Кристина Скъл, Уейн Хамънд
Въведение

През лятото на 1925 г. Дж. Р. Р. Толкин и жена му Идит, заедно със синовете си Джон (почти на осем години), Майкъл (почти на пет години) и Кристофър (ненавършил една) заминават на почивка във Файли, градче на Йоркширския бряг, където и до днес ходят доста туристи. Почивката идва някак неочаквано за семейството, като начин да се отпразнува назначението на Толкин за професор по англосаксонска литература в Оксфорд — място, което трябвало да заеме от първи октомври същата година; вероятно е имал нужда от малко отдих не само преди поемането на новия пост, но и поради факта, че още два семестъра е щял да преподава паралелно и в Лийдс, тъй като старият и новият му ангажимент се застъпвали. За тези три-четири седмици във Файли семейство Толкин наема вила, построена върху скала, надвиснала над плажа и морето. От тази наблюдателница се откривала необезпокоявана гледка на изток и младият Джон Толкин бил възхитен, когато в продължение на две-три прелестни вечери лунният диск изплувал от морето съвършено кръгъл и върху водата се откроявала сребърна пътека.

По това време Майкъл Толкин бил болезнено привързан към мъничко оловно куче играчка, бяло, на черни петна. Той ядял и спял с него, носел го навсякъде със себе си; с мъка се разделял с любимата си играчка дори за да му измият ръцете. Но докато били във Файли, Майкъл отишъл на разходка с баща си и по-големия си брат и увлечен в хвърлянето на камъчета във водата, оставил играчката си на покрития със ситен бял чакъл плаж. На този фон мъничкото петнисто кученце станало невидимо и изчезнало. Майкъл бил съкрушен, понеже играчката му така и не била намерена, въпреки че той, брат му и баща му я търсили до вечерта и през целия следващ ден.

Загубата на любима играчка е паметно събитие за едно дете и без съмнение това е подтикнало Толкин да даде „обяснение“ на случката: така започнал да измисля приказка, в която живо кученце на име Роувър е превърнато в играчка от магьосник, впоследствие изгубено на плажа от момченце досущ като Майкъл, среща комичен „пясъчен вълшебник“ и преживява цял куп приключения на луната и в морето. Това е цялата приказка, известна днес като „Роувърандъм“. Фактът, че не се появява в напълно завършен вид, а е съчинена и разказвана на части, може да се обясни с епизодичния характер и дължината й; всъщност това е потвърдено от кратка бележка в дневника на писателя (написана почти със сигурност през 1926 г. като част от резюме на събитията от 1925 г.) за съчиняването на „Роувърандъм“ във Файли: „Приказката за Роувърандъм, написана за разтуха на Джон (и за моя собствена, както се оказа с времето), е готова.“ За жалост е невъзможно да се каже какво точно е имал предвид Толкин под „готова“ — вероятно само това, че цялата история (в познатия й по-късно вид) е разказана по време на почивката. Вметката обаче потвърждава, че приказката наистина се е оформяла в процеса на разказването й.

Любопитното е, че в дневника се споменава само името на Джон, макар че историята на Роувър е вдъхновена от бедата на Майкъл. Не е изключено Майкъл да е следял с любопитство първата част, обясняваща изчезването на играчката, и да е слушал с по-малък интерес от Джон продължението й. Самият Толкин явно се е увлякъл от приказката, която става все по-изтънчена с всяка следваща страница. Но никъде не е записано и никой не може да каже в какъв точно вид е съществувал първоначално „Роувърандъм“ — дали всичките находчиви езикови игри и намигвания към митове и легенди например са присъствали в приказката от самото начало, или са били добавени едва когато е била записана.

В дневника си Толкин пише още и че семейството е заминало за Файли (от Лийдс) на 6 септември 1925 г. и е останало там до 27 септември. Но ако не и двете, то поне първата дата е сгрешена (и наистина е грешно записана в дневника като събота, вместо неделя). Като се има предвид яркият и до днес спомен на Джон Толкин за пълнолунието, което вероятно е вдъхновило пътешествието на Роувър по лунната пътека в началото на „Роувърандъм“, семейство Толкин трябва да е било във Файли именно по пълнолуние, което през септември 1925 г. започва на втори, вторник. Най-вероятно са пристигнали следобеда на 5 септември, събота, когато североизточният бряг на Англия е бил връхлетян от силна буря. Джон Толкин също ясно си го спомня, а то е потвърдено и от съобщения във вестниците от онова време.^[1] Морето се вдигнало часове преди времето за прилива, прехвърлило прибоя и заляло крайбрежния булевард във Файли, унищожавайки всичко по пътя си и опустошавайки плажа — с което угаснала и последната искрица надежда да намерят играчката на Майкъл. Яростният вятър се блъскал тъй силно във вилата на Толкинови, че семейството будувало цяла нощ, уплашено, че покривът може да бъде отнесен. Джон Толкин си спомня как баща му започнал да разказва приказка на него и Майкъл, за да ги успокои, и че именно тогава подхванал историята за кучето Роувър, превърнало се в омагьосаната играчка Роувърандъм. Самата буря без съмнение е вдъхновила по-късния епизод в „Роувърандъм“, когато древният Морски змей се пробужда, с което предизвиква невиждани катаклизми.

По нищо не личи „Роувърандъм“ да е записана по време на пребиваването на Толкин във Файли. Въпреки това една от петте илюстрации, които той рисува за приказката, а именно лунният пейзаж, представен в настоящата книжка, е датиран 1925 г. и може да се предполага, че е рисуван във Файли през онова лято. Три от другите илюстрации за „Роувърандъм“ са с дати септември 1927 г., по което време семейство Толкин е почивало в Лайм Риджис на южния английски бряг. Петата рисунка, изобразяваща пристигането на Роувър на луната на гърба на гларуса Буревестник, е подписана „1927-8“. Всички те са представени в настоящото издание. Фактът, че някои от илюстрациите са датирани „септември 1927“, доказва, че „Роувърандъм“ е разказвана отново в Лайм Риджис може би защото Толкинови отново са на почивка край морето и си спомнят събитията във Файли, случили се само две години по-рано. Посвещението на Кристофър Толкин върху Къщата, където „Роувър“ започва приключенията си като „играчка“, подсказва още и че Кристофър е вече достатъчно голям, за да оцени „Роувърандъм“ (през септември 1925 г. той е още пеленаче), и че приказката е разказана отново поне частично, понеже той не я е чувал преди.

Очевидното възраждане на интереса на близките му към „Роувърандъм“ през лятото на 1927 г. може би е било подбудата Толкин най-сетне да се залови със записването на историята; както по всичко личи, е направил по-късно същата година, вероятно по време на Коледните празници. Или поне така сме изкушени да предполагаме — без да можем да кажем със сигурност, при липсата на датирани ръкописи или други категорични доказателства — въз основа на два интересни (макар и, трябва да признаем, спорни) факта. Те касаят края на втора глава на книгата, където се разказва как Големият бял дракон е обезпокоен от Роувърандъм и приятеля му лунното куче и как драконът ги погва в диво преследване, прекъснато от Лунния човек тъкмо навреме с помощта на магическо заклинание, изстреляно към „тумбалака“ на дракона. След което е развита идеята, че лунните затъмнения са дело на драконите.

Елементи от тази глава на „Роувърандъм“ — един от които (дракон, причиняващ неприятности, който живее на луната) със сигурност е присъствал във варианта на приказката от септември 1927 г., както сочи датираната илюстрация — се появяват и в непубликувана част от писмо приказка, което Толкин пише до децата си през декември същата година под прикритието на „Дядо Коледа“. То е сред забавните и находчиви „Писма на Дядо Коледа“, които Толкин пише в периода 1920–1943 г.^[2] Та там Лунния човек стига до Северния полюс, полива сливовия си пудинг обилно с бренди и играе на „хап-дракон“^[3]. После заспива и е издърпай под дивана от Мечката от Северния полюс, където остава чак до другия ден. В негово отсъствие драконите излизат на луната и вдигат такъв прахоляк, че причиняват затъмнение. Лунния човек е принуден да се върне по най-бързия начин и да направи удивителна магия, за да оправи нещата.

Сходствата между тази приказка и епизода с Големия бял дракон в „Роувърандъм“ са твърде очевидни, за да са случайни; от това следва логичното предположение, че докато е пишел писмото на Дядо Коледа от декември 1927 г., Толкин е мислел за „Роувърандъм“. Дали е изложил идеята, че лунните затъмнения се причиняват от живеещи на луната дракони първо в писмото, или я е извлякъл от вече съществуваща в „Роувърандъм“ идея, е невъзможно да се каже; но между двете произведения очевидно съществува връзка.

Коледната ваканция предлага на Толкин възможност за откъсване от академичните задължения и време, в което е твърде вероятно да е написан „Роувърандъм“; и макар да не е сигурно, че го е направил именно през декември 1927 г., има още един факт, който ни насочва към тази дата: споменатото в „Роувърандъм“ провалено лунно затъмнение. В по-ранен вариант на текста изречението „следващото затъмнение беше пълен провал“ е последвано от уточнението: „астрономите (фотографите — бел.прев.) казаха така“. Това наистина е преобладаващото мнение, посочено в лондонския „Таймс“ относно пълното лунно затъмнение от 8 декември 1927 г., което било скрито от очите на наблюдателите в Англия от облаци. Тук отново стигаме до писмото на Дядо Коледа от 1927 г., понеже в него е посочена точната дата на лунното затъмнение, появило се в отсъствието на Лунния човек, а именно осми декември, с което се потвърждава, че Толкин е бил запознат с реалното събитие.

Най-ранният запазен вариант на „Роувърандъм“ е ръкописен и е един от четирите, намерени сред документацията на Толкин, която се съхранява в библиотеката „Бодли“, Оксфорд. За жалост около една пета от него (тоест колкото настоящата Първа и половината от Втора глава) е изгубена. Останалото са двайсет и две страници, написани набързо и на места с трудноразбираем почерк върху различни по вид празни листове (вероятно откъснати от училищни тетрадки) и с множество поправки. Този текст е последван от три машинописни варианта, също недатирани, в които Толкин постепенно е разширявал историята и е правил редица подобрения по отношение на изказ и детайл, но не и съществени промени в сюжета. Първото машинописно копие, заемащо трийсет и девет сериозно поправяни страници, се основава почти изцяло на ръкописа и бе изключително полезно при дешифрирането на най-нечетимите пасажи от по-ранния вариант. Но към края този пръв машинописен вариант е значително усъвършенстван в сравнение с ръкописния си предшественик, например откъсът, в който Роувър е върнат към първоначалния си вид и големина (в предишния вариант почти жалък завършек, сега драматичен и в същото време хумористичен момент), е значително развит. Първоначално новият текст е озаглавен „Приключенията на Роувър“ („The Adventures of Rover“), но Толкин е променил заглавието с химикал на „Роувърандъм“ (обяснението на заглавието вж. в бележките в края това издание) и оттогава насетне използва него.

Вторият от трите машинописни варианта прекъсва внезапно, очевидно по решение на автора, след първите девет страници, като на последния лист има едва няколко реда. Той проследява историята от началото й до момента, в който луната „започна да полага блещукащата си пътека върху водата“. Освен това съществува фрагмент, напечатан върху обратната страна на един лист, който явно веднага е отхвърлен от Толкин и текстът е започнат наново, допълнително преработен и продължен на лицевата страна на листа. Дотам, докъдето стига, вторият машинописен вариант съчетава поправките, отбелязани на първия, и включва някои допълнителни доработки. Но може би най-важното, което трябва да се отбележи, е липсата на много поправки по този вариант, в сравнение с първото машинописно копие. Толкин вече мисли за представителната страна на нещата — номериране на страниците на машина, а не допълнително на ръка, разбиване диалога на параграфи за отделяне на различните говорители, докато преди (в очевидно черновия вариант) това често е пренебрегвано. Освен това новият машинописен вариант съдържа минимални поправки, всички внимателно отбелязани и в повечето случаи грешки при печатането.

Това изчистено и представително копие ни кара да предполагаме, че Толкин е готвил втория машинописен вариант за показване пред издателя „Джордж Алън & Ънуин“ към края на 1936 г. По това време „Хобитът“ се радва на радушен прием от страна на издателството и макар книгата още да не се е превърнала в сензация за широката публика, благодарение на нея Толкин е поканен да представи други детски приказки, които да бъдат обсъдени за издаване. Писателят поема ангажимент да изпрати на „Алън & Ънуин“ илюстрованата си книжка „Господин Блис“, пародията на средновековна история „Фермерът Джайлс от Емз“ и „Роувърандъм“. Ако, както предполагаме, фрагментарният втори машинописен вариант на „Роувърандъм“ е изготвен с тази цел, не е изключено Толкин да го е изоставил, понеже текстът все още не е отговарял напълно на неговите критерии — или може би защото, подобно на предходните работни варианти, е бил нахвърлян на листа от тетрадки с назъбен при откъсването вътрешен край, а писателят е искал творбата му да придобие по-професионален вид.

И наистина третото и последно машинописно копие на „Роувърандъм“ е чисто напечатано (макар и не без поправки) върху шейсет листа; именно тук са въведени и разграниченията по глави заедно с някои допълнителни промени, дребни, но многобройни, на диалозите и описанията, а също и на пунктуацията и разделянето на параграфите. Почти сигурно е, че именно този вариант Толкин е представил на „Алън & Ънуин“ и пак него управителят на издателската къща Стенли Ънуин дава на сина си Рейнър за мнение.^[4]

В рецензия с дата 7 януари 1937 г. Рейнър Ънуин посочва, че историята е „добре написана и забавна“; но въпреки положителното му мнение тя не е приета за публикация. Очевидно „Роувърандъм“ е една от няколкото „кратки приказки в различни стилове“, с които Толкин е разполагал (поне така се мисли) в практически готов за публикуване вид през октомври 1937 г., както отбелязва в една своя бележка Стенли Ънуин; но дотогава „Хобитът“ е добил такава популярност, че „Алън & Ънуин“ искат продължение, в което най-вече да има още за хобитите, може би поради тази причина „Роувърандъм“ минава на заден план както за писателя, така и за издателя. Вниманието на Толкин е съсредоточено върху „новия Хобит“, произведението, което ще се превърне в неговия шедьовър „Властелинът на пръстените“.

Не ще е пресилено да се твърди, че „Властелинът на пръстените“ не би се появил на бял свят, ако не бе предшестван от приказки като „Роувърандъм“; тъй като фактът, че Толкиновите синове и самият писател ги обичат и харесват, най-сетне води до една по-амбициозна творба — „Хобитът“, а впоследствие и до продължението й. В повечето случаи тези приказки са преходни. Малко от тях биват записани, още по-малко — завършени. Толкин играе с готовност ролята си на разказвач на приказки пред синовете си поне от 1920 г. насетне, когато пише първото от писмата на Дядо Коледа. Освен тях са известни и разказите за приключенията на гамена Бил Стикърс и съперника му Мейджър Роуд Ахед^[5], дребосъка Тимоти Тайтъс и разноцветния и претенциозен Том Бомбадил, идеята за когото идва от холандска кукла, принадлежала на Майкъл Толкин. Никой от тези образи не стига до пълната си реализация, въпреки че Том Бомбадил е включен във „Властелинът на пръстените“. Изключително странната и дълга притча „Оргогът“ е написана през 1924 г. и е запазена в машинописно копие, но е недовършена и без изведени до край идеи.

За разлика от тях, „Роувърандъм“ е цялостна и изкусно написана; тя изпъква сред другите детски произведения на Толкин от този период с неприкритото удоволствие, с което авторът се впуска в игрословици и каламбури. Богата е на полуомоними (Персия и Пършор)^[6], ономатопеи и алитерации („джавкания и дърляния, вайкания и виения, ръмжене и реване, стенене и скимтене, кикотене и кискане, оплакване и охкане“), комично дълги списъци с описания (като „личните принадлежности, отличителните знаци, символи, бележки, книги с рецепти, еликсири, апаратура и торбички и шишенца с най-разнообразни заклинания“ в работилницата на Артаксеркс), както и неочаквани обрати на фразата („(Лунния човек — бел. прев.) се изпари във въздуха; и всеки, който никога не е бил там, ще ти каже колко невероятно разреден е лунният въздух“). Има също така и „детски“ разговорни думички като тумбалак и топлинко, които са особено любопитни, понеже в публикуваните произведения на Толкин се срещат рядко — например в „Хобитът“ тумбалак е променен на корем). Тук те със сигурност са остатъци от първоначалния устен вид на приказката, в който е била разказвана на Толкиновите синове.

Фактът, че наред с това писателят включва в „Роувърандъм“ думи като лични принадлежности, фосфоресциращ, първичен, е приятна изненада на фона на разпространеното по Толкиново време мнение, че подобен език е твърде „труден“ за малчуганите — гледище, което писателят не споделя. „Добрият речник — пише той в свое писмо от април 1959 г. — не се придобива с четене на книги, написани според нечия представа за речника на дадена възрастова група. Той идва с четенето на книги, надхвърлящи тази група.“

„Роувърандъм“ е забележителна и с разнообразието от биографични и литературни материали, вплетени в процеса на създаването й. Преди всичко, разбира се, виждаме семейство Толкин: в „Роувърандъм“ родителите и децата Толкин са представени или (в случая на бебето Кристофър) загатнати, вилата и плажът във Файли се появяват в три от главите, Толкин на няколко места изразява мнението си за отпадъците и замърсяването на околната среда, а събитията от почивката през 1925 г. — блесналата над морето луна, силната буря и най-вече загубата на Майкъловото куче играчка — са елементи от приказката. Към всичко това Толкин добавя изобилие от препратки към скандинавски и англосаксонски митове, вълшебни приказки (Червените и Белите дракони, крал Артур и Мерлин, морските сирени и русалки, Ньорд, Морския старец, змеят на Мидгард и т.н.), към образци от детската литература („псамиадите“ на Едит Несбит, огледалните насекоми от „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол). Има дори закачка с либрето на Гилбърт и Съливан. Източниците са много, но разнообразният материал е използван по предназначение, като в резултат читателят се забавлява от сърце — поне онзи читател, който разпознава алюзиите.

В кратките бележки след текста посочваме и дискутираме много от Толкиновите източници (сигурни или вероятни), обясняваме мъгляви думи и понятия, както и типично английски реални, може би слабо познати на чуждоземния читател. Но тук, в предговора, бихме искали да обърнем по-подробно внимание на някои неща. В лекцията си, посветена на Андрю Ланг, озаглавена „За вълшебните приказки“, Толкин критикува „цветно-пърхащата умалителност“ в типичното описание на феите и вълшебните създания, като цитира в частност „Нимфидия“ на Майкъл Драйтън с неговия рицар Пигуигон, яхнал „пъргав ухогон“ и „определящ среща (на възлюбената си кралица Маб — бел.прев.) в цвят на иглика“. Но по времето на „Роувърандъм“ сам писателят все още не е отхвърлил леко смеховатите образи на лунни гномове, яхнали зайци, които си правят палачинки от снежинки, както и на морски вълшебници, пътуващи в колесници от мидени черупки, теглени от дребни рибки. Само десетина години по-рано е излязла писаната в младежките му години поема „Гоблинови нозе“ (1915), в която авторът чува „миниатюрни рогове на омагьосани елфи“ и постоянно се връща към „мъничките дрешки“ и „щастливите крачета“; и както самият Толкин признава, през 20-те и 30-те години той „все още е под влияние на становището, че вълшебните приказки са в самата си същност предназначени за деца“. Ето защо понякога прибягва до конвенционалните образи и изразни средства на „вълшебната приказка“. По-късно Толкин съжалява, че изобщо е „записвал“ приказките, които е разказвал на децата си, а особено по отношение на „Гоблинови нозе“ му се ще да я зарови и забрави. Междувременно вълшебните създания (по-късно наречени елфи) от митологията на „Силмарилион“, която обмисля, придобиват плътност и израстват, в тях не остава почти нищо „пигуигонско“.

В Толкиновата митология няма случайни неща. Тук всеки факт намира своето основание в други факти. Паралелите между отделните произведения са неизбежни. Обстановката в градината на тъмната страна на луната в „Роувърандъм“ напомня на обстановката в „Къщичката на изгубената игра“ от „Изгубени предания“, където децата „танцуват и играят… берат цветя или гонят златните пчели и пеперуди с везани крила“. В лунната градина децата „танцуваха сънливо, разхождаха се отнесено и разговаряха помежду си. Някои разтърсваха главици, сякаш току-що станали от дълбок сън; други вече тичаха будни и бодри, заливайки се от смях: ровеха дупки, беряха цветя, строяха палатки и къщи, гонеха пеперуди, ритаха топки, катереха се по дървета; и всички пееха“.

Лунния човек не обяснява как са стигнали децата до градината му, но Роувърандъм случайно поглежда към земята и като че вижда „неясни и тънички, дълги редици дребни хорица, които се носят по лунната пътека“; като се има предвид, че децата идват тук, спейки, изглежда очевидно, че Толкин отпраща към Пътеката на сънищата, водеща до Къщичката на изгубената игра: „тънки мостове, отпуснати във въздуха и мъждукащи в сивкаво, сякаш градени от копринени мъгли, осветени от лунния сърп“, пътека, невиждана от човешко око, „освен в сладките сънища в младостта на сърцата им“ („Изгубени предания“, Първа част).

Най-любопитната връзка между „Роувърандъм“ и митологията обаче се появява, когато „най-старият кит“ Уин показва на Роувърандъм „великия Залив на страната на вълшебствата (както го наричаме ние) отвъд Магическите острови“, „последните Западни планини на Елфодом и светлината на Приказната страна над вълните“, и „града на елфите връз зеления хълм под Планините“. Това е точната география на Запада от света на „Силмарилион“ във вида, в който тази творба е съществувала през 20-те и 30-те години. „Планините на Елфодом“ са Планините на Валинор в Аман, а „градът на елфите“ е Тун. Уин също и извлечен от „Изгубени предания“ и макар да не е назован точно „най-могъщият и най-древният сред китовете“, все пак успява да отнесе Роувърандъм навътре в Западните земи, които в този етап на развитие на Толкиновата митология са скрити от очите на смъртните зад тъмнина и опасни води.

Уин казва, че ако се разчуе, че е показал Аман на някого (бил той и куче!), който живее във „Външните земи“, т.е. Средната земя, света на смъртните, ще си изпати. В „Роувърандъм“ е загатнато, че този свят е нашият, споменати са имената на реално съществуващи места. Самият Роувърандъм „в крайна сметка е английско куче“. Но в други отношения това определено не е нашият свят: от неговия край водопадите се спускат „право в празното пространство“, луната се движи под света.

С публикуването на все повече Толкинови книги в двайсет и петте години след смъртта му става ясно, че между почти всички негови произведения съществува връзка, понякога макар и едва доловима, и че всяка творба хвърля полезна светлина върху останалите. „Роувърандъм“ е поредното доказателство за това. Малцина от читателите на „Хобитът“ ще пропуснат да забележат сходствата между страховития полет на Роувър на гърба на Буревестник към скалния дом на гларуса и полета на Билбо до орловото гнездо, както и между паяците, с които се сблъсква Роувърандъм на луната, и тези в Мраколес; нежните коремчета на драконите; и че всеки от тримата докачливи магьосници в Роувърандъм — Артаксеркс, Псаматос и Лунния човек — е посвоему предшественик на Гандалф.

* * *

Остана да добавим няколко думи и за илюстрациите към текста. Те са разгледани подробно в „Дж. P. P. Толкин: художник и илюстратор“ (1995); но тук, където най-после се отпечатват заедно с пълния текст на произведението, техните качества и недостатъци изпъкват най-добре. Те не са предвидени за илюстрации на печатно издание и не са разпределени тематично в съответствие със сюжета. Различават се дори по стил и техника: две са с туш, две с водни бои и една с цветни моливи. Четири от илюстрациите са детайлно изпълнени, докато петата, изобразяваща пристигащия на луната Роувър, е доста по-схематична, като Роувър, Буревестник и Лунния човек са неудобно мънички.

В тази рисунка Толкин вероятно е обръщал повече внимание на кулата и пустинния пейзаж, несъответстващ на лунните гори, описани в „Роувърандъм“. По-ранният „Лунен пейзаж“ е по-верен на текста: в него има дървета със сини листа и „ширнали се простори от бледосиньо и зелено там, където високите островърхи планини хвърляха дългите си сенки“. Тя би трябвало да илюстрира мига, в който Роувърандъм и Лунния човек на връщане от посещението си в тъмната страна виждат „светът да изплува… над плещите на Лунните планини“. Но тук светът определено не е плосък: показани са само двете Америки, така че Англия и другите райони на земята, споменати в приказката, би следвало да са от другата страна на земното кълбо.

„Белият дракон преследва Роувърандъм и лунното куче“ също отговаря на текста и съдържа някои интересни моменти извън дракона и двете крилати кучета. Над заглавието се вижда един от лунните паяци, както и нещо, което най-вероятно е пеперуда дракон; а на небето земята отново е изобразена като кълбо. Когато се заема с илюстрирането на „Хобитът“, Толкин използва същия дракон в картата, както и в изобразяването на Мраколес.

Прекрасната рисунка с водни бои „Градините на чертога на морския крал“ изобразява двореца и градините му в цялата им прелест, вместо да се мъчи да илюстрира страховитото пътуване на Роувърандъм нагоре по пътеката. Китът Уин се вижда в горния ляв ъгъл и много наподобява левиатана в една от Киплинговите илюстрации към „Защо китът има тясно гърло“ в „Приказки“ („Just So Stories“, 1902).

Но Къщата, откъдето Роувър започва приключенията си като „играчка“, е истинска загадка. Заглавието поражда очакването, че ще видим къщата, където Роувър за първи път среща Артаксеркс, макар никъде в текста да не се споменава, че в близост до къщата е имало ферма. Освен това мержелеещото се на заден план море и прелитащият над водата гларус влиза в противоречие с твърдението, че Роувър не е „ни виждал, ни помирисвал море“, преди да бъде отнесен на плажа от малкия Две. В същото време е изключено това да е къщата на бащата на момчетата, описана като бяла и възкачена на висока скала с градини, спускащи се чак до морето. Изкушаваме се да предположим, че вероятно тази рисунка първоначално не е била свързана с настоящата приказка, след което определени детайли, като например гларусът, са били добавени, за да й бъде придаден подходящ вид. Кучето в черно и бяло в левия долен ъгъл вероятно би следвало да изобразява Роувър, а черното животинче пред него — също като Роувър частично закрито от едно прасе — може би е котката Тинкър; но нито едното, нито другото може да се твърди със сигурност.

Следващият текст се базира на най-късната версия на „Роувърандъм“. Толкин не завършва окончателно нито един вариант така, че да е готов за публикуване, и е повече от сигурно, че би направил още много поправки и преработки, за да направи материала по-подходящ за читатели извън най-близкото му обкръжение. Увлечен в писане, Толкин често допуска противоречия по отношение на пунктуация и главни букви; при редактирането на „Роувърандъм“ сме следвали неговата (по принцип минималистична) практика там, където намеренията му са ясно доловими, но сме коригирали пунктуационните знаци и главните букви в случаите, когато е изглеждало нужно, а също така сме поправяли някои явни грешки, допуснати при печатането на машина. Следвайки съвета на Кристофър Толкин, сме си позволили да внесем някои корекции в очевидно тромави словосъчетания (но сме запазили непроменени други); като цяло обаче текстът изглежда така, както го е оставил неговият автор.

За съветите и напътствията в работата по тази книга сме особено благодарни на Кристофър Толкин, комуто сме задължени и за достъпа до цитирания откъс от дневника на баща му; освен това на Джон Толкин, който сподели с нас спомените си за почивката във Файли през 1925 година.