Алекс Болдин
Сериозността на положението (Изповед на един мургав пенсионер)

Нека най-напред да ви са прѐдстава.

Приятно ми е, Ангел, но сички ма викат Ачо! Циганин сам, на шеесѐ и пет лазарника. Градско чедо сам, от Медковец, най-убавио квартал на Враца. Убав е, защото е близо до балкано, баце.

Макя ми, Гизда, умре преди шес го̀дин, а сестра ми Тота са загуби некаде из Франциа. Забегна с един авер от маала̀та и вече са не връна̀. Като дете, сички ми вѝкаа Шабан Мортезин. И я не знам що, ама така си беше. Не съм учил млого, само до трето отделение, обаче са научих да чѐта весници. Работил сам цел живот. За такива като мене са намираше насекаде работа — ту кенефи ша мия, ту пазаро ша мѐта, ту лайна ша рѝна на крави у Краводер, баце.

Работил сам и у завод. И там бех метач. Бех, бех, ама шантава главоо, защо са не ожѐних, като имаше толку млого женски бе, баце? Глѐдаа ми цвето на кожата и усмивкята. Все ми намираа маана̀ тия женски, па и ония, от мо̀ата боя.

Сега сам пенционер, с пенция, колко да не умра о̀тглади. Кьоам са по градо̀, заплесвам са и си дира късмето, дека го нема никаде. У дом си седа малко. Кво да праа там, стана̀ студ и са не седи до ръждивата печка „циганска либоф“. По-добре да са скитосвам по улиците и да събирам впечатления. Пък кой знаа, булките се по улиците одат, нали така, бе баце?…

Имам си проблем и сос здравето. Чат-пат сръце ма стегне и не мо̀о да ода добре по малката нужда. Дофторо ми е изписал пет вида апчета да пия, ама пита ли ма, имам ли пари да ги купа? Купувам само едно, за сръцето и тва̀а, а като ида ду клузето си преливам с едно канче во̀да, за да си свърша работата. Сиромах човек — жив гявол, нали?

Та̀а за̀ран минах по една улица близо до назе и гледам… Събориле една къща и пра̀ат църква… Уж църква пра̀ат, ама не прилича на наште църкви. Заплеснах са у строежо и кой да вида?… — Киро, дека о̀дееме за риба кат дечорлѝа. Изправил са нашио и крепи един дирек. До него друг като мене забива у диреко голем пирон.

— Кире бе, наборе бе, кво праиш тука бе, баце? — викам му. А он ми отвраща:

— Аче-е, бачкам, та пушак са дига! Ама ти още си приказваш с тоа навик?

— Кой? — питам.

— Да „бацкаш“ като пръчо на Юбен Мекията.

— Навик бе, баце! Оги, знаеш ли го, оня, от ДПС-то? Нали написа един речник — „Речнико на Баце“. Като мина̀х веднаж по главната, ма спре и ми го подари. „На ти!“ — вика. „За да моо да са упра̀аш с врачанскио диалект.“

„Ама я си са упра̀ам, щото сам врачанин.“

„Дръж бе, момче, нема лошо да ти на̀праа, чети го и пращай приятеле да купуват, че нещо с бизнес дистрибуцията му не връви…“ Зех я речнико, зачетох са и млого ми ареса. Кофти е, че откак го прочетох, та̀а приказка „Баце“ ми са лепна за езико като гербова марка на розав плик и са не отлепи и досега.

— Я отлепвам такива приказки след почерпка с три криводолски ракии и кило домашно вино.

— Е-е, млого ти е скапо отлепваньето бе, баце… Колку ти плащат тук за бачканьето?

— Не плаща много чорбаджията. По три кебапчета с четвърт леб и шише „Каменица“ на обед, а вечер сме на салам „кучешка радос“ и малка гроздовица. Добрее, добрее, че за некои и тва нема.

— Таа черква нещо ми не мяза на нашите черкви бе, Кире?

— Католическаа, американец плаща парата.

— Стига, бе! У Америка католици нема, само протестанти…

— Ти шъ ка̀аш!

— Ами я шъ каа, щото нали знааш, че моо да чета весници. Там си пише, че у Америка има само протестанти бе, баце.

— Ей, нема да спора с тебе, че ма чека млогу работа. Я виж колку пиронье има да забиваме с аверо…

— Жив и здрав, баце! Като имаш да забиваш — забивай! А като ти отмалнеат ръце ми свирни, да дода и язе да забивам.

— Кво ти е на сурато? Кви са тия лепенки от артия?

— Нема да ти разпра̀ам, че си имаш работа, айде чао!

Не че не ми се приказваше с Киро… Беше ма срам да му обяснявам за лепенките от вестник по сурато. Нали все си немам пари да си купа ново бръснарско ношче! Онова, дека имам, го пробва̀х на комшийскио прозорец. Нали съм си услужлив циганин…

— Боядисва̀х джамовете и не знам как да ма̀ана боята от них… — вика ми комшията.

— Я ша а ма̀ана! — думам му. Свалих ношчето от брасначо и оп у них. Изчегрътах с него боята от прозорците, ама после като рекох да са о̀бръсна и целио са заклах. Швирна она̀а кръв от сурато ми, та едва я спрех със сол и лепенки от весници. Пет парчета от вестник сега са ми на сурато и ма̀а срам да ода из градо бе, баце.

Даа, ама требва да реша жизненио проблем.

Ша питаш кой? Оня проблем с булката! То на моата възрас, кой ти гледа мома? Они, момите, само бамбоне сакат да им купиш и да ги либиш през час. Откаде тиа пари и та̀а сила бе, баце? Така че, сега гледам само по булките. Разведена ли е, вдовица ли е… Те ти ортаклък за Ачо!

Не ми са живее сам бе, баце, не врави само̀. Не е до парите, а до самочуствието. Да ти са̀а случва̀ло да са врънеш у домо̀ си, да седнеш до угасналата „циганска либоф“ и да нема кой да ти каже една думица, да нема кой да ти зашие копче, кой да ти сготви бобо или изпѐре риза. За това ми е приказката бе, баце.

Я съм си много директен циганин. Кво си ми е на сръцето — тва ми е и на устата. И с жените сам така. Помна, кога работех у заводо, са заплесвах у едно Лиле. Имаше големи цици, горката. Беше за̀фатно булче, дал й Господ атрибути. Като минех с метлата покрай нейнио склад, са запра, заплесна и почна да цъкам.

— Леле, Лиле, какви си ги оперила, пиле…

А она, като ма чуе, фърли по мене празни кутии от транзисторе. Хитра беше та̀а булка. Знаеше, че нема да ми стане нищо, ако ма улучи с них. Обичаше да слуша приказките ми и тва си е.

Оня ден я видех на спирката на тролею. По-точно она ма виде и ми викна̀.

— Ти ли си бе, Ачо? Кво праиш? Стига ли ти пенцията?

Зарадвах са язе, спрех, загледах я, ама очето ми все у циците.

— Не остави си адето бе, Ачо! Маани ги тиа цици, баба сам вече, унуци имам… — улези са она, ама нещо не й беше на кеф.

— Що ти е ма, Лиле? Що не си радосна?

— Пенцията ми е по-мънинка и от твоята бе, Ачо… Мъжо ми си замина при свети Петър преди петнаасе годин. Ода по Гръция, за да изкарам за лебо. Налѐгнаа ма болести, ама не ми са мре о̀тглади тука у та̀а Враца…

— Лиленце-пиленце, така сме вече сички пенционере. Не стигат и не стигат. Оди, пиленце, докато мо̀ош, а като са врънеш тука, ми са обади. Жѝвеа до заводо, нали знаеш? Не сам са местил никаде, там сам си. Имам нещо предвид.

Де да станеше… Ох, мамо маа… С такава булка и на дръвник гла̀ва ша турна! И она го знаеше, ама дали ша ми ареса боята? Те това не моо прѐдвида. Оно ша си покаже, я сам тръпеливо момче.

Днеска обаче млогу не ми връве. Работата не е до късмето, а до езико ми. Оно не требе така. Моо да ти са дрънка, да ти са плямпа, ама требе да мислиш и за последствията.

Та връва си язе по площаду около Билата и гледам три булки мъкнат тежки чанти. Излѝзаа от магазину и нещо си приказваа. Около них подрипваше един хърбав бел пес с черни петна по гърбо̀. Подрипваше и надничаше в торбите им. Може би беше гладен като мене, ама песовете не си крият желанията. Кой ли ма гявол накара да му реча следната приказка:

— Кво обикаляш булките бе, курварин?

Чуа ма они, па като ма почна̀а. Какво ли ми не рекоа и го рекоа толкуз силно, че ги чу целио площад. Они жените не тръпат такива приказки на обществено место.

Имаше един образ, който теглеше пари от банкомато. Спре завалията, ококили са и са обръна да види кой е то̀а, дека го овикват?

Потънах, баце, от срам, ша знаиш. Сичкио народ сѐ мене гледаше. Свих уши и леко, леко си тръгнах към домо̀.

Като наближих площад Благоев, у блоко с гаражите, гледам окичиле едни кожени якета. Язе си ода с моето протрито от не знам кое си време. Загледах са у якетата, а един арапин ма дръпа за ръкаво и пита на развален блъгарски:

— Ша купуваш ли или само ша гледаш. Ако само ша гледаш — кини!

Мамка им на тия арапе, довлекоа са от своата Сирия или Ливан и сега цицат държавата за помощи и въртат търговия. Разтрепера ми са душата, затова продължих по другио тротоар. А там, що да вида — едни голееми плакате окичили клубо на партия ГЕРБ.

Е, те сега не издържах, щото веднага са сетих за Симьон Дянков. Напнах са добре и теглих една дъълга попържня по негов адрес и по адресо на партията му, та чак ми олекна на душата. Не видех обаче, че вратата са отвори и излезна, кой мислите — Йошко мелиционеро! Сега не е мелиционер, защото мелиция нема, ама те сичките бивши мелиционере си беха напраили своя партия — ГЕРБ.

За уточнение ша обясна, че Йошко живееше навремето у нашта маала. Като деца ни пребиваше от бой, а докато биеше, ни караше да викаме „Ураа!“. Беше едър, оял са, щото и баща му бе мелиционер. После, като стана и той като баща си, пак биеше ората, ама у участъко. Дали ги е карал да викат „Ураа!“, не знам.

Не бех го видел, обаче он ма виде, чу и изрева:

— Ти моата партия ли ша псуваш бе, мангал?

Не можах да реагирам своевременно. Зама̀ана към сурато ми, така че ми отфръкна долното чене заедно сас зъбо, който го крепеше. Немаше начин, требеше да са спасявам с бегство бе, баце.

Сега съм си у назе. Седа до печлето „циганска либоф“ и трѐпера на лис от студ. Нема дръва, нема жега — нема либоф! Гледам през прозорецо към балкано, попивам кръвта от счупенио зъб и си мисла за сериозността на положението. Вервайте ми, стана млогу зле, ама от зле по-зле. Требват пари за ваденье на зъбо, за лепенье на чене, за апчета, за леп, за лъганье на булка и за какво ли не. Айде за дръва ша ида у балкано, ама моите братовчеде сигурно са ма превариле и са обрале сичко, що може да са обере за топленье.

Мааму стара, се на мен ли да са случи така бе, баце?

 

 

Някои употребени думи от врачанския диалект:

 

кьоам — мотая се, шляя се

кофти — лошо

кааш — казваш

сурат — лице

швирна — потече

разпраам — разказвам

адет — навик

ортаклък — съюзяване

завалия — нещастник

зафатно — закръглено, хубавичко

них — тях

унук — внук

улези — усмихна

ококили — опули

кини — махай се, разкарай се

маана — кусур