Владимир Колев
Светът има нужда от умни. И от луди!

… Точно според препоръките се наспивам хубаво. Сутринта ставам рано и уж от немай-къде, си плюя в пазвата. Всъщност, си ме е страх, но любопитството стърчи над шубето.

Повече от час досадно пътуване. И някаква пареща мисъл, неопределена, но настойчива. Какво ще стане ако…?

Товарим парашутите на камион, изкарваме самолета от хангара, вършим още сума ти необходими неща. Трудолюбиви сме като мравки. В мравешката йерархия аз съм на най-ниското стъпало и изпълнявам каквото ми кажат. Толкова съм изпълнителен, че сам не вярвам на очите си.

Понеже за пръв път слагам парашут, а представите ми кое и как са доста общи, се обзавеждам с асистент — началник. По-точно, асистентка. Тя е поне две-три години по-голяма от мен. Издава отривисти команди: „Пъхни ръката тук!“, „Щракни токата!“, „Дръж запасния докато го превържа!“. На нескопосаните ми опити да изглеждам ведър шегаджия, реагира с една дума: „Млъкни!“.

В крайната фаза на поставянето съм като сандвич. Живо, поуплашено месо между два парашута. Сравнението може да не е особено остроумно, но в това състояние главата ми не може да роди блестяща и запомняща се мисъл. Асистент началничката ме потупва по рамото. Следва нещо средно между пожелание и напътствие, изразено този път с цели две думи: „Айде, умната!“.

Инструкторът спускач, който явно е главният тук, ни строява в редица, напомня ни няколкото прости хитрини, които не трябва да забравяме каквото и да се случи. Оглежда ни още веднъж. Въобще не изглежда притеснен.

— Към самолета, ходом — марш!

За пръв път ще излитам със самолет. А първото приземяване трябва да бъде на собствени крака. Екзотика, от която имам пощипвания по кожата. Съобщена ни е и спасителна възможност: Ако някой усети, че скокът не му е по мярка, има право да върне на заден ход. И да не скочи.

Да бе! Ще се кача горе, другите ще го направят, а аз ще се приземя с машината, защото, виждате ли, безкрайно чувствителната ми психика… Без тия!

Докато самолетът набира височина, всички се заглеждат уж небрежно през плексигласовите илюминатори. И аз съм небрежно любопитен. Височко е, но поносимо. Ще скоча. Май?… На 800 метра инструкторът отваря вратата.

… Струята боботи и блъска ъгъла на балатума. Един нит е изтървал и парчето пришляпва уплашено. Земята мътнее и синее безкрайно далеч и надолу. Това само 800 метра ли са? Сигурно е станало грешка. От недоглеждане, вероятно са ни качили на доста по-голяма височина?!

Да, ама висотомерът над вратата е категоричен: 800!

Грешката не е във висотомера. Грешката е в мен. Просто, не ставам за тази работа. Нещо много обикновено — хлапешко надценяване. Май, ще трябва да се откажа?! Как трябваше да го кажа на инструктора: „Извинете, но поради това, че се чувствам наистина неразположен, налага се…“

Развъртам се, все едно ме хапят хиляда бълхи едновременно. Мярвам едно око срещу себе си. Едно, другото е затворено, а това е на максимална бленда. Кравешко. В него се е спотаила болка и ням, примирен ужас. И тоя го лазят инсектициди.

Набитият мъж се надвесва от вратата и гледа към земята. После изнася ръка извън борда и сочи с палец надясно. Явно има външно огледало, пилотът вижда пръста и машината послушно изменя посоката на движение с някакви градуси. Все едно, каквато и да е посоката, моето място не е тук. Ще трябва да…

Над вратата има сирена. Тя изчегъртва влудяващо, до нея светва червена лампа. Инструкторът командва: „Стани!“. Първите двама се изправят послушно, с изпразнени погледи. Не кравешки, а… телешки. Голяма разлика… Жълта светлина. Чудото пак изчегъртва. „Приготви се за скок!“. Слагат ръцете на запасните си парашути. Зелено. „Скок!“ Тръгват. Правят две неуверени крачки с омекнали крака. Луди са! Струята е силна и подпира първия, но инструкторът поставя ръка под парашута му и леко го подбутва. Момчето се изтърсва извън борда. И вторият празноглавец се изсипва.

Краката им се влачеха, но се отделиха. Някак си… Самолетът рязко завива наляво. Вторачвам се в илюминатора. И двата купола са се напълнили нормално. Щастливци! Техните парашути се отвориха. А ако аз скоча, моят дали ще се отвори? Уж били много надеждни. Веднъж на десет хиляди пъти се получавала засечка. Какъвто съм карък, дали няма да уцеля точно числителя на дробта?… Как се задействаше запасния, ако основния не се отвори? Въобще не помня. Ще трябва да си кажа, че се отказвам…

Самолетът завършва кръга и отново се насочва по права линия. Инструкторът гледа през вратата, как да го накарам да погледне към мен? Вдигам ръка с два пръста. Прибирам я. Ама съм ученик, тук трябва да… Как да накарам този човек да погледне към мен?! Уж ти дават право да се откажеш, пък тоя се кокори навън през цялото време! Да вземе, да попита: все пак някой не се ли отказва? Нула внимание към аудиторията…

Отново влудяващ звук на сирена, отново червена светлина. Стават следващите. Надето е втора. Лицето й се е свило като премръзнала ябълка и е бледосиво. Послушно изпълнява командите, краката й са от пластилин, всеки момент може да се пречупят. Струята безпардонно я мята зад опашката на самолета.

И тези парашути се отвориха.

Самолетът отново прави ляв завой. За мое учудване, инструкторът поглежда към мен. Видял е оперения ми крайник преди малко. Шумотевицата от струята и ръмженето на двигателя произвеждат размито буботене, по-скоро по движението на устните му, отколкото по звук разбирам, че ме пита: „Кажи?!“ Сега е последната възможност да споделя с него, че… Да споделя какво?! Ама че напарфюмиран лаф измислих: „Да споделя“ Ако си отворя устата, трябва да си призная, че се пукам от шубе. И Надето се е чувствала не по-добре от мен, а скочи.

Без тия! Може да се утрепя, но ще скоча! Надето го направи, а аз да се откажа?… Ще ме стопят от подигравки. За нула време ще научат всичките ми познати. Жив или мъртъв, но скочил! Честолюбието е по-силно от откровения страх от смъртта! Две насмешливи очи ме бодват отново.

„Имаш ли да кажеш нещо?“ Вдигам рамене, колкото се може по-спокойно и поглеждам в отсрещния илюминатор. През него, в далечината се вижда планина.

В щастливото си битие на пешеходец не съм осъзнавал колко е хубаво да се разхождаш по земята. А не да клечиш до отворената врата на самолет…

Влудяваща сирена! — Да си чегърта! Свети червено. — Да свети!

Светва зеленото. Тръгвам, мамка му, тръгвам! Струята ме грабва. Слънцето се премята, дробовете ми се напълват със студен, свеж въздух.

… А това над мен е един добре напълнен купол на парашут!

Отвори се, мамка му, отвори се! Врещя като откачен, а после млъквам. Толкова е тихо… Някъде, доста дълбоко под мен, се простира разграфената от пътища и синори земя. На няколко места, върху масленозеления фон небрежно са пръснати огромни петна на плантации макове. Импресионистична картина, със свежест на границата на човешката сетивност. Който и да се опита да я прерисува, ще направи само бегло подобие на чудото под краката ми. Въздухът е свеж, леко хладен, усещам ефирно погалване на невидим вятър. Вися на едно място. Това е първото впечатление. Но, ефирното погалване просто подсеща, че всъщност се снижавам.

Ето, самолетът се насочва някъде над главата ми. Как ли треперят сега ония новобранци пред вратата? Първият се отделя, после вторият, има даже и трети. Всъщност, минават само три-четири секунди, през които куполът се напълва. Като гледаш отдолу е много бързо. А горе имаш усещането, че текат часове. Илюстрация на теорията на относителността. Едно и също време, а тече по два различни начина.

Има още сума ти неща за разглеждане, но земята, някак отведнъж, се затичва срещу мен. Стягам краката в коленете и изравнявам ходилата. Интересно ми е. Спокойно ми е. Ударът е доста по-лек от очаквания. Вече съм друг човек. Мамка му, друг човек съм! И ще съумея да надуя перки с подобаваща скромност…

Прибирам парашута в торбата и тръгвам към старта. Сутрешната ми позната ме приближава, подава ми ръка и ме изритва без грам деликатност. Такава била традицията.

— Честито, новобранец! Браво! — и ми дава гръб. Толкова внимание ми се полага. Нямам никакви основания да недоволствам. Употреби вече цели три думи. Какво повече мога да искам?!

Понеже ме гази еуфорията, предпочитам да си държа устата заключена. Защото, ако я отключа, няма сила, която да ми я затвори. За сметка на това покрай мен има ръкомахания и възклицания в неизмеримо количество. Приближавам Надето, прегръщаме се. Лицето й вече не е ябълка в зимен ден. А е едно такова, зачервено, сияещо и уморено едновременно. Засмивам се на ухото й. — Как беше?

— … майката. Със съответния глагол. А при теб?

— Няма да споменавам майката от добро възпитание.

От силния импулс на адреналина, или от нещо друго, но усещам страхотно желание да награбя истински Надето. И докато реша какво да правя, тя се оказва отново в ръцете ми. Нещо като второ поздравление, но не точно това… Притиска се спонтанно към мен. Което ме подсеща, че адреналиновата тръпка й действа по сходен начин. В същото време дочувам в ухото си тихо, но настойчиво:

— … Ало! Нали ме поздрави веднъж… Това вече не прилича на поздрав, а на… — Очите й се смеят неподправено, но в тях има и нещо предупредително. Измъквам се с думите:

— Поздравих ли те вече? Извинявай…

В това време се строява следващата група. Пръв ще трябва да скача Венци. Елитен суперчовек. От месец време ни убеждава настойчиво, че още при първия скок ще покаже на света какво значи хладнокръвие. Надето го доближава и му подхвърля лъчезарно:

— И нали помниш, с усмивка?!

Венци я поглежда отегчено:

— Естествено! — Тонът му е категоричен. Това е мъж!

Докато самолетът набира височина, се събираме по групички, бърборим си. По-точно казано — надприказваме се. Всеки иска да докаже, че неговото изживяване е единствено и неповторимо, различно от това на тия, околните. А думите, които описват случилото се, са същите като на тия, другите.

— Самолетът в курс. Дик, на рогатката!

Дик е рус и слаб, има над сто скока. Този факт го прави равен с бога, или поне му дава право да стои до дясната му кълка. А рогатката е вид артилерийски бинокъл на триножник. С него се вижда ясно вратата на самолета. Един човек трябва да следи от земята, ако горе се случи нещо. Всъщност, самолетът се вижда доста ясно и с просто око, фигурите на отделящите се, са добре различими.

Първата фигура се превърта под вратата, куполът се напълва нормално. И вторият купол бухва като франзела.

— Хоп-па, на първия краката му артисаха във вървите — подсмихва се Дик.

— И какво като са във вървите? — любопитства някой.

— Ако ги измъкне, нищо особено. И става лесно. Но ако се блъсне надолу с главата при приземяване, ще си остане малоумник до края на дните си. И то — ако оживее… — отговаря сдържано Дик.

Всички гледат само първия купол. А Венци със сияйната усмивка продължава да виси надолу с главата. След минута Дик дава първите признаци на притеснение. Поставя мегафона пред устата си и отсечено нарежда:

— Извади краката от вървите! Извади краката от вървите!

Куполът нараства все повече, Венци продължава да виси надолу с главата. Дик продължава да повтаря отсечено командата, но мъжественият приятел явно е дал накъсо. Май както върви, вместо Венци, Сияйната усмивка, оттук нататък ще има Венци Малоумното… Ако въобще го има! По гърба ми пролазват мравки. Преди малко, бълхи. Сега — мравки. Много се навъдиха тия твари…

Все пак малко над земята лъчезарният герой се усеща. Измъква бавно дългите си крака от вървите и след секунди тупва на земята. Дик ме побутва по рамото:

— Бягай помогни на тоя смотаняк. Ако има някаква травма, вдигни ръка да пратим доктора с линейката.

Побягвам към сгърчения купол. Още няколко души тичат след мен. Венци лежи със затворени очи, лицето му е сиво като на Надето в самолета. Свалям бонето му.

— Венци, как си? — Отваря очи, гледа в небето с безизразен поглед. — Има ли ти нещо?

Сяда и мълчи. Мисли. После бавно се изправя. В погледа му най-после проблясва изражение. Истинска, неподправена злоба.

— Егати идиотите! Кой е измислил тая глупост — да се скача с парашут? Егати идиота! — Изправя се неочаквано енергично и тръгва решително право пред себе си. Към оградата. Сеща се, обръща се на 180 градуса и поема към портала.

— Чакай бе, свали поне парашута! — подсеща го някой. Но Сияйната усмивка вече е възвърнал увереността си. Не лъчи, съска. Влачи купола след себе си, без да му обръща внимание.

— Човек трябва да е наистина откачен, за да тръгне да скача с парашут! А тия, които му предлагат това, са убийци и са за пандиза. Копелета скапани…

Успяват все пак да го задържат, свалят му парашута и скоковите обувки. А той хваща пътя. Бос. Минава край групата на старта с решителна крачка. Оставам да прибера купола му в торбата. Мярвам отдалеч, че Сияйната усмивка внезапно посяга към Надето, но тя, пъргава като коза, отскача настрани и нещо се смее. Човекът с желязното хладнокръвие след минута е далеч, при портала.

— Защо ти налетя?

— Попитах го, дали се е усмихнал достатъчно широко, преди да се отдели от самолета? — отвръща ми спокойно тя. Някъде встрани на очите й проблясва искрица. Не, че се смее, държи се направо сериозно.

В този момент осъзнавам, че започвам да се влюбвам в нея.

… Разхвърляно, безотговорно. Истински…