Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Велимира Костова-Върлакова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джани Родари
Заглавие: Приказки колкото усмивка
Преводач: Велимира Костова-Върлакова
Език, от който е преведено: Италиански
Издание: Първо
Издател: ИК „Сиела Норма“ АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Сборник разкази
Националност: Италианска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Художник: Дамян Дамянов
Художник на илюстрациите: Дамян Дамянов
ISBN: 978-954-28-1523-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3957
История
- — Добавяне
Селянинът Пиетро остана много удивен, когато му се роди дете със зелена коса. Пиетро бе виждал хора с черна, руса и червена коса; дори беше чувал да се говори за една фея с тъмносини коси, но истинска зелена коса никога не бе виждал. Жените, дошли да посетят детето, се учудваха:
— Като че ли има салата на главата.
Кръстиха го: отецът го записа Паолино, жените го нарекоха Паолино Салатата. Бяха доведени лекари да му видят косата: те казаха, че няма нищо, предписаха рецепта и си тръгнаха, а косата си остана зелена, както преди. Когато детето стана на две години, отиде с дядо си в полето да пасе козата. И ето че изведнъж козичката се приближи до него и пред очите на дядото набързо опасе всичката му коса и остави главата му гола като току-що окосена ливада. Така стана ясно, че зелената коса на Паолино не беше коса, а трева, хубава прясна нежна тревица, която растеше много бързо.
— Ето че можем да пасем козата дори и в морето — разсмя се бащата на Паолино.
През пролетта, сред зеленината, точно в средата на главата на момчето изникна жълта маргарита. Хора идваха отдалеч да видят детето, на чиято глава никнеха маргаритки.
Паолино стана голямо момче и веднъж извърши нещо лошо: тогава незабавно на мястото на хубавата трева изникна стръкче гъст трънак. Паолино се срамуваше да се показва навън с тези треви, които му падаха в очите, затова обеща в бъдеще да не върши нищо лошо.
Годините минаваха и сред тревата започна да расте дръвче: разбра се, че е дъб, който ставаше все по-силен с възмъжаването на Паолино. На петдесет години дъбът бе станал хубаво дърво.
През лятото Паолино нямаше нужда от други дървета, за да бъде на сянка: стигаше му това, което растеше на главата му, и даваше свежест и прохлада.
Когато Паолино стана на осемдесет години, дъбът беше толкова голям, че птиците си правеха гнезда в клоните му, а децата се катереха по него да играят. Дори просяците, които се отбиваха да измолят едно яйце или малко вода, си почиваха в сянката на Паолино и никога не спираха да го хвалят за добротата му.
След като умря, Паолино бе погребан прав, за да продължи дървото да живее на чист въздух. Сега е много стар клонест дъб и го наричат „дървото Паолино“. Около дънера му има пейки, боядисани в зелено, жените седят там и плетат, а мъжете пушат и ядат супа.
Старците стоят в сянката му чак до тъмно, а огънчетата на лулите им святкат в нощта. Преди да се разотидат в късен час, поздравяват приятеля си Паолино така:
— Лека нощ, Паолино, ти беше наистина добро момче.