Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Редакция
Лина Бакалова (2018)
Форматиране
Karel (2018)

Издание:

Автор: Алекс Болдин

Заглавие: Полетът на гълъба

Издание: първо

Издател: Самиздат

Година на издаване: 2014

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6148

История

  1. — Добавяне

Имаше един момент в живота на Олимпи Гюров, когато не мислеше въобще за болести, за доктори и за лекарства. Тоя момент отдавна отмина, още когато едва навършил четиридесет години усети, че се задъхва при изкачване на стъпала. Много го учуди и фактът, че колежката му Буба веднъж подметна:

— Абе, Олимп, какво дишаш така тежко, като ми гледаш циците… Да не би? А-а?…

— Не-е, въобразяваш си. Така си дишам…

— Чуй ме, колега, я иди на доктор да те види, че още не си престарил свят, за да ти палим свещи…

Олимп я послуша и отиде при една руса, руса, та чак сламена млада докторка, която отговаряше за неговия квартал. Тогава, по времето на соца, беше така. Всеки квартал си имаше доктор, сега обаче го промениха. Всеки пишман българин и българка си имат вече свой частен доверен и любим медик, който едва ли ги лекува, защото те, докторите, май забравиха да лекуват. Само пишат, пишат до замайване.

Та младото русо чудо прегледа Олимпи, преслуша го, усмихна му се и мило каза:

— Имаш една малка хипертонийка. Ще я оправим бързо с едно хапченце и ще станеш момък за чудо и приказ — усмихна му се и това бе повод и Олимпи да се усмихне. Как обаче това сламеното разбра, че е ерген? Не беше си изповядвал жизнения статус. Тия млади докторки май ги учат да четат мисли… Каза му и друго нещо — че ще следи състоянието му и той трябва да я посещава поне веднъж месечно, за да му мери кръвното…

„Хайде-е-е, каква беше тя, а каква стана?…“ — каза си Олимпи и стриктно изпълни нареждането.

При следващото посещение узна, че въпросното хапченце трябвало да се пие цял живот.

„Ле-ле-ма-мале! Да живее с хапчета?! Ега си!“

Точно това не очакваше. Няма да стане! Каза го на ум и си тръгна. Не пи три дни хапчето и отново започна да се задъхва.

„Тц, тц, загазихме млади и зелени!“

Постепенно свикна с положението. Опита се да спортува, да не се нервира, да ходи по зелени тревисти поляни и иглолистни гори, обаче не се получи желаният резултат. Високото кръвно не се оправяше. Купи си дори и билкова книга. Чете, чете, докато му се премрежиха очите. Научи се да разпознава и да бере един куп лечебни треволяци. Експериментираше с тях върху себе си. Сменяше ги, дозираше ги, докато един ден получи бъбречна криза. Прегледа го пак онова сламеното чудо и го попита:

— Какво си пил бе, човек? Ти си се отровил!

Беше го срам да си признае, че изучава и употребява билки. Страхуваше се, че ще го подиграе. Докторето обаче му смени хапчето. Старото било слабо и престанало да му действа.

Мина още една година. Русото чудо се омъжи и изчезна някъде в столицата. Същевременно „социализъма“ го сринаха неговите най-верни привърженици и в милата му родина се появи „капитализъма“.

Питай лудия защо е луд и той няма да може да ти отговори. Здравната система я реформираха така, че хората, като се разболееха, не знаеха къде да идат и колко пари да платят на все по-замогващите се медици. Изразът „Мре като муха“ стана много популярен. Далавери, корупция, измами и какви ли още не вредни за обществото отношения навлязоха в житие-битието на българския социален субект.

Олимпи, добре осведомен за същината на артериалната хипертония, стриктно спазваше предписанията на новите, тъй наречени вече „лични“ лекари. Лекарствата ги сменяха непрекъснато, а тяхното количество и цена растеше в аритметична прогресия. Към артериалната хипертония се добавиха още заболявания, за които въобще не беше чувал. За тях пиеше нови лекарства, докато накрая една сутрин се събуди извънредно замаян и с големи усилия успя да стане на крака.

„Ега си! Разказа ми се играта! Ами сега?“

Последните думи каза с едно забързано темпо, защото нещо в корема му взе да къркори и да се бунтува. Притича до тоалетната и с мъка успя да се изходи. Гадеше му се, виеше му се свят, трепереха му коленете.

За зла съдба личната му лекарка бе също болна. Отиде в кабинета, попита, но сестрата му отговори, че няма да я има месеци наред…

„Кофти, много кофти! Няма да ходя при друг лекар — точка!“ — реши той и си забърка една чаша сода бикарбонат. Започна едно самолечение с билки, които беше изучавал и брал преди години.

Мина месец, мина втори, страданието му се усили. Започна да усеща остри болки в корема и да стене на сън. Всъщност сън въобще нямаше. Единственото хубаво нещо бе, че успя да си уреди пенсиониране. Впрочем в такова състояние за работа не можеше и да се мисли.

Наближаваше Коледа. По стар обичай всяко нормално българче се запасяваше с мръвки и алкохолни питиета. Олимпи не остана по-назад. Купи си малко кайма, една-две пилешки пържоли и бутилка червено вино. С това финансовите възможности на пенсията му се изчерпиха.

Дойде и светлият празник. По улиците на крайния квартал загърмяха пиратки, засвири се чалга, като че идваше краят на света. Тук-там по терасите на старите кооперации светнаха и задимяха скари. Християните от различни етноси се веселяха.

В тоя хубав и специален момент Олимпи получи нова криза. Вися половин час в тоалетната, а после с последни сили си сготви една постна картофена чорбица. Така посрещна Коледа и Нова година — с бистра чорбица и минерална водица.

„Край! Ще търся нов личен доктор! Моята може да отсъства още една година, ама болките не се търпят.“

Речено-сторено! Отиде до градската поликлиника и без много лутане откри един стар познат лекар. Здрависаха се, казаха си каквото имаше да си казват и бързо оформиха процедурата по прехвърлянето.

— Виж сега, приятелю! — каза му лекарят и го погледна сериозно в очите. — В целия Северозапад, като започнеш от Видин, та стигнеш до Враца, няма свестен гастроентеролог, който да ти излекува диарията. Пиша ти сега едно направление и заминаваш за София. Ще идеш там и там, в еди-кой си кабинет, ще попиташ за тоя и тоя доктор и ще ти накъдрят лечение с хапчета и диета. Това е столица, е-е-й!

В един мрачен и студен януарски понеделник Олимпи замина за София. Отиде на точното място, видя точния човек и си уреди точната консултация.

Стойността на лекарствата обаче се оказа в размер, колкото половината му пенсия. Купи ги и се прибра. Започна едно много професионално и люто, столично лечение.

„Да, ама не!“ — както обичаше да казва навремето журналистът Петко Бочаров. Всичко си остана постарому. Замина отново…

— Ще трябва да лежиш в болница ни, приятел — убеждаваше го доктор консултантката. — Има си клинични пътеки. Ще те подхвана с една пътека и ще те оправя за нула време. Така, с иди ми, дойди ми, няма да стане. Вземи си направление и идвай да лежиш в нашата болница…

След два дни Олимпи се озова в съответната болница, където консултантката ръководеше цял медицински екип.

— Ще те започнем със стомаха. Трябва да видим дали нямаш язва.

— Ама аз патя от черва, а не от стомах…

— Всичко е свързано, приятел, от стомаха може да са се увредили и червата…

Съседът му по легло, като чу тези думи, каза:

— Абе ти вчерашен ли си?! Тук няма да ти лекуват това, което те боли, ами ще лекуват друго, което се плаща най-скъпо от здравната каса. Тарикати са и печалбари, не си ли чул за подобни далавери? Те затова са те прибрали в частната си болница. Такива риби от провинцията са им добре дошли.

На следващия ден вкараха Олимпи в една малка зала и му натикаха дебел маркуч в устата. Ококоли се той, задъха се, защото не очакваше подобна интервенция. Накрая повърна кръв и експериментът, наречен „клинична пътека“, завърши.

— Тук има нещо неясно, но не е опасно. Нямаш рак, не бой се! — произнесе се консултантката.

— Ама аз си знам, че нямам рак, докторке. Мъчи ме само упорита диария.

— То нищо не се знае. Ти идваш от район с повишена радиация, така че нищо не се знае… Утре ще минеш още една клинична пътека, но ще трябва да си доплатиш за нея малко повече. Ще бъркаме в дупето…

— Мерси, докторке! Мисля, че ме излекувахте. Имам желание да си вървя…

— Ама защо? Ако ви се случи нещо във влака? Ето, повърнахте кръв…

— Нищо няма да ми се случи. Отивам си!

Съседът му по легло го изслуша и заяви:

— Много правилно. Изчезвай, докато си още жив, защото не се знае, като те упоят, какво ще ти направят. Могат да отрежат и бъбрек, а после да кажат, че се е налагало.

Олимпи си тръгна с един от последните пътнически влакове. Беше навалял дълбок сняг. На слизане от влака се подхлъзна и така си удари коляното, че сълзи му излязоха на очите.

„Сега остава да счупя става и съм готов отново за болница!“

На другия ден посети личния си доктор. Разказа за „лечението“ и заключи:

— Раздразниха ми стомаха, но разстройството си остана.

— Няма страшно! Ще ядеш препечени филийки на всяко ядене. Ето ти рецепта, да пиеш едни прахчета. Дядо ми ги даваше навремето на кокошките, като се продрискат.

Олимпи си имаше едно колкото добро, толкова и вредно качество. Изпълняваше всичко, каквото му наредят, просто на юнашко доверие, без да се замисли и проверява.

На всяко ядене започна да препича филии и да пие прахче. Получи се обаче обратният ефект. Разстройството му премина в упорит запек. Висеше по цели часове в тоалетната и подсвиркваше на червата си с надежда, че случката ще се случи. Да, и тя се случи, но с кървави следи. Уплаши се. Звънна на личния лекар, а той със строг глас го посъветва:

— Веднага звъниш на бърза помощ и оставаш в болница. Ще ти изтече кръвта и ще умреш.

Колкото беше уплашен, думите на доктора допълнително го уплашиха. Звънна на бърза помощ, а те не се церемониха много с него. Направиха му една система и го хвърлиха да лежи в болницата.

Там изкара нова клинична пътека, тоя път с бъркане в дупето и с поредица от системи за кръвоспиране. Изписаха го отслабнал, залинял, с тъмни кръгове под очите от безсъние и притеснения.

— Нямаш рак! — обясни му лекарят при изписването. — От това се бояхме най-много.

— Защо ми говорите само за рак?

— Ами, това е най-модерната болест в момента. Всички колеги най-напред мислим за нея.

На следващия ден Олимпи посети отново личния си лекар. Оня прочете епикризата и пророни облекчено: „Чудесно! Нямаш рак!“

— Нямам рак, но от тези кръвоспиращи системи започна да ме боли глава и да вдигам кръвно. Хапчетата, които пия, не ми действат. Какво да правя?

— Виж сега приятел, аз нямам вече направления за теб, затова ще ти изпиша един стар илач, с който съм лекувал бабичките навремето. Евтин е, може да си го купиш и без рецепта, но аз ще ти я напиша. Пий го известно време и ми се обади пак…

Олимпи купи лекарството и започна лечение на кръвното си налягане. След няколко изпити хапчета усети, че главата му ще се сцепи от болка. Сънят му отиде на кино. Спеше по един час на нощ и ставаше с върховни усилия. Сега вече напълно я закъса. Нервите му се опънаха на струна. Ходеше и залиташе. Не можеше да върви дълго пеша, все гледаше да седне на някоя пейка. В някои моменти го хващаше невероятен страх.

Отиде отново до личния си лекар…

— Докторе, ти ме довърши окончателно. Вече не мога и да спя. Адски ме боли глава от твоето лекарство. Какво да правя?

— Ще го пиеш! То е най-безвредно и най-леко за хипертоници. Не можеш да спиш ли? Сега ще те оправим!

Протегна се, извади един кочан със зелени рецепти и започна да пише нещо. После го подаде на Олимпи и го попита:

— Искаш ли да те изпратя на психиатър? За него ще измисля едно направление. Ще ти изпише нещо, от което ще ти бъде така хубаво, хубаво…

Олимпи погледна рецептата. В горния й ляв ъгъл пишеше: „Внимание, медикаментът е наркотично вещество и предразполага към пристрастяване. Да се взема с повишено внимание и под контрол на лекар!“

Косата му се изправи.

„Тоя е решил да ме направи наркоман. Ще ми лекува кръвното и безсънието с лекарство за луди. Я да си ходя, докато съм още жив…“

Стана и се запъти към вратата. Лекарят го погледна, усмихна му се и започна пламенно да рецитира:

— Хей другарю, ти какво решил си с чука, с тоя пламък и искри… Знаеш ли от кого е това стихотворение? От Смирненски, приятел, „Каменарче“ се казва. Виждаш ли какви стихотворения е писал тоя човек на времето?

Олимпи не му отговори. Затвори леко и тихичко вратата. Оня отвътре продължаваше да си рецитира, въпреки че нямаше слушатели.

Излезе, виеше му се свят, олюляваше се. На спирката на тролея едва позна стария си колега от завода. Като го видя в това състояние, той го попита:

— С какво те е лекувал твоят лекар? Я да видя?… Леле-е-е. Ами че аз съм го опитвал това. Жив да си приятелю, не го купувай! От него започнах да халюцинирам. Виждаха ми се привидения, умрели близки и т.н. Няма да знаеш на кой свят си. Ще откачиш, запомни! Не го пий!

— Ами че аз откачих, бе. Напълно откачих!

— Виждам, че още не си, ами иди и се наспи. Зарежи всички доктори и боклуците им. Те могат да сторят само едно с теб. Да те уморят и да си идеш от тоя свят със или без духова музика.

— Това и мисля да направя.

Откъм Химкомбината се зададе празният тролей. Спирачките му въздъхнаха със свистене и спря. Малката група хора се качи без блъскане. Бяха някак вяли, унили, с посърнали лица. Всички те идваха от поликлиниката, където бяха посетили личните си лекари или други медицински специалисти. В джобовете стискаха рецепти, а в сърцата таяха надежда, че някога, в някакъв неопределен момент, ще се събудят здрави. Ще погледнат слънцето и ще се усмихнат. Някои от тях ще възкликнат: „Ех, колко хубав е животът!“ Другите обаче…

Край