Жан дьо Лафонтен
Жабите, които искаха цар

        Демократическият строй

        на жабите дотегна много,

        нададоха нахален вой…

и крясъци… и глъчка… и врява… чак до бога.

И Зевс им хвърли кротък, добър цар — дано могат

да млъкнат. Но в блатата с такъв шум падна той,

че жабите — каквито са крекливи

и не по-малко щури и страхливи,

        навряха се от страшната беда

        из подмоли под блатната вода…

        в тръстиките… под мрежестата тиня…

Не смееха да зърнат в лицето исполина —

те мислеха, че царят е страшен великан.

А той бе жалък сополан,

но първия жабок изплаши с важността си:

един от тях — да види страшния гигант,

        рискувал беше личността си,

едва го доближи — от страх терзан…

Последва втори… трети… народът е събран…

        То стана истинско гъмжило.

Най-после всичко вече се беше престрашило,

        та скачаха му по главата чак.

Търпи ги царят — той е наистина добряк.

Отново чува Зевс — народът пак се моли:

        „На нас ни трябва цар със чувство и със воля!“

За да им угоди — той жерав им изпрати.

        Но тоя цар кълве ги по главата.

        А щом рече — и гълта ги дори.

        Пак жабешкото войнство се оплака.

Отвърна Зевс: „Народе, не се ли ти бори

        за цар? Ти искаше и го дочака.

        Не може никой да ви разбере,

        не бяхте ли си по-напред добре?“

Но ревнахте за цар. Да бъде — воля ваша!

Е?… Първият не бе ли добър и мекушав?

        А тоя — нека ви е жив и здрав —

        че може да ви сполети по-страшен.