Алекс Болдин
Избори

— Как ти се виждат тия протести? — въпросът ми е отправен към Дончо, моя съученик и приятел. — Дали ще се промени нещо в живота на българина? Такава беднотия не помня, откакто съм прогледнал на тоя свят.

Бяхме седнали на „нашата“ маса в онова, модерното градско кафене, където цената на кафето летеше стремглаво към горната граница на чорбаджийското въображение. Много пъти съм питал Дончо защо при тая малка пенсия си позволява такова скъпо кафе. Обясняваше ми го по следния начин: „Кафето трябва да е истинско, независимо от цената, а тук го правят точно такова. Пия го с удоволствие, а като ми подадат сметката, ги псувам с още по-голямо удоволствие.“

— Едва ли ще бъде лесно. Народният гняв прелива и ако не се стигне до кръв, голям късмет ще е. Помня, че и през 97-ма беше същото, но тогава хората все още имаха по някой и друг спестен лев. Повечето ходеха на работа, а сега виждаш какво става — безработица и непрекъснато растящи цени и такси. Лоената държавна администрация не знае мярка на крадливите си напъни. Дори президентът не си мърда пръста, а вече няма правителство и народното събрание е разпуснато. Големите акули са се настървили тоя път на БДЖ и ще го глътнат, да знаеш. Но нека ти разкажа нещо, на което бях свидетел преди дванадесет години, когато Симеон Сакскобургготски пристигна от Испания. Аз нали съм си малко монархист, та се мъчех да му осигуря гласове за тогавашните избори.

— Сега вече не си ли негов фен?

— Не-е-е, видях му апетитите и целите. Не искам и да чуя, но тогава беше друго. Не познавахме тая личност, която историята беше записала да бъде цар на българите.

— Ти не беше ли в листата за депутати от нашия град?

— Бях, но не пожелах да стана, а тези, които станаха, си напълниха гушите с пари и изкупиха де що има имоти и заведения в тоя западнал наш градец. Лъснаха истинските им помисли и желания. Политиката е идеален инструмент за грабеж, ако попадне в нечисти ръце, така да знаеш, приятел.

— Е, аз защо не се бутам в нея… Нямам дарбата да се бутам с лакти между бездарници и некадърници.

— И правилно, но тогава на практика видях как се нареждат и оправят нещата отвътре. Обикаляхме окръга, правехме събрания във всяко село, набирахме привърженици и съидейници, които да гласуват за Симеон. Видях, че власт не се взима лесно, а с упорита борба и хитрини. Помня едно събрание в читалището на Боровци. Искахме да убедим селяните да гласуват за нашия кандидат за кмет — Пеши Бецински. Всъщност тамошната власт винаги е била на БСП, а нейният лидер, Гоци Нонински, беше несменяем кмет в селската община. Ще ме питаш кой е тоя Гоци? Ами той е просто един откачен и краен фанатик. Беше наплашил съселяните си, че ако не гласуват за БСП, ще настане апокалипсис, нещо като всемирния потоп. Трябваше по някакъв начин да убедим тия хора по човешки, че има и други партии, които ще защитават имота и делата им. Събранието в общината бе насрочено да се проведе в делничен ден, една седмица преди местните избори. Обадих се на Гоци по телефона, че е нужно да изчета предизборната агитационна реч по местната радиоуредба. Той от своя страна ми заяви, че трябвало предварително да му я дам, за да „види“ онова, което ще чета. Това си беше чиста цензура от негова страна, затова реших да му подготвя една изненада. Написах две различни речи, една за Гоци и друга — истинската, която щях да прочета на събранието. Разбираш, че двете се различаваха коренно по дух и съдържание. Около обяд се събрахме в читалището, за да представим нашия кандидат и да видим онези от другите партии. Беше много интересна сценка. Край една маса, застлана с червена покривка, се бяха наредили кандидат-кметовете на всички партии от селото. Когато влязох и приближих, Гоци ми ги представи: „Това е Боно от СДС, това е Личо от ДПС, това е Мръньо от ВМРО. Мен ме знаеш, нали?“ При тия думи Гоци даде знак с ръка и в залата на читалището гръмна военният съветски химн „Ставай, страна огромная…“ Бях наистина много изненадан от тоя човек. Хората, които ми представи, бяха посочени само с малките им имена. Нямаше презиме, нито фамилия. Никъде не правеха така. Когато седнах до нашия кандидат, той ми прошепна на ухо: „Не му се връзвай на тоя! Тия, дето виждаш, че са от различни партии, са до един негови хора. Ето Мръньо например му е първи братовчед по майчина линия. Личо му е кум, а Боно му е втори братовчед по бащина линия. Понеже си външен, иска да те заблуди, затова и не ти каза фамилиите им, защото някои от тях носят неговата. Ние си му знаем обаче номерата, ама го търпим, защото е нагъл и безкомпромисен. Ще ни направи черен живота, стига да се нарече. Когото и да изберат за кмет, пак ще бъде той на власт и ще се слуша думата му.“

„И за такива има чалъм, трай си“ — казах му тихичко. Вече бях дал на Гоци моята фалшива агитационна реч и той се бе съгласил да я прочета. Ако беше погледнал, наборе, в нея, щеше да кажеш: „Защо още си пия кафето с тоя върл комунист?“ Смей се, смей се ти, ама на мен тогава не ми беше до смях. Исках да убедя хората да гласуват за нашия кандидат. Всяка предизборна реч, четена в салона, се излъчваше и по радиоточката на селото. Така че цялото село беше наясно какво се случва там. Станах аз, доближих се до микрофона, пък като започнах… давай, давай, както аз си знаех. Салонът се умълча, хората занемяха, все едно че бе паднала бомба. Никой досега в тяхното село не бе слушал подобна реч за българския цар. Бяха надъхани срещу него и го смятаха за първия враг на нацията. Сега слушаха потресени и не можеха да повярват на очите и ушите си. В един момент погледнах към Гоци и видях нещо, което очаквах. Лицето на мастития бесепарски кмет беше почервеняло като ибрик. Беше се опулил, та чак пяна бе излязла на устата му. Див рев клокочеше в гърдите му. Разбра, че бяха го измамили, и не можеше да го понесе. Някой от седящите до него извади кутийка и му подаде валидол. Друг от братовчедите му наля чаша с вода. Имах чувството, че тоя човек, ако останех насаме с него, щеше да ме застреля от упор. Разправяха се легенди, че в кабинета си държал пушка от войната, опряна до сами бюрото. Всеки, който влизал при него, я гледал и не смеел да му противоречи… Стана, както обичаше да казва професор Вучков: „Гледам и не вярвам на ушите си!“ Завърших речта си аз, усмихнах се на присъстващите, пожелах им успех на изборите и си тръгнах. Никой не ми ръкопляска — не посмяха да го направят. Последва ме и нашият кандидат. Не смееше да остане сам сред тая „червена“ аудитория.

— Абе, Дончо, тия спомени да не са от синьото ти тефтерче? Нали в него пазеше архив с бележити събития от твоя живот?

— Позна! Не мога да го намеря обаче. Някъде съм го забутал и се чудя къде е. Възможно е и внукът да го е докопал. Голям хитрец е. Паднал се е на дядо си.

— Язък! Щях да ти го поискам за деликатен прочит.

— Съжалявам, приятел, това е положението…

Вратата на кафенето се отвори и през нея влезе една прегърбена, добре облечена възрастна жена. Приближи към нашата маса, погледна ни със сините си воднисти очи и с репетиран глас проплака:

— Дайте меня, дабрие люди, маленка стотинки! Пенсия маленкая! Неть для лекарства!

— О-о-о, я ми се разкарай от главата! — пропъди я Дончо.

Бабката изсъска с уста и го прокле на руски.

— Помниш ли я тая? Късаше билети в кварталното кино. Тогава беше млада, разведена, фуклива и надменна. А ние бяхме деца, палави и шумни. Като ни видеше, че се блъскаме, изкрещяваше нещо на руски и замахваше да ни пляска. Беше зла и вероятно затова мъжът й я напусна. Сега е остаряла и е закъсала за пари. За четиридесет години не е научила и една българска дума. Как да й дам пари, като я помня каква беше.

— Абе, на изпаднал човек се помага, така знам аз. Помня я. Такава беше.

Станахме и се запътихме към изхода. По булеварда се точеше поток от млади хора. Носеха български знамена и плакати, написани набързо. Скандираха:

— Ма-фи-я! Съд за политиците, разорили България! Вън, ЕРД-та! Достоен живот за българина!

Спряхме, за да изчакаме преминаването на множеството. Колоната бе обиколена от кордон полицаи. Те вдигаха портативните си радиостанции и говореха нещо, вероятно докладваха на своите началници.

— Как ти се вижда, наборе? Накъде вървим?

— Вижда ми се на революция. Не е на добре това. Слушах по „Дарик“ радио, че се готвел някакъв преврат, за да се потушат безредиците. Щял да го ръководи външен генерал. Нашите генерали не смеели да се месят. Може и да са слухове, но дано не се стигне дотам, че наистина ще се лее кръв. Ония безумци, които ни доведоха дотук, за да запазят милионите си са готови на всичко. Това е новото поколение, наборе. То не е търпеливо като нас. Но има и друго… ножът вече май е опрял до кокала, не ти ли се струва?

— Струва ми се. Като гледам по цената на кафето… Скоро и пенсията няма да ми стигне, за да си купя и изпия едно хубаво кафе.