Алекс Болдин
Ментов бонбон

Имам си една слабост. Не мога да гледам спокойно как някой човек се мъчи. Съществуват хора, на които това често срещано явление не им прави впечатление. С мен обаче не е така. Милостта и съчувствието си е някак вградено в душата ми. Ето например случаят с баба Мара.

Работех на едно място, където, как да се изразя, бях служебно задължен да върша инкасаторско-контролна дейност. Шефът не ме харесваше много и поради това с удоволствие ме поставяше в конфликтни ситуации с хората, които по някакъв начин бяха зависими от мен. Ако се появеше спор с някого, той ми нареждаше да върша неща, които ме смразяваха с човека. Такъв си беше, началстваше и изискваше да го слушат и горко на онези, които не му бяха приятни…

Моя задача беше един път месечно да обхождам ведомствените жилища, да инкасирам ток и вода и да изчислявам дълговите сметки на наемателите.

Ще кажете — нищо сложно! Да, наистина работата не беше никак тежка и сложна, но пък отношенията с наемателите бяха повече от сложни, защото понякога бедните хорица получаваха сметки доста надвишаващи тези на нормалните граждани. Ведомството, към което се числях, по някакъв начин завишаваше тарифите и прибираше за себе си процент от парите за консумираните ресурси. Това го знаех, затова трябваше търпеливо и аргументирано да обяснявам на хората ситуацията, която за тях си беше скандална, а за мен повече от нервна.

Баба Мара беше една много симпатична и кротка старица. Ходеше с бастун, движеше се бавно и говореше мъдро. Живееше със сина си в две малки северни стаички в разнебитено ведомствено жилище.

Беше пенсионерка с малка пенсия и един куп болести, все животозастрашаващи. Пенсията не й стигаше за нищо, защото синът й боледуваше сериозно и беше безработен. За плащане на лекарства, сметки за ток, вода и наем не оставаха пари. Знаех го, знаеше го и моят началник.

Тая жена ми беше особено симпатична, признавам си го, и правех за нея всичко, което ми бе по силите, да й облекча живота. Често я срещах сутрин да тътри крака към съседната бакалия за хляб и най-нужните продукти. Поздравявах я вежливо, заговарях я весело, така че да й стане приятно.

Тя бе много словоохотлива. Споделяше грижите си, болките, ежедневните проблеми. Така разбрах за болестта на сина й, за машинациите на ТЕЛК комисията, за евтините хапчета, които пие за кръвно.

През есента на същата година шефът ми реши да „стегне“ финансовата дисциплина на ведомствените наематели. Извика ме в кабинета си, подаде ми някакви списъци и каза намръщено:

— Това ми дойде от счетоводството. Тези хора са с големи дългове. Не плащат нито ток, нито вода, нито наем. Искам да поемеш твоето перо и да чуя, че са се издължили. Вилето ще поеме наемите. Действай! И за ден-два да има резултат!

— Ама… аз не съм полицай, че да ги заставя! Задълженията ми са да инкасирам и изчислявам.

— Не ме интересува! Вземаш клещите и започваш да режеш жици! Ако се прикачат сами, без да платят, им начисляваш глоби. Измисли там някаква сума… Вземи Вальо със себе си да им спре водата… Действай!

— Не може да режа без предупреждение…

— Ами, предупреди ги! Писмено!…

Погледнах го. Някаква зла усмивчица се бе загнездила в ъгълчето на устата му. Наблюдаваше ме с интерес.

Зачетох се в списъка. Поне трябваше да дам някакво свое мнение, каквото и да е. Би трябвало да се съобрази с него, макар и да се съмнявах, че ще го стори.

— Гледам дълга на баба Мара. Не е голям. Да й дадем отсрочка, поне до пенсия? Иде зима, а старата жена без ток и вода ще умре…

— Който консумира, трябва да плаща! Аз също си плащам тока и водата. Ти също. В края на месеца трябва да ти дам заплата, не е ли така? Ако не събера дълговете, от какво ще ви дам пари?

Млъкнах и излязох. Оставаше ми година до пенсиониране, а от опит знаех, че шефът не обичаше да му се противоречи.

Още същия следобед минахме с Вальо и приложихме директорските санкции.

Като влязохме в бедната стаичка на баба Мара, ми се сви гърлото. Тя ме гледаше неразбиращо с избелелите си сини старчески очи. Преглъщаше с мъка и нареждаше тихичко. Знаеше какво следва.

— Не може ли малко да ме изчака? След три дни ще взема пенсия и ще си платя част от дълга. Момчето ми се хвана да слугува в една бензиностанция, но още не са му дали пари… Не е добре… със здравето…

— Бабо Маро, нищо не мога да направя по твоя въпрос. Опитах, но… Иди лично при него, помоли му се, дано се смили и да ти даде отсрочка. Виждам, че и наема не си платила. След мен ще дойде Вилето, колежката ми, и ще те предупреди за напускане на жилището…

— Боже мой!… Господи мили!… Къде ще идем с момчето, пред идване на зимата!?…

Същия ден узнах, че баба Мара била ходила до шефа ми и се бе молила. Беше се съгласил да не я гони от ведомственото жилище, но за тока и водата бил непреклонен. Искал да плати.

Малко преди Коледа Баба Мара и още 5–6 наематели останаха без ток и вода. Шефът държеше да минавам периодично и да следя дали някой не е счупил пломбите и нарушил забраната.

В края на декември стегна лют студ. Трябваше да мина, за да контролирам „мероприятието“. Почуках на вратата на баба Мара. Чух едно слабичко „влез“. Тя се бе свила в леглото, увита в стар юрган. На главата си бе нахлупила шапка с пискюл. На лицето й проблясваха големи очила със силни диоптри. Беше си сварила на газовия котлон липов чай, който изстиваше на масичката до нея.

Една десетлитрова туба с вода стоеше в ъгъла. Вероятно някой от съседите й беше позволил да си налее жизненоважната течност.

— Момчето ми е на работа, няма го… Мен нещо ме тресе, та си сварих чай. Как ще бъде тая зима, не зная… Какво прави майка ти?

— Не е добре, бабо Маро. По-болна е от тебе, но поне има топло у нас, а тук…

— Господ ще го накаже тоя твой директор, да знаеш. Милост няма! При Живков не помня такова нещо да е имало…

— И аз не помня, бабо Маро, но Живков го няма. Имаш ли захар за чая?

— И тя се свърши, само половин хляб остана и няколко глави лук.

— Вземи, винаги си нося от тях, срещу кръвното… И аз вдигам кръвно като теб.

Бръкнах в джоба и извадих един ментов бонбон. Сложих го до порцелановата чаша с чай и излязох. Нямаше какво друго да кажа за успокоение на тая бедна стара жена.

Минах още няколко пъти на проверка през тая зима. Баба Мара се държеше за живота с един удивителен оптимизъм и твърдост. Беше преживяла много. Държеше се със зъби и нокти. Съчувствах й, но едновременно с това й се възхищавах.

Зимата свърши, дойде пролетта. Баба Мара се съживи и започна да излиза навън. Сядаше на една грубо скована пейчица до жилището. Поздравяваше ме, въпреки всичко. Разбираше, че вината за страданията й не е моя. Не беше се озлобила.

Един ден видях на стената до входа на ведомственото жилище пресен некролог. Зачетох се, беше починал синът й. Момчето, страдащо от тежка болест, си беше отишло от тоя свят. Не бе успяло да издържи на студа и гладорията.

След няколко дни, виждайки старицата, се спрях и изказах съболезнованията си. Тя се разплака. Забърса с длан избелелите си сини очи и ме помилва по бузата.

— Ти си добро момче, синко… Добрите хора добро не виждат…

Нещо ме стегна за гърлото. Преглътнах, стиснах съчувствено ръката й и продължих.

След един месец баба Мара беше изгонена от жилището си.

Пролетта настъпваше, мека и влажна. Няколко сливи бяха разцъфнали весело пред занемареното ведомствено жилище. Пъстра котка беше легнала на прага. Вероятно се чудеше, че няма кой да я нахрани. Бяла лепенка белееше върху заключената с катинар врата. Прозорецът тъмнееше. Нямаше го бялото перденце. Съседите и те се бяха нещо умълчали. Вероятно се страхуваха от изненадващи санкции.

Същата година се пенсионирах. Покрай вълненията от събитието, майка ми се влоши и почина. Останах сам на тоя свят.

Често си спомнях за баба Мара. Къде ли е тая жена? Жива ли е?

Веднъж я видях да пресича оживената магистрала тъкмо пред нашата кооперация, потропвайки с бастунчето. Горката, нямаше сили да мине през подлеза, затова вървеше напряко. Спрях, за да се уверя, че ще мине безпрепятствено през потока от автомобили. Успя! Видях я, че влиза в един от входовете на ведомствените жилища на текстилния комбинат. Вероятно бе намерила квартира при по-либерални условия от тези на нашето ведомство. Отдъхнах си.

Тая сутрин бе доста студено. Мъгла бе паднала до земята. Беше началото на януари. Новогодишните празници едва-що бяха отминали.

Беше събота. Бях си наумил да ида до гробища. Споменът за майка ми не ми даваше мира.

Вървях бавно по тротоара на магистралното шосе. Стигнах спирката на тролея. В същия миг се появи и возилото. Спря край мен и от отворената врата слезе един-единствен пътник… баба Мара.

Движенията й бяха като на забавен кадър от стар черно-бял филм. Носеше големите си очила със силни диоптри. Беше нахлупила голямата вълнена шапка с пискюл. Бе обула някакъв замърсен сив анцуг и облякла черната мъжка шуба на сина си.

Баба Мара изглеждаше същата, каквато я помнех. Надеждата и коравата й душа я крепяха, въпреки загубата на сина й. Едната й буза се бе издула от ментов бонбон. Преди време я уверявах, че ментовите бонбони пазят човека от грип. Явно го бе запомнила.

Повиках я. Не ме чу. Продължи нататък, тътрейки бавно крака в гъстата мъгла… Беше ми много мила на сърцето тая възрастна жена. Не исках да я спирам. Знаех, че нямаше да се сдържа и ще се разплача… Не можех тъкмо днес и тъкмо сега да го направя. Гробът на майка ми ме чакаше…