Джани Родари
Господарят на луната

В много стари времена — историята е позната от древните книги — град Хума (днес изчезнал: дори не се знае точно къде е бил) се управлявал от тирана Кум, мъж с необикновена сила, казват, богат и жесток. Градът бил владян и от други тирани, преди Кум: но никой от тях не притежавал толкова злостно въображение, способно да изобрети различните начини за мъчения, които прилагал към своите поданици.

Една сутрин Кум пратил да повикат неговия първи съветник, някой си Мен, който бил същевременно шеф на гвардията и министър на затворите.

— Кой съм аз? — попитал го Кум със заплашителен тон.

— Ти си нашият господар и владетел, кракът ти е ласка за нашите вратове — бил отговорът на Мен.

— Добре казано — изръмжал Кум. — Ако беше отговорил друго, щях да заповядам да ти отсекат главата. Кажи ми сега: кой е господарят на Хума?

— Ти си господар на града и на всички граждани. И най-малкото косъмче, което расте на нашите глави, е твоя собственост; твой е и прахът, който вятърът вее в очите ни.

— Не е твоя работа да говориш за коса — изсмял се Кум; наистина съветникът Мен бил плешив, главата му била по-гладка от яйце. Въпреки това, отговорът създал добро настроение у тирана, който продължил така:

— Слушай! Всичко ми принадлежи, знам, а и всички го знаят. Но това не ми е от полза. Земята е моя, селяните ми плащаш аренда. Желязото е мое, също и стоманата. Пътищата и те са мои, хората трябва да ми плащат данък, за да вървят по тях. Моя е водата, моите верни поданици ми плащат за нея със звънко сребро. Но има още много мои неща, забележи, мои и на никого другиго, от които народът взема както си иска, мамейки господаря си. Мой е въздухът, а всички го дишат на воля. Мое е слънцето, ала селяните използват гратис лъчите му, за да узрее житото и да се изсуши сеното. Моя е луната, но под нейната светлина хората нощем се разхождат край реката. Такава е истината: вие използвате лунната светлина и я консумирате, без да я пестите. А какво ще правя аз, когато бъде използвана всичката лунна светлина?

Горкият Мен, дори не направил усилие да си представи какво би станало в този случай. Но тъй като не бил глупав, разбрал накъде биела речта на тирана, затова побързал да го превари, като кучето, което се втурва да пристигне вкъщи преди господаря си.

— Най-любезни господине — прошепнал, като галел обувката на Кум, — извини ме за такова нехайство. Трябваше да помисля за това отдавна. Защо да не сложим данък на луната? Малък данък…

— Защо малък? — викнал Кум.

— Не исках да кажа малък, господине. Малък ли казах? Ще си отрежа езика, за наказание. Голям данък, исках да кажа. Една сребърна монета за всеки лъч.

— Две! — отсякъл Кум, като ритнал с позлатената си обувка първия съветник в носа. — Две сребърни монети! И то веднага. От тази вечер. Веднага дай необходимите заповеди.

— Тази вечер няма да има луна, Ваше Превъзходителство.

— Няма да има луна? Как се осмеляваш да ми го кажеш?!

Наложило се да повикат придворните астрономи и астролози, за да убедят Кум, че луната, макар и негова собственост, няма да се появи през следващите два дни. В това време Мен подготвил закон върху данъка и направил посещение на великия жрец на седемте богини на Хума. Той трябвало да произнесе проповед пред народа на Хума и да го убеди да плаща данъка, без да протестира.

За събиране на данъка първият съветник Мен създал специален полицейски корпус, наречен „Гвардия на луната“, за който били ушити специални униформи, целите черни, с полумесец на гърдите.

Гвардейците на луната се криели във входовете, под мостовете, под пейките в градската градина, във фонтаните, в сянката на дърветата и дори в шахтите за мръсните води и в каналите.

Свечерило се, луната изгряла. Хората вървели с наведени глави, за да не я гледат, напук на гвардията. Само една старица надигнала поглед, докато пресичала улицата: гвардейците веднага изскочили от скривалищата си и се нахвърлили върху нея.

Бедната старица: през живота си не била виждала сребърна монета. Имала в джоба една ябълка, която й била за вечеря: взели й я, вместо данък.

През тази първа нощ в ръцете на гвардията попаднали пътешественици чужденци, преминаващи пътници, които не познавали законите на господаря Кум. Но слухът се разпространил доста бързо и през следващите вечери дори странниците, замръкнали в Хума, се научили да свеждат глави.

Господарят Кум изпратил да повикат първия съветник Мен.

— Заповядай на всички граждани да вървят с вдигната глава! — креснал той и ударил нещастника Мен с орехотрошачка. — Който върви с наведена глава, ще плати глоба. Междувременно прати в затвора по един гвардеец на всеки пет, за да се научат да изпълняват дълга си.

Мен се поклонил с усмивка, казал, че никога не е чувал толкова справедлива заповед и се втурнал да прати в затвора гвардейците и да огласи новите нареждания.

През онази вечер гражданите на Хума, като че ли се били наговорили, излезли всички с тъмни очила против слънце. С вдигната глава, естествено, както заповядал владетелят Кум.

Гвардията потрила ръце и извадила от джоба кочана с квитанции.

— Този път няма да е на вашата. Вадете сребърните монети!

— Защо?

— Как защо? Гледате луната, нали? А чия е луната?

— На Негово Превъзходителство господаря Кум, това е извън съмнение. Но ние не я виждаме поради тези тъмни очила. И щом не я виждаме, не я консумираме, така че защо да плащаме данък?

На гвардейците на луната им идвало да си изгризат ноктите от яд; но господин Кум още не бил забранил носенето на тъмни очила. А пък него го хванал такъв яд, че се разболял и умрял.

На смъртния си одър заповядал на първия съветник Мен:

— Искам моята луна да бъде погребана с мен, в същата гробница.

Мен обещал:

— Ще бъде направено.

Но не било направено. Луната си е още на небето, нали? Луната е на всички, както и въздухът, слънцето, морето, пътя.

И в наше време живеят не малко хора като господаря Кум, претендиращи да бъдат собственици на луната. Ако срещнете някой от тях, попитайте го заради мен: — Пиян ли сте, господин Кум?