Алекс Болдин
Ликьорно вино

Седим си с адаша край масата с отворената кръстословица и се наслаждаваме на топлата струя, насочена към нас от новия му климатик. Навън е снежна буря, а вътре е приятно, топло и уютно. Той е захапал поредната цигара, подръпва жадно от нея с една върховна наслада, позната само на заклетите пушачи, и обмисля поредната тема за разговор. Те, неговите теми, са безкрайни, защото мъж на 78 години винаги има интересни преживявания, които би могъл да сподели в момент на откровение.

— Сигурно знаеш, че навремето бях технически ръководител в Стройкомбината… Пращаха ме по обекти и организирах работата на две строителни бригади. Наложи се да разширим административната сграда на Врачанския Винпром. Тя се помещаваше в едноетажна постройка до портала. Надградихме още два етажа и дадохме възможност на Коло Мочора да увеличи персонала си.

Мочора тогава беше директор на винения завод, а същевременно и мой личен приятел. Като завършихме сградата, той ме извика и ми поръча да направим още една метална входна врата, широка и висока, като за строго охраняван затвор. „Това ще е за хайдуците! Много взеха да крадат, а като вържа кучето до вратата, няма да посмеят да изнасят крадена продукция.“

Това беше „железен“ аргумент и ние с колегата нямаше как да не се съгласим. Направихме му вратата и аз предложих: „Дай сега да му напишем една калкулация за вратата така, както ние си знаем. Той има пари и ще плати, колкото и да му поискаме ще плати. Предлагам крайната цена да бъде 10 000 лв. Шефът ще ни даде премии за тоя финал, нали?“

Колегата се съгласи и двамата седнахме, изтипосахме калкулацията и я занесохме на Мочора.

Той я взе в ръка, намести очила, погледна я, после ме огледа над очилата, усмихна се и каза: „Виж сега какво ще ти кажа, приятел. Вземи си тая калкулация и напиши нова, за толкова пари, колкото реално струва вратата. С тая няма да те огрее.“

Поех от него калкулацията и отново седнахме да смятаме. Новата я натъкмихме на 8 000 лв. Носим я повторно на Мочора, а той клати глава: „Ще имате много здраве от арменския поп! Искам цена, която е реална, иначе не плащам!“ Турих в чантата новата калкулация, върнахме се в отдела и отново започнахме да смятаме. Тоя път вписах реалните цени за материали и труд.

За трети път Мочора я погледна, усмихна се и рече: „Ха така, момчета! Започнахте да ми харесвате. Гино-о — провикна се към главната счетоводителка, — оправи тия момчета с платежни и да свършваме с тоя досаден Стройкомбинат. А сега, момчета, кажете с какво да ви почерпя за добре свършената работа?“

Аз обаче, очаквайки тоя момент, се бях предварително подготвил. Знаех, че Мочора си има едно специално буре за гостите от София и за елита от местния градски комитет на БКП, с което се отсрамваше и същевременно ползваше за особени производствени цели.

— Абе, Мочор, нищо не искаме, но ще ми сипнеш да опитаме от онова буренце с №289. Черпил си ме от него и знам, че пак ще почерпиш.

Това буренце, адаш, да ти кажа, съдържаше 500 литра от едно много специално вино. Беше от сорта „Врачански мискет“, отлежал и толкова гъст, че имаше вкус на истински еликсир. От него отсипваха и правеха едно перфектно ликьорно вино за ЦК на БКП и за износ в Съветския съюз.

Мочора звънна на някакъв технолог, нареди му нещо и оня донесе трилитрова туба с кехлибарена течност, която бе пазена за „боговете“. Нямаш си на представа, адаш, какво значи ликьорно вино! Пиеш го, а то само си влиза в теб и те кара на песен.

Седнахме тогава аз, партийният секретар, профпредседателят, шефът и колегата и го започнахме. Не помня какво беше мезето, но помня, че след третата глътка ни се отвори гласец за песен, омаен и сладък. Кой какъвто репертоар имаше, го изреди по три пъти. Аз си знам, че пея фалшиво, но партийният секретар, имаше глас за милиони. Извиваше човекът, а ние слушахме и си представяхме, че сме на спектакъл на „Риголето“ в софийската опера… Много подготвени хора бяха тогава партийните секретари, адаш… мно-о-ого подготвени!