Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Редакция
Лина Бакалова (2018)
Форматиране
Karel (2018)

Издание:

Автор: Алекс Болдин

Заглавие: Полетът на гълъба

Издание: първо

Издател: Самиздат

Година на издаване: 2014

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6148

История

  1. — Добавяне

Беше ми домъчняло за моя приятел, д-р Мони Шонев. Като го видя, тутакси — не, моментално — ми се вдигаше настроението. Той бе така сладкодумен, че ми беше просто удоволствие да го слушам. Познавахме се от млади, дори бяхме лежали заедно в болница — легло до легло.

По ония времена и двамата бяхме студенти, той по медицина, а аз по инженерство. По-късно ми стана участъков лекар. Беше добре, че ми знаеше здравословните проблеми и бързо ме оправяше при нужда.

Някъде в началото на демокрацията Мони изчезна. Чух случайно, че бил заминал за Либия заедно с медицинската си сестра. Просто се бяха сработили като екип. Сестрата се поболяла в тая гореща и пустинна страна и починала, а той едва се прибрал след доста премеждия и опасности. Разказваше ми, че го пленили туареги — хора на пустинята, и го ползвали за какво ли не. По една щастлива случайност и благодарение на личната си смелост успял да избяга.

В началото на новото хилядолетие се прибрал в България, но закъснял с регистрацията за личен лекар. Сега си хапеше палците и се тюхкаше с малкото на брой пациенти, все с тежко здравословно състояние.

Когато ходех до моята лична лекарка, имах навика да се отбивам и до него. Кабинетите им бяха на един етаж, врата срещу врата. Знаех, че обичаше да пие капучино и то само от един кафе автомат, закътан в краен ъгъл на третия етаж на поликлиниката. Какво ли му имаше на тоя автомат, че правеше такова специално кафе, не зная. Опитах го и аз. Да, беше много добро, но си беше кафе от автомат.

Ето ме сега, нося чашката към неговия кабинет, отварям с лакът вратата, а с другата крепя някаква пазарска чанта, пълна с картофи. Мони беше вътре. Размахваше надянат на пластмасова дръжка мокър парцал и миеше пода.

— О-о-о, кой се появи?!… Влизай, влизай, ама ще минеш оттук, че виждаш ли какви стъпки остават!

— Ако всичките доктори бяха като теб, тая поликлиника щеше да заприлича на аптеката „Койчев“. Помниш ли я?

— Че как иначе? Беше най-личната аптека във Враца, преди… колко беше… м-м-м… 45 години. Сядай де, сядай…

— Сам ли работиш? Нямаш ли медицинска сестра?

— И сам воинът е воин!

— Като те гледам с това шкембенце, не ми приличаш на воин, но няма да го уточняваме.

— А да ти приличам на изповедник?

— ?

— Станах точно такъв — каза и широко усмихнат пое чашката с капучино. — Нали го направи на оня автомат от третия етаж?

— Да бе, точно там го правих, пий го спокойно.

Не зная какво свойство има кафето от „оня“ автомат, но след три юнашки глътки от ароматната течност Мони така се оживи, че тутакси подхвана с ентусиазъм една комична история.

— Между другото, ти защо не взе за себе си кафе?

— На диета съм!

— Абе диета… диета… кафето е най-големият еликсир на света! Мене слушай и се не бой. Щом ти го казва доктор, значи трябва да му вярваш. Но да ти разкажа една история, за да се посмееш като за добре дошъл…

Заслушах се със затаен дъх, защото очаквах нещо оригинално и много комично. Умееше да разказва като актьор, пустият му Мони.

— Дойде, брат ми, веднъж при мен един Тошо. Няма да ти го описвам на външен вид, но си представи един рошав немит българин с манталитет на мангал. Работата му била да рине тор по цял ден в кравеферма на едно врачанско село. Като влезе в кабинета, моментално ми се догади. Побързах да отворя прозореца. От него се носеше такъв смрад, че не ти е истина… Погледна ме жално Тошо и с плачлив гласец пророни: „Дофторе, не съм дошъл да ма лекуваш, а да ми дадеш един съвет.“

„Давай, да видим дали ще мога, Тоше!“

„Моята Кина ма остави и избѐга с друг! Дзвъна й язе, ама она не дига! Отидѐ при един орунгел, дека мяза на кьорав бивол. Сабаа̀ле пак й дзвънех, ама на тилифоню съ обади оню, орунгело де, и ми вика: «Що ми пречиш на е---аньето, бе?!» Блъсна̀ ма гла̀ва от та̀а приказка, е-ѐй!“

„И после? Ти какво му отговори?“

„Какво… казах му да ми я даде да са чуем. Даде ми я… Че като занизах язе, замолих, че като заревах… «Кине ма, мъко моя ма, що така ма, агънце вакло? Що избѐга от мене, ма?» «Тоше, стига рева, бе! Я не сум избегала от тебе, ама тоа ма прелъга… Женско сръце, нали знаа̀ш? Лабаво си е!» — Кажи, дофторе, сега, думай ми. Как да си върна Кина?“

„Проста работа, Тоше. Купуваш едни обеци, една тава с реванета и работата е готова. Те жените много обичат да се кичат и да ядат сладко.“

Мони сръбна от капучиното, погледна към мен, колкото да констатира дали ми е привлякъл вниманието. Нямаше начин, слушах го с полуотворена уста, захилена в една идиотска усмивка. Историята ми харесваше и следях с напрегнато внимание развръзката й.

— След два дена дойде пак Тошо и ми изложи следващата глава от патилата си: „Шъ знаиш дофторе, пробва̀х! Това с обеците и реването де…“

„И какво стана?“

„Тилифоньо пак го дигна̀ оня, орунгело. «Дай да са видим — вика — у кръчмето, при Пешо. Да видим, дали ша моо да са разбѐрем?!» Отидѐх я у кръчмето, гледам народ, народ, та нема къде ѝгла да фърлиш. Като ни видѐа, сички са изнѝзаа до един. Май разбра̀а, че ша има бой. Лъгал съм са, обаче. После Пешо ми рече, че излѐзнале от миризмата. И двамата с орунгело си миришееме на пръчове. Гледаме са с орунгело, стиснаа̀ме си ръ̀це, а он ми вѝка: «Нашио, чѐкай сѐга да съ разбѐрем. Ша ти върна Кина, ама она не та щѐ. Смръдиш й, вика, на ла---на. Чекай, пак ша я питам… Кино-о-о ма, тоа твойо ти е зел тава с реванета, ма. Вика, че сичкото-о за тебе, ма. Са̀каш ли да са врънеш при него, ма?» Чувам я язе, че цвили нещо по тилифоньо, па му викам: «Кажи й, че и обици съм й зел.» Пак чух, че са разцвили она̀а. А орунгело ми вика: «Съгласна-а да си доде при тебе… Сага обаче сме я затворили с бракята ми у едно къще до Табашкио мост. Даваме й само во̀да и сух лѐбец, че е млогу люта. Ша ти я дадеме, казано е. Вѐрвай ми!»“

Мони се хилеше заразително, аз също. После той финализира историята с едно култово изречение:

— Не съм вярвал, че една жена може да направи такъв голям и як мъж на пихтия. То жените какви ли не тактики си имат и умеят да въртят мъжа на малкия си пръст. Реве Тошо, нарежда и знаеш ли как завършиха обясненията му?

„Дофторе, не ма̀-а жал, че ония, бракята де, ша я е---ът, жал ма̀-а, че горкото Кине е затворено у къщето до Табашкия мост и са го оста̀виле на сух лебец и гола водица… моето Кине, дофторе, престави си!“

Вече и двамата се превивахме от смях. Мончо беше станал на крака. Бе грабнал парцала с пластмасовата дръжка и заличаваше старателно калните следи от маратонки, които бях оставил. Явно тоя човек си имаше мания за чистота.

— Искаш ли едно бонбонче? — сети се да ме почерпи той. Подаде ми едно дребно розово бонбонче, увито в прозрачен целофан, което развих с вещина и засмуках с удоволствие.

— Чакай бе, брат ми! Ти нямаше ли диабет? — попита ме притеснено.

— Не бой се, историята си го заслужава. Та значи си станал изповедник?

— Да бе, само дето нямам расо. Кой и откъде дойде и започва. Ако си водя записки, ще напиша бестселър.

— Ами пиши, имаш професионален поглед към хорската психика. Трябвало е да специализираш психология, а не за общопрактикуващ лекар.

В тоя момент на вратата се почука. Влезе висока, добре облечена жена. Мони я покани да седне. Стисна ми ръката за довиждане и двамата отново се закикотихме в синхрон.

— Щяла да умре от глад в къщето до Табашкия мост — хилеше се той. — И тоя Тошо е, как да се изразя, мъж е, та дрънка…

Аз му пригласях в кикотенето, а току-що влязлата пациентка ни гледаше стреснато и вероятно ни се чудеше на акъла.

Край