Алекс Болдин
Началник

„Хубава работа, ама… циганска!“ Тая поговорка все по-често чувам около себе си. Понякога даже се питам: „Защо и от какъв зор някакъв българин ще се жени за циганка?“ Тоя въпрос най-често ми изниква, когато сутрин спра пред близкия павилион за закуски и си поръчвам кафе на един винаги усмихнат българин, който още с появата си зад малката купчинка от банички и кифли тутакси предизвикваше в ума ми асоциацията и думичката, с която съм озаглавил разказа.

Той явно харесваше това обръщение, защото при моята молба — „едно много дълго, та чак продълговато“, напълваше догоре пластмасовата чашка със силно и ароматно кафе.

Друг бе случаят, ако зад закуските се мъдреше жена му — циганката Цуца. Тя също правеше дълго кафе, но с добавка на хинин и толкова разредено, че ти идваше да плиснеш с удоволствие течността в лицето й.

Спомням си момента, когато през времето на развития социализъм минех край „кривия блок“ в центъра на града и погледнех към витрината на гастронома. Там винаги закичваха снимки на заловени джебчийки. Такава беше системата — да се окачват снимките на дребните престъпнички с цел възпитание на гражданството в социалистически морал.

Честичко виждах снимките на Муца и Цуца — майка и дъщеря, уловени в прегрешение, тоест в бъркане из нечий джоб. Гледаха от снимките невчесани, нацупени и недоволни.

Всъщност Муца беше родила Цуца на 12 години, затова на снимките изглеждаха почти като две сестри. Така беше при социализма. Двете циганки крадяха яко и не им хрумваше да вършат друго, макар че тогава държавата се грижеше всеки, дори и циганин, да бъде осигурен с подходяща работа.

Смяната на социалната система обаче даде една интересна идея на двете циганки и те решиха да сложат точка на старата си дейност.

Най-напред Муца успя да си намери за съпруг някакъв дългун, сополив и развлечен. Дългунът си беше чистокръвен българин, но явно беше омаян от природните или други дадености на Муца. Няколко месеца по-късно Цуца пък успя да излъже друг българин, чиято слабост към алкохола му бе вързала очите и той, явно в пияно състояние или след кръшен кючек, бе решил да се ожени за закръглената Цуца.

По-нататък животът на двете циганки се разви като в някакъв индийски сапунен сериал. Те нямаха никакво образование, но усетът им към човешките слабости и някаква вродена предприемчивост ги подтикна да се заемат с легална търговска дейност, която доби популярност с името — бизнес.

Муца и дългунът наеха някакъв склад в северната част на града и всеки петък пътуваха с камион за Първомай. Там пълнеха камиона с най-евтина и скапана зеленчукова и плодова стока. Докарваха я и я продаваха на сергия на много ниски цени в току-що създадения стоков пазар. Беднотията, разбирай безработни и пенсионери, започнаха да се трупат и купуват, като не виждали никога, скапаната циганска стока.

Това бе твърде приятно събитие за Муца, което така я зарадва и насърчи, че тя тутакси отвори магазин на Стария пазар. За продавачка назначи една дебела и мърлява пенсионерка, на която почти не плащаше заплата или ако й плащаше, беше с много препирни и кандърми.

Цуца пък нае едно малко помещение до магазина на майка си и го превърна в павилион за закуски и кафе. Закуските приготвяше собственоръчно с помощта на мъжа си и още една братовчедка. Кафето й естествено бе от най-лошо качество, подправено с горчиви химикали, за да му придаде желания „прекрасен“ вкус.

Отново ще повторя моята сентенция: „Хубава работа, ама циганска!“

Да-а-а, ама това си беше „бизнес“! А моя милост, поради безработицата, си броеше стотинките дори за това хининово циганско кафе. На всичкото отгоре, ако се случеше да ме обслужи Цуца, трябваше да й давам бели стотинки. Дребните жълти тя не приемаше или ги вземаше с петминутно мрънкане. Хайде холан! Самочувствието и надменността й към българите бяха приели нахално и дразнещо изражение.

Мъжът й обаче, Началника, беше хрисим човечец. Тя го бе отучила да пие алкохол и той, за да затвърди наученото, непрекъснато смучеше ментов бонбон или дъвчеше филтъра на цигара. И нея не смееше да запали, защото Цуца не можеше да търпи тютюнев дим… Брей! Има ли циганка, която да не търпи цигари? Та това си беше един наистина невероятен феномен.

Веднъж при Началника бяха дошли някакви образи, големи бъзикачи. Като ме чуха с това обръщение в уста, си умряха от смях.

— Какъв „началник“ е тоя шматарок бе, пич? Та той не разпознава пика от спатия и вместо да натисне спирачка — подава газ.

При тия думи Началника изписа на лице една интересна физиономия или както обичаме да казваме ние врачаните, скумроса се.

Така е! За да те запомнят хората, трябва да им привлечеш вниманието с особена дума или реплика, която по някакъв начин им повдига самочувствието. От оня благословен момент на възхитителното обръщение, моя милост започна да пие най-доброто кафе в квартала и да получава най-препечената баничка, точно както ги обичаше на вид и вкус. Умението да станеш симпатичен на един човек си е цяло изкуство.

За разлика от другите павилиони на Стария пазар, павилионът на Цуца работеше и в неделен ден. Тогава тя си почиваше, а зад щанда дремеше Началника. Той обикновено четеше някакъв жълт вестник или решаваше кръстословица. Баничките и кифлите, престояли едно денонощие, добиваха напълно складов вид, тоест втвърдяваха се до степен, опасна за чупене на пенсионерска протеза.

Моя милост беше напълно осведомен за тези неща, затова в ранната неделна утрин подхвърляше невинно към дремещия следния подвеждащ въпрос:

— Може ли една закуска? — въпросът естествено изискваше уточнение.

— Каква?

— Ами, най-вкусната и най-прясната…

— Значи, вафла „Мура“. С тези банички мога да ти счупя главата.

Това му харесвам на Началника. Беше искрен и директен — по български. Ако се случеше да продава Цуца, щеше да ме попита дали да претопли баничката на микровълновата печка и да ми я хвърли, за да си троша зъбната протеза. Отвратителни тестени банички майстореше хитрата му циганка и по удивителен начин мамеше хората.

Обикновено в неделен ден пред павилиона се събираше малка групичка от безделници. Те сядаха на бетонните стъпала и започваха да задяват Началника. За него това бе добре дошло. Неделната скука се оказваше така силна, че рискуваше да заспи на стола.

Той разпечатваше нов пакет цигари, черпеше ги, усмихваше им се и тръгваха едни майтапи, каквито само скучаещи образи могат да измислят.

— Откога ти излезе тоя прякор бе, Методи?

— Кой?

— Ами, Началник.

— Един учен от махалата ми го лепна. Човекът си купува кафе само от мене, защото съм му симпатичен. Аз, значи, на свой ред се престаравам и той е доволен.

— Ама ти наистина ли се мислиш за началник? Май Цуца е истинският началник у вас.

— Няма такова нещо! Как?! Аз да се дам на жена?! Ни-ко-га!

— Айде, бе!

— Да, бе!

— Ами кой насади цветята зад павилиона? Цуца ли ги насади?

— Аз! Имаше отпадък от кафе, та решихме да видим как ще подейства като тор на едни красиви градински цветя.

— Е, виждаш ли? Цуца свирне и ти ще се пребиеш да изпълняваш.

— Няма такова нещо!

— Няма, няма… Ами защо в неделя работиш само ти? Да не си наказан?

— Наказан? Вадиш ми дума…

— Хвана ли плъха?

— Плъха ли? Не можах! Изпояде баничките, пустинякът му!

— Ако знаят хората, че плъх ти яде баничките, никой няма да пристъпи и да купи закуска.

— Няма да има вече плъх! Я чуй!

Някакво неясно мяукане се проточи отвътре.

— Какво е това? Да не си донесъл мачок?

— Ихтиандър се казва. Мяучи на дебело и на изтребление…

— И какво е изтребил досега?…

— Да си призная, имам си само ядове с него.

— Защо?

— Пристрасти се към поничките. Нали ги правим с шоколад, а той е като малко дете. Дай му шоколад и го пусни. Сега е ред и на вафлите „Мура“, само дето още не се е научил да разопакова целофана.

Бях неволен свидетел на тоя така задушевен разговор, когато изведнъж креслив глас се разнесе зад Началника.

— Ме-то-ди-и-и!!!

— Какво си се развикала, ма?

— Ихтиандър яде от поничките, бе, пустиняко!

— Така ли?

— Така бе, шемето!

— Е, нека си яде… Кой ли ще ти ги купи днес тия корави понички?

— Така ли се прави бизнес, бе, упалнико? Аз се пребивам да ги пържа, да ги пълня с крем в пет часа сутринта, а ти дремеш като пуяк!

— Мя-я-я-у-у!

— Преби момченцето, ма!

— Ще ви пребия и двамата, така да знаеш! Ще ми станете на момченца всичките, дето сте тук!

Тайфата от безделници леко се изниза пред клетвите на ядосаната циганка. Моя милост също побърза да си обере крушите.

Остана само Началника да гълта буци и един ненаситен и яшен котарак, който така и не разбра как бе хванат и бе елегантно запокитен през отвореното прозорче на павилиона. Той описа във въздуха красива парабола и както всички събратя от котешкия род, успя да се приземи на четирите си лапи.

Муцунката и мустачките му бяха целите омазани с шоколад.

Тежко е, много тежко и неприятно е, когато в най-вкусния момент от живота, някоя ненормалница ти развали хатъра.