Алекс Болдин
Шофьорка

Гелето, моят братовчед, е много принципен човек. Като каже нещо и думата му има сила на закон, който спазва, и от който не се отклонява нито на милиметър. Днес ми заяви, че… от жена шофьор не ставало и беше толкова категоричен в това си твърдение, че не търпеше никакви възражения.

— Слушай, адаш, какво ще ти разкажа и си направи извод.

Сладкодумецът запали поредната цигара, смукна жадно и започна:

— Преди много години, когато още ползвах синята „Шкода“, жена ми заяви, че иска да става шофьор. Никакви убеждения от моя страна не помогнаха. Беше инат и трябваше да се съглася с нея, иначе нямаше живот… Дадох й пари и тя се записа в любителските шофьорски курсове при един приятел, Стефанов се казваше.

Изкара ги, но като започнаха изпитите и йок! Късаха я на всеки изпит. Идваше си умърлушена, спря да готви, да чисти и да прави любов с мен. Видях се в чудо. Позвъних на Стефанов за информация, а той ми казва: „Приятел, от тая твоята шофьор няма да стане. От мен го запомни. Ако я пуснеш да кара или теб ще пребие, или нея си. Послушай ме!“

Стефанов обаче не знаеше каква е ситуацията у дома и затова трябваше да му звънна втори път и да го убеждавам по-твърдо. Накрая се съгласи и попълни документите й за шофьорска книжка. Моята се успокои и нещата у нас си тръгнаха постарому, тоест щастие и радост отвсякъде.

Един ден ни се наложи да посетим дъщерята, която живее в Плевен. На връщане минахме през Кнежа, Бяла Слатина и излязохме на оная отсечка, която по Тошово време беше правена за аварийно кацане на самолети. Видя жена ми широка магистрала и настоя да хване кормилото. Пуснах я да кара.

Гледах я как шофира и започнаха да ме ловят нервите. Беше се закротила зад един товарен камион и караше с неговата скорост, тоест с 50 км/час.

„Давай, ма, какво чакаш!? Така няма да стигнем във Враца и до утре.“

Реши се тя да изпреварва, завъртя волана, обаче не погледна какво идваше насреща й. А идваше един голям тир…

Видя го в последния момент. Зави рязко волана, колата се завъртя и влезе в канавката. Едва спряхме. Слязох аз да видя какво се е случило, а то… Маркучът на спирачната система се беше спукал от зор. Нямаше друг да го сменя. Освен това и радиаторът се бе пробил, та капеше вода. „Брех! — казах си. — Ами сега?“

Седнах зад волана и полека-лека криво-ляво стигнахме до Борован. Карах едва-едва, защото знаех, че нямам спирачки. Там случайно видях един познат, който ми помогна с маркуч, и така се прибрахме. Дадох колата на ремонт да оправят радиатора. Платих половин заплата и се зарекох повече да не я пускам да сяда зад волана.

Да, ама не… След месец тръгнахме на гости при роднините й в с. Чирен. Сигурно не знаеш, но нейният род е оттам. Отминахме Деривол, завихме наляво, отвори се едно гладко шосе да ти е кеф да шофираш. Видя жената ситуацията, усмихна се и се изрепчи отново да я пусна да кара. Отстъпих, прецених, че поне тук нямаше да има инциденти, защото нямаше никакво движение.

Отминахме местността „Понора“ и що да видиш… Отдясно работниците бяха нахвърлили купчини със сипица — баластра за ремонт на пътя. Жената, като ги видя, забрави за широкия път и се насочи към една купчина. Какво й стана, не знам. Не караше по правия и гладък път, а търсеше препятствие, че да се забие в него. Уплаши ли се, какво ли, но налетя на първата купчина.

Фрасна колата, изкриви предната броня, спука предна дясна гума и за божие чудо спря.

— К’во правиш ма, булка? Искаш да ни утрепеш ли?

Мълчеше гузно тя, трепереше от страх и си дъвчеше устните. Повече не посмя да сяда зад волана. Наистина се уплаши, а на мен ми олекна. Оттогава ми е едно ведро и спокойно, защото знам, че шофьорката се нашофира и се укроти. Та така, братовчед, от жена шофьор не става!

Тоя път трябваше да се съглася с него. Пресегнах се, взех запалката и я щракнах пред лицето му. Гелето бе забол нова цигара в края на устните си и се чудеше какво да прави с нея.

— Мерси, адаш! Ще пиеш ли едно кафе?

Съгласих се, защото знаех, че кафетата ги правеше мераклийски, като познавач.