъпоценния метал да не падне на земята, защото тревата е вече висока и трудно ще го намерим. Къде да й търся място на тая ръчка? Добре, в джоба на гащеризона.

… И пак виждам, че отново се нося към купола на Тони. Но този път съм само на десетина метра над него. Дърпам рязко задни колани и му изкрещявам да направи същото. Той реагира на крясъка, но явно бонето му пречи да чуе ясно гласа ми. Не ме вижда и не разбира какво му казвам. Започва да ме търси с поглед.

… А аз се изтърсвам на купола му. Той е приятно еластичен и в първия момент неволно се засмивам. Във втория усещам, че коланите ми омекват. Бърз поглед нагоре. Моят купол започва да се погасява. На четири крака побягвам по еластичната гърбица и се изтърсвам от нея. Оплитам се във вървите на парашута на Тони. Краката ми достигат някъде до главата му. Моят купол започва да се пълни отново и започва да мачка неговия. Завъртаме се…

Чак сега поглеждам поляната. Половината височина се е стопила, докато се ослушвах къде да сложа ръчката. Въртим се и падаме доста по-бързо от нормалното. Ако се блъснем в земята с тая скорост, първо ще се осакатим, после ще поритаме с крака, а едва след това, ще се възнесем при небесния повелител. Безсмислено праведни, с неизразходвана енергия.

— Ще ми разтваряш сноповете върви да опитам да се развържа по обратния път? Чуваш ли ме?

— Пробваме!

Въртенето продължава, но аз не гледам към земята. Знам, че видът на малкото оставаща височина ще ме гипсира. Действаме и… докъдето стигнем!

… Тони размества вървите, а аз стъпвам по раменете и главата му и се измъквам обратно. Не, че на моята глава и е хубаво, но с главата на Тони се отнасям направо безочливо. Но човекът мълчи възпитано, даже ми дава съвети. Ето, въртенето започва да намалява. Спира.

— Теглим странични колани!

— Давай!

Двата купола се отделят тромаво един от друг. И още докато разстоянието между тях е по-малко от метър, тупваме на земята.

Мамка му! Май ни се размина?! Мамка му!

При нас дотърчава Филип. Смее се с всичките зъби в устата си:

— Абе, пирати… Оживяхте! Бяхме ви отписали… Ей за толкова оживяхте… — и сочи върха на показалеца си.

То и ние май се бяхме отписали, ама… И от къде на къде точно пирати? В този момент усещам, че съм в някакво особено, крайно състояние. Ако Филип беше дошъл паниран и уплашен, може би щях да се разрева. Но той се смее, маймунякът! Започвам да се смея и аз. Смехът ми е малко нервен, но се смеят и другите край нас, та мога да не се грижа чак толкова за артикулацията. Голям смях пада…

Главата ми е още замаяна. Все още не съм сигурен, че това не е сън. Дали няма да се събудя, облян в пот. — Едва ли е сън?… Аз не сънувам кошмари. А това, което току-що ми мина през главата, беше кошмар на квадрат!

А, не сънувам кошмари… Това нощес какво беше?

В това време самолетът каца. Спускачът слиза бързо. Дотърчава при групата. Лицето му е пребледняло:

— Какво стана? — обръща се той към мен. Защо не към Тони, а точно към мен?

Все още ухилен, повтарям жеста на Филип с върха на показалеца си:

— Ей за толкова не се утрепахме… А ни бяха отписали… — После усмивката замръзва на физиономията ми.

Очите на спускача са огромни. На челото му е залепнал кичур мокра коса. А на мястото на притеснението, в погледа му се намества гневът. Чувам задъхан глас:

— Идиот! Млъкни! И си обирай крушите! Да не съм те видял повече на летището!

Край нас внезапно става тихо.

— Ама аз… — Отегчено и студено, през гръб, той повтаря безапелационно:

— Марш, казах! — Товарим багажа на камиона и се прибираме към залата. Вече няма смях. И коментари няма. Всички ме заобикалят някак много внимателно. Говорят си по системата всеки с всеки. С мен никой не разменя и дума. Все едно че ме няма. След като се преобличам, отивам и почуквам на вратата на инструкторската стая.

— Влез. А, ти ли си? Марш казах, нямаш работа тук. Карък!

— Няма ли да чуете?

— Марш казах!

— Може да сме се заплеснали и да сме допуснали опасно сближаване, но после направихме много по-трудното. И оживяхме! Защо не се замислите върху това?

— Марш, казах!

— А друга дума знаеш ли!

— Абе ти… Идиот!

— Един от двама ни явно е идиот! Но, извинявам се, това не съм аз! — Трясвам вратата така, че отгоре пада мазилка.

Нямаше как да обясня на инструктора смисъла на думата „идиот“. Че това е критично мислещ човек. И не е обидна дума. Но е влязла в масовия речник като елитна обида. Така я употреби и инструкторът по мой адрес. Не успях да вляза в обяснителен режим с човека. Защото бях изритан. Вървя край шосето. Вървя и рева така, че и най-гласовитото магаре би ми завидяло. Рева! От яд. От болка. От разочарование. Отбивам се на една полянка, лягам по корем. Вече мълча. Мълча и слушам. Онази песен звучи в душата ми:

Всяка моя мечта се понася като облак

във ветровитото небе…

Всяка стъпка, която правя,

е грешна крачка по пътя…

Какво мога да направя?

Какво бих могъл да направя?

Сега всичко е различно.

Целият ми живот се преобърна!

„Какво бих могъл да направя?“ Смоуки са изпели тази песен за мен. И за такива като мен. Химн на каръците. Затрогващо красив и отчайващ.

Навлизам в града. Краката ме болят, но ходенето временно ме спасява от самия мен. Какво бих могъл да правя сега?

Ами например — да скоча пред трамвая… — И да вкарам ватмана в затвора. Мисленето в тази посока не води доникъде. Затова ли оживях? Мамка му, не знам как, но оживях… И трябва да мисля как да живея оттук нататък, а не как да вкарвам невинен в панделата, за да удовлетворя уязвеното си честолюбие. Животът не ми е даден като вещ, която мога да продам. Или да захвърля. Животът — объркан, неудовлетворяващ, глуповат на моменти — е все пак най-хубавото нещо, което ме свързва с белия свят. А и с отвъдния…

Опитвам да си правя някаква оптимистична психотерапия, но май не се получава особено добре. Постепенно, до отчаянието, тихо започва да се намества страхът. Обикновен, мръсен, пълзящ като гъсеница страх… Сега, в този момент, можех да бъда труп. Още топъл. Защото нямаше да умра веднага след удара в земята, а постепенно, мъчително…

Вървя, вървя… И току се виждам на хирургическа маса, гол и съвсем неподвижен. Любознателен доктор ми разпаря корема с особен, лъскав нож. Старателно пише нещо в някакъв тефтер. Рутинна процедура, наречена аутопсия. Занимание за любознателни доктори. А което е по-важното — нито един разпран не се е оплакал…

Направо е интересно, да се виждаш отстрани гол. Интересно, та знае ли се… А не можеш да се сърдиш на доктора, който ще те разпори. Прави го в името на науката и обективността. Едва след като те разпори добросъвестно, след като детайлно ти разпастърмоса карантиите, ще се убеди на 100%, че си умрял от удар в земята.

По презумпция, човекът на науката трябва да бъде убеден в това, което записва на хартия. Така се изгражда личен авторитет, застрахован с доверието на учените. Това се знае от всички разумни хора, които ходят по земята и не скачат с парашут.

— Какво ти е, ей, приятел? — Пеликанът. Не животинката, а чешит с добра душа. Гледа ме разтревожено. Според теорията на вероятностите, шанса да го засека точно сега е едно на безброй. Но, ето го, пред мен е. Явно, освен тази теория, работи още някаква система. Обозначавана с обикновените думи Божа работа.

— А, какво да ми е?! Направо съм си добре. Само дето днес щях малко да поумра…

— Ела с мен!

Сядаме на пейка в някаква квартална градинка и аз започвам да говоря. Говоря и не спирам. Изливам насъбраната болка. Изригвам злобата. Направих почти невъзможното, оживях, а ме изгониха като мръсен пес. Признавам и за коварния лед, който се е наместил в гърдите ми. Усещам, че ще се разрева, заеквам и затискам очите си. Млъквам. Поглеждам Пеликана. Той ме гледа с неподправено, приятелско съчувствие. После ми се усмихва окуражаващо:

— Имаш да черпиш! Осъзнай го! Жив си! А можеше вече да си на оня свят. Сега, в тоя момент… Господ те е подпрял с бастуна си да не се търкулнеш в трапа. Господ лично ти е обърнал внимание! Проумей го, благодари му и не реви! Засмей се бе, идиот!

… Още една смислова функция на универсалната дума „идиот“… Смеещ се идиот, равно на оптимист. Явно, освен всеобхватната теория на вероятностите, основен фактор, определящ съдбините ни, е и божият бастун. Едва сега се засмивам. Странен смях, който се кърти от гърдите ми.

— Прав си. Ще почерпя, но друг път. Сега нямам кьорав петак в джоба…

— Това не го мисли. Ела с мен.

Стигаме до кварталната бакалия. Пеликанът хлътва в нея. След малко излиза с половинка коняк и започва да ми дава напътствия:

— Сега ще започне да те пролазва един такъв страх…

— От час и нещо ме лази. Казах ти вече…

— Ето, виждаш ли? Трябва да го затиснеш! Прибираш се и изжулваш половинката. Трупясваш се. Утре ще си кукуряк! Айде, чао! — Потупва ме окуражаващо по рамото. Колко свестни хора могат да бъдат понякога пеликаните…

Качвам се в трамвая, по пътя задрямвам прав. И в просъница преживявам отново случилото се. Страхът продължава да ме мачка. Сега можех да съм…

Прибирам се, пълня шише с вода и оправям леглото си. Доста е рано за лягане, но… Отварям коняка и опъвам яка глътка. Не налитам на пиене, липсва ми тренинг. Успявам да изгълтам първите стотина грама, но от там нататък става сложно. Наливам се, стомахът ми се гърчи, изливам обратно коняка в тоалетната чиния. Главата ми се замайва, но недостатъчно. И пиенето не може да ме спаси от страха, залепнал за душата ми. По някое време до мен присяда сестра ми.

— Какви са тия пиянски изцепки?

— Следвам съвета на един приятел?

— И защо?

Разказвам й. Доста по-накратко. Вече, с някакво мършаво чувство за хумор. Следват очаквани реплики:

— Имаше ли човек покрай теб, който да не те предупреди? Кога ще се научиш да си отваряш ушите и да не знаеш повече от всички?

— Най-вероятно никога, сестричке… Сега ме тресе от страх, като си спомня какво ми мина през главата. Но съм бесен, че ме спряха!

Уж се унасям. Но през нощта, много пъти, досадно, превъртам обратно лентата. Без да го искам. Преспивам, кошмарът ме събужда. Отново заспивам. Кошмарът олеква до неприятно изживяване. После просто до изживяване. На сутринта съм недоспал, но доста успокоен.

Какво да правя, от вчера умирах десетки пъти… Постепенно свикнах и с умирачката. И вече започва да ми поомръзва… Съобразявам очевидното: След такова изживяване или трябва да се върнеш в нормалния коловоз, или ще превъртиш. Защото добрият дядо Боже не е детска учителка, за да ти бърше сълзите и сополите. И да те гушка и успокоява.

Добрият дядо Боже помага, ако си помогнеш сам. Спасява само удавниците, които за нула време се научават да плуват. Когато се наложи…