Кристофър Толкин
Увод

Когато поеме отговорност за писменото наследство на един починал автор, човек се изправя пред трудно разрешими проблеми. В подобно положение някои биха предпочели да не предоставят за публикуване абсолютно никакви материали освен може би произведения, които са били напълно завършени преди смъртта на автора. От пръв поглед подобен подход би могъл да изглежда най-правилен спрямо непубликуваните ръкописи на Дж. Р. Р. Толкин; крайно критичен и взискателен към собственото си творчество, самият той не би и помислил да позволи отпечатването даже на най-завършените разкази от тази книга без множество допълнителни поправки.

От друга страна, ми се струва, че характерът и целите на творческия му замисъл поставят в особено положение дори и отхвърлените лично от него истории. За мен беше изключено „Силмарилион“ да остане в неизвестност въпреки недовършеното състояние на ръкописа и въпреки многократно обявяваните, макар и до голяма степен неосъществени намерения на баща ми да го преработи; след дълги колебания се реших да представя творбата не като историческо изследване под формата на сбор от противоречиви текстове, обединени чрез коментар, а като цялостно и завършено произведение. В настоящата книга повествованията имат съвсем друг характер: общо погледнати, те не представляват едно цяло и книгата е просто сборник от текстове, свързани с Нуменор и Средната земя, които силно се различават по форма, цел, степен на завършеност и време на написване (както и по собствената ми намеса в тях). Но макар и не толкова силни, доводите в полза на тяхното публикуване не се различават принципно от онези, оправдаващи според мен отпечатването на „Силмарилион“. Тия читатели, които не биха желали да пропуснат разказа как Мелкор и Унголиант гледат от върха на Хиярментир надолу към „ливадите и полята на Явана, позлатени от високата пшеница на боговете“; как първият лунен изгрев на запад хвърля дълги сенки пред армията на Финголфин; как Берен се спотайва във вълчи облик под трона на Моргот или как сред гората Нелдорет изведнъж лумва сиянието на разкрития Силмарил — тия читатели, вярвам, ще открият, че несъвършенството на формата отстъпва пред мощния глас на Гандалф (тук го чуваме за последен път), когато старият вълшебник се подиграва с надменния Саруман при събирането на Белия съвет през 2851 г. или когато след края на Войната за Пръстена разказва в Минас Тирит как е решил да изпрати джуджетата на знаменитото гостуване в Торбодън; пред възправянето на морския владетел Улмо над вълните край Винямар; пред Маблунг Дориатски, спотаен „като полска мишка“ под разрушения мост на Нарготронд; или пред гибелта на Исилдур в тинестите плитчини на Андуин.

Много от текстовете в този сборник представляват разширен разказ за събития, описани по-кратко или поне споменати на други места; още в самото начало трябва да кажа, че голяма част няма да бъде оценена по достойнство от ония читатели на „Властелинът на Пръстените“, които смятат историческата структура на Средната земя за средство, а не за цел и следят само хода на разказа, тъй че не изпитват склонност към по-задълбочено проучване, не желаят да научат как са били организирани Роханските конници и изобщо не се интересуват от Друаданските горяни. Баща ми в никакъв случай не би ги упрекнал за това. В едно свое писмо от март 1955 г., малко преди отпечатването на третия том от „Властелинът на Пръстените“, той казва:

„Вече съжалявам, че обещах приложения! Защото според мен тяхната поява в орязан и сбит вид не ще задоволи никого — или поне мен; а както личи от писмата, които получавам (в изумително количество), не ще задоволи и читателите, харесващи подобни неща — за мое учудване те се оказаха твърде голямо мнозинство; колкото до ония, които харесват книгата единствено като «героична романтика» и смятат «загадъчната далечина» за обикновен литературен трик, то те чисто и просто ще пренебрегнат приложенията.“

Днес съвсем не съм сигурен, че най-правилната насока беше да разглеждам цялата работа като една безкрайна игра — във всеки случай това се оказа вредно за мен с цялото си пагубно привличане. Навярно именно такъв е истинският (макар и странен) ефект на една история, основана върху извънредно подробни и задълбочени географски, хронологически и езиковедски разработки, наричани от мнозина „чиста информация“ или просто „премъдрост“.

Една година по-късно той отново споделя в писмо:

„… макар че мнозина също като вас настояват за карти, други държат не толкова на местоположението, колкото на геоложките подробности; мнозина изискват публикуването на елфическа граматика, фонетика и подбрани текстове; някои пък питат за елфическите мерни единици… Музикантите искат мелодии и нотна писменост; археолозите — керамика и металургия; ботаниците — най-точно описание на растения като малорн, еланор, нифредил, алфирин, малос и симбелмине, историците — подробности за обществената и политическата структура на Гондор; а просто любознателните питат какво ли не: за Колесничрите, за Харад, за произхода на джуджетата, за Мъртвите, за Беорнингите и за липсващите двама вълшебници (от общо петима)“

Но както и да се погледне на този въпрос, за мнозина, включително и за мен, има нещо далеч по-ценно от обикновеното задоволяване на любопитство във възможността да узнаят, че Нуменорецът Веантур довел в Сивите заливи своя кораб „Ентулесе“ (тоест „Завръщане“) с пролетните ветрове на шестстотната година от Втората епоха; че Исилдур погребал баща си Елендил Високи върху сигналния хълм Халифириен; че Черният конник, когото зърнали хобитите в мъгливия здрач отвъд Сала при Фукови оврази, е бил Хамул, предводителят на Духовете на Пръстена от Дол Гулдур… или дори това, че безплодието на дванайсетия гондорски крал Таранон (споменато в едно от приложенията към „Властелинът на Пръстените“) е свързано със загадъчните котки на кралица Берутиел.

Съставянето на тази книга бе трудно и крайният резултат е донякъде компромисен. Всички повествования са „недовършени“ — не само повече или по-малко, но и в различен смисъл на думата, тъй че всяко изискваше специфичен подход; за подробностите ще спомена, когато му дойде времето, а тук бих привлякъл вниманието ви само към някои най-общи особености.

Най-важният въпрос е този за „съвместимостта“, който отлично проличава в раздела, озаглавен „Историята на Галадриел и Келеборн“. Това е „недовършено предание“ в пълния смисъл на думата — не просто разказ с внезапно изчезващ край както „За Туор и пристигането му в Гондолин“, не и поредица от откъси както „Кирион и Еорл“, а първична нишка от историята на Средната земя, която никога не е получила пълна яснота, камо ли завършена писмена форма. Включването на непубликувани повествования и откъси по тази тема неминуемо изисква още от самото начало разказът да се приеме не като твърда, самостоятелно съществуваща реалност, която авторът „преразказва“ (в ролята на преводач и редактор), а като идея, подлежаща на растеж и развитие в неговото съзнание. След като авторът вече е престанал да публикува лично своите творби, предварително избистрени чрез собствената му задълбочена самокритика и множество уточнения, всяко ново познание за Средната земя, откривано в недовършените му произведения, често ще влиза в сблъсък с онова, което смятаме за „познато“; при подобни случаи новите елементи, вмъкнати във вече готовата сграда, допринасят не толкова за самата история на един измислен свят, колкото за историята на неговото създаване. В настоящата книга приех този принцип още от първия ред; и ако не броим някои дребни подробности, например размествания и съкращения (там, където твърдото придържане към ръкописа би довело до объркване или би изисквало прекалено подробни обяснения), не съм правил никакви промени в името на съвместимостта с вече публикувани творби, а само съм посочвал някои противоречия и варианти. Именно поради това „Недовършени предания“ дълбоко се различава от „Силмарилион“, където моята първична, макар и не единствена цел като редактор бе да постигна външна и вътрешна еднородност; с изключение на няколко изрично упоменати случая, приемам „Силмарилион“ за също тъй твърда основа, както и произведенията, публикувани лично от баща ми — без да взимам предвид безбройните „самоволни“ намеси при подбора на един или друг вариант по време на редактирането.

По съдържание книгата е изцяло повествователна (или описателна) — изключил съм от нея всички ръкописи за Средната земя и Аман, които имат философски или тълкувателен характер, а там, където все пак се появяват подобни теми, съм се старал да не ги задълбочавам. За удобство на читателя избрах опростена структура, като разделих текстовете на части, съответстващи на трите епохи, макар че между тях неизбежно възниква наслагване, както например в легендата за Амрот и нейното обсъждане в „Историята на Галадриел и Келеборн“. Четвъртата част е приложение и може би се налага да обясня нейното присъствие в една книга, озаглавена „Недовършени предания“, тъй като откъсите в нея представляват обобщени есета почти без елементи на „разказ“. Например разделът за Друедаините бе включен заради историята на „Верния камък“, която е само малка част от него; а той пък на свой ред ме принуди да включа раздели за Истарите и Палантирите, тъй като те (особено първите) привлякоха любопитството на мнозина читатели и тази книга ми се стори най-подходящото място да изложа каквото има за казване.

Може би на места обясненията и бележките изглеждат претрупани, но както ще видите, там, където са струпани най-гъсто (като например в „Гибел сред Перуникови поля“) това е дело не толкова на редактора, колкото на автора, който в последните години от творчеството си бе склонен да пише по този начин, обединявайки няколко различни теми чрез взаимносвързани допълнения. Навсякъде съм се старал да изтъкна изрично кои от тях са редакторски и кои не.

При съставянето на книгата съм изхождал от предположението, че читателят е добре запознат с вече публикуваните творби на баща ми (особено „Властелинът на Пръстените“), тъй като противното щеше да наложи едно недопустимо разширяване на редакторската роля, която и без това би се сторила на мнозина прекалено раздута. Позволих си обаче да включа кратки определения почти навсякъде в Списъка на имената, чрез които да спестя на читателя постоянното ровене из други издания. Ако някъде съм допуснал прекалена лаконичност или неволна двусмислица, то книгата на Робърт Фостър „Пълен пътеводител из Средната земя“ ще ви бъде чудесен справочник, както лично открих при честата й употреба.

Следват някои предварителни библиографски бележки за отделните глави.

Част първа

I

За Туор и пристигането му в Гондолин

Баща ми често казваше, че от всички предания за Първата епоха най-напред е съчинил „Падането на Гондолин“ и досега не съм открил нищо, което да опровергава това му твърдение. В едно писмо от 1964 г. той съобщава, че започнал да пише „просто от скука по време на болничния отпуск през 1917-а“, а по други поводи е споменавал 1916-а или и двете години — 1916–17. В писмо до мен, датиращо от 1944 г., той споделя: „Изпървом започнах да пиша [«Силмарилион»] в претъпканите армейски бараки, кънтящи от звуците на грамофони“; и наистина някои стихове, в които се появяват Седемте имена на Гондолин, са надраскани върху гърба на листове с уставни положения за „разпределението на отговорностите в пехотния батальон“. Най-ранният ръкопис все още съществува под формата на две малки ученически тетрадки; текстът е изписан набързо с молив, а след време по-голямата част е била повторена с мастило и многократно поправяна. Въз основата на този текст майка ми (вероятно през 1917 г.) е съставила белова; но беловата на свой ред е била съществено преработена през период, който не мога да определя с точност — може би през 1919-20-а, когато баща ми работи в Оксфорд като сътрудник по съставянето на академичното издание „Нов английски речник“. През пролетта на 1920 г. той е поканен да прочете свое произведение в Есеистичния клуб към неговия колеж („Екзитър“) и това се оказва „Падането на Гондолин“. Все още са съхранени записките на онова, което е смятал да каже като встъпление към „есето“ си. В тях той се извинява, че не е успял да напише литературно-критична статия и продължава: „Поради това се наложи да потърся нещо вече написано и в пълното си отчаяние се натъкнах на тази легенда. Разбира се, до днес тя не е виждала бял свят… От известно време в съзнанието ми расте (или по-скоро се изгражда) цялостен цикъл от събития във въображаемата страна Елфиния. Успях набързо да надраскам част от епизодите… Тази легенда не е от най-добрите, но единствено нея съм редактирал изцяло и макар че работата далеч не е приключила, имам смелостта да я прочета на глас.“

Легендата за Туор и изгнаниците от Гондолин (както са озаглавени най-ранните ръкописи) остава недокосната дълги години, макар че по някое време, вероятно между 1926-а г. и 1930 г., баща ми е написал съкратен и сбит вариант, за да го включи в „Силмарилион“ (между другото, заглавието „Силмарилион“ се появява за пръв път в негово писмо до „Обзървър“ от 20 февруари 1938 г.); съкратеният вариант пък е бил значително променен, за да съвпадне с развитието на идеите в други глави от книгата. Много по-късно той започва да работи върху коренно различен разказ, озаглавен „За Туор и падането на Гондолин“. По всяка вероятност това е станало през 1951 г., когато „Властелинът на Пръстените“ беше завършен, но почти нямахме надежди за публикуването му. Дълбоко променена по стил и съдържание, ала все пак съхранила множество елементи от историята, написана още в младежките му години, легендата „За Туор и падането на Гондолин“ е имала за цел да пресъздаде до най-дребни подробности събитията, концентрирани в кратката 23-та глава на публикувания „Силмарилион“; за жалост обаче ръкописът стига само до момента, когато Туор заедно с Воронве прекрачва последната порта и вижда Гондолин отвъд долината Тумладен. Липсват каквито и да било сведения за причината, поради която ръкописът е бил прекъснат.

Именно този текст привеждам в настоящата книга. За да избегна недоразуменията, промених заглавието на „За Туор и пристигането му в Гондолин“, тъй като в него не се споменава нищо за гибелта на града. Както всички ръкописи на баща ми, легендата имаше множество варианти, а в един кратък откъс (пътуването на Туор и Воронве към отвъдния бряг на река Сирион) се срещаха и няколко противоречиви версии; това наложи незначителна редакторска намеса.

Тук стигаме до удивителния факт, че единственият пълен разказ за престоя на Туор в Гондолин, сватбата му с Идрил Келебриндал, раждането на Еарендил, измяната на Маеглин, падането на града и страданията на бегълците — една история, която заема централно място в представата за Първата епоха — е създаден от баща ми още в младежките му години. Ала няма съмнение, че онова (иначе великолепно) повествование не върви да бъде включено в тази книга. То е написано в извънредно архаичния стил, който баща ми използва по онова време, и съдържа редица идеи, влизащи в противоречие с публикуваните вече произведения „Властелинът на Пръстените“ и „Силмарилион“. Мястото му е при другите откъси от най-ранната фаза на митотворчеството, тоест в сборника „Книга на изгубените легенди“; само по себе си то представлява изключителен интерес за читателя, който желае да узнае как се е зародила Средната земя, но ако изобщо бъде публикувано, ще се нуждае от сложни и подробни коментари.

II

Разказ за децата на Хурин

В много отношения развитието на легендата за Турин Турамбар представлява най-заплетеното и сложно повествование от цялата история на Първата епоха. Както в преданието на Туор и падането на Гондолин разказът се връща към самото начало и може да бъде открит както под формата на ранно белетристично произведение (една от „Изгубените легенди“), така и като недовършена дълга поема. Но за разлика от по-сетнешния „разширен вариант“ на „Туор“ баща ми е успял да доведе преработката на „Турин“ почти до края. Тя е озаглавена „Нарн и Хин Хурин“; именно нея съм включил в тази книга.

Трябва обаче да посоча, че далеч не всички части от разширения вариант на повествованието са достигнали завършена или поне изяснена форма. Финалният откъс (от завръщането на Турин в Дор-ломин до неговата гибел) е претърпял само незначителни редакторски промени, докато първият раздел (до бягството на Турин от Дориат) се нуждаеше от много подборки и поправки, а на места се наложиха и леки съкращения, тъй като оригиналните текстове са откъслечни и несвързани. Но централната част на разказа (Турин сред разбойниците, калпавото джудже Мим, областта Дор Куартол, гибелта на Белег от ръката на Турин и животът на Турин в Нарготронд) представляваше далеч по-сериозна редакторска задача. В нея „Нарн“ е най-недовършен и на места се срещат само набързо нахвърляни записки за възможното развитие на историята. Когато баща ми прекрати работата върху тази част, тя все още беше в процес на развитие; съкратеният вариант, който публикувах в „Силмарилион“, трябваше да изчака и да бъде заменен от истинския „Нарн“. При подготовката на „Силмарилион“ за печат нямах друг избор, освен да съставя главата за Турин до голяма степен именно от тези материали, които са изключително сложни в своята разнообразност и взаимна обвързаност.

За първата част на този централен раздел, както и за началото на престоя на Турин при Мим върху Амон Руд успях да сглобя от съществуващите материали цялостен разказ, съвместим с останалите части (с едно-единствено изключение, за което споменавам в бележка 12 към главата); ала оттам нататък, чак до пристигането на Турин при Ивринския водопад, сметнах подобен подход за неуместен. На това място пропуските в историята са прекалено големи и могат да бъдат запълнени само с откъси от публикувания „Силмарилион“; но в приложението към главата съм цитирал отделни фрагменти от тази част на проекта за разширено повествование.

В третия раздел на „Нарн“ (след завръщането на Турин в Дор-ломин) едно сравнение със „Силмарилион“ би разкрило редица сближения и дори пълна идентичност на описанието, докато в първия раздел има два обширни пасажа, които изключих от настоящия текст (виж забележки 1 и 2 към главата), тъй като те са съвсем леко променени варианти на съответните пасажи от „Силмарилион“. Подобни препокривания и взаимни връзки между двете творби могат да бъдат обяснени по различни начини и от различни гледни точки. Баща ми страстно обичаше да преразказва една и съща история в сбити и разширени форми; но някои части просто не се нуждаят от разширение, тъй че би било излишно да променям отделни думи, така да се каже „от любов към изкуството“. Погледнато от друга страна, по онова време, когато разказът все още е бил мъгляв и цялостната му структура е лежала нейде далече в бъдещето, всеки отделен откъс би могъл да изпробва своето място в общата история. Но обяснение можем да дирим и на друго ниво. Легенди като тази за Турин Турамбар са били сътворени под формата на балади още в дълбока древност — в дадения случай става дума за поемата на Дирхавел „Нарн и Хин Хурин“ — и отделни фрази или дори цели откъси (особено в моментите на върховна словесна изразителност, като предсмъртното обръщение на Турин към неговия меч) биха могли да бъдат запазени в оригиналния си вид от онези, които по-късно са съставяли сбитата история на Древните дни (какъвто е и замисълът на „Силмарилион“).

Част втора

I

Описание на остров Нуменор

Макар че тук текстовете са по-скоро описателни, отколкото повествователни, включих откъси от бащиния ми разказ за Нуменор, особено що се отнася до природните особености на острова, тъй като те изясняват преданието за Анарион и Ерендис. Този разказ със сигурност е съществувал през 1965 г. и вероятно е написан малко по-рано.

Прерисувах картата от една набързо надраскана скица на баща ми — очевидно единствената, която някога е правил. Включил съм само названията, съществуващи в оригиналната рисунка. Освен това на нея близо до Андуние (в западна посока) има още едно пристанище; името му се разчита трудно, но съм почти сигурен, че е Алмаида. Доколкото знам, то не се споменава никъде другаде.

II

Алдарион и Ерендис

Сред всички откъси от настоящия сборник тази история е оставена в най-недовършен вид и на места изискваше толкова значителна редакторска преработка, че започнах да се съмнявам дали изобщо е уместно да я включа. Но понеже представлява особен интерес като отделна история (за разлика от летописите), оцеляла от дългите векове на Нуменор преди неговата гибел (описана в „Акалабет“), и по своето съдържание е уникална за цялостното творчество на баща ми, стигнах до убеждението, че ще е грешка да я изключа от сборника „Недовършени предания“.

За да бъде разбрана необходимостта от подобна редакторска намеса, трябва да обясня, че при съставяне на повествованието баща ми често използваше „сюжетни схеми“, обръщайки педантично внимание на точните дати, тъй че тези схеми донякъде напомнят откъси от летописни хроники. В дадения случай разполагам с не по-малко от пет такива схеми, които значително се различават по своята пълнота относно едно или друго събитие, а на места влизат в сериозни противоречия не само относно подробностите, но и в най-широки линии. Но при тях винаги личи стремежът да се превърнат в чист разказ особено чрез включването на кратки пасажи с пряка реч; а в петата и последна схема на преданието за Анарион и Ерендис разказвателният елемент е застъпен толкова силно, че текстът заема шейсет ръкописни страници.

Това придвижване от начупения аналитичен стил в сегашно историческо време към цялостно повествование обаче се развива извънредно плавно при разработката на отделните схеми; в най-ранните части на разказа преработих голяма част от материала, опитвайки да му придам поне известна еднородност. Това пренаписване беше изцяло въпрос на стил и никъде не съм променял смисъла или въвеждал странични елементи.

Последната схема на първичния текст е озаглавена „Сянката на Сянката — разказ за моряшката съпруга и разказ за кралицата пастирка“. Ръкописът се прекъсва внезапно и досега не съм открил обяснение защо го е изоставил баща ми. През януари 1965 е направено машинописно копие, завършващо на същото място. Съществуват още две машинописни страници, които смятам за най-късно съставени; очевидно това е началото на текст, който би трябвало да стане завършен вариант на цялото предание и от него съм черпил материал там, където историята става най-неясна. Озаглавен е „Индис и Кириамо «Моряшката съпруга» — предание от древния Нуменоре, което описва първата мълва за Сянката“.

В края на този разказ поместих откъслечните сведения за по-нататъшния развой на преданието.

III

Потомците на Елрос — кралете на Нуменор

Макар че по форма представлява чисто описание на династията, включих този текст, защото е важен документ за историята на Втората епоха, а голяма част от съществуващия материал относно епохата намира място в текстовете и коментарите на тази книга. Ръкописът е в отлично състояние, след като данните за кралете и кралиците на Нуменор са били многократно поправяни (понякога с не съвсем ясна цел). Постарах се да приведа тук последния вариант. В текста се срещат няколко дребни хронологични загадки, но, от друга страна, чрез него могат да бъдат изяснени някои привидни грешки в приложенията към „Властелинът на Пръстените“.

Родословното дърво за по-ранните поколения потомци на Елрос е взето от няколко взаимно свързани таблици, създадени по едно и също време с обсъждането на закона за наследяване на властта в Нуменор. Някои по-рядко употребявани имена са били променяни — например Вардилме се среща и като Вардилие, а Явиен като Явие. Смятам, че в родословното дърво съм използвал най-достоверните варианти.

IV

Историята на Галадриел и Келеборн

Тази част на книгата се различава от останалите (освен от ония в Част четвърта) по това, че не представлява цялостен текст, а по-скоро есе от обединени цитати. Тази форма бе наложена от самата същност на материалите; както се изяснява в развоя на есето, историята на Галадриел не може да бъде нищо друго освен история на бащините ми постоянно променящи се идеи и „недовършеният“ характер на преданието в дадения случай не засяга само един отделен ръкопис. Ограничих се само с представяне на непубликуваните творби по тази тема, избягвайки каквото и да било обсъждане на по-широки въпроси, свързани с развоя на събитията; всеки друг избор би повлякъл след себе си разглеждане на цялостната връзка между Валарите и елфите, започвайки от първоначалното решение Елдарите да бъдат призовани във Валинор (както е описано в „Силмарилион“) и още редица странични теми, по които баща ми е оставил множество ръкописи, нямащи нищо общо с целта на тази книга.

Историята на Галадриел и Келеборн е толкова тясно преплетена с други легенди и предания — за Лотлориен и Горските елфи, за Амрот и Нимродел, за Келебримбор и сътворяването на Всевластните пръстени, за войната срещу Саурон и намесата на Нуменор — че не може да се разглежда откъснато и по този начин в основния текст и петте му приложения се обединяват буквално всички непубликувани материали за историята на Средната земя през Втората епоха (като на места неминуемо бива засегната и Третата). В „Разказ за годините“, който е отпечатан в приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, се казва: „Мрачни бяха тия години за хората в Средната земя, ала и славни за Нуменор. Оскъдни и кратки са писмените сведения за тогавашните събития, а датите им често остават неясни“. Ала дори и тия оскъдни сведения, оцелели от „мрачните години“, са се променяли заедно с растежа и развитието на бащините ми идеи; не съм се опитвал да изглаждам съществуващите противоречия, а само ги изтъквам и привличам вниманието на читателя към тях.

Без съмнение при наличието на противоречиви варианти невинаги би трябвало да се придържаме единствено към въпроса кой от тях е съчинен по-рано; а баща ми като „автор“ или „разказвач“ невинаги може да бъде различен от „летописеца“ на древни предания, пресекли епохите под различни форми и чрез различни хора (когато Фродо се среща с Галадриел в Лориен, вече са минали над шейсет века откакто тя е напуснала разрушения Белерианд, за да избяга на изток отвъд Сините планини). „За всичко туй се разказва едно или друго, ала кое е вярното, знаят единствено Мъдреците, що отдавна не са между нас.“

През последните си години баща ми се занимаваше много с етимологията на имената и названията в Средната земя. В тези крайно противоречиви съчинения често се преплитат легенди и исторически елементи; но тъй като са странично разклонение от основната му филологическа цел и я засягат само мимоходом, наложи се да направя значителни съкращения. Именно затова тази част от книгата до голяма степен представлява сбор от кратки цитати, като други подобни откъси съм добавил в приложенията.

Част трета

I

Гибел сред Перуникови поля

Този разказ е от „късните“ — поради липса на точна дата мога само да кажа, че спада към последния период от бащиното ми творчество за Средната земя и мястото му е по-скоро при „Кирион и Еорл“, „Сраженията край Бродовете на Исен“, „Друедаините“ и филологическите есета, цитирани в „Историята на Галадриел и Келеборн“, отколкото при ръкописите от времето около и след публикуването на „Властелинът на Пръстените“. Съществуват два варианта: цялостна машинописна чернова (очевидно от ранния етап на съчиняване) и машинописна белова с множество поправки, която се прекъсва в момента, когато Елендур приканва Исилдур да избяга. За редакторската ръка тук почти не е имало работа.

II

Кирион и Еорл или дружбата между Гондор и Рохан

Според мен тези откъси датират от времето на „Гибел сред Перуникови поля“, когато баща ми силно се интересуваше от древната история на Гондор и Рохан; без съмнение те е трябвало да се превърнат в части от цялостен разказ, описващ най-подробно онова, което е изложено откъслечно и накратко в приложение А към „Властелинът на Пръстените“. Материалът е в начален етап на съставяне, много разхвърлян и изпълнен с противоречиви варианти, преминаващи в набързо надраскани и на места съвсем нечетливи бележки.

III

Походът към Еребор

В едно свое писмо от 1964 г. баща ми споделя:

„Разбира се, съществуват множество неизяснени връзки между «Хобитът» и «Властелинът на Пръстените». Повечето от тях бяха написани или поне нахвърляни, но по-късно отпаднаха, за да не претоварвам лодката — например изследователските пътешествия на Гандалф, взаимоотношенията му с Арагорн и Гондор, цялостното придвижване на Ам-гъл до укриването му в Мория и тъй нататък. Между другото бях описал най-подробно какво се е случило всъщност преди посещението на Гандалф при Билбо и идването на «неочакваните гости» — така, както е видял събитията самият Гандалф. Този разказ трябваше да намери място при един дълъг разговор в Минас Тирит след като всичко е свършило; наложи се обаче да отпадне и само го представих накратко в приложение А, където съм прескочил неприятностите на Гандалф с Торин.“

В тази книга помествам разказа на Гандалф. Сложните проблеми с текста са изложени в приложението към главата, където привеждам и откъси от по-ранен вариант.

IV

Гонитбата на Пръстена

Много е писано по събитията от 3018 г. на Третата епоха, известни от „Разказ за годините“ и речта на Гандалф пред Съвета на Елронд; очевидно в цитираното по-горе писмо се имат предвид именно тези писания. Събрах ги под заглавието „Гонитбата на Пръстена“. Ръкописите са много разхвърляни (нещо типично за творчеството на баща ми) и в текста на главата съм се постарал да обясня тяхното състояние; но би трябвало още сега да повдигна въпроса за времето на появата им (защото вярвам, че всички те — включително третата част, озаглавена „Относно Гандалф, Саруман и Графството“ — датират от един и същ период). Написани са след отпечатването на „Властелинът на Пръстените“, защото има бележки, свързани с определени страници от книгата; но по датите на някои събития се различават от посоченото в „Разказ за годините“. Несъмнено обяснението е, че са били писани след излизането на първия том, но все още преди появата на третия, в който са приложенията.

V

Сраженията край Бродовете на Исен

Заедно с описанието за военната организация на Рохиримите и включената в приложението история на Исенгард, тази глава спада към късните творби, подложени на суров исторически анализ; по отношение на текста тя не представляваше особена трудност и е недовършена само в буквалния смисъл на думата.

Част четвърта

I

Друедаините

Към края на своя живот баща ми разкри редица подробности за Дивите хора от Друаданския лес в Анориен и статуите на Пукелите край пътя за Черноден. Приведеното тук описание, разказващо за живота на Друедаините в Белерианд през Първата епоха и съдържащо историята на „Верния камък“, е извлечено от дълъг, несвързан и недовършен ръкопис, посветен преди всичко на взаимната връзка между езиците в Средната земя. Както ще види читателят, Друедаините е трябвало да се включат отново в историята на по-сетнешните епохи; но поради липса на достатъчно сведения, това изобщо не се споменава в публикувания „Силмарилион“.

II

Истарите

Скоро след приемането на „Властелинът на Пръстените“ за печат бе предложено в края на третия том да има подробен указател и изглежда, че баща ми е започнал работа по него през лятото на 1954-а, след като първите два тома влязоха в печатницата. Той засяга въпроса в едно свое писмо от 1956 г.: „Трябваше да бъде съставен списък на имената, който чрез етимологично тълкуване щеше да осигури доста широк речник на елфическия език… Няколко месеца работих по него и се справих с първите два тома (това бе основната причина за забавянето на третия), докато стана ясно, че размерите и цената ще бъдат просто разоряващи.“

Всъщност указател за имената се появява едва във второто издание на „Властелинът на Пръстените“ през 1966 г., но оригиналната чернова на баща ми е съхранена до днес. От нея извлякох плана за моя списък на имената към „Силмарилион“ с превод на всички названия и кратки бележки, а освен това (и там, и в тази книга) част от преводите и буквалния текст на някои „обяснения“. Оттам идва и очеркът за Истарите, с който започва този раздел — един откъс, съвършено несъвместим с останалата част на указателя, макар че е типичен за начина, по който често работеше баща ми.

За другите цитати в този раздел съм посочил, доколкото е възможно, сведения за времето на тяхното написване.

III

Палантирите

За второто издание на „Властелинът на Пръстените“ (1966 г.) баща ми нанесе съществени поправки в глава 11 на III книга („Палантирът“), а във връзка с тях се наложиха и промени в глава 7 на V книга („Кладата на Денетор“), макар че тези корекции се появиха едва при второто отпечатване на преработеното издание през 1967 г.. Тази част от настоящата книга е извлечение от записките за палантирите, свързани с въпросните поправки; аз само ги обединих в един цялостен очерк.

* * *

Картата на Средната земя

Първоначално имах намерение да включа в тази книга картата, която придружава „Властелинът на Пръстените“, като добавя към нея някои допълнителни названия; но след дълги размисли ми се стори, че ще е по-добре да изкопирам оригиналната карта и да използвам случая, за да поправя някои дребни грешки (не е по силите ми да се заема с по-едрите). Показаната територия е намалена, но при това са изчезнали само Умбарските заливи и нос Форочел^[1]. Така получих възможността да използвам по-едър шрифт и да постигна много по-голяма яснота.

Включени са всички съществени наименования, които се срещат в тази книга, но липсват във „Властелинът на Пръстените“, като например Лонд Даер, Друваит Иаур, Едхелонд, Плитчините, Сивоструй добавени са и някои, които би трябвало да съществуват в оригиналната карта, например реките Харнен и Карнен, Ануминас, Източен предел, Западен предел, Ангмарски планини. Към погрешно усамотения Рудаур добавих Кардолан и Артедаин, а край далечния северозападен бряг посочих остров Химлинг, който се среща в една от скиците на баща ми. Химлинг е ранната форма на названието Химринг (високият хълм, върху който в „Силмарилион“ Феаноровнят син Маедрос изгражда своята крепост) и макар фактът да не е засяган никъде, изглежда ясно, че върхът на Химринг е останал над водите, които залели Белерианд. Западно от него има по-голям остров, наречен Тол Фуин — вероятно най-високата част на Таур-ну-Фуин По принцип, макар и не винаги, съм предпочитал синдаринските названия (когато ги има), но посочвам и преводното название, ако е често използвано. Може да се отбележи, че отбелязаната в оригиналната карта „Северна пустош“ почти несъмнено е трябвало да съответства на Фородваит^[2].

Сметнах за желателно да отбележа по цялата му дължина Големия път, свързващ Арнор и Гондор, макар че линията му от Едорас до Бродовете на Исен не е напълно изяснена (както и точното местоположение на Лонд Даер и Едхелонд).

И накрая бих подчертал, че пълното запазване на стила и подробностите (ако изключим шрифта и някои добавки) в картата, която лично аз начертах доста набързо преди двайсет и пет години, съвсем не означава твърда увереност в нейното съставяне и изпълнение. Отдавна съжалявам, че баща ми не я замени с друга, съставена лично от него. Но така или иначе, въпреки всичките си недостатъци и грешки тя се превърна в „истинската карта“ и баща ми винаги я използваше като първооснова (при което не пропускаше случай да изтъкне слабите й страни). Няколкото скици, които той нарисува лично и от които се ръководех, вече са историческа част от сътворяването на „Властелинът на Пръстените“. Поради това сметнах за най-уместно да запазя оригиналната си карта, тъй като тя поне представя с приемлива достоверност бащиния ми замисъл.

Бележки

[1] Днес вече не се съмнявам, че водната площ, отбелязана в оригиналната карта като „Леден залив Форочел“, всъщност е само малка част от залива (наричан „огромен“ в приложение А към „Властелинът на Пръстените“), който се е простирал далече на североизток — северният и западният бряг са оформени от големия нос Форочел, чийто безименен връх се появява върху оригиналната карта. В една от бащините ми скици северният бряг на Средната земя описва дълга дъга на изток-североизток, като най-северната точка се намира на около седемстотин мили над Карн Дум. ↑

[2] Фородваин се среща във „Властелинът на Пръстените“ само веднъж (в приложение А) при споменаването за древните обитатели на Северните земи, чиито потомци са Снежните хора от Форочел; но синдаринската дума (г)ваит се използва както за области, така и за тяхното население (за сравнение виж Енедваит) В една от скиците на баща ми Фородваин изрично се превежда като „Северна пустош“, а в друга — като „Северни земи“. ↑