Джани Родари
Старите поговорки

В един град, за чиято история, нрави и обичаи ще разкажа някой ден, има самотна сграда, малко отдалечена. Това е хоспис, където се оттеглят на почивка Старите поговорки. Някога те навярно са били млади и истински, но сега никой не иска вече да ги слуша. Да си почиват? Нека се изразя по-точно: да разговарят и да спорят безкрай.

— Който се ражда магаре, магаре умира — отсъжда една Стара поговорка.

— Я, стига — прекъсват я другите, — ами ако се изучи? Ако се старае и заляга? Всеки може да работи над себе си и да се усъвършенства.

— Който се задоволява, печели — намесва се друга Стара поговорка.

— Представете си! — срязват я веднага. — Ако хората се задоволяваха с онова, което имат, щяха още да живеят по дърветата, като маймуните.

— Който работи за себе си, работи за трима! — чува се вик.

Минава лекарката (също поговорка, но млада) и казва своята дума:

— Не, който работи за себе си, работи само за един. Обаче „съединението прави силата“.

Старите поговорки се смълчават. След малко най-старата подема отново:

— Който иска мир, да се готви за война!

Санитарите я чуват и й дават да пие отвара от лайка, за да се успокои, после внимателно й обясняват, че който иска мир трябва да подготви мир, а не бомби.

Друга Стара поговорка идва, заявявайки:

— Всеки е цар в собствения си дом.

— Ами тогава — питам я аз, — ако е цар, защо трябва да плаща данъци? И за електрическа енергия? Че и за газ? Хубав цар, няма що!

Както виждате, Старите поговорки, разговаряйки помежду си, казват и смислени неща, но само когато се критикуват взаимно. Тяхната специалност е всяка да казва противното на другата.

— Dulcis in fundo^[1]! — казва някоя.

Друга веднага я контрира:

— Отровата е накрая!

Понякога ми домиляват. Те не забелязват, че светът се променя, че старите поговорки вече не стигат, за да го тласкат напред; че са нужни нови хора, храбри, уверени в силите и в умовете си. Такива като вас.